Стефани Майър
Зазоряване (16)

14. ЗНАЕШ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТРЪГНАЛИ НА ЗЛЕ, КОГАТО СЕ ЧУВСТВАШ ВИНОВЕН, ЗАДЕТО СЕ ДЪРЖИШ ГРУБО С ВАМПИРИ

Когато се върнах при къщата, отпред нямаше никого, на когото да предам новините. Още ли бяха под тревога?

„Всичко е наред“ — помислих си отегчено.

Очите ми бързо уловиха малка промяна в досега познатата обстановка. Имаше купчинка светло оцветен плат на най-ниското стъпало на верандата. Подскочих натам, за да разследвам. Задържайки дъха си, защото миризмата на вампирите се беше залепила за материята, като да не повярваш, побутнах купчината с носа си.

Някой беше оставил дрехи. Хъх. Едуард трябва да е забелязал раздразнението ми, когато се изстрелях през вратата. Е, това е… мило. И странно.

Взех дрехите внимателно между зъбите си — уф — и ги занесох обратно към дърветата. Просто в случай, че беше някаква шега на русата психопатка и това бяха куп женски дрехи. Обзалагам се, че би се радвала да види изражението на човешкото ми лице, докато стоя гол, държейки лятна рокля.

Под прикритието на дърветата пуснах смърдящата купчина и се преобразих в човек. Изтърсих дрехите, удряйки ги в едно дърво, за да се отърва поне отчасти от миризмата. Определено бяха дрехи на момче — светлокафяви панталони и бяла риза. Нито едното не беше достатъчно дълго, но изглежда щяха да ми станат на широчина. Трябваше да са на Емет. Навих ръкавите на ризата, но нямаше какво да направя с панталоните. Е, добре.

Трябваше да призная, че се чувствах добре с дрехи върху гърба си, дори смърдящи, които не ми ставаха. Трудно беше, че не можех просто да изтичам до вкъщи и да взема друг чифт стари шорти, когато ми трябваха. Пак ми се напомни какво е да си бездомен — да нямаш място, където да се върнеш. Нито собствени вещи, което не ме притесняваше толкова в момента, но най-вероятно скоро щеше да стане досадно.

Изтощен, бавно се качих по стълбите на верандата, в новите си луксозни дрехи втора употреба, но когато стигнах до вратата, се поколебах. Да почукам ли? Глупаво, при положение, че те знаеха, че съм тук. Учудих се, че никой не потвърди това — не ми казаха да вляза или да се разкарам. Каквото и да е. Свих рамене и сам влязох вътре.

Още промени. Стаята се беше преобразила към нормалното си състояние — почти — през последните двадесет минути. Големият плосък екран беше включен, звукът — намален, вървеше някакъв детски филм, но никой не го гледаше. Карлайл и Есме бяха застанали до задните прозорци, които гледаха към реката. Алис, Джаспър и Емет не се виждаха никъде, но можех да чуя шепота им горе. Бела беше на кушетката като вчера, само една тръба все още беше закачена за нея, а системата стърчеше зад дивана. Беше увита като пашкул в няколко дебели юргана, поне ме бяха послушали. Розали беше кръстосала крака на земята до главата й. Едуард седеше в другия край на кушетката с увитите крака на Бела в скута му. Той погледна нагоре, когато влязох и ми се усмихна — устата му помръдна съвсем малко — сякаш нещо му се хареса.

Бела не ме чу. Тя погледна нагоре, когато и той го направи и също ми се усмихна. С истинска енергия, цялото и лице светна. Не можех да си спомня последния път, когато беше толкова развълнувана да ме види.

Какво й ставаше? За Бога, тя беше омъжена! Щастливо омъжена, при това — нямаше съмнение, че беше влюбена в своя вампир извън границите на здравия разум. И на всичко отгоре, доста бременна.

Тогава защо трябваше да е толкова развълнувана да ме види? Сякаш съм накарал целия й ден да придобие смисъл като просто съм влязъл през вратата.

Само ако не я интересуваше… или още повече — не ме искаше наоколо. Щеше да е толкова по-лесно да стоя настрана.

Едуард изглежда беше съгласен с мислите ми — напоследък бяхме на една вълна толкова често, че беше лудост. Той се беше намръщил, четейки лицето й докато тя ме гледаше с грейнал поглед.

— Искаха само да поговорим — смънках аз, гласът ми се влачеше от изтощение. — Никаква атака не се задава.

— Да — отговори Едуард — чух повечето.

Това ме събуди малко. Бяхме на поне пет километра от къщата.

— Как?

— Теб те чувам по-ясно — въпрос на познат глас и концентрация е. Също така, мислите ти са по-лесни за прихващане, когато си човек. Така, че чух почти всичко, което си казахте там.

— О. — Това малко ме подразни, но нямаше достатъчна причина, за това го пренебрегнах. — Добре. Мразя да се повтарям.

— Бих ти казала да отидеш да се наспиш — каза Бела — но предполагам, че ще припаднеш на пода след около шест секунди, така че едва ли има смисъл.

Беше невероятно колко по-добре звучеше и колко по-силна изглеждаше. Надуших прясна кръв и видях, че чашата отново беше в ръцете й. Колко кръв щеше да трябва, за да я поддържа? Щяха ли в един момент да започнат да припкат при съседите?

Отправих се към вратата, отброявайки секундите, докато вървях.

— Едно Мисисипи… две Мисисипи…

— Къде е потопа, глупако? — измърмори Розали.

— Розали, знаеш ли как можеш да удавиш блондинка? — попитах я без да спирам или да се обръщам да я погледна. — Залепи огледало за дъното на басейн.

Чух Едуард да се смее тихичко, докато затварях вратата. Настроението му се оправяше в същото време, когато се подобряваше състоянието на Бела.

— Това съм го чувала вече — извика Розали след мен.

Тръгнах бавно по стълбите, с ясна цел да се завлека достатъчно навътре в дърветата, така че въздухът отново да бъде чист. Обмислях да зарежа дрехите на удобно разстояние от къщата, за бъдещо ползване, отколкото да ги вържа за крака си, а и така нямаше да се налага да ги помирисвам. Докато се борех с копчетата на новата риза, случайно се замислих как копчетата никога няма да са подходящи за върколаците.

Чух гласовете докато се влачех през моравата.

— Къде отиваш? — Бела попита.

— Забравих да му кажа нещо.

— Остави Джейкъб да спи, може да почака.

Да, моля те, остави Джейкъб да спи.

— Ще отнеме само минутка.

Обърнах се бавно. Едуард вече беше излязъл. Докато се приближаваше, на лицето му беше изписано извинение.

— За Бога, сега пък какво?

— Съжалявам — каза той, и се поколеба, сякаш не знаеше как да изрази това, което си мислеше.

— Какво ти е на ума, четецо на мисли?

— По-рано, когато говореше с пратениците на Сам — измърмори той — предавах какво става на Карлайл и Есме и на останалите. Те бяха свързани…

— Виж, няма да отпускаме патрула. Няма нужда да вярвате на Сам, както ние вярваме. Въпреки това, ще си държим очите отворени.

— Не, не, Джейкъб. Не за това. Доверяваме се на преценката ти. По-скоро Есме се притесняваше за трудностите, които това носи за глутницата ви. Тя ме помоли да поговоря насаме с теб за това.

Това ме хвана неподготвен.

— Трудности?

— Специално частта с бездомието. Тя е много разтревожена, че всички сте така… лишени.

Изсумтях. Вампирска майка — закрилница — странно.

— Ние сме издръжливи. Кажи й да не се притеснява.

— Все пак, тя иска да направи каквото може. Останах с впечатлението, че Лия не обича да се храни във вълчата си форма?

— И? — настоях аз.

— Е, ние имаме човешка храна тук, Джейкъб. За да поддържаме прикритието си и, разбира се, за Бела. Лия е добре дошла за всичко което поиска. Всички сте добре дошли.

— Ще им предам.

— Лия ни мрази.

— И?

— Опитай се да и го предадеш така, че да я накараш да се замисли, ако нямаш нищо против.

— Ще направя каквото мога.

— И идва моментът с дрехите.

Хвърлих око на тези, които носех.

— О, да. Благодаря. — Вероятно нямаше да проявя добри обноски, ако спомена колко лошо воняха.

Той се усмихна леко.

— Лесно можем да помогнем с всякакви нужди там. Алис рядко ни позволява да носим едни и същи дрехи два пъти. Имаме купища чисто нови дрехи, предназначени за благотворителност, а предполагам, че Лия е горе-долу същия размер като Есме…

— Не съм сигурен как ще се чувства относно останките от кръвопийци. Тя не е толкова практична, колкото съм аз.

— Вярвам, че ще представиш офертата в най-добрата възможна светлина. Както и оферта за всеки друг физически предмет от който може да се нуждаете, или транспорт, или всичко друго като цяло. Също и баня, след като предпочитате да спите навън. Моля те… не си помисляйте, че сте без удобствата на дом.

Каза последното изречение меко — без да се опитва да си замълчи, но с някакъв вид истинска емоция.

Втренчих се в него за секунда, мигайки сънено.

— Това е, ъм, много мило от ваша страна. Кажи на Есме, че оценяваме, ъм, загрижеността. Но периметърът преминава през реката на няколко места, така че сме доста чисти, благодаря.

— Въпреки това предай офертата.

— Разбира се, разбира се.

— Благодаря ти.

Обърнах се с гръб към него, само за да замръзна, когато чух нисък вик на болка от къщата. Докато се обърна, него вече го нямаше.

Сега пък какво?

Тръгнах след него, влачейки се като зомби. Сигурно използвайки същия брой мозъчни клетки. Не се чувствах да имам избор. Нещо не беше наред. Ще отида да видя какво е то. Няма да мога да направя нищо и ще се почувствам още по-зле.

Изглеждаше неизбежно.

Отново сам се пуснах да вляза. Бела се задъхваше, свита над издутината в средата на тялото й. Розали я държеше, докато Едуард, Карлайл и Есме се бяха навели над нея. Мигновено движение привлече вниманието ми. Алис беше на върха на стълбите, гледайки надолу към стаята с ръце притиснати в слепоочията й. Това беше странно — сякаш имаше преграда, която и пречеше да влезе.

— Карлайл, дай ми една секунда — издиша задъхано Бела.

— Бела — неспокойно каза докторът — чух нещо да изпуква. Трябва да погледна.

— Доста съм сигурна — пъхтене — че беше ребро. Ау. Да. Точно тук. — Тя посочи лявата си страна, внимавайки да не я докосне.

Сега пък й чупеше костите.

— Трябва да направя рентгенова снимка. Може да има парченца. Не искаме да пунктира нещо.

Бела си пое въздух дълбоко.

— Добре.

Розали внимателно повдигна Бела. Едуард изглеждаше сякаш ще се опита да спори, но Розали оголи зъби срещу него и изръмжа.

— Вече я взех.

Значи сега Бела беше по-силна, но и това нещо в нея също. Не можеш да умориш от глад единия без да нараниш и другия, и оздравяването работеше на същия принцип. Няма начин да победиш.

Русокосата бързо носеше Бела по голямото стълбище, с Карлайл и Едуард точно зад нея, никой от тях не ми обърна внимание, а аз стоях на вратата.

Значи имаха кръвна банка и рентген? Предполагам, че докторът е пренесъл кабинета си вкъщи.

Бях прекалено изтощен, за да ги последвам, прекалено изтощен, за да помръдна. Облегнах се на стената и се спуснах до пода. Вратата още беше отворена и аз насочих носа си към нея, благодарен за свежият бриз, който духаше. Наведох главата си към касата и се заслушах.

Можех да чуя звука от рентгена горе. Или просто предположих, че беше това. И след това най-тихите стъпки да слизат по стълбите. Не погледнах да видя кой вампир беше.

— Искаш ли възглавница? — попита ме Алис.

— Не — измънках аз. Какво беше това натрапчиво гостоприемство? Побиваха ме тръпки.

— Не изглежда удобно — забеляза тя.

— Не е.

— Тогава защо не се преместиш?

— Уморен съм. Ти защо не си горе с останалите? — изстрелях обратно.

— Главоболие — отговори тя.

Завъртях глава, за да погледна към нея.

Алис беше съвсем мъничко нещо. Приблизително колкото едната ми ръка. Сега изглеждаше още по-малка, някак си прегърбена върху себе си. Малкото й лице изглеждаше измъчено.

— Вампирите имат главоболие?

— Не и нормалните.

Изсумтях. Нормални вампири.

— Как така никога не си около Бела вече? — попитах аз, правейки въпроса обвинение. Не ми беше направило впечатление преди, защото главата ми беше пълна с други глупости, но беше странно, че Алис никога не беше с Бела, поне откакто бях тук. Може би ако Алис беше там, Розали нямаше да бъде. — Мислех, че двете сте така. — Кръстосах два от пръстите си.

— Както казах — тя се сви на плочките на няколко стъпки от мен, увивайки слабите си ръце около слабите си колене — главоболие.

— Бела ти предизвиква главоболие?

— Да.

Намръщих се. Бях прекалено уморен за гатанки. Оставих главата си да падне обратно към свежия въздух и затворих очи.

— Всъщност, не Бела — поправи се тя — Зародишът…

А, още някой, който се чувстваше като мен. Беше доста лесно за разпознаване. Тя каза думата неохотно, както Едуард я каза.

— Не мога да го видя — каза ми тя, въпреки че може би говореше на себе си. Доколкото тя знаеше, аз вече спях. — Не мога да видя нищо за него. Точно както при теб.

Потреперих и зъбите ми тракнаха. Не ми харесваше да ме сравняват със създанието.

— Бела застава на пътя. Тя е увита около него, така че и тя е… замъглена. Като лош сигнал на телевизор — все едно да се опитваш да фокусираш онези размазани, хора трепващи на екрана. Убива главата ми да я гледам. И без това не мога да видя повече от няколко минути в бъдещето. Зародишът… е прекалено голяма част от бъдещето й. Когато реши… когато знаеше, че го иска, изчезна от видението ми. Изплаши ме до смърт. — Беше тиха за секунда и после добави. — Трябва да призная, че е облекчение, когато си наблизо — въпреки миризмата на мокро куче. Всичко изчезва. Все едно съм със затворени очи. Сковава главоболието.

— Радвам се да съм от полза, госпожо — смънках аз.

— Чудех се какво общо може да има с теб… защо и с теб е така.

Внезапна горещина пламна в средата на костите ми. Стиснах юмруци, за да спра треперенето.

— Нямам нищо общо с този смукач на живот — казах през зъби.

— Е, има нещо.

Не отговорих. Горещината вече си отиваше. Бях прекалено уморен за да остана ядосан.

— Имаш ли нещо против да остана тук, до теб? — попита тя.

— Предполагам не. И без това смърди.

— Благодаря — каза тя — Това е най-доброто решение, предполагам, след като не мога да пия аспирин.

— Може ли малко по-тихо. Спя.

Тя не отговори, веднага изпадна в мълчание. Заспах след секунди.

Сънувах, че съм наистина жаден. И пред мен имаше голяма чаша вода — студена вода, можеш да видиш капките да се стичат отстрани. Грабнах чашата и отпих голяма глътка, само за да доста бързо разбера, че това не беше вода — беше чиста белина. Изплюх я, разсипвайки я навсякъде, и част от нея мина през носа ми. Изгаряше ме. Носът ми гореше…

Болката в носа ми ме събуди достатъчно, че да си спомня къде бях заспал. Миризмата беше доста противна, имайки предвид, че действително носът ми не беше в къщата. Уф. И беше шумно. Някой се смееше прекалено силно. Познат смях, но той не вървеше с миризмата. Не принадлежеше на нея.

Изпъшках и отворих очи. Небето беше потискащо сиво — беше ден, но нямах идея за точното време. Може би почти залез — беше доста тъмно.

— Време беше — измънка Русокосата от немного далече — Въплъщението в резачка започна малко да омръзва.

Претърколих се и се извих в седнало положение. Тогава разбрах от къде е идвала миризмата. Някой беше пъхнал широка пухена възглавница под лицето ми. Вероятно опитвайки се да бъде мил, предполагам. Освен ако не е била Розали.

Щом лицето ми беше далеч от смърдящите пера, долових и други миризми. Като бекон и канела, смесени с миризма на вампир.

Мигнах, опитвайки се да фокусирам стаята.

Нещата не се бяха променило много, като изключим, че Бела седеше по средата на дивана и системата я нямаше. Русокосата седеше в краката й с глава облегната върху коленете на Бела. Все още ме побиваха тръпки като гледах как небрежно я докосват, въпреки че при сегашните обстоятелства беше доста глупаво. Едуард беше от едната и страна, държейки ръката й. Алис също беше на пода, като Розали. Лицето й сега не беше измъчено. И беше лесно да се види защо — беше намерила друго обезболяващо.

— Хей, Джейк се събужда! — изликува Сет.

Той седеше от другата страна на Бела, ръката му небрежно прехвърлена през рамото й, преливаща чиния с храна в скута му.

Какво, по дяволите?

— Дойде да те търси — каза Едуард, докато се изправях. — И Есме го убеди да остане за закуска.

Сет видя изражението ми и побърза да обясни.

— Да, Джейк. Просто проверявах дали си добре, защото не се преобрази обратно. Лия се притесни. Казах й, че сигурно си заспал като човек, но знаеш каква е. И така, те имаха всичката тази храна и бам — той се обърна към Едуард — човече, ти можеш да готвиш.

— Благодаря ти — измърмори Едуард.

Вдишах бавно, опитвайки се да отключа зъбите си. Не можех да сваля очи от ръката на Сет.

— На Бела й стана студено — каза Едуард тихичко.

Добре. И без това не беше моя работа. Тя не ми принадлежеше.

Сет чу коментара на Едуард, погледна към лицето ми и изведнъж се нуждаеше и от двете си ръце за да се храни. Махна ръката си от Бела и се зарови. Приближих се, така, че да застана на няколко стъпки от дивана, все още опитвайки се да успокоя дишането си.

— Лия ли е на патрул? — попитах Сет. Гласът ми все още беше дебел от спането.

— Да — отговори той, докато дъвчеше. Сет също имаше нови дрехи. Неговите му ставаха точно, за разлика от моите. — Заела се е. Не се притеснявай. Ще вие, ако има нещо. Сменихме се около полунощ. Тичах цели дванадесет часа. — Беше горд и си личеше от тона му.

— Полунощ? Чакай малко, кое време е сега?

— Съмва се — той погледна към прозореца, проверявайки.

По дяволите. Проспал съм остатъка от деня и цялата нощ — провалил съм се.

— Съжалявам за това, Сет. Наистина. Трябваше да ме събудиш с ритници.

— Стига, човече, имаше нужда от един хубав сън. От кога не си беше почивал? Нощта преди последния патрул за Сам? Около четиридесет часа? Петдесет? Не си машина, Джейк. Освен това, не си изпуснал нищо.

Нищо? Бързо погледнах към Бела. Цвета на кожата й беше същия, какъвто го помнех. Бледа, но с розов оттенък. Устните й отново бяха розови. Дори косата и изглеждаше по-добре, по-лъскава. Тя видя, че я преценявам, и ми се ухили.

— Как е реброто? — попитах.

— Превързано е добре и стегнато, дори не го усещам.

Подбелих очи. Чух Едуард да щраква със зъби и предположих, че нейното не-е-голяма-работа отношение, го дразнеше не по-малко от мен.

— Какво има за закуска? — попитах, малко саркастично. — 0 отрицателна или АБ положителна?

Тя ми се оплези. Отново беше себе си.

— Омлет — каза тя, но очите й се спуснаха надолу и аз видях чашата кръв затисната между нейния крак и този на Едуард.

— Отиди да си вземеш закуска, Джейк — каза Сет. — Има още доста в кухнята. Сигурно си ужасно гладен.

Изследвах храната в скута му. Изглеждаше като половин омлет със сирене и последната четвъртинка от канелено руло с размер на фризби. Стомахът ми изкъркори, но го игнорирах.

— Лия какво ще закусва? — попитах критикувайки.

— Хей, занесох й храна още преди да хапна нещо — защити се той. — Тя каза, че по скоро би яла убити на пътя животни, но се обзалагам, че се е поддала. Това канелено руло… — той изглежда нямаше думите.

— Тогава ще отида да ловувам с нея.

Сет въздъхна, когато тръгнах да си ходя.

— Само един момент, Джейкъб.

Беше Карлайл, така че когато се обърнах, лицето ми вероятно е било по-малко неучтиво, отколкото ако някой друг ме беше спрял.

— Да?

Карлайл се приближи, докато Есме се понесе към другата стая. Той спря на няколко крачки от мен, малко по-далече от нормалното разстояние между двама души, които разговарят. Бях му благодарен, че ми даваше пространство.

— Като стана въпрос за лов — започна той с мрачен тон — Това ще се окаже проблем за семейството ми. Разбирам, че предишното примирие не е в сила в този момент, така че се нуждая от твоя съвет. Сам ще ни преследва ли извън периметъра, който сте оградили? Не искаме да поемаме риска да нараним някого от семейството ти, или да загубим някого от нашето. Ако беше на наше място, как щеше да постъпиш?

Подпрях се, малко изненадан, като зададе въпроса си така. Какво можех да знам, да си на мястото на богат кръвопиец. Но, все пак, аз познавах Сам.

— Рисковано е — казах, опитвайки се да игнорирам очите на останалите, които ме гледаха и говорех само на него. — Сам се е успокоил малко, но съм сигурен, че в главата му договорът е невалиден. Докато мисли, че племето или другите хора са застрашени, няма първо да задава въпросите, ако разбираш какво имам предвид. Но в такъв случай, приоритетът му ще бъде Ла Пуш. Не са достатъчно, за да наблюдават хората и едновременно да организират ловни групи, достатъчно големи, че да нанесат някаква вреда. Обзалагам се, че ги държи близо до дома.

Карлайл кимна замислено.

— Така че предлагам да излизате заедно, просто за всеки случай. И по-добре да е през деня, защото те ще очакват нощта. Обичайни вампирски неща. Вие сте бързи — прекосете планината и ловувайте достатъчно далеч, за да няма шанс той да е изпратил някого толкова далеч от вкъщи.

— И да оставим Бела незащитена?

Изсумтях.

— А ние какво сме, парчета месо?

Карлайл се засмя, но после лицето му отново стана сериозно.

— Джейкъб, не можеш да се биеш срещу братята си.

Очите ми се свиха.

— Не казвам, че няма да е трудно, но ако наистина идват да я убият — ще успея да ги спра.

Карлайл разтърси глава разтревожено.

— Не, нямах предвид, че няма да си… способен. Но това ще е много грешно. Не мога да позволя това да тежи на съвестта ми.

— Няма да бъде на твоята съвест, докторе. Ще бъде на моята. Мога да го понеса.

— Не, Джейкъб. Ще се погрижим нашите действия да не доведат до това. — Той се намръщи замислено — Ще ловуваме по трима — реши той след секунда — Така ще е най-добре.

— Не знам, докторе. Да се разделите наполовина не е най-добрата стратегия.

— Имаме няколко допълнителни способности, които ще изравнят нещата. Ако Едуард е един от тримата, ще може да ни даде безопасен радиус от няколко мили.

И двамата погледнахме към Едуард. Изражението му накара Карлайл бързо да преосмисли.

— Сигурен съм, че има и други начини — каза Карлайл. Очевидно, сега нямаше достатъчно силна физическа нужда, която да отдели Едуард от Бела. — Алис, предполагам можеш да кажеш кой път би бил погрешен?

— Този, който изчезне — каза Алис, кимайки. — Лесно.

Едуард, който се беше напрегнал от първоначалния план на Карлайл, се отпусна. Бела се беше вторачила нещастно в Алис. Тази малка чупка между очите й се появяваше, когато беше под напрежение.

— Добре, тогава — казах. — Това е решено. Ще тръгвам. Сет, ще те очаквам на линия по здрач, така че дремни по някое време, ясно?

— Разбира се, Джейк. Ще се преобразя веднага щом приключа тук. Освен… — той се поколеба, поглеждайки към Бела. — Имаш ли нужда от мен?

— Тя има одеяла — щракнах със зъби към него.

— Добре съм, Сет, благодаря — бързо каза Бела.

И тогава Есме прелетя стаята с голяма покрита чиния в ръцете си. Тя спря, колебаейки се, зад лакътя на Карлайл, нейните широки, тъмнозлатни очи, се спряха на лицето ми. Тя задържа чинията напред и направи срамежлива стъпка към мен.

— Джейкъб — каза тя тихо. Гласът й не беше толкова остър както на другите. — Знам, че е… неприятно за теб, идеята да се храниш тук, където мирише толкова неприятно. Но ще се чувствам много по-добре ако вземеш малко храна с теб. Знам, че не можеш да се прибереш вкъщи, и това е заради нас. Моля те, облекчи малко от угризенията ми. Вземи нещо за ядене. — Тя държеше храната пред мен, лицето и беше меко и молещо се. Не знам как го направи, защото не изглеждаше на повече от двадесет и пет, а и беше бяла като платно, но нещо в изражението й ми напомни за майка ми.

Боже.

— Ъм, да, разбира се — измънках. — Предполагам. Може би Лия още е гладна или нещо такова.

Пресегнах се и взех храната с една ръка, държейки я далече, на една ръка разстояние. Щях да я зарежа под някое дърво или нещо такова. Не исках да я карам да се чувства зле.

Тогава се сетих за Едуард.

— Не й казвай нищо! Нека си мисли, че съм я изял.

Не го погледнах, за да видя дали беше съгласен. По-добре да беше. Кръвопиецът ми беше задължен.

— Благодаря ти, Джейкъб — каза Есме, усмихвайки ми се. Как каменно лице можеше да има трапчинки, по дяволите?

— Ъм, благодаря — казах аз. Лицето ми беше топло — по-топло от обичайното.

Това е проблемът от мотаенето с вампири — свикваш с тях. Започват да объркват начина, по който виждаш света. Започваш да ги чувстваш като приятели.

— Ще се върнеш ли по-късно, Джейк? — попита Бела, докато тъкмо се опитвах да избягам.

— Ъм, не съм сигурен.

Тя притисна устните си една към друга, сякаш се опитваше да потисне усмивка.

— Моля те? Може да ми стане студено.

Вдишах дълбоко през носа си и тогава осъзнах, твърде късно, че това не беше добра идея. Смърдеше.

— Може би.

— Джейкъб? — Есме ме повика. Пристъпих към вратата, когато тя продължи. Направи няколко стъпки след мен. — Оставих кошница с дрехи на верандата. За Лия са. Изпрани са — опитах се да не ги докосвам много. — Тя се намръщи. — Имаш ли нещо против да й ги занесеш?

— Заемам се — измърморих аз и се измъкнах през вратата преди някой да се опита да ми припише още нещо.