Стивън Хартов
Пастир на Дявола (18)

14.
Кунзула
8 май

Майор Фелдхайм се беше съгласил да се срещне с Амин Моботе на зазоряване, но докато гледаше първите лъчи да пронизват дърветата в гората, разбра, че вече мрази всеки изгрев. През изминалите двадесет години беше виждал почти всеки изгрев, защото такъв беше примитивният живот на армейския офицер. Спокойно можеше да си живее и без блясъка на утринната роса и веселото чуруликане на птичките.

Той вече мечтаеше да се освободи от оковите на подреденото си съществуване, да се събужда късно до някоя баварска блондинка, да се мотае из големия кабинет на своята „Резиденция Фелдхайм“, която скоро ще има, и да отпива от чашката черно кафе, облечен в копринен халат. Но майорът не разбираше, че тези преждевременни фантазии всъщност са опасни за него, защото по този начин губи част от остротата на стратегическото си мислене. Заприличваше на актьор, който играе досадна роля, а когато действаш по инерция, рядко можеш да усетиш истинската заплаха за изпълнението си.

С нахалството на дуелист, който чувства превъзходството си, Фелдхайм чакаше ръководителя на бунтовниците в сухата гора малко на юг от езерото Тана. Бронираната служебна кола на австриеца можеше лесно да бъде забелязана, защото белият метал блестеше под слънчевите лъчи, проникващи през дърветата. Моботе и двамата му телохранители се приближиха до него под сянката, като вдигаха прах по пътеката към нея.

Сега Моботе беше облечен в италианска камуфлажна блуза. Ръкавите бяха отрязани и отдолу се виждаха едрите мускули на ръцете и раменете му. На широкия му колан висеше автоматичен пистолет „Колт“ 44-ти калибър с обкована със седеф дръжка. Макар че настоящото му примирие със слабото правителство в Адис продължаваше, той обикновено се придвижваше само нощем. Затова тази среща също беше неприятно изключение. Не беше вързал обичайната кафия около врата си, тъй като белотата й би могла да изкуши някой амбициозен снайперист от армията на Етиопската народна република.

Моботе спря до колата на Фелдхайм, стъпи с едната си бота върху близкия камък и застана в поза като Фидел. Беше преживял боя през нощта и големите му очи изглеждаха блестящи и зачервени. Мирис на пот и барут се носеше от униформата му. Големите му длани бяха покрити с мехури, тъй като беше участвал в погребването на убитите му бойци. Сега вече не приличаше на онзи Моботе, който пристигна в Бахир Дар като просяк пред вратата на Фелдхайм.

Австриецът огледа госта си, но не си направи труда да го уважи и си остана седнал в откритата си служебна кола.

— Как си? — попита австриецът на езика оромина.

— Добре — отвърна спокойно и без да се впечатли от употребата на родния му език Моботе. Изгледа Фелдхайм накриво, сякаш е пустинен питон.

— Е, колко души пожертва? — намести се Фелдхайм в седалката, извади пакет цигари и запали, без да предложи на някой от африканците. Моботе се смръщи и изгледа чистата и изгладена униформа на австриеца. Собствените му дрехи бяха изцапани със засъхнала кал и кръв и дразнеха кожата му при всяко движение.

— Трима на пътя и още седмина по време на атаката — отговори Моботе.

— Много добре — кимна Фелдхайм, хванал цигарата си като филмов герой. — Вече имаме африканци, убити от израелските евреи. Това ще ни бъде полезно при тайните преговори.

— Работата не е толкова проста — прекъсна го Моботе и се почеса по гърдите. — Мисля, че моите хора са убили поне двама от техните.

— Наистина ли? Впечатлен съм.

— Моите бойци не си падат по тактическите игрички, на които ти толкова се възхищаваш, майор Фелдхайм — изръмжа Моботе, макар да се мъчеше да потисне своята неприязън. Пръстите му докоснаха седефената дръжка на автоматичния пистолет и Фелдхайм погледна оръжието.

— Това се подразбира, полковник. Но пък беше много важен първоначален етап от целия процес. — Австриецът посочи нагоре между дърветата. — Те ще бъдат възнаградени в рая.

— Те бяха възнаградени тук, на земята, от съпругите си — каза Моботе. — Но сега съпругите им са вдовици.

Фелдхайм изгледа за миг африканеца, после разбра думите му и кимна.

— Тогава вдовиците им също ще бъдат възнаградени. С част от питата.

— Питата…

— Ще получат нещо като застраховка „Живот“ за мъжете си.

— Искаш да кажеш награда заради смъртта им.

— Да.

Фелдхайм загаси цигарата с чистата си платнена бота, после скочи от колата, хванал в ръка къса пръчка, подобна на камшик за езда. Моботе не разбра приликата, защото никога не беше чувал за любовта на представителите на германската раса към мускулести коне и камшици. Австриецът се поразходи по прашната земя, бутна настрани с пръчката няколко сухи листа и започна да чертае.

— Това е техният лагер. Крепостта, която, предполагам, вече са напуснали.

— Да — отвърна Моботе. — Измъкнаха се на две групи. Едната тръгна на север, а другата на североизток.

— Те ще искат да измъкнат чеха — каза Фелдхайм. — Но Етиопия е нещо като съюзник на Израел и те няма да нарушат въздушното й пространство.

Моботе се намръщи.

— Моля те, говори по-просто, майоре. Днес съм малко нервен.

— Не могат да изминат пеша целия път до морето. Ще им трябва самолет, за да се измъкнат. — Фелдхайм драсна една линия на север от приспособеното сиропиталище на Крумлов към границата с Еритрея оттатък Гондар. — Ще се опитат да пресекат границата към място, което смятат безопасно за кацане на самолет.

Моботе бавно пристъпи пред австриеца и погледна грубия му чертеж в прахта.

— Не виждам смисъла. Израелците почти нямат никакви отношения с Еритрея.

— Поради което не им пука от това, че ще нарушат границите й.

— Да. — Сега Моботе разбра и кимна. — Тогава работата е проста. Ние можем да ги хванем всички, включително и децата, доста преди да стигнат до мястото.

Фелдхайм се изправи и изтупа длани. Поусмихна се.

— Сигурен съм, че можете, но аз имам нов план.

Моботе го погледна.

— Какъв?

— Няма нужда да хващате децата.

Сякаш облак се спусна върху лицето на Моботе. Беше заповядал да се нападне сиропиталището и изгубил няколко от най-добрите си бойци, а сега този европеец казва, че всичко е била напразно. Моботе опипа дългия белег от куршум върху лявата си буза. Правеше го винаги, когато имаше опасност яростта му да избухне. Изпъна се в цял ръст.

— Да не би да твърдиш, че нападението ни е било напразно?

— Нищо подобно — бързо размаха ръка Фелдхайм. — Нападнахте ги, за да ги накарате да излязат. И постигнахте блестящ успех. Ние всъщност нямаме намерение да ги избием до крак.

— Ние… — изсумтя Моботе.

— Снощи премислих отново всичко и внезапно разбрах — бързо продължи Фелдхайм, като започна да се разхожда и потупва с пръчката бедрото си. — Израелското правителство може да плати милион за тези проклети дечица. А може и да не плати. Но пазарлъкът ще бъде дълъг и може да ни се отрази зле.

— Как така?

Фелдхайм се обърна към африканеца и заговори с тон на превъзходство:

— Израелците са много странни по отношение на публичността. Те може да открият лекарство против рак, а да го представят едва ли не като медицински провал.

Моботе кимна, защото всъщност познаваше достатъчно добре световната политика и още по-добре проблемите на държавите от Близкия изток.

— Обаче, ако успеете да хванете децата и да ги задържите заради откуп, евреите могат да намерят начин да привлекат вниманието на Цялата световна общественост — вдигна пръст Фелдхайм. — Могат да обявят, че Фронтът за освобождение „Оромо“ е взел за заложници болни дечица, а това ще опропасти напълно твоята кауза. Тогава всички ще погледнат с лошо око на вашата борба за независимост.

— Точно от това се страхувам. — Лицето на Моботе отново потъмня. — Това никак не е добре.

— Да. Не е добре. Обаче в тази шепа лайна има скрити по-ценни неща.

— Продължавай.

— Както ти казах преди, за главата на Крумлов има определена цена. Не е много голяма сума, но както руското разузнаване, така и чешката държавна сигурност го искат мъртъв. Това обаче не е само защото е дезертирал от родината и от работата си. И изглежда, израелците се опитват да го спасят. Значи той притежава някаква информация. Стойността му като пленник може да се окаже доста по-висока от тази на трупа му.

— Сега започвам да разбирам — каза Моботе. — Искаш да го хванем жив.

— Точно така. Но той е само сапфир. Диамантите са още по-скъпи. — Фелдхайм отиде до колата и взе един плик от предната седалка. Отвори го и го подаде на Моботе. — Като командващ от страна на ООН в района в моя власт е да поискам наблюдение на подозрителни лица. Тези снимки са направени на летището в Адис преди няколко дни.

Моботе бръкна в плика и извади няколко черно-бели снимки. Гледа ги дълго, а после повика един от телохранителите си. Сержантът кимна бързо към снимките и каза нещо на езика оромина.

— Плешивият и русият — каза Моботе. — Те са двамата мъже, които пристигнаха в лагера на Крумлов преди няколко дни. Но те не са труповете, които изровихме. Те са тръгнали с останалите.

— Да — каза Фелдхайм. — Сега ще разбереш защо знанието е сила. Добре известен е фактът, че израелската армия е готова почти на всичко, за да прибере изчезнал, пленен или дори убит войник от бойното поле. Това е глупава емоционалност, но те са си такива. Разменяли са стотици палестински затворници за трупа на един-единствен редник. През годините са похарчили безброй милиони за мисии на командоси и тайни подкупи, за да си приберат един помощник-пилот, свален в Ливан през 1986 година. Всеки знае, че той гние в един затвор в Техеран, но те продължават да се опитват да си го върнат.

— Значи искаш аз да пленя и тези мъже — каза Моботе.

— Да. С колко бойци разполагаш?

— Близо сто.

— Добре. Раздели ги на групи и последвай тези откачени екскурзианти. Ако можеш, убий някои от тях, но внимавай да не ти избягат. Трябва да ми доведеш Крумлов жив и поне един от тези двамата мъже.

— А после?

— Само след няколко седмици ти ще разполагаш с достатъчно пари за храната и оръжията, от които имаш нужда. А аз ще разполагам с необходимото, за да напусна завинаги тази игра. Честно е, нали?

Моботе се замисли за миг, докато разглеждаше снимките на Екщайн и Баум. Неприятна задача е да отвлича и да изнудва, но такива са правилата на войната. Пък и както казва австриецът, освобождението няма морална цена.

— Договорихме се — каза той и протегна едрата си длан. Фелдхайм я погледна, трепна от вида на полепналата по нея прах и засъхнала кръв, и си помисли за всички болести, разпространени в Африка. Но преглътна погнусата си и запечата уговорката със силно ръкостискане.

— Както казах — усмихна се Фелдхайм, — израелците могат да платят милион за тези тъпи дечурлига. Но със сигурност ще платят десет пъти повече за връщането на един от агентите си.

— Работата може да се окаже трудна — предупреди го Моботе. — Те се биха здравата и пак ще се отбраняват. Ще хванем един, но може и да не бъде цял.

Като каза това, африканецът обърна гръб на Фелдхайм и кимна на хората си. Тримата се отдалечиха в гората.

— Не се бой, полковник Моботе — извика подире му Фелдхайм, докато вадеше кърпа от джоба си, за да изтрие дланта си. — Евреите ще платят, за да си го получат, независимо дали е само овъглен череп и чувал с кости.

Моботе спря и се обърна. Изгледа внимателно „партньора“ си.

— Аз не се боя, майоре — каза той. — Оставям това чувство за теб.

След това изчезна заедно с хората си в Кунзула.