Стефани Майър
Зазоряване (7)

6. РАЗСЕЙВАНИЯ

Моето забавление се превърна в приоритет номер едно на остров Есме. Гмуркахме се с шнорхели (е, аз се гмурках със шнорхел, а той демонстрираше способността си да издържа без кислород неопределено време). Изследвахме малката джунгла, която обграждаше малкият скалист връх. Посетихме папагалите, които живееха върху арката от дървета в южния край на острова. Гледахме залеза от скалистото заливче. Плувахме с делфините, които си играех в топлите плитки води там. Или поне аз го правех; когато Едуард беше във водата, делфините изчезваха, сякаш имаше акула.

Знаех какво става. Опитваше се да ме държи заета, разсеяна, за да не продължавам да го тормозя за нещото със секса. Когато се опитвах да уговоря да се отпуснем с някое от милионите дивидита пред широкоекранния плазмен телевизор, той ме примамваше извън къщата с магически думи от рода на коралови рифове, подводни пещери и морски костенурки. Ние давахме напред, и давахме, и давахме, и давахме цял ден, така че когато слънцето най-накрая залязваше аз бивах изгладняла и напълно изтощена.

Задрямвах над чинията си след като приключвах с вечерята си всяка вечер; веднъж бях заспала наистина точно там на масата и той трябваше да ме носи до леглото. Част от това беше, че Едуард винаги правеше прекалено много храна за един, но бях толкова гладна след плуването и катеренето по цял ден, че изяждах по-голямата част от храната. Тогава, натъпкана и изморена, едва държах очите си отворени. Всичко това беше част от плана, без съмнение.

Изтощението не помагаше много в опитите ми за убеждение. Но не се отказвах. Опитах се да го вразумя, да се моля и да се цупя и всичко това бе напразно. Обикновено вече бях в безсъзнание преди да мога сериозно да пледирам по случая си. А и сънищата ми бяха толкова истински — основно кошмари, направени по-реални, предполагах, от ярките цветове на острова — че се събуждах изморена, без значение колко съм спала.

Около седмица след като бяхме пристигнали на острова се опитах да направя компромис. Това беше вършело работа в миналото. Спях в синята стая сега. Почистващият персонал щеше да идва чак на следващия ден, така че бялата стая все още имаше снежна перушинената покривка. Синята стая беше по-малка, с по-разумно пропорционално легло. Стените бяха тъмни, облицовани с тиково дърво и всичко вътре беше от луксозна синя коприна.

Бях започнала да нося някои неща от луксозното бельо от колекцията на Алис, за да спя нощем — тези, които, като се замисля, не бях толкова разкриващи, като прозрачните бикини, които ми беше опаковала. Чудех се дали бе имала видение защо точно ще имам нужда от тези неща и потреперих, засрамена от тази мисъл.

Бях започнала леко, с невинен бял като слонова кост сатен, разтревожена, че разкриването на повече от кожата ми ще е обратното на полезно, но готова на всичко. Едуард, изглежда не забелязваше нищо, сякаш носех същият прокъсан стар анцуг, който носех вкъщи.

Синините бяха много по-добре сега — пожълтяващи на някои места и изчезващи като цяло на други — затова тази вечер извадих една от по-плашещите бройки, докато се приготвях в облицованата баня. Беше черно, дантелено и засрамващо за гледане, дори когато не беше облечено. Внимателно не погледнах в огледалото преди да се върна в спалнята. Не исках да си изгубя куража.

Получих удовлетворението да видя как очите му изскачат само за секунда, преди да овладее изражението си.

— Какво мислиш? — попитах, завъртайки се, за да може да види от всеки ъгъл.

Той прочисти гърло.

— Изглеждаш красива. Както винаги.

— Благодаря — казах малко кисело.

Бях прекалено уморена да се съпротивлявам на порива да се покатеря бързо в мекото легло. Той обви ръцете си около мен и ме придърпа до гърдите си, но това беше рутина — беше прекалено горещо за спане без неговото хладно тяло.

— Ще направим сделка — казах сънливо.

— Няма да правя никакви сделки с теб — отговори той.

— Дори не си чул какво предлагам.

— Няма значение.

Въздъхнах.

— По дяволите. А аз наистина исках… Е, добре.

Той извъртя очи.

Затворих моите и оставих стръвта там. Прозях се.

Отне само минута — не достатъчно, за да се унеса.

— Добре. Какво искаш?

Стиснах зъби за секунда, борейки се с една усмивка. Ако имаше нещо, на което можеше да устои, то това беше възможността да ми даде нещо.

— Ами, мислех си… Знам, че цялото нещо с Дартмут трябваше да бъде просто история за прикритие, но честно, един семестър в колежа вероятно не би ме убил — казах, повтаряйки думите му отпреди много време, когато се бе опитал да ме убеди да отложа превръщането във вампир. — Чарли би се зарадвал на истории от Дартмут, обзалагам се. Разбира се, би било малко неловко ако не мога да смогвам с гениите. И все пак… осемнайсет, деветнайсет. Всъщност няма толкова голяма разлика. Няма да ми пораснат пачи крака следващата година, все пак.

Той утихна за един дълъг момент. Тогава, с нисък глас, той каза:

— Би изчакала. Би останала човек.

Задържах езика си, оставяйки го да възприеме предложението ми.

— Защо ми го причиняваш? — каза той през зъби, с изведнъж ядосан тон. — Не е ли достатъчно трудно и без всичко това? — Той грабна шепа дантела, която се бе нагънала на бедрото ми. За момент си помислих, че ще я откъсне. Тогава ръката му се отпусна. — Няма значение. Няма да правя сделки с теб.

— Искам да отида в колеж.

— Не, не искаш. И няма нищо, за което си струва да рискуваме живота ти отново. За което си струва да те нараня.

— Но аз искам да отида. Е, всъщност не толкова да отида в колеж, колкото да остана още малко човек.

Той затвори очи и издиша през носа си.

— Подлудяваш ме, Бела. Не сме ли водили този спор милиони пъти, ти винаги молейки да станеш вампир без забавяне?

— Да, но… е, имам причина да съм човек, която нямах преди.

— Каква е тя?

— Познай — казах и се надигнах от възглавницата, за да го целуна.

Той отвърна на целувката ми, но не по начин, който да ме накара да мисля, че печеля. Беше по-скоро сякаш внимаваше да не нарани чувствата ми; абсолютно и влудяващо се контролираше. Нежно, той ме издърпа и ме прегърна до гърдите си.

— Токова си човечна, Бела. Управлявана от хормоните си. — Той се засмя.

— Това е цялата идея, Едуард. Харесва ми тази част от това да съм човек. Не искам да се отказвам от това все още. Не искам да премина през годините, в които ще бъда подлудена за кръв новородена, за да може някаква част от това да се завърне при мен.

Аз се прозинах, а той се усмихна.

— Уморена си. Заспивай, любима. — Той започна да тананика приспивната песен, която бе композирал за мен, когато се бяхме запознали.

— Чудя се защо съм толкова уморена. — Измънках саркастично. — Това не може да е част от плана ти или нещо такова.

Той просто се изхили веднъж и се върна към тананикането.

— Имайки се предвид колко съм уморена, човек би си помислил, че ще спя по-добре.

Песента прекъсна.

— Спиш като заклана, Бела. Не си казала и дума насън откакто пристигнахме. Ако не беше хъркането щях да се притесня, че влизаш в кома.

Игнорирах заяждането с хъркането; не хърках.

— Не се въртя? Това е странно. Обикновено се мятам по цялото легло, когато имам кошмари. И крещя.

— Сънуваш кошмари?

— При това много колоритни. Ужасно ме изморяват — прозях се. — Не мога да повярвам, че не дърдоря по цяла нощ.

— За какво са?

— За различни неща — но и същите, нали знаеш, заради цветовете.

— Цветове?

— Всичко е толкова ярко и реално. Обикновено, когато сънувам, го знам. При тези, не знам, че съм заспала. Това ги прави още по-страшни.

Той звучеше притеснен, когато проговори отново.

— Какво те плаши?

Потреперих леко.

— Основно… — поколебах се.

— Основно? — притисна ме той.

Не бях сигурна защо, но не исках да му казвам за детето в повтарящият се кошмар; имаше нещо лично в този конкретен ужас. Така че, вместо да му дам пълното описание, му представих само един елемент. Определено достатъчно плашещ за който и да е друг.

— Волтури — прошепнах.

Той ме прегърна по-силно.

— Няма да ни безпокоят повече. Скоро ще бъдеш безсмъртна и няма да имат причина.

Оставих го да ме успокои, чувствайки се малко виновна, че той не бе разбрал правилно. Кошмарите не бяха точно такива. Не бях уплашена за себе си — бях уплашена за момченцето.

Не беше същото момченце от първия ми сън — детето — вампир с кърваво червени очи, което седеше върху купчина от мъртви хора, които обичах. Това момче, което бях сънувала четири пъти през последната седмица, определено беше човек; бузите му бяха румени, а очите му бяха меко зелени. Но също като другото дете, той се разтреперваше от страх и отчаяние, когато Волтури ни обграждаха.

В този сън имаше едновременно и ново и старо, просто трябваше да защита непознатото дете. Нямаше друг вариант. И в същото време знаех, че ще се проваля.

Той видя моята отнесеност.

— Какво мога да направя, за да помогна?

Отърсих се от мислите си.

— Това са просто сънища, Едуард.

— Искаш ли да ти попея? Ще пея цяла нощ, ако това ще държи лошите сънища настрана.

— Не са изцяло лоши. Някои са хубави. Толкова… цветни. Под водата с рибите и коралите. Всичко изглежда сякаш наистина се случва — не знам, че сънувам. Може би островът е проблема. Много е ярко тук.

— Искаш ли да се приберем?

— Не. Не още. Можем ли да останем още малко?

— Можем да останем колкото поискаш, Бела — обеща той.

— Кога започва семестъра? Не внимавах преди.

Той въздъхна. Може пак да беше започнал да тананика, но бях задрямала преди да съм сигурна.

 

 

По-късно, когато се събудих в тъмното, беше с шок. Сънят бе бил толкова истински… толкова ярък, толкова осезаем… Поех си дъх шумно, дезориентирана от тъмната стая. Само преди секунда, изглеждаше, бях била под блестящото слънце.

— Бела? — Прошепна Едуард с ръце обвити плътно около мен, разтърсвайки ме леко. — Добре ли си, миличка?

— О — поех си дъх отново. Просто сън. Не е истинско. За моето пълно удивление, сълзи преляха от очите ми без предизвестие и се спуснаха по лицето ми.

— Бела! — каза той — по-силно, сега нащрек. — Какво има? — Той избърса сълзите от горещите ми бузи със студени, паникьосани пръсти, но последваха и други.

— Било е само сън. — Не можех да сдържа лекото ридание, което си пролича в гласа ми. Безсмислените сълзи бяха обезпокояващ, но не можех да овладея сковаващата скръб, която ме бе завладяла. Бях искала толкова много сънят да е истински.

— Няма нищо, любима, добре си. Аз съм тук. — Той ме залюля напред — назад, малко прекалено бързо, за да е успокояващо. — Отново ли сънува кошмар? Не е било истинско, не е било истинско.

— Не кошмар. — Поклатих глава, триейки очите си със задната част на дланта си. — Беше хубав сън. — Гласът ми отново се пречупи.

— Тогава защо плачеш? — той попита, изумен.

— Защото се събудих — извих, обвивайки ръцете си около врата му и ридаейки във врата му.

Той се изсмя веднъж на логиката ми, но звукът беше натежал от тревога.

— Всичко е наред, Бела. Поемай си дълбоко дъх.

— Беше толкова истинско — изплаках. — Исках да е истинско.

— Разкажи ми — подкани ме той. — Може би това ще помогне.

— Бяхме на плажа… — гласът ми замря, когато се отдръпнах, за да погледна с изпълнени със страх очи нетърпеливото му ангелско лице, леко размито в тъмнината. Загледах се в него мрачно и безпричинната скръб започна да се стопява.

— И? — най-накрая ме подкани той.

Замигах, за да махна сълзите от очите си, разкъсвана.

— О, Едуард…

— Кажи ми, Бела — замоли той, с очи полудели от тревога при болката в гласа ми.

Но не можех. Вместо това вкопчих ръцете си около врата му отново и притиснах устните си към неговите трескаво. Не беше желание изобщо — беше нужда, изострена до точката на болка. Реакцията му беше моментална, но бързо последвана от прекратяването й.

Той се забори с мен, колкото можеше по-нежно в изненадата си, държейки ме далеч, хващайки раменете ми.

— Не, Бела — настоя той, гледайки ме сякаш се притеснява, че съм загубила ума си.

Ръцете ми паднаха пораженски, странните сълзи започвайки нов поток по лицето ми и ново ридание, надигащо се в гърлото ми. Той беше прав — трябваше да съм луда.

Той ме загледа с объркани измъчени очи.

— С-с-съжалявам — измънках неясно.

Но тогава той ме придърпа към себе си, притискайки ме плътно до мраморните си гърди.

— Не мога, Бела, не мога! — Стенанието му беше пълно с агония.

— Моля те. — Казах, молбата ми заглушена срещу кожата му. — Моля те, Едуард?

Не можех да кажа дали е трогнат от сълзите, треперещи в гласа ми, или дали не беше неподготвен да се справи с внезапността на пристъпа ми, или дали и неговата нужда не беше толкова непоносима в този момент, колкото моята. Но поради каквато и да е причина, той придърпа устните ми обратно към неговите, предавайки се със сърдите ръмжене.

И започнахме оттам, докъдето бе оставил сънят ми.

 

 

Останах неподвижна, когато се събудих сутринта, и се опитах да задържа дишането си равно. Беше ме страх да отворя очите си.

Лежах върху гърдите на Едуард, но той беше много притихнал и ръцете му не бяха обвити около мен. Това беше лош знак. Беше ме страх да призная, че съм будна и да срещна гнева му — без значение към кой беше насочен днес.

Внимателно надникнах през миглите си. Той се беше загледал в тъмния таван с ръце зад главата си. Изправих се на един лакът, за да мога да виждам лицето му по-добре. Беше гладко, безизразно.

— Колко съм загазила? — попитах тихо.

— До шията — каза той, но обърна главата си и ми смигна.

Издишах в облекчение.

— Аз съжалявам — казах. — Не исках… Е, не знам точно какво беше това снощи. — Поклатих глава при спомена за безсмислените ми сълзи и смазващата скръб.

— Така и не ми каза за какво беше сънят ти.

— Предполагам, че не ти казах — но пък ти показах за какво беше. — Засмях се нервно.

— О — каза той. Очите му се разшириха и тогава той примигна. — Интересно.

— Беше много хубав сън — измънках. Той не коментира, така че след няколко секунди аз попитах. — Простено ли ми е?

— Обмислям го.

Изправих се, планирайки да се прегледам — изглежда нямаше пера, поне. Но докато се придвижвах, вълна от замайване ме удари. Залюлях се и паднах отново на възглавниците.

— Какв… завъртя ми се главата.

Тогава ръцете му се обвиха около мен.

— Спа много дълго. Дванадесет часа.

— Дванадесет? — Колко странно.

Проведох си един бърз преглед докато говорех, опитвайки се да не го правя подозрително. Изглежда бях добре. Синините върху ръцете ми все още бяха на една седмица, пожълтяващи. Протегнах се експериментално. Отново се чувствах добре. Е, повече от добре, всъщност.

— Инвентаризацията приключи ли?

Кимнах сънливо.

— Възглавниците изглежда са оцелели.

— За жалост не мога да кажа същото за, ъ, нощницата ти. — Той кимна към края на леглото, където няколко парчета черна дантела бяха разпилени върху копринените чаршафи.

— Лошо — казах. — Тази ми харесваше.

— И на мен.

— Имаше ли други жертви? — попитах притеснено.

— Ще трябва да купя на Есме нова табла за леглото — призна той, хвърляйки поглед през рамо. Проследих погледа му и бях шокирана да разбера, че големи късове от дървото явно бяха изтръгнати от лявата страна на таблата.

— Хмм — намръщих се. — Човек би си помислил, че съм щяла да чуя това.

— Изглежда си много ненаблюдателна, когато вниманието ти е окупирано от нещо друго.

— Бях малко погълната — признах, изчервявайки се дълбоко.

Той докосна горящата ми буза.

— Наистина ще ми липсва това.

Загледах се в лицето му, търсейки признаци за гнева и угризенията от които се опасявах. Той отвърна на погледа ми със спокойно, но иначе невъзможно за разчитане, изражение.

— Ти как се чувстваш?

Той се засмя.

— Какво? — поисках да знам.

— Изглеждаш толкова виновно — сякаш си извършила престъпление.

— Чувствам се виновно.

— Прелъсти прекалено разположения си към това съпруг. Това не е углавно престъпление.

Изглежда се шегуваше.

Бузите ми станаха по-горещи.

— Думата прелъсти предполага някакво количество предварителна подготовка.

— Може би беше грешна дума — съгласи се той.

— Не се сърдиш?

Той се усмихна вяло.

— Не се сърдя.

— Защо не?

— Ами… — той спря. — Не те нараних, като първо. Беше по-лесно да се контролирам този път, да насочвам изблиците. — Очите му трепнаха към повредената табла отново. — Може би защото имах по-добра идея какво да очаквам.

Обнадеждена усмивка започна да се прокрадва по лицето ми.

— Казах ти, че ключа е в практиката.

Той извъртя очи.

Стомахът ми изръмжа и той се засмя.

— Време за закуска за човека? — попита той.

— Да, моля — казах, скачайки от леглото. Придвижих се прекалено бързо, обаче, и трябваше да се залюлея пиянски, за да възвърна равновесието си. Той ме хвана преди да се блъсна в гардероба.

— Добре ли си?

— Ако нямам по-добро чувство за равновесие в следващия ми живот, ще изискам рекламация.

Аз готвих тази сутрин, пържейки яйца — прекалено гладна, за да направя нещо по-сложно. Нетърпелива, ги пльоснах в една чиния само след няколко минути.

— Откога ядеш яйца със течен жълтък? — попита той.

— Отсега.

— Знаеш ли колко яйца опустоши тази седмица? — Той издърпа кошчето за боклук изпод мивката — беше пълно с празни сини картонени кутии.

— Странно — казах, след като преглътнах една гореща хапка. — Това място разбърква апетита ми. — И със сънищата ми, и с вече оскъдния ми баланс. — Но ми харесва тук. — Може би ще трябва да тръгнем скоро, обаче, нали, за да стигнем до Дартмут навреме? Уау, предполагам, че ще трябва да си намерим и място, където да живеем и така нататък, също.

Той седна до мен.

— Можеш да се откажеш от преструвките за колежа — получи каквото искаше. А и не сме направили сделка, така че нямаш задължения.

Изпръхтях.

— Не беше преструвка, Едуард. Аз не прекарвам свободното си време да кроя планове като някои хора. Какво можем да направим, за да изтощим Бела днес? — казах аз в жалка имитация на гласа му. — Той се засмя, не засрамен. — Наистина искам още малко да бъда човек. — Наклоних се за да прокарам ръка през голите му гърди. — Не ми е достатъчно.

Той ми хвърли съмнителен поглед.

— За това? — попита той, хващайки ръката ми когато се придвижи към стомаха му. — Сексът е бил разковничето през цялото време? — Той извъртя очи. — Ама защо не се сетих за това? — измънка той саркастично. — Можех да си спестя много спорове.

Засмях се.

— Да, вероятно.

— Толкова си човечна — каза той отново.

— Знам.

Намек за усмивка разтегна устните му.

— Отиваме в Дартмут? Наистина?

— Вероятно ще се проваля след един семестър.

— Ще ти бъда частен учител. — Усмивката вече беше широка. — Ще заобичаш колежа.

— Мислиш ли, че ще можем да си намерим апартамент толкова късно?

Той направи гримаса, изглеждайки виновно.

— Ами ние, така де, вече имаме къща там. Нали знаеш, за всеки случай.

— Купил си къща?

— Недвижимите имоти са добра инвестиция.

Повдигнах една вежда и оставих темата.

— Значи сме готови, тогава.

— Ще трябва да видя дали ще можем да задържим колата ти за „преди“ малко по-дълго…

— Да, боже опази да не съм защитена от танкове.

Той се ухили.

— Колко още можем да останем? — попитах.

— Добре сме откъм време. Още няколко седмици, ако искаме. И после можем да посетим Карлайл преди да отидем в Ню Хемпшир. Можем да прекараме Коледа с Рене…

Думите му обрисуваха едно много щастливо бързо постижимо бъдеще, освободено от болката на всички включени в него. Чекмеджето „Джейкъб“, почти забравено, изтрака и аз измених мисълта си — на почти всички.

Това не ставаше по-лесно. Сега, след като бях открила точно колко хубаво може да е да си човек, беше изкушаващо да оставя плановете си в забвение. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет… Имаше ли наистина значение? Нямаше да се променя толкова за една година. И да бъда човек с Едуард… Изборът ставаше по-коварен с всеки следващ ден.

— Няколко седмици — съгласих се. И тогава, защото изглежда никога нямаше достатъчно време добавих. — Та, мислех си — нали знаеш какво исках да кажа за практиката преди?

Той се засмя.

— Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Мисля, че почистващия персонал е тук.

Искаше да задържа тази мисъл. Това означаваше ли, че няма да има повече проблеми с практикуването? Усмихнах се.

— Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг…

— Не ми се излиза. Няма да се катеря по острова днес. Искам да остана тук и да гледам филм.

Той присви устни, опитвайки се да не се смее на сърдитият ми тон.

— Добре, както искаш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?

— Не съм чула чукане.

Той наклони глава настрани, заслушвайки се. Половин секунда по-късно прозвуча леко, боязливо почукване на вратата. Той се ухили и се запъти към коридора.

Закрачих към рафтовете под големия телевизор и прегледах заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Имаха повече дивидита от видеотека.

Можех да чуя ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше в коридора, обяснявайки на, както ми звучеше, перфектен португалски. Още един, по-груб човешки глас отговори на същия език.

Едуард ги въведе в стаята, сочейки към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха невероятно ниски и тъмни до него. Единият беше закръглен мъж, а другата — деликатна жена, челата и на двамата бяха набраздени. Едуард жестикулира към мен с горда усмивка и чух името си, смесено в поток от непознати думи. Изчервих се малко като си помислих за бъркотията в бялата стая, с която щяха скоро да се сблъскат. Малкият мъж ми се усмихна учтиво.

Но дребничката жена с кожа като кафе не се усмихна. Тя ме зяпаше със смесица от шок, притеснение и основно първичен страх. Преди да мога да реагирам, Едуард им направи знак да го последват към кокошарника и те изчезнаха.

Когато той се появи отново, беше сам. Той закрачи уверено към мен и ме прегърна.

— Какво й има на нея? — прошепнах напрегнато, спомняйки си паникьосаното й изражение.

Той вдигна рамене невъзмутимо.

— Кори е част от индианците Такуна. Била е възпитана да бъде по-суеверна — или би могла да го наречеш, по-наясно — от тези, които живеят в модерния свят. Тя подозира какво съм, или поне е достатъчно близо. — Той все още не звучеше притеснено. — Тук имат свои собствени легенди. Либишоменът — кръвопиещ демон, който ловува изключително и само красиви жени. — Той ме погледна похотливо.

Само красиви жени? Е, това си беше ласкателство.

— Изглеждаше ужасена — казах.

— Тя е, но основно се притеснява за теб.

— За мен?

— Притеснява се защо съм те довел тук, сама. — Той се засмя мрачно и погледна към стената от филми. — Е, защо не избереш нещо, което да гледаме? Това е приемливо човешко нещо.

— Да, убедена съм, че един филм ще я убеди, че си човек. — Засмях се и заключих ръцете си около врата му, повдигайки се на пръсти. Той се наведе, за да мога да го целуна и тогава ръцете му се затегнаха около мен и ме повдигнаха от пода, за да не се налага да се превива.

— Филм, филм — Измънках, когато устните му се преместиха на гърлото ми, прокарвайки пръстите си в бронзовата му коса.

Тогава чух рязко поемане на въздух и той ме постави на земята бързо. Кори стоеше замръзнала в коридора, с пера в черната си коса, с голяма купчина от още пера в ръце и с изражение на ужас върху лицето си. Тя ме зяпна, премествайки погледа си, когато аз се изчервих и погледнах надолу. Тогава се съвзе и измърмори нещо, което дори и на непознат език очевидно беше извинение. Едуард се усмихна и отговори с дружелюбен тон. Тя извърна очите си и продължи надолу по коридора.

— Тя си мислеше, каквото си мисля, че си мислеше, нали? — смънках.

Той се засмя на обърканото ми изречение.

— Да.

— Ето — казах, протягайки се и избирайки филм случайно — Пусни това и можем да се преструваме, че го гледаме.

Беше стар мюзикъл със усмихнати личица и бухнали рокли отпред.

— Много медено месечно — одобри Едуард.

Докато актьорите на екрана танцуваха през жизнерадостната начална песен, аз се изтегнах на дивана, сгушена в прегръдките на Едуард.

— Ще се преместим ли обратно в бялата стая сега? — зачудих се разсеяно.

— Не знам… вече обезобразих таблата в другата стая отвъд поправка — може би ако ограничим разрушението до една част на къщата Есме може да ни покани отново някой ден.

Усмихнах се широко.

— Значи ще има още унищожение?

Той се засмя на изражението ми.

— Мисля, че ще е по-безопасно да е с предварителна подготовка, отколкото ако те чакам пак да ме нападнеш.

— Би било само въпрос на време — съгласих се небрежно, но пулсът ми препускаше през вените ми.

— Нещо има на сърцето ти ли?

— Нем. Здрава съм като кон. — Спрях за момент. — Би ли искал да проучим зоната на разрушение сега?

— Може би било по-учтиво да изчакаме докато сме сами. Ти може и да не забелязваш когато разпарчетосвам мебелировката, но това най-вероятно би изплашило тях.

Всъщност вече бях забравила хората в другата стая.

— Вярно. По дяволите.

Густаво и Кори се движеха тихо из къщата докато аз чаках нетърпеливо да приключат и се опитах да обърна внимание на хепиенд-а. Започваше да ми се доспива — макар, според Едуард, да бях проспала половината ден — когато един груб глас ме стресна. Едуард се поизправи, задържайки ме гушната до него и отговори на Густаво свободно на португалски. Густаво кимна и закрачи тихо към предната врата.

— Приключили са — каза ми Едуард.

— Значи това означава, че сме сам сами сега?

— Какво ще кажеш за обяд първо? — предложи той.

Прехапах устната си, разкъсвана от дилемата. Аз си бях доста гладна.

С усмивка той взе ръката ми и ме поведе към кухнята. Познаваше лицето ми толкова добре, че нямаше значение, че не може да чете мислите ми.

— Това излиза извън контрол — оплаках се когато най-накрая се почувствах сита.

— Искаш ли да поплуваш с делфините този следобед — да изгориш калориите? — попита той.

— Може би по-късно. Имах друга идея за изгаряне на калории.

— И каква беше тя?

— Ами, има ужасно много останали табли…

Но не довърших. Вече ме беше грабнал в обятията си и устните му заглушиха моите, докато ме носеше с нечовешка скорост към синята стая.