Стивън Хартов
Пастир на Дявола (19)

15.
Губа
9 май

Когато си изминал над тридесет километра из тези планини, болката ти става приятел. Щом тялото ти започва да се предава от обезводняването, мускулите ти да се напрягат, дробовете ти да са сухи като лятна слама, болката е врагът, когото трябва да победиш, и съюзник на упоритата ти душа. Ако не можеш да спреш, тя е звярът, който те гони, единственото сетиво. Защото погледът ти е замъглен от течната сол на потта, езикът ти не усеща вкус и е като посипан с пепел, а ушите ти не чуват друго освен ударите на собственото ти сърце и хрипливото ти дишане.

Но в познатото усещане се крие успокоение и ако подобен поход е част от професията ти, тогава степените на страданието са приятни като самобичуването за монаха. Ти вече знаеш, че ризата ти ще потъмнее от пот и по местата, където те притискат презрамките на раницата или оръжието, скоро ще има ивици изсъхнала бяла сол. Ако не си успял да поставиш медицински лепенки върху зърната на гърдите си, те скоро ще се напукат и кръвта ще залепне за ризата, а там, където коланът пристяга панталона ти, кожата ще бъде протрита като с шкурка. Ако не си успял да напудриш слабините си, след хиляда стъпки тестисите ти и вътрешността на бедрата ще почервенеят и ще се протрият. Мехурите по краката ще напълнят чорапите ти с кървава течност, но ти няма да смееш да събуеш ботите си, защото след това изобщо не би могъл да ги обуеш отново. Ако си почиваш, ще останеш прав и ще продължаваш да се движиш, за да излъжеш мускулите на болезнените си крака. В противен случай те ще се превърнат в болезнени възли и ще те осакатят със спазмите, от които не би могъл да се отървеш освен с помощта на силните ръце на други двама мъже. Никога, в никакъв случай не бива да лягаш.

Екщайн, разбира се, беше ходил много по-дълго от сега. Като офицер в парашутните войски беше водил взводове бойци по деветдесеткилометрови маршрути. Мъките им траеха от оръжейната база в Джулис чак до Западната стена на Йерусалим. Вече не можеше да преброи тактическите походи, в които беше участвал като низш офицер, и походите с пълно бойно снаряжение през пустинята Синай като новобранец. Но при всяко от онези събития успехът беше гарантиран от традиционни фактори. Имаше го напрежението, защото човек не може да предаде другарите си и да иска да го носят. Освен това я имаше и инерцията, защото онези походи се провеждаха с бърз ход, близък до тичане.

Но тази нощ в Африка Екщайн се чудеше дали ще успее. Нямаше бойни другари, за да поддържат духа му, а за скорост и дума не можеше да става, защото другарите му бяха деца.

Тръгването от сиропиталището на Крумлов стана сравнително безпроблемно. Докато Доминик внимателно разпределяше децата на две групи с еднаква физическа издръжливост, мъжете бързо погребаха Макс и Бернд. А после под светлината на горящите автомобили Баум и Екщайн разгърнаха картата си и избраха разстоянията за походите, времето и местата за евентуални срещи. Главният акумулатор на саткома беше почти изтощен, резервният беше ударен от куршум, но те успяха да направят последен контакт за координиране на действията, след което останаха без връзка още преди зазоряване.

Екщайн, Доминик и Дюбе водеха със себе си тридесет и две деца и първоначално пътят беше лек, все надолу към Уонбера. Стомасите на децата бяха пълни с храна и слаб чай, приготвени набързо от медицинската сестра, а промяната на плановете и новото приключение ги бяха направили енергични и весели, поради което те почти притичваха пред мрачните възрастни по хладните долини преди зазоряване. Поради някакъв неочакван обрат на съдбата един фермер с трактор, влачещ дълга платформа със сено, спря и предложи на странната група превоз. И така през целия ден те се возиха покрай брега на Синия Нил чак до подножието на планините, които се издигаха към Губа. Но там фермерът стигна в дома си и привечер пътешествието наистина започна.

Сега крачеха вече почти шест часа, все нагоре. Радостта от напразната им надежда изгасна. Екщайн чувстваше, че е на края на силите си, наведен напред, притиснал длани към колената си, за да им помага при всяка мъчителна стъпка нагоре. Беше си направил раница от платнен чувал с дупки за краката в долния край и отвори горе, през които прекара ръцете си. Вътре спеше Двора Йоани, седемгодишно момиченце, тежащо по-малко от двадесет килограма. Крачетата й, обути в сандали, се клатеха около кръста му, а челото й се удряше в гърба му. За противотежест собствената му раница висеше пред гърдите му. През деня си беше покрил главата с кафията на един от убитите въстаници, а узито на Бернд и амунициите останаха скрити в раницата. Сега шалът беше увит около врата му, а узито висеше на шията. Той постави длан върху хладната стомана на оръжието, а с другата ръка хвана китката на Ади и дръпна детето до себе си.

Малко зад Екщайн Доминик също носеше болно дете в приспособен като раница чувал и Екщайн се чудеше как тя не изостана, нито се оплака поне веднъж. Останалите деца ги следваха в крива редичка, а Дюбе вървеше накрая, стиснал автомат в една ръка и понесъл на гръб най-едрото от децата. Белгиецът се присъедини към тази група по заповед на Крумлов. С нежелание се раздели с господаря си, но беше мълчалив и силен като муле. След всеки изминат километър вдигаше поредното дете, докато всяко от тях успя да си почине на гърба му.

Все пак напредъкът им не беше такъв, че да обещава успех. Не вървяха ритмично и често децата изоставаха, падаха, кашляха, понякога сядаха без предупреждение и Екщайн се принуждаваше да спира и да чака, докато редицата се оформи отново и тръгнат напред. Беше деморализиращо като принудителен поход след битка, когато целта е само да се пренесат достатъчно бързо ранените, за да се осигури оживяването им. Тук обаче нямаше да ги чакат с превоз, няма да има полева болница, нито хеликоптери, готови да ги отнесат към безопасно място. Тук има само планини и часове и може би среща с Бени, ако имат много, много късмет поне още един ден.

Нощта беше дълбока и студена, а потта на Екщайн се изпаряваше от горещината на собственото му тяло. Сякаш се намираше на върха на света. Черните планини се издигаха към небето, звездите бяха толкова ярки, че храстите и скалите хвърляха сенки върху козята пътека, по която се придвижваха. При всяка нова височина, която достигаха, той спираше, за да определи местоположението на групата по компаса, после определяше посоката и продължаваха да вървят. Опитваше се да не поглежда назад към изминатия път, защото вече знаеше, че ги преследват, но не можеше да напредва по-бързо, а ако види как бунтовниците се приближават, само би се притеснил още повече. Малко по-рано Дюбе беше притичал до него, докосна го по лакътя и посочи с пръст назад. Екщайн беше взел уреда за нощно виждане на Макс и огледа подножието на планината. Видя блясъка на оръжията в далечината. Проверката на всеки час му показа, че преследвачите се държат на разстояние като койоти, преследващи ранено животно. Беше изнервящо, но засега не твърде заплашително. Когато Екщайн решеше да си починат през нощта, което трябваше да стане скоро, щеше да се помъчи да разбере истинските намерения на противника.

— Изморен съм, Ейтан.

Шепотът на Ади го стресна, защото при подобни походи изпадаше в състояние на полумедитация, което го освобождаваше от физическата болка на тялото. Освен това никое от децата не беше проговаряло от часове. През деня им позволяваха да пеят и да се смеят, а Доминик им разказваше приказки, за да не забелязват изминатите километри. Нощната бойна дисциплина обаче се оказа съвсем различна за етиопчетата, пък и за което и да било дете, освен израелските. Но изтощението най-накрая си беше казало думата и те вече не шумяха, освен случайно изстенване като от наранено кутре.

— Иши — прошепна в отговор Ейтан, използвайки добре известната амарска дума за успокоение. — Скоро ще спрем. — Усети как Ади дръпна ръката му и погледна надолу. Видя широко отворените очи, които го гледаха въпросително.

— Ти не си ли изморен? — зачуди се Ади.

— Изморен съм.

— Носиш толкова много неща. И освен това Двора Йоани. Ти си много силен.

— Не съм толкова силен. Но съм много упорит.

— Упо-рит? — опита се да повтори думата Ади.

— Ахия. Магаре — подсказа му Екщайн.

Ади кимна и отново замълча, докато Екщайн се взираше напред към върха в другия край на острото като бръснач било. В източната страна на върха се виждаха три ниски постройки, издигащи се като бледи камъни на фона на обсипаната със звезди тъма. Нямаше нужда Екщайн да поглежда отново компаса. Знаеше, че това е целта му за тази нощ. Група овчарски колиби, построени много отдавна като знак за армията на Менелик^[1].

— Ейтан? — прошепна отново Ади.

— Да?

— Можеш ли да ми разкажеш за Йерусалим?

Беше странно, защото малките постройки отстрани на върха бяха накарали и Екщайн да си спомни за дома. Може би Ади е виждал рисунки на града в някоя книга или израелците, които са идвали преди и не са успели да го спасят от това чистилище, са му разказвали за него. За миг му се стори, че вижда кръговете от сгради, заобикалящи хълмовете на Юдея, и че усеща аромата на бор, примесен с мириса на пустинен прах.

— Няма друг град като него — прошепна Ейтан. — Той е като един гигантски каменен дворец на върха на планината, а планината е много зелена и мека. Небето почти винаги е синьо, а когато слънцето залязва в края на деня, целият град блести в розово, златно и сребристо. Нощем кулите на крепостта докосват луната и звездите. — Думите на Ейтан се лееха, без да ги обмисля. Той осъзна собствената си носталгия и се помъчи да я потисне.

— Господ винаги ли е там, Ейтан? — попита Ади. — В Йерусалим?

— Господ винаги е там — отвърна Ейтан. „И дяволът също“ — добави мълчаливо, мислейки за откачените религиозни фанатици, които хвърлят камъни по колите, движещи се по време на шабат^[2], сблъсъците между разбунтувани палестинци и граничната полиция на Хълма на Храма, престрелките между терористи и граждани по алеите на Бен Йеуда. Да, Йерусалим е прекрасен и величествен град, пълен с ангели и демони.

— А там аз пак ли ще бъда фаранджи? — попита Ади.

Думата означаваше „чужденец“. Стана му ясно, че Ади никога в краткия си живот не се е чувствал у дома, сякаш наистина не принадлежеше никому и никъде. Единствената му мечта беше да живее в страна, която да го приеме с майчина прегръдка. Никой, когото той познаваше, никога не се беше връщал от Израел, за да му каже истината за фалашите. Че след като са били спасени от ада им в Африка и пренесени в Обетованата земя, все още се сблъскват с ужасни трудности в края на опашката за храна и права в израелската държава, съставена основно от емигранти. Защото са негри, защото са необразовани, горещи, наивни и мили хора, които с голям труд успяват да си пробият път нагоре сред морето на циничните, близкоизточни спартанци.

Но Екщайн нямаше намерение да разбива надеждите на Ади с грубата реалност, нито пък да омърсява мечтата му с истината. Нямаше смисъл, защото не беше убеден, че някой от тях ще стигне даже до границата с Еритрея, да не говорим за брега на Тел Авив.

— Там ти ще бъдеш цар, Ади — каза той. — Като Соломон.

По-скоро чу, отколкото видя широката усмивка на детето.

Трите каменни колиби се намираха на малка площадка до върха и оформяха нещо като триъгълник върху нея. Беше идеално място за почивка и отбрана, защото към него можеха да се приближат само фронтално, тъй като върхът се издигаше почти вертикално нагоре, като стена от остри гранитни скали и свлачища. Сламените покриви бяха отнесени от вятъра и през натрупаните клони с остатъци от слама се виждаха звездите. Нямаше прозорци, а само груби отвори, а предната стена на най-ниската колиба беше пробита, може би от снаряд. Дупката приличаше на отворена уста. Заедно с останалите две колиби малко по-нагоре по склона, цялата група създаваше впечатлението на грубо издялано лице като онези на остров Тики. Горните колиби оформяха широко отворените очи, а долната — един безкраен писък.

Екщайн приседна върху склона на няколко метра под първата колиба. Подпря лакти върху коленете си и вдигна уреда на Макс за нощно виждане. На тази височина вятърът беше режещ и студен и макар да бе невъзможно да чуе предупредителния шум на невъзможна атака, той остана доволен, че онези, които ги преследват, също са предпочели да почиват. Бяха там, на другия връх, вероятно на около два километра назад, и нахално си бяха запалили огън, за да се стоплят и да си приготвят храна. Минаваше два часа след полунощ и Екщайн беше поел първата смяна на пост. Беше сигурен, че двамата с Дюбе ще могат да пазят на смени. Така поне щяха да оживеят и тази нощ.

Повечето от децата спяха в колибата, намираща се отгоре на запад. Бяха ги нахранили с каша от брашно и боб, приготвена с топлата вода от бидона на Дюбе. Доминик помоли за малко вода, с която да се измие. Дюбе не искаше да използват скъпоценната течност за друго освен за храна и пиене, но Екщайн му напомни, че утре така или иначе ще трябва да намерят вода, тъй като тази няма да стигне доникъде. След това й напълни една манерка и тя се отдалечи към източната колиба, като взе Ади със себе си.

Сега той отви капачката на бидона и докато пиеше, гледаше блясъка на звездите над главата си. После разкопча ризата си, свали я и изми лицето си с шепа вода. Когато капките потекоха по гърдите му, той затрепери. Спомни си как веднъж като парашутист след петдесеткилометров поход беше излял половината от съдържанието на манерката върху главата си. Заради тази постъпка сержантът после го беше накарал цяла седмица да носи на гърба си бидон с вода. Сега обаче нямаше кой да го накаже за подобен грях и затова той вдигна канчето си в тост към духовете на всички строги сержанти. Изпи течността на един дъх.

Изчака още минута, докато вятърът изсуши кожата и отнесе миризмата на тялото му. После облече ризата си, втвърдена от солта на потта му, но вече изсъхнала. Прибра уреда за нощно виждане, взе узито на Бернд и се върна към първата колиба при Дюбе.

Белгиецът не спеше. Екщайн го намери седнал в ъгъла на каменната колиба, поставил автомата в скута си и изпънал крака. Нямаше достатъчно патрони за леката картечница, за да си струва да я носи, и затова я беше оставил в крепостта. Звездите блестяха през покрива на колибата и осветяваха купчина от пет празни кутийки бира, която за Дюбе явно беше също толкова важна, колкото куршумите. Наемникът отпиваше от шестата и наблюдаваше Екщайн. Накрая явно реши, че тази нощ израелецът не представлява заплаха, и вдигна поглед към звездите.

— Отивам при дяволите, Хартстоун — каза той.

Ейтан помисли, че белгиецът има предвид умората и много алкохол, които е изпил.

— Откажи се от бирата — предложи той, докато си взимаше една от неотворените кутийки и се приближи до отсрещната стена, където да седне и да подпре гръб. Бирата беше топла като урина, но все пак течност.

Дюбе изсумтя.

— Тази ли? — Той се намръщи към кутийката в ръката си и я стисна. Алуминиевото фолио изпука под мазолестите му пръсти. — Глупости. Мога да изпия стотина и пак да се чувствам като младеж.

— Сигурно. — Екщайн отпи, мислейки си колко слаб пияч е той самият. След две бири обикновено беше готов за сън.

Дюбе хвърли кутийката и вдигна автомата от скута си. Екщайн инстинктивно се вцепени, пръстите му посегнаха към узито до бедрото му, но белгиецът извади пълнителя и започна да почиства автомата. Очите му бяха зачервени, но гледаха внимателно през пробития отвор в стената на колибата, докато ръцете му продължаваха самостоятелно работата си.

— Не, говоря ти за ада — каза той. — С огъня и как се викаше?

— Сяра?

— Аха.

Дюбе извади кърпа с камуфлажна щампа от джоба си, разтвори я и постла върху пръстения под. Подреди отгоре й частите на автомата.

— Ти вярваш ли в ада, Хартстоун?

— Аз ли?

— Да, всички вие. Евреите.

Екщайн извади цигари и предложи на Дюбе, който погледна пакета и изръмжа. Екщайн си запали.

— Всъщност не — сви рамене той. — Не вярваме в адския огън, проклятието и всичко останало. Старият завет казва, че ще бъдем наградени или наказани тук, на земята. Там няма нищо определено за живота след смъртта.

Дюбе кимна, измъкна отнякъде малка отвертка и парче трико. Уви върха на отвертката с плата и започна да почиства оръжието.

— Аз убих един свещеник — каза той.

Екщайн спря да пуши и отпусна ръката с цигарата над скута си. Ето какво било. Това е ракът, разяждащ душата на този човек. Вярно, че е бил и раняван. Екщайн беше виждал белезите му, когато копаеше гроба на Ники, съблечен до кръста. Беше виждал белгиеца и да гълта таблетки против киселини като бонбони. Но явно те не бяха лекарството, което да облекчи вътрешната му болка. Някъде в душата си той е религиозен човек и грехът го разяжда.

— Беше в Ангола — продължи Дюбе. — Преди десет години. Работех за онези южноафрикански копелета.

Значи не е обикновен расист. Мразеше всички, но обикновено фокусираше омразата си върху негрите, за да оправдае постъпките си.

— Казаха, че бил терорист. Обаче не беше. Когато идваха при него, той им даваше храна и вода, особено когато бяха ранени или бягаха от нас. А ние бяхме разярени. Нали знаеш, гониш ги седмици наред из гадните храсталаци… После успяваш да свалиш някое животно, а някакъв откачен го открива, преди да си го довършил, превързва го и го освобождава. Разбираш ли?

Екщайн не отговори. Дюбе изсипа патроните от пълнителя и започна да бърше всеки поотделно.

— Аз поисках да го извърша. Отчето имаше малка енория и бяла къщичка там. Караше черно рено. Беше много трудно да стигнеш до него. Винаги го пазеха. Но аз бях добър. Три часа пълзях към къщата, поставих взрив под колата, свързах го със стартера. Проста работа.

Екщайн трепна от огънчето на цигарата, което беше стигнало до пръстите му. Дюбе като че не забеляза.

— Наблюдавахме от храстите. С бинокли. Беше на другата сутрин. Бях щастлив, когато го видях да излиза. После от къщата излезе жена. Черна. С дете. Всички се качиха в колата.

Дюбе не разказа по-нататък. Само продължи да клати глава, докато чистеше вече почистеното оръжие.

— И така — каза накрая, когато сглоби автомата и постави шумно пълнителя. — Вярваш ли в ада?

Екщайн поклати глава.

— Не.

Дюбе изръмжа, сякаш искаше да каже: „Какво ли пък разбираш ти?“

Екщайн също беше убивал, но не по този начин и не невинни хора, за бога. Грешки? О, да. Но жени и деца? Още не. Никога.

„Да — мислеше си той. — Има ад, приятелю. Аз съм бил там, а ти живееш в него. И ако има място след смъртта, където да се пържиш в собствената си вина хиляди години… ти ще попаднеш там. Господ да ти е на помощ.“

Дюбе стана и преметна автомата през рамо.

— Е, може би евреите са прави. — Устните му се изкривиха. — Вие сте Избраният народ. Може би Господ ви казва истината, а лъже всички нас, останалите. — Той пристъпи към зяпналата стена на колибата, спря и заговори, без да се обръща: — Аз ще поема охраната до изгрев. Можеш да легнеш да спиш. Аз не спя.

И излезе, за да остане насаме със себе си. Сам. За момента Екщайн му беше благодарен, че е такъв, какъвто е.

Той бавно поклати глава, доизпи бирата. Мускулите го боляха и трепереха, когато се изправи с труд. Взе узито и преметна раницата си през рамо. Нямаше нужда да тръгва, защото можеше да си почине и тук. Но в момента най-силното чувство за неудобство идеше от възможността Дюбе да го събуди. Не за да го сменя на пост, а за да му признае друг от ужасните си минали грехове. А Екщайн не желаеше нищо повече, освен да избяга от това. Поне за няколко часа…

 

 

Доминик лежеше върху грубо събрана купчина влажно сено, сама в източната колиба, където до нея дълбоко спеше само Ади, свит в тъмния ъгъл. Беше го завила с един от чувалите, приспособени за носене на по-малките деца. Най-накрая беше успяла да свали чорапите и обувките от изранените си крака.

След известно време петите престанаха да я болят, мускулите на краката й се успокоиха и тя остана да лежи, облечена в джинсите и смачканата бяла блуза, която облече, след като я изпра, доколкото това беше възможно. Сплела пръсти зад тила си, тя гледаше с премрежени очи към звездите. Знаеше, че всички те са твърде близо до смъртта, защото беше видяла как Ейтан и Дюбе се озъртат назад и как се споглеждат с тревогата на закоравели воини. Но не се боеше за себе си, а само за децата и нямаше друг избор, освен да се довери на тези мъже.

Дюбе беше нещо като машина. Неприятен, но сега полезен, както може да служи зло куче, когато е необходимо. Екщайн беше нещо друго, но сега също полезен за нея, защото по възраст и темперамент й напомняше много за мъртвия любим. Тя чувстваше как топлината изпълва тялото й и както винаги, преди да заспи, тя помисли за Етиен.

Доминик не се страхуваше от тялото си, както някои монахини и сестри, които преди не са живели като такива и си спомнят сексуалното удоволствие, както алкохоликът си спомня вкуса на джина. Макар да се беше заклела да е вярна на любовта си към Етиен, тя не беше монахиня, пък и отдавна беше решила, че това няма да пречи на естествените й нужди. Двамата с Етиен бяха имали горещ и спонтанен сексуален живот, пълен с плам и нежност, понякога като пламък на свещ пред чаша вино, друг път като яростна треска почти на публично място. Той си отиде, но тя нямаше намерение да ограничава биологичните си нужди и да ги държи под катинар.

Все пак, за да не предизвиква съблазън в себе си или другите, тя често си поставяше маска на тъпо безразличие, вдигнала я пред себе си като предупредителен флаг пред всякакви намеци за удоволствията на плътта. Почти лилавите й очи под рошавата дълга, черна коса гледаха сериозно и без да мигат откъм алабастровото лице всеки потенциален съблазнител. Мъжете с наранено самочувствие често решаваха, че сигурно е лесбийка, докато жените смятаха, че е хетеросексуална, но наранена, което беше много по-близо до истината.

Освен това тя се грижеше за дрехите си и след смъртта на Етиен не обличаше нещо, което би намекнало за плътта под тях, нито пък носеше сутиен, който да подчертае младите й гърди. Знаеше, че ако определен тип мъж, носещ физическа прилика с Етиен — силен, рус, с добродушна усмивка, — си направи труда да погледне към гърдите й, тя би могла отново да почувства устните му и да пожелае страстно да изживее спомена.

Затова и никога не обличаше бански костюм.

И така, от шията надолу тя беше безцветна, смачкана и с отпуснати дрехи. Но в едно специално джобче на военния тип яке пазеше един чифт бельо, каквото носеше, когато той беше жив. И когато се чувстваше сигурна и в безопасност, заключена зад здрава врата през нощта или поне в самостоятелна палатка, тя сваляше „униформата“ си и се обличаше в сатен.

Сега това го нямаше и в тази студена нощ на планинския връх тя лежеше мълчаливо и си спомняше как макар никога да не можеше да остане сама, все пак успяваше да си достави удоволствие. Винаги с него, с неговия образ. Спомените й запълваха ръцете, гърдите, бедрата, горещите му устни, съвместната им жажда. Никога не използваше някакъв предмет, защото той беше жив, горещ и трепкащ и живееше в пръстите й, които заместваха всяка част от неговото тяло. Пръстите някак се отделяха от собствената й ръка и се превръщаха в неговата нежност или в страстната му жажда, а тя винаги изпитваше оргазъм с него. Не спираше, докато не се издигне, трепне и извика шепнешком името му.

Често след това плачеше, докато лежеше задъхана, или бързо прибираше бельото, обличаше тениската и джинсите и заспиваше свита на кълбо. По този начин обаче успяваше да се запази за него. Играеше и двете роли и така оставаха двамата в тъмнината. Заедно.

Но тази нощ и на това открито място не можеше да намери подобен подслон за душата си. И докато лежеше будна, с ужас осъзна, че може да изгуби в битката да запази миналото си живо. Ако оживее, може би ще трябва да се примири с факта, че самата тя се променя. А щом като се променя, то и верността й към Етиен може да изчезне. Започна да се надява, че ще умре, и когато усети как очите й се насълзяват, внезапно се стресна и седна, защото Ейтан Екщайн беше застанал пред отворената врата на колибата.

— Извинявай — прошепна силуетът му в тъмнината. — Нямах намерение да те събуждам.

Доминик бързо прекара длан по очите си.

— Няма нищо — прошепна в отговор. — Не спях.

Той остана за момент с раницата в едната си ръка и узито в другата, сякаш очаква разрешение да влезе в покоите на дамата. Главата му се извърна и той посочи с брада към свитата на кълбо фигура на Ади.

— Как е той?

— Много добре — каза Доминик. — Той е силен.

— Да — пристъпи от крак на крак Ейтан. — Щях да спя в другата колиба, но там децата са се свили на купчина и не може да се влезе. — Той се усмихна и сви рамене, а Доминик прибра крака и посочи сламата.

— Можеш да полегнеш тук.

— Благодаря.

Екщайн тихо остави раницата и оръжието до входа на колибата, после си намери място в сенките и седна на известно разстояние от нея. Погледна през вратата на колибата към острите върхове и долините под тях. Помисли си как винаги в живота си е търсил трудния път, най-големите височини, най-опасните улици, най-далечните бойни полета от дома и евентуалната помощ, която би могла да дойде. Твърде дълго беше пазил глупостта на младостта си и винаги, след като успееше да оживее, беше благодарил на съдбата само с кимване. Тази нощ обаче чувстваше трепета на загубата и беше убеден, че най-накрая се е затворил зад една стена, откъдето няма спасение. Това, което го заобикаляше сега, този вятър и колибата, тази жена и спящото дете, бяха неговите другари в края на пътя.

Той сви колене и подпря лактите си върху тях. Докосна косата си, опипа дължината й, събрана в опашката, която му се струваше толкова глупава сега. Тази нощ плътта и душата му бяха на показ, без фалшиви документи или дрехи, които биха могли да го прикрият.

— Тази коса сигурно ти пречи — прошепна тихо Доминик, за да не събуди Ади. Тя докосна черните къдрици, които падаха върху собствените й рамене. — Моята ми пречи.

— Да — отговори Екщайн. — Омръзнала ми е, но не мисля, че тук мога да намеря бръснар.

Доминик се наведе встрани и затършува из раницата си. Извади голяма пластмасова кутия с нарисуван отгоре й червен кръст, и отвътре измъкна ножица, която блесна под светлината на звездите.

— Каква беше онази история в Библията? — попита тя. — Самсон и…

— Далила. — Екщайн я погледна усмихнат заради наведената настрани глава и пакостливата искрица в очите й. — Тя е отрязала косата на Самсон и е взела силата му. Но мисля, че тук няма такава опасност, защото и без това съм останал без сили.

Доминик се изправи на колене и така се придвижи до Екщайн. Мина зад гърба му. Той не помръдна, когато тя се приближи и се надвеси над него. Пръстите й докоснаха опашката му, а после я сграбчиха здраво.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Моля те — отвърна той след миг. — Режи я.

Затвори очи, когато чу как острието щраква в косата му със звука, с който хирургът прерязва нервен възел. Почувства се странно, сякаш миналото му е ампутирано от пръстите на някакъв дух от женски пол, изпратен да го освободи от неясен товар. Тя протегна ръка и му показа отрязаната опашка като боен трофей. Той обаче не я погледна.

— Не спирай — прошепна Ейтан.

— Останалото не е много дълго.

— Може да се скъси още.

Тя използва тънките си пръсти като гребен, а звукът от рязането звучеше успокоително. Той усещаше как косата се сипе по гърба и раменете на ризата му. Тя работеше нежно, бавно и внимателно, а той беше убеден, че няма да го нарани, защото с тези ножици е почиствала рани на децата, а те й се доверяваха. След известно време тя спря и той отвори очи. Тя беше зад него.

— Мисля, че трябва да си съблечеш ризата — каза му тя.

Екщайн не отговори, но чувстваше биенето на сърцето си, докато разкопчаваше ризата. Опитваше се да не обръща внимание. Чу я как отваря пластмасовата манерка, а после водата потече по косата и раменете му. Раните от презрамките на раницата и оръжието го засмъдяха. После ръцете й се задвижиха по косата и почистиха нежно раните на гърба му. Той затрепери.

Тя изпълзя и застана коленичила пред него. Погледна косата му, премести някои от мокрите кичури, а после отпусна ръце в скута си и кимна.

— Много добре — каза тя и се усмихна. — Малко съм нескромна.

— Благодаря ти — едва чуто отвърна той.

Тя погледа известно време косата му, после очите й се спуснаха към гърдите, а след това се вдигнаха към лицето му. Пръстите й се насочиха към брадата му, но той почувства, че тя сякаш гледа някой друг. Когато се наведе към него, лицето й се размаза пред очите му, а после устните й докоснаха неговите, едната от ръцете й го прегърна зад врата и внезапно двамата се намериха на колене, притиснали лица и впили устни. Бяха се задъхали и сякаш всеки искаше да изсмуче живота на другия.

Тя държеше лицето му с всичка сила, притискаше ушите му с длани и целуваше устните, бузите, очите и челото му. После пръстите й се насочиха към блузата и се опитаха да разкопчеят горното копче. Той отстрани ръцете й и й помогна, като бързо разкопча блузата и я свали от раменете й. В тъмнината не можеше да види тялото или гърдите й, но двамата се притиснаха един към друг, а гърдите й опряха в неговите като възхитителна възглавница.

Съблякоха се един друг бързо и мълчаливо, съзнавайки, че Ади спи тук, но всъщност не се бояха, че ще го събудят. Устните им останаха впити, докато паднаха в сламата. Стискаха ръцете си с всичка сила, а устните им вкусваха от солта по кожата на другия. Тя привлече главата му към гърдите си и се издигна към него в мига, когато посегна с ръка да го обхване. Той желаеше да се впусне и да я целува, да зарови лицето си в нея, но тя го обхвана с крака около кръста и го придърпа към себе си. Двамата се съединиха и застенаха тихо. Люшкаха се дълго време в желанието си. Всеки се въздържаше от страх да не застане пред другото лице на тази бездна, когато всичко свърши. И накрая, когато телата им горяха и се плъзгаха от пот, когато дланите им бяха заровени в косата на другия, те заедно изпаднаха в оргазъм, в прегръдка, смразена от скръб. Но Ейтан не чувстваше вина пред Симона, защото тя беше жива. А Доминик не беше предала Етиен, защото беше с него.

Не си казаха нито дума, а треперейки заедно и поотделно се облякоха отново. А когато легнаха, вече възвърнали дъха си, останаха неподвижни дълго, загледани в звездите. Легнали един до друг, ръцете им се докоснаха само веднъж в дълго, силно ръкостискане, което приличаше по-скоро на сбогуване.

А когато най-накрая заспаха, те не се прегърнаха, а се обърнаха с гръб един към друг, за да запазят топлината си. Без романтика, подобно на двама войници, търсещи удобство в палатката през зимата…