Стивън Хартов
Пастир на Дявола (23)

19.
Алмахел
10 май

Майор Ейтан Екщайн и полковник Бенжамин Баум тичаха заради собствения си живот и заради живота на онези, които водеха.

Двамата мъже би трябвало да бъдат в реанимацията на болницата „Хадаса“ в Йерусалим, защото общо имаха над деветдесет години, преживени на тази земя, но по-малко от седем часа сън през изминалите три дни. Калориите, които бяха погълнали, не достигаха и минимума, необходим за възрастен мъж, да не говорим за боец, който спринтира по стръмните африкански планини. Нивото на стреса им беше такова, че би накарало пилот от Формула 1 да се откаже от състезание, а умът им отдавна вече не работеше на необходимото тактическо равнище. Телата им бяха отминали етапа, когато болката може да бъде индикатор за опасност. Единственото, което ги държеше на крака, беше упоритостта, защото като израелски офицери от разузнаването и оперативни работници думите „оплакване“ или „несполука“ не съществуваха в речника им.

Ейтан и Бени спряха за миг, взирайки се в тъмнината, за да не паднат върху острите камъни и трънливи храсти, докато водеха нарасналата си група от десет възрастни и шестдесет и осем деца. Четиримата командоси бързо бяха напоили децата с глътки вода от манерките си и ги нахраниха с висококалорични вафли, с каквито ги беше снабдил медицинският корпус на израелската армия. След това колоната тръгна да слиза бързо от върха при Абу Менди към западните долини на Судан. Бени беше предупредил, че храната и водата не са достатъчни, за да изминат голямо разстояние, но младият командос само се усмихна и бързо поведе групата по маршрута. Товарът при скока му с парашута включваше и голям контейнер с храна, който той и хората му бяха скрили под едни скали, преди да нападнат бунтовниците. Когато го откриха и отвориха, сирачетата и възрастните се нахвърлиха на храната като мексикански селяни на коледна погача. А след това отново побягнаха.

С възобновени сили и надежда те бързаха надолу към долините преди склоновете, които ще се изправят предизвикателно отново при границата със Судан. Появата на командосите беше им донесла нещо повече от храна и вода. Тя донесе вяра и оптимизъм. Дори най-уморените крака щяха да изминат още няколкото невъзможни километри с това нематериално гориво. Но освен останалото, командосите носеха и план за действие с времена, които не можеше да бъдат удължени, защото и втори самолет беше излетял към определената зона за кацане в ничията земя между Судан и Етиопия. Ако екипажът му не забележи веднага определен знак на повърхността, той дори няма да направи кръг отгоре, а направо ще се върне към дома.

Командосите винаги се приготвяха грижливо за всяка мисия. Сега, като знаеха, че товарът им ще включва и болни деца, те бяха донесли сгъваеми алуминиеви пръти и модифицирани раници за парашути. В момента двама от командосите подтичваха в крачка, опънали върху рамената си алуминиевите пръти. Под тях в окачените парашутни раници спяха полюшвайки се пет от най-болните деца. Бяха като агнета, хванати от ловци. Командосите, свикнали да носят ранените си в бой другари заедно с оръжията им, даже не се задъхаха от тежестта на няколкото килограма кожа и кости. Останалите деца се промъкваха в начупена редичка, пазени по фланговете от Манчестър и Дюбе. В края вървеше и ги подканваше Крумлов, а Доминик крачеше между малките си пациенти и непрекъснато ги броеше.

Присъствието на командосите измъкна духа на Ейтан от обхваналото го отчаяние. Силата, усмивките, младостта им му напомниха какъв беше и какъв трябва да бъде поне още няколко часа. Самият той навремето беше добър парашутист, но тези момчета вече бяха друго поколение. Поделението им беше много строго засекретена част от анонимни воини, които се отчитат лично само пред началника на Генералния щаб. Техните „предшественици“ бяха извършили рейда при Ентебе, елиминирането на главатарите на терористите от „Черния септември“ в сърцето на Бейрут и отвличането на шейх Обейд от Хизбула от собствения му хол в Джиблит, Ливан. Но имената на героите и подробностите от работата им никога не бяха споменати в израелската преса, а армейските психолози ги смятаха за полупсихопати. Независимо колко дълго живееха, а много от тях лягаха в гроба, преди да са навършили двадесет и пет години, те никога не биха споделили приключенията си с никого. Какви са тези хора, които избират тази невероятна професия, подробностите на която могат да споделят единствено с огледалото?

Ръководителят на групата, капитан на име Карни, всъщност беше син на етиопски емигранти в Израел. Беше висок и жилав, кожата му с цвят на „Нутела“, с малък, остър нос, черни очи, които проблясваха иронично и къдрава коса. Заместникът му, сержант, беше рус кибуцник^[1], който явно беше боядисал косата и веждите си черни заради тази мисия. Другите двама сержанти бяха израелци с йеменски произход, с тъмни лица, които говореха свободно арабски и достатъчно добре амарски. Ейтан веднага ги хареса. Бяха точно като него, но без отчаянието му, възрастта и големия опит, а неукротимата им сила беше направо заразителна.

Карни повика Манчестър и със знаци показа на британеца да поеме за малко алуминиевите пръти на носилката с децата, докато командосът изтича напред, за да говори с Екщайн и Бени. Вдигаха доста шум с обувките си и оплакванията на децата, така че един задъхан разговор нямаше да добави повече. Освен това никой не хранеше илюзии, че бунтовниците са изгубили следите им. Те вероятно само се бяха прегрупирали и сега ги гонеха по петите.

— Екщайн — обърна се Карни с типичната за израелската армия неофициалност, щом настигна майора и затича до него. — Имаме по-малко от четири часа, през които да подготвим зона за кацане от другата страна на границата и да я маркираме.

— Благодаря — саркастично отвърна Екщайн, като пъшкаше задъхано. — Преди да разбера тази новина, се чувствах без каквато и да било мотивация.

— Е, просто исках да ти припомня добрата новина — ухили се Карни и белите зъби блеснаха върху махагоновото му лице. — Насочили сме се към едно по-закътано място на границата. Няма да имаме проблем да я пресечем.

— Кой гений ти го каза? — попита Екщайн.

— Един от Мосад, който работи в бежански лагер от другата страна. Пък и твоят командир направо изви ръцете на военновъздушните сили, за да ги накара да изпратят втори С–130. — Той вдигна платнения капак, прикриващ часовника му. — Вече от един час е във въздуха.

— Както познавам Ицик, той вероятно е възложил на самолета на връщане да натовари куп стари обувки от Кения — обади се Бени.

Карни се усмихна отново и тича известно време мълчаливо. После показа с пръст през рамо и снижи глас.

— Оня чех отзад, Баум. Разбрах, че не е предвиден за полета.

Екщайн и Баум се спогледаха и Ейтан разбра, че мисията на командоса има двойно предназначение. Ако той и Бени не успеят да „отстранят“ Крумлов от списъка на излитащите, командосът има заповед лично да го довърши. Ейтан се спъна в един клон върху пътеката и Бени го хвана за ръката, за да не падне.

— По думите ти разбирам, че до момента на скока ви никой у дома още не е идентифицирал къртицата — каза Бени.

— Така е — отговори Карни. — Което значи…

— Което значи — прекъсна го рязко Екщайн, — че Бени и аз командваме „Чародей“ и ще я изпълним както решим, че е необходимо. Вие, момчета, ще правите само онова, което вършите най-добре. Ще бягате бързо и ще стреляте точно. По врага.

— Слушам, командире — приведе глава Карни и изостана назад. Когато беше достатъчно далеч, че да не чуе, Бени се обърна към Екщайн.

— Ще си имаме неприятности.

— Че сега нямаме ли си?

— Не ми се прави на ударен — каза Бени. — Карат ни да убием Крумлов само за да не се качи на самолета. Той е новоосъзнал се евреин с мисия и честно казано, аз го разбирам.

— А какво стана със съмненията ти, Бени? Ами ако го пуснем да се качи на самолета, а се окаже, че не е чист?

— А какво стана с вярата ти, Ейтан? Ами ако го утрепем и го оставим тук, а се окаже, че е чист?

Екщайн не можа веднага да отговори на тази объркана загадка. Накрая въздъхна хрипливо.

— Добре. Може би ще имаме късмет и всички ще ни убият на границата.

— Винаги си бил непоправим оптимист.

Екщайн само изръмжа в отговор. Искаше да запази последните си сили, защото вече беше потънал в пот и знаеше, че в тялото му почти не е останала течност.

— Здрасти, полковнико и майоре. — Манчестър се появи внезапно и затича край тях без каквото и да било усилие. — Извинете, че ви прекъсвам.

— Давай, Манчестър — отвърна Екщайн с най-добрия си аристократичен английски.

— Добре. Единият от младите ви биячи, който е най-назад, има нощни очила.

Бени извърна глава за миг и видя, че един от командосите наистина е свалил очилата си за нощно виждане върху очите.

— И?

— Ами аз не ви разбирам бърборенето, но бих казал, че май е зърнал бунтовниците някъде на юг от нас. Преследват ни.

— Ти да не си очаквал да избягат, Манчестър? — попита Екщайн. — С подвити опашки?

— Не, сър. Но може би няма да е зле да се спуснем надолу и да ги изпъдим. Сега имаме цял куп супермени.

— Аз мисля, че просто трябва да им избягаме, Ендрю — каза Бени. — Нали нямаш проблем с тичането?

— Не, сър, за бога! Мога да тичам чак до Саутхемптън!

— Хубаво — каза Екщайн и Манчестър изостана към мястото си. Ейтан разбираше много добре, че наемникът е много засегнат от смъртта на Бернд и просто търси отмъщение. При това колкото е възможно по-жестоко.

Когато групата започна да се изкачва по стръмна, скалиста пътека, темпото намаля значително. Екщайн и Баум бяха принудени да помагат на краката си и с ръце. Накрая спряха на билото, приведени и задъхани, а следващата ги група деца и възрастни започна бавно да се събира около тях. Командосите обаче тръгнаха да обикалят групата и накараха всички да клекнат или приседнат, за да не се виждат силуети.

Бени се поизправи малко и погледна към дългата падина, която се проточваше от юг към север. Отгоре черното небе беше пълно с блестящи звезди, а на север луната бе изплувала над тънката ивица мъгла над планините. Точно отсреща имаше друг, остро издигащ се склон, също като този, който току-що бяха изкачили.

— Това е. — Карни се появи отново и посочи към отсрещните планини. — Може би три километра и не е много високо.

— На твоята възраст нищо не изглежда високо — каза Екщайн.

Крумлов изпълзя до тях, следван от Дюбе. Но никой от израелците не погледна към чеха и той разбра защо.

— Както Мойсей, който е гледал към Обетованата земя, нали, полковник? — обърна се Крумлов към Баум. — Обаче ще ти кажа едно. Мен, като евреин, никой няма да ме спре да ида в земята, където тече мед и мляко.

Карни бавно обърна глава и изгледа чеха, а после очите му се обърнаха към Бени.

— Правилно ли го чух, Баум?

— Да.

Екщайн усети силни пръсти да го стискат за лакътя. Обърна се и видя, че Доминик е застанала до него. Очите й блестяха предизвикателно, а косата и веждите й проблясваха от потта. Тя го дръпна към себе си и зашепна:

— Ян ми каза, че вие не искате той да дойде в Израел. Че искате да остане в Етиопия. — Екщайн не отговори нищо и тя продължи: — Не че би трябвало да има някакво значение за теб, Ейтан, но аз не мога да дойда с вас, ако той остане. Няма да е честно. Няма да мога да живея с подобна мисъл. — В момента на Ейтан най-малко му трябваше нов ултиматум. Затова той само въздъхна и кимна.

Карни се беше извърнал към Крумлов и с нахалството на младостта и положението си на израелски воин му заговори открито.

— Ти каза, че си евреин, господин Крумлов.

— За теб, момче, съм полковник Крумлов. — Чехът изпъна изморените си рамене. — И да, аз съм евреин, макар че ако си сваля гащите, няма да докажа нищо, защото го разбрах твърде късно.

— Късно си го разбрал, а? — повтори цинично Карни.

— Да. Обаче се уча бързо.

— Брей да му се не види!

Както повечето разузнавачи и командоси, Карни естествено се отнасяше скептично, когато станеше дума за вероятен мошеник или самозванец. Когато се извърна да се взре отвъд долината, на устните му играеше тънка усмивка.

Но Крумлов се изправи в цял ръст върху билото и Карни се протегна да го дръпне. Екщайн обаче хвана блузата на командоса и го възпря. Чехът вдигна глава към тъмното небе, което беше започнало да посинява преди зазоряване. Остана така, загледан в границата със Судан и зашепна на перфектен иврит, какъвто може да се чуе само в синагога.

— Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото. Защото Ти си с мене…

 

 

Ролф Фелдхайм караше бялата си служебна кола покрай напуканото русло на тесен поток. Под светлината на червената лампичка се взираше в подробната карта и дърпаше страстно от цигарата, започнал третия си пакет за деня. Моботе го беше извикал на това забравено от Бога място в Гоям по радиостанцията, като му даде точни координати за мястото на срещата. Само че това беше все едно да търсиш игла в купа сено.

Водачът на бунтовниците явно беше загубил вяра в мисията и не без основание, защото заради собствената му некомпетентност бяха убити ненужно много от неговите хора, а той така и не успя да спре евреите, техните сирачета и чешкия предател. Тези негри просто не могат да се научат на военна тактика, измама, засада или блокада. Те се хвърлят направо като биковете в Памплона с наведени за удар глави и разширени от ярост ноздри. Явно им е необходимо напътствие от европейски офицер от висок ранг и той щеше да им го даде срещу съответното заплащане.

Потокът изтъня още повече и накрая изчезна сред група изсъхнали от зимата храсталаци. Фелдхайм насочи колата нагоре по склона. Погледна напред и се усмихна, когато видя знака — малка зелена светлинка, която примигваше на около двеста метра право нагоре по полегатия хълм.

Той натисна газта и продължи нагоре с рев, за да покаже кой тук командва и това, че е недоволен от некомпетентността на партньора си. Имаше тясна пътека, явно използвана и от други коли, която той последва. След няколко метра осъзна, че пътеката е оградена от хората на Моботе, клекнали в очакване от двете й страни с оръжията си. Е, поне знаеха основните процедури за нощен поход на фронта. Когато командирът спре, войникът се прикрива и чака заповеди.

Горе, малко под върха, се беше изправил Моботе, сложил юмруци върху колана си, където под звездите проблясваше седефената дръжка на колта му. Фелдхайм спря колата, слезе и оправи униформената си риза. После прибра сгънатата карта под мишница, захапа цигарата и тръгна нагоре.

— Виждам, че нямаш пленници — изсумтя Фелдхайм, когато спря пред бунтовника. — Затова, предполагам, си ме извикал на помощ. — Той изгледа Моботе от глава до пети, забелязвайки петната от кръв по камуфлажното му яке. Но африканецът не изглеждаше ранен и затова австриецът реши, че това трябва да е чужда кръв.

Моботе не отговори веднага. Един от хората му се приближи и заговори бързо на езика оромина. Водачът на бунтовниците направи знак към служебната кола. Фелдхайм се обърна и тогава видя, че помагат на ранените да станат. Някои бяха вдигнали другарите си и на гръб.

— Не ми трябва помощта ти, майор Фелдхайм — каза Моботе и поклати глава. — Но ми трябва колата ти. Погребахме мъртвите си в планината, но ранените трябва да бъдат закарани в болница.

Фелдхайм се намръщи и отново погледна колата си, където бунтовниците вече бяха отворили задните врати и внимателно полагаха другарите си вътре. Седмици нямаше да успее да изчисти вонята на кръв и урина от скъпоценната си кола.

— Аз не съм шофьор на линейка — изсъска Фелдхайм. — Трябваше да ме извикаш да видя успеха ти и нищо друго.

— Тогава виж това — каза Моботе и тръгна нагоре по хълма. — И може би тактическият ти гений ще ни послужи все пак.

Фелдхайм го последва нагоре и когато стигнаха върха, Моботе се изправи в цял ръст и погледна към продълговатата падина. Фелдхайм застана до него и макар да не обичаше подобно излагане на показ, не можеше да си позволи да не постъпи като африканеца. Затова се изпъна колкото можеше повече.

— Гледай там — каза водачът на бунтовниците.

Фелдхайм примижа, следвайки пръста на Моботе. Падината започваше точно под тях и продължаваше на север. Лежеше между последните планински склонове на Етиопия на изток и граничните хълмове на Судан на запад. В западната част на падината имаше дълъг, тесен път в подножието на суданските хълмове.

— Това е граничният път — каза Моботе. — Израелците вече стигнаха до него и скоро ще пресекат границата.

— Къде — присви още по-силно очи Фелдхайм, но тъй като не беше истински воин, през нощта почти не можеше да види нищо съществено. Внезапно изръмжа, усети нещо като удар в гърдите и погледна надолу. Ръката на Моботе му подаваше бинокъл с инфрачервен филтър.

Австриецът го взе и го вдигна пред очите си. Когато зениците му привикнаха, той забеляза малка група хора зад купчина скали в източната страна на пътя. Премести бинокъла наляво и откъм западната страна на пътя откри малка колиба, дълги редове бодлива тел и трима судански граничари, държащи автомати АК–47.

Фелдхайм изсумтя и свали бинокъла.

— Защо не ги спря?

— Опитахме се, майор Фелдхайм — изръмжа Моботе. — Почти ги бяхме хванали при Абу Менди, но към тях се присъедини една банда командоси и те ни отблъснаха. Не знам откъде се пръкнаха.

— Откъде са се пръкнали? Ти луд ли си? Сигурно са скочили с парашути или са ги докарали с хеликоптер!

— Няма значение. Те сега ще пресекат границата.

— Не говори глупости — размаха недоволно цигарата си Фелдхайм. После осъзна, че огънчето описва светеща дъга, хвърли цигарата и я настъпи. — Водят ги израелци, а Судан е най-злобната антиизраелска държава в Африка. Никой няма да им позволи да преминат границата.

Моботе го изгледа със съжаление.

— Те няма да искат разрешение, майоре. — Той посочи бинокъла и Фелдхайм го вдигна отново, да погледне отвъд долината.

Серия дребни пламъчета блеснаха откъм скалистата позиция в източната страна на граничния път и когато Фелдхайм насочи бинокъла към мястото, където видя суданските граничари, те вече лежаха убити. Нямаше ответен огън. Израелците вероятно бяха използвали заглушители.

Един мъж пресече тичешком пътя и приклекна до тримата паднали граничари. После се извърна и махна с ръка. Откъм източната страна на пътя втори мъж притича до него.

— Видя ли? — тъжно кимна Моботе.

— Е, и?! — изсъска Фелдхайм, като едва не подскочи от ярост. — Гони ги! Граничната ивица е широка шест километра и там не живее никой освен леопарди и кози! Още можем да ги свалим. Още можем да хванем цялото израелско правителство в шепата си!

— Ние… — прошепна Моботе и жестокият белег на лицето му потъмня, макар че никой не би могъл да го забележи върху тъмното му лице посред нощ. Той се обърна и извика някакви заповеди на взводните. Хората му веднага се изправиха, подредиха и започнаха да тичат към върха на хълма. Моботе даде друга заповед на младшите си помощници, след което двойната редица бунтовници се спусна от хълма към долината. Оръжията им тракаха и обувките им тропаха шумно, докато бунтовниците изчезваха в мрака.

Бяха много и притичваха дълго, а Моботе и Фелдхайм стояха неподвижни сред тях като дървета сред буря.

— Извиках още хора — без да се обръща към никого, продължи Моботе. — Сега сме над сто души. Ще свършим с тях, защото вече нямам намерение да взимам никого за заложник.

— Не ставай глупак! — извъртя се към африканеца Фелдхайм. Очите му изпъкнаха и бузите му почервеняха. — Не разбираш ли, че можем да спечелим милиони. Ако ги убиеш, няма да получим нищо.

Но Моботе явно беше взел решение за себе си и вече не желаеше да слуша някакъв си подъл европеец. По молба на Фелдхайм и като следваше плана на австриеца, той беше загубил едни от най-добрите си хора, чиито семейства нямаше с какво да утеши. Каузата на Оромо беше променена, а най-лошото от всичко беше, че самият той се подложи на унижение. Той погледна зад Фелдхайм и отвърна на поздрава на двама мъже, които бяха изостанали, а сега сядаха в колата на Фелдхайм. Бавно започна да сваля окървавеното си яке. Фелдхайм го гледаше намръщено, главата му се извърна, когато чу двигателя на колата, а после австриецът отново се обърна към Моботе. Не разбираше какво става.

— Къде отиваш? — попита Фелдхайм. — Недей така. Почакай, нека седнем с картата и да направим план. Все още можем да получим всичко, което искаме, от цялата тази работа!

Но още докато Фелдхайм говореше, Моботе беше извадил колта си със седефена дръжка и го увиваше в камуфлажното си яке. Дулото се намираше дълбоко в ръкава. Едната му ръка също беше под якето, докато с другата Моботе я хвана и насочи.

— Благодаря ти за съвета, майоре… — каза Моботе и бързо опря якето до гърдите на Фелдхайм. Дръпна спусъка. Голяма, бяла светкавица блесна между якето и гърдите на австриеца, но звукът беше сравнително тих и нощта не се разкъса от ехото на изстрела. Фелдхайм се изви и отхвръкна назад, главата му се удари в един камък и клюмна странно встрани, а тялото му трепна само веднъж. — Обаче вече не ми трябва партньор — довърши Моботе.

Той прибра оръжието си и остана да наблюдава как служебната кола завива и тръгва обратно към болницата в Дара. След това метна якето си през рамо и затича след хората си…