Стефани Майър
Зазоряване (36)

33. ФАЛШИФИКАЦИЯ

— Чарли, все още сме на стриктния принцип „само най-важното“. Знам, че мина повече от седмица, откакто за последно видя Ренесме, но една визита не е добра идея точно сега. Какво ще кажеш да доведа Ренесме при теб?

Чарли беше мълчалив за толкова дълго, че се зачудих дали е чул напрягането зад фарса ми. Но тогава той промърмори:

— Трябва да знам… — и осъзнах, че това беше само предпазливостта му от свръхестественото, която го правеше бавен в отговарянето.

— Добре, хлапе — каза Чарли. — Можеш ли да я доведеш тази сутрин? Сю ще ми донесе обяд. Тя е точно толкова ужасена от готвенето ми, колкото беше и ти, когато пристигна. — Чарли се засмя, а после въздъхна за старото време.

— Тази сутрин ще е идеално. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Вече бях отлагала това прекалено дълго.

— Джейк ще дойде ли с вас?

Въпреки че Чарли не знаеше нищо за върколашкото белязване, всеки можеше да види привързаността между Джейкъб и Ренесме.

— Вероятно. — Нямаше начин Джейк да пропусна следобед с Ренесме без кръвопийците.

— Може би трябва да поканя и Били. — Замисли се Чарли. — Но… хм. Може би някой друг път.

Обръщах внимание на Чарли само наполовина — достатъчно, за да забележа странната неохота в гласа му, когато спомена Били, но не достатъчно, че да се тревожа за това. Чарли и Били бяха възрастни; ако имаха някакви проблеми, те можеха и само да ги разрешат. Аз имах прекалено много неща, за които да се тревожа.

— Ще се видим след малко — казах му и затворих.

Тази разходка беше повече от предпазването на баща от двадесет и седемте странно събрани вампири — всеки от който се бе заклел, че няма да убива никого в радиус от триста мили, но все пак… Очевидно, нито едно човешко същество не бива да доближава тази група. Това беше извинението, които бях дала на Едуард: занасях Ренесме при Чарли, за да не реши той да дойде. Това беше добра причина да напусна къщата, но изобщо не беше истинската ми цел.

— Защо не можем да вземем Ферарито? — оплака се Джейкъб, когато ме пресрещна в гаража.

Аз вече бях във Волвото на Едуард с Ренесме.

Едуард ми беше показал колата за „след“; и както беше очаквал, аз не бях способна да покажа нужният ентусиазъм. Разбира се, беше хубава и бърза, но аз предпочитах да бягам.

— Прекалено е заговорническо — отговорих аз. — Можем да идем и пеша, но Чарли ще откачи.

Джейкъб изропта, но седна отпред. Ренесме се премести от моят скут в неговият.

— Как си? — попитах го, докато изкарвах колата от гаража.

— Ти как мислиш? — хапливо попита Джейкъб. — Писна ми от всички тези вонливи кръвопийци. — Той видя изражението ми и проговори преди да мога да отговоря. — Да, знам, знам. Те са от добрите, тук са, за да помогнат, те ще ни спасят всичките. И така нататък, и така нататък. Говори каквото искаш, все още мисля, че Дракула Едно и Дракула Две са плашещи.

Трябваше да се усмихна. На мен румънците също не ми бяха любимите гости.

— Не съм несъгласна с теб за това.

Ренесме поклати глава, но не каза нищо; за разлика от всички нас, тя намираше румънците за странно интересни. Тя си беше направила труда да говори с тях на глас, тъй като те не й позволяваха да ги докосва. Въпросът й беше за необичайната им кожа и, въпреки че се страхувах да не се обидят, аз се радвах, че ги беше попитала. Аз също бях любопитна.

Те не бяха разтроени от интересът й. Може би малко печални.

— Ние бяхме стояли мирно твърде дълго време, дете. — Владимир беше отговорил, а Стефан кимна, но не продължи изречението на Владимир, както често правеше.

— Размишлявайки върху собствената си божественост. Беше знак за нашата сила, че всичко идваше при нас. Жертви, дипломати, онези, които търсеха помощта ни. Ние седяхме на троновете си и се мислехме за богове. За дълго време не забелязвахме, че се променяме — почти се вкаменявахме. Предполагам, че Волтури ни направиха една услуга, когато изгориха замъците ни. Стефан и аз поне не продължихме да се вкаменяваме. Сега очите на Волтури са замъглени с прашна измет, но нашите са ясни. Представям си, че това ще ни бъде от полза, когато извадим техните от кухините им.

Опитах се да държа Ренесме далеч от тях след тази случка.

— Колко дълго можем да постоим при Чарли? — попита Джейкъб, прекъсвайки мислите ми. Той видимо се отпускаше, докато се отдалечавахме от къщата и всичките й обитатели. Правеше ме щастлива факта, че аз не се броях за вампир за него. Аз си бях просто Бела.

— Всъщност за доста дълго.

Тонът в гласа ми привлече вниманието му.

— Става ли нещо друго, освен посещението при баща ти?

— Джейк, нали знаеш колко си добър в контролирането на мислите си около Едуард?

Той повдигна една черна вежда.

— Да?

Аз просто кимнах, насочвайки очи към Ренесме. Тя гледаше през прозореца и не знаех колко внимава в разговора ни, но реших да не рискувам повече. Джейкъб ме изчака да добавя още нещо и тогава долната му устна се издаде напред, докато обмисляше това, което бях казала.

Докато карахме в тишина, аз гледах косо през дразнещите лещи в студеният дъжд; все още не беше достатъчно студено за сняг. Очите ми вече не бяха толкова извънземни, колкото в началото — определено по-близко до мътно червеникаво оранжеви, отколкото ярко червени. Скоро тя щяха да бъдат достатъчно кехлибарени, че да престана с лещите. Надявах се промяната да не разтрои Чарли прекалено много.

Джейкъб все още предъвкваше окастреният ни разговор, когато пристигнахме при Чарли. Ние дори не говорехме, докато вървяхме с бърза човешка походка през дъжда. Баща ми ни чакаше; той беше отворил вратата преди да успея да почукам.

— Здравейте! Имам чувството, че са минали години! Погледни се, Неси! Ела при дядо! Кълна се, че си пораснала с половин метър. И изглеждаш кожа и кости, Неси. — Той ме погледна накриво. — Не те ли хранят там?

— Това е просто от бързината на растежа — промърморих аз. — Здрасти, Сю. — Повиках над рамото му. Миризмата на пиле, домати, чесън и сирене се разнасяше от кухнята; тя вероятно миришеше прекрасно на всички останали. Също така можех да надуша свежо борче и прах от опаковки.

Ренесме показа трапчинки. Тя никога не говореше пред Чарли.

— Е, влизайте вътре от тоя студ, деца. Къде е зет ми?

— Забавлява едни приятели — каза Джейкъб и после изпръхтя. — Такъв късметлия си, че не си там, Чарли. Само това ще кажа.

Аз го ударих леко с юмрук в бъбреците, докато Чарли трепваше.

— Ауч — оплака се Джейкъб под носа си; е, аз си помислих, че е било леко.

— Всъщност, Чарли, аз имам да изпълнявам няколко поръчки.

Джейкъб ми хвърли един поглед, но не каза нищо.

— Назад си с пазаруването за Коледа, а, Бела? Имаш само няколко дни, нали знаеш.

— Да, пазаруване за Коледа — казах глуповато. Това обясняваше прахът от опаковки. Чарли сигурно бе извадил старите украшения.

— Не се притеснявай, Неси. — Прошепна той в ухото й. — Аз съм те покрил, ако майка ти забрави.

Аз му завъртях очи, но истината бе, че изобщо не се бях замисляла за празниците.

— Обядът е на масата — викна Сю от кухнята. — Хайде, момчета.

— Ще се видим по-късно, татко — казах аз и се размених бърз поглед с Джейкъб. Дори ако не можеше да се удържи да не мисли за това около Едуард, поне нямаше да има много да сподели. Той нямаше и идея какво бях намислила.

Разбира се, помислих си аз, докато влизах в колата, аз също си нямах ни най-малка идея.

Пътищата бяха гладки и тъмни, но шофирането не ме сплашваше вече. Рефлексите ми бяха отлични за това начинание и аз почти не обръщах внимание на пътя. Проблемът беше да не привличам внимание със скоростта си, когато си имах компания. Исках да приключа с днешната мисия, да разкрия мистерията, за да върна към жизненоважната задача на ученето. Да се науча да защитавам едни, да се науча да убивам други.

Ставах все по-добра с щита си. Кейт нямаше нужда вече да ме мотивира — не беше трудно да намеря причини да се ядосам, сега, когато вече знаех какъв беше ключът — така че работех най-вече със Зафрина. Тя беше доволна от напредъкът ми; бях способна да покрия радиус от пет метра за повече от минута, въпреки че ме изтощаваше. Тази сутрин тя се беше опитвала да открие дали мога да избутам щита от ума си изцяло. Не виждах каква ще е ползата от това, но Зафрина мислеше, че това ще ми помогне да укрепна, като да упражнявам мускулите на корема и гърба, вместо само на ръцете. Накрая, ще можеш да вдигнеш по-голяма тежест, ако всичките ти мускули са по-силни.

Не бях много добра в това. Бях успяла да видя горската река само за частица от секундата, когато тя се беше опитала да ми я покаже.

Но имаше различни начини да се подготвя за предстоящото и със само две оставащи седмици, аз се притеснявах, че може би пренебрегвам най-важното. Днес щях да поправя тази пропуск.

Бях запомнила подходящите карти и нямах никакъв проблем да намеря пътя към адреса, който не съществуваше онлайн, този към Дж. Дженкс. Следващата ми стъпка щеше да бъде Джейсън Дженкс на другият адрес, онзи, който Алис не ми беше дала.

Да кажа, че това не беше приятен квартал, щеше да бъде омаловажаване. Най-баналната от всички коли на семейство Кълън все пак беше жестока на тази улица. Старият ми Шевролет щеше да изглежда точно на място тук. През човешките ми години щях да заключа вратата и да отпраша колкото се осмеля по-бързо. Както бях в момент, аз бях малко омаяна. Опитах се да си представя Алис на това място по каквото и да е причина, но се провалих.

Сградите — всички на по три етажа, всичките бяха тесни, всички бяха леко наклонени, като че огънати от проливният дъжд — бяха най-вече стари къщи, разделени на много апартаменти. Беше трудна да се определи какъв цвят трябваше да бъде фасадата. Всичко се беше обезцветило до оттенъци на сивото. Няколко от сградите имаха бизнеси на първият етаж: мръсен бар, чийто прозорци бяха боядисани в черно, магазин за магьоснически стоки с неонови ръце и карти таро, мигащи на пресекулки на вратата, салон за татуировки и занималня с тиксо, придържащо счупената врата заедно. Нямаше включени лампи в нито една от стаите, въпреки че навън беше толкова зловещо, че на хората би им трябвала светлината. Можех да чуя тихо мърморене някъде далеч; звучеше като телевизия.

Мяркаха се само няколко човека, двамата се движеха през дъжда в противоположни посоки и един, който седеше на верандата на оградена, долнопробна правна кантора, четящ мокър вестник и подсвиркващ. Звукът беше прекалено весел за обстановката.

Аз бях толкова изумена от безгрижният човек, който си подсвиркваше, че отначало не осъзнах, че изоставената сграда беше точно, където адреса, който търсех, трябваше да съществува.

Нямаше номера на разнебитеното място, но салонът за татуировки до него беше през два номера.

Настинах спирачката и оставих колата на празен ход за секунда. Щях да вляза в онова сметище по един или друг начин, но как щях да го направя, че подсвиркващият да не ме забележи? Можех да паркирам на следващата улица и да се върна от задната страна… От онази страна можеше да има още свидетели. Може би през покривите? Беше ли достатъчно тъмно за такива неща?

— Здравей, мадам — повика ме свирачът.

Аз свалих стъклото като че не го чувах.

Човекът остави вестника си настрана и дрехите му ме изненадаха, сега, когато можех да ги видя. Под дрипавият му парцал, той беше леко прекалено добре облечен. Нямаше никакъв бриз, за да ми подаде миризма, но блясъкът на тъмно червената му риза приличаше на коприна. Извитата му черна коса беше оплетена и полудяла, но тъмната му кожа беше гладка и перфектна, зъбите му бяха бели и прави. Противоречие.

— Може би не трябва да паркирате колата си тук, мадам — каза той. — Може да не е тук, когато се върнете.

— Благодаря за предупреждението — отговорих.

Аз изгасих двигателя и излязох. Може би подсвирващият ми приятел можеше да ми даде отговорите, които исках, по-бързо, отколкото да нахлуя с взлом. Аз отворих големият си сив чадър — не че ме интересуваше, наистина, да предпазвам дългата кашмирена рокля, която носех. Това беше нещо, което човек би направил.

Мъжът изгледа лицето ми косо през дъжда и тогава очите му се разшириха. Той преглътна и чух как сърцето му се ускори, докато го приближавах.

— Търся някого — започнах аз.

— Аз съм някой. — Предложи той с усмивка. — Какво мога да направя за теб, красавице?

— Ти ли си Джей Дженкс? — попитах аз.

— О — каза той и изражението му се превърна от очакващо в разбиращо. Той се изправи на крака и ме огледа с присвити очи. — Защо търсиш Джей?

— Това си е моя работа. — Пък и си нямам и идея. — Ти ли си Джей?

— Не.

Ние се гледахме за един дълъг момент, докато острият му поглед обходи отгоре до долу прилепналата перленосива нощница, която бях облякла. Погледът му най-накрая стигна до лицето ми.

— Ти не приличаш на обикновените клиенти.

— Аз вероятно не съм обикновена — признах си. — Но наистина трябва да го видя колкото е възможно по-бързо.

— Не съм сигурен какво да направя — призна си той.

— Защо не ми кажеш името си?

Той се ухили.

— Макс.

— Приятно ми е да се запознаем, Макс. Сега защо не ми кажеш с какво се занимаваш?

Усмивката му се превърна в намръщване.

— Ами, обикновените клиенти на Джей изобщо не приличат на теб. Твоят вид не се занимава да ходи в офисът му в гетото. Просто отивате в модерният му офис в небостъргача.

Аз повторих адреса, който имах, правейки списъкът с номерата въпрос.

— Да, това е мястото — каза той, отново подозрителен. — Как така не отиде там?

— Това беше адресът, който ми бе даден — от много надежден източник.

— Ако сте намислили нещо добро, нямаше да сте тук.

Аз прехапах устни. Никога не съм била много добра в блъфирането, но Алис не ми бе оставила много алтернативи.

— Може би не съм намислила нещо добро.

Лицето на Макс стана извинително.

— Вижте, мадам…

— Бела.

— Добре, Бела. Виждаш ли, имам нужда от тази работа. Джей ми плаща много добре най-вече да вися тук по цял ден. Искам да ти помогна, наистина, но — и разбира се говоря хипотетично, нали? Или неофициално, или каквото ти върши работа — но ако пусна някого, който може да му навлече проблеми, изхвърчам. Виждаш ли проблема ми?

Помислих за минута, дъвчейки устната си.

— Никога преди не си виждал някой като мен? Е, някак като мен. Сестра ми е доста по-ниска от мен и има тъмна, щръкнала черна коса?

— Джей познава ли сестра ти?

— Мисля, че да.

Макс помисли върху това за минута. Аз му се усмихнах и дишането му се запъна.

— Ще ти кажа какво ще направя. Ще се обадя на Джей и ще те опиша. Нека той вземе решението.

Какво ли знаеше Джей Дженкс? Дали описанието ми щеше да значи нещо за него? Това беше тревожна мисъл.

— Фамилията ми е Кълън. — Казах аз на Макс, чудейки се дали това не бе твърде много информация. Започвах да се дразня на Алис. Наистина ли трябваше да съм чак толкова сляпа? Тя можеше да ми остави още една, две думи…

— Кълън, разбрах.

Аз го наблюдавах, докато набираше, лесно запомняйки номера. Е, можех да се обадя на Джей Дженкс лично, ако това не проработеше.

— Здрасти, Джей, Макс е. Знам, че никога не бива да ти се обаждам на този номер, освен по спешност…

— Има ли спешност? — Чух слабо от другият край.

— Е, не точно. Едно момиче иска да те види…

— Не виждам какво му е спешното. Защо не следваш нормалната процедура?

— Не последвах нормалната процедура, защото тя изобщо не изглежда като обикновените…

— Да не е ченге?

— Не…

— Не можеш да си сигурен. Изглежда ли като ония на Кубарев…

— Не — остави ме да говоря, става ли? Тя казва, че познаваш сестра й или нещо подобно.

— Едва ли. Как изглежда тя?

— Тя изглежда… — Очите му ме обходиха от лицето до обувките преценяващо.

— Е, тя изглежда като супермодел, така изглежда. — Аз се усмихнах и той ми намигна, тогава продължи. — Влудяващо тяло, бледа като чаршаф, тъмно кестенява коса, почти до кръста й, има нужда от един здрав сън… нещо от това да ти звучи познато?

— Не, не ми звучи познато. Не съм доволен, че оставяш слабостта си за красиви жени да се намесва в…

— Да, харесвам красивите, какво му е лошото на това? Съжалявам, че те притесних, човече. Просто забрави.

— Името… — прошепнах.

— О, да. Чакай. — Каза Макс. — Тя казва, че името й е Бела Кълън. Това помага ли?

Имаше миг на мъртвешка тишина и тогава гласът от другият край на линията внезапно крещеше, използвайки много думи, които не се чуваха често извън паркингите за камиони. Цялото изражение на Макс се промени; цялото шегуване изчезна и устните му пребледняха.

— Защото ти не попита! — извика обратно Макс, паникьосан.

Имаше още една пауза, докато Джей се успокояваше.

— Красива и бледа? — Попита Джей, малко по-успокоен.

— Казах ти това, нали?

Красива и бледа? Какво ли знаеше този човек за нашият вид? Дали и той самият не беше един от нас? Не бях подготвено за такъв вид съпоставка. Стиснах зъби. В какво ме беше забъркала Алис?

Макс изчака минута през още една вълна от изкрещяни обиди и наставления и тогава ме погледна с очи, които бяха изплашени.

— Но ти се срещаш с клиенти от гетото само в четвъртък — добре, добре! Заемам се. — Той затвори телефона.

— Той иска да ме види? — Попитах умно.

Макс ме изгледа сърдито.

— Можеше да ми кажеш, че си клиент с приоритет.

— Не знаех, че съм.

— Помислих си, че може да си ченге. — Призна си той. — Имам предвид, ти не изглеждаш като ченге. Но се държиш някак странно, красавице.

Аз свих рамене.

— Картел за наркотици? — предположи той.

— Кой, аз ли? — попитах аз.

— Да. Или гаджето ти, или който и да е.

— Не, съжалявам. Не съм голям фен на наркотиците, нито пък съпругът ми. Просто казваме не и всичко останало.

Макс изсъска под носа си.

— Омъжена. Все не ми върви.

Аз се усмихнах.

— Мафия?

— Не.

— Контрабанда на диаманти?

— Моля те! С такива хора ли се занимаваш обикновено, Макс? Може би трябва да си намериш нова работа.

Трябваше да си призная, че се забавлявах малко. Не бях взаимодействала много с човеци, освен с Чарли и Сю. Беше забавно да го наблюдавам как се спъва. Също така бях много доволна от това, колко лесно ми беше да не го убивам.

— Трябва да си замесена в нещо голямо. И лошо — размишляваше той.

— Наистина не е това.

— Всички така казват. Но кой друг се нуждае от документи? Или може да си позволи да плати цените на Джей за тях, трябва да добавя. Не е моя работа, всеки случай — каза той и после отново промърмори думата омъжена.

Той ми даде напълно нов адрес и общи насоки, след което ме наблюдаваше как отпътувам с подозрителни, съжаляващи очи.

На този етап, бях готова за почти всичко — някакъв вид на бърлогата на злодеят от Джеймс Бонд ми изглеждаше подходяща. Така че си помислих, че Макс може да ми е дал грешен адрес като тест. Или може би бърлогата бе под земята, под този обикновен, безличен МОЛ, сгушен под залесеният хълм в приятният квартал.

Аз паркирах на едно свободно място и погледнах нагоре към стилният, изтънчен надпис, който гласеше ДЖЕЙСЪН СКОТ, АДВОКАТ ПО ПРАВО.

Офисът вътре беше бежов, с целиново-зелени акценти, безобиден и незначителен. Нямаше никаква миризма на вампир тук и това ми помогна да се успокоя.

Нищо, освен непознати хора. Един аквариум беше вграден в стената и приятна, красива, руса рецепционистка седеше зад бюрото.

— Здравейте — поздрави ме тя. — Как мога да ви помогна?

— Тук съм, за да видя г-н Скот.

— Имате ли записан час?

— Не точно.

Тя се усмихна леко.

— Тогава може да се забави. Защо не седнете, докато аз…

— Ейприл! — Заповядващият глас изграчи от телефона на бюрото й. — Скоро очаквам г-жа Кълън.

Аз се усмихнах и посочих себе си.

— Прати я моментално. Разбираш ли? Не ме интересува какво ще прекъсне.

Можех да чуя нещо друг в гласа му, освен нетърпение. Стрес. Нерви.

— Тя току-що пристигна — каза Ейприл, веднага след като можеше да говори.

— Какво? Изпратя ми я! Какво чакаш?

— Веднага, г-н Скот! — Тя се изправи на крака, ръкомахайки, докато ме водеше по къс коридор, предлагайки ми кафе или чай, или нещо друго, което бих искала.

— Ето ви и вас — каза тя, когато ме бутна в главният офис, запълнен с тежко дървено бюро и стена на суетата.

— Затвори вратата след себе си — заповяда един стържещ тенор.

Аз разгледах мъжът, седящ зад бюрото, докато Ейприл прибързано се изниза. Той беше нисък и оплешивяващ, вероятно около петдесетте, със шкембе. Той носеше червена копринена вратовръзка с риза на сини и бели ивици, а синьо-зеленикавата му жилетка висеше на облегалката на стола му. Той също така трепереше, пребледнял до болнаво пастелен цвят на кожата, с пот, избиваща по челото му; представих си язва, избиваща под резервната гума.

Джей се съвзе и се повдигна несигурно от стола си. Той протегна ръка през бюрото.

— Г-жо Кълън. Каква абсолютна наслада е за мен.

Аз прекосих стаята и бързо му стиснах ръката веднъж. Той леко се сви от студената ми кожа, но не изглеждаше особено изненадан от нея.

— Г-н Дженкс. Или предпочитате Скот?

Той отново трепна.

— Както предпочитате, разбира се.

— Защо не ме наричате Бела, а аз Джей?

— Като стари приятели — съгласи се той, бършейки с копринена кърпичка челото си.

Той ме направи жест да седна и той самият го направи.

— Трябва да попитам, дали най-накрая се запознавам с прекрасната съпруга на г-н Джаспър?

Аз взех под внимание това за секунда. Тогава той познава Джаспър, а не Алис. Познаваше него и изглежда се страхуваше от него.

— Неговата снаха, всъщност.

Той прехапа устни, като че улавяше значението на това, толкова отчаяно, колкото и аз.

— Надявам се г-н Джаспър е в добро здраве? — попита внимателно той.

— Сигурна съм, че той е в отлично здраве. В момента той е на продължителна ваканция.

Това изглежда изясни част от объркването на Джей. Той кимна на себе си и подпря слепоочието си с пръсти.

— Много добре. Вие трябваше да дойдете в главният офис. Асистентите ми щеше да ви пратят директно при мен — нямаше нужда да минавате през по-негостоприемни канали.

Аз кимнах. Не бях сигурна защо Алис ми беше дала адреса в гетото.

— Е, добре, вече сте тук. Какво мога да направя за вас?

— Документи — казах аз, опитвайки се да прозвуча, сякаш знаех за какво говоря.

— Разбира се — Джей моментално се съгласи. — За какво говорим — актове за раждане, смъртни актове, шофьорски книжки, паспорти, здравни осигуровки…?

Аз си поех дълбоко въздух и се усмихнах. Дължах много на Макс.

И тогава усмивката ми увехна. Алис ме беше пратила тук поради някаква причина и аз бях сигурна, че беше, за да предпазя Ренесме. Последният й дар към мен. Единственото нещо, от което тя знаеше, че имам нужда.

Единствената причина, поради която Ренесме имаше нужда от фалшификатор, беше ако бяга. И единствената причина Ренесме да бяга беше, че ние сме загубили.

Ако ние с Едуард бягахме с нея, тя нямаше веднага да се нуждае от тези документи. Бях сигурна, че личните карти бяха нещо, до което Едуард знаеше как да се добере или да направя сам, и бях сигурна, че той знаеше как да се измъкнем и без тях. Можехме да бягаме с нея хиляди мили. Можехме да преплуваме океан с нея.

Ако бяхме до нея, за да я спасим.

И цялата тази потайност да укрием това от Едуард. Защото имаше голяма възможност, всичко, което той знаеше, да го знае и Аро. Ако загубехме, Аро със сигурност би взел информацията, за която жадуваше, преди да унищожи Едуард.

Беше точно така, както и подозирах. Ние не можехме да победим. Но трябваше да се опитаме за убием Деметри, преди да загубим, давайки на Ренесме шанс да избяга.

Спрялото ми сърце стана като валчест камък в гърдите ми — смазваща тежест. Цялата ми надежда увехна като мъгла на слънчева светлина. Очите ми загоряха.

На кого да я поверя? Чарли? Но той беше толкова беззащитно човек. И как щях да му предам Ренесме? Той изобщо нямаше да е близо до онази битка. Така че това оставяше само един човек. Всъщност никога не е имало друг.

Аз бях премислила това толкова бързо, че Джей изобщо не забеляза паузата ми.

— Два акта за раждане, два паспорта, една шофьорска книжка. — Казах с нисък, напрегнат тон.

Ако бе забелязал промяната в изражението ми, се беше престорил, че не е.

— Имената?

— Джейкъб… Улфи. И… Ванеса Улфи. — Неси изглеждаше като подходящо умалително от Ванеса. Джейкъб щеше да хареса Улфи.

Химикалката му задраска бързо по формуляра.

— Средни имена?

— Просто сложете нещо родово.

— Както предпочитате. Възраст?

— Двадесет и седем за мъжа, пет за момиченцето. — Джейкъб можеше да претендира за толкова. Той беше звяр. Със скоростта, с която Ренесме растеше, аз трябваше да изчислявам по-високо. Той можеше да й е втори баща…

— Ще ми трябват снимки, ако искате напълно завършени документи. — Каза Джей, прекъсвайки мислите ми. — Г-н Джаспър обикновено искаше той сам да ги довършва.

Е, това обясняваше защо Джей не знаеше как изглежда Алис.

— Чакайте — казах аз.

Това беше късмет. Аз имах няколко семейни снимки, пъхнати в портфейла ми, и перфектната — с Джейкъб, държащ Ренесме на стъпалата пред къщата — беше само на месец. Алис ми я беше дала само преди няколко дни… Оу. Може би все пак нямаше чак толкова късмет в това. Алис знаеше, че имам тази снимка. Може би тя дори е имала някой замъглен проблясък, че ще ми трябва, преди да ми я даде.

— Ето.

Джей разгледа снимката за момент.

— Дъщеря ви много прилича на вас.

Аз се напрегнах.

— Повече прилича на баща си.

— Който не е този човек. — Той докосна лицето на Джейкъб.

Очите ми се свиха и нови потоци пот рукнаха от челото на Джей.

— Не. Това е много близък семеен приятел.

— Простете. — Промърмори той и химикалката отново започна да дращи. — Колко скоро ще искате документите?

— Може ли да ги получа до седмица?

— Това е бърза поръчка. Ще ви струва двойно — но, простете. Забравих с кого разговарям.

Явно той е познавал Джаспър.

— Просто ми дайте цифра.

Той изглеждаше колеблив да я каже на глас, въпреки че бях сигурна, че след като се е разправял с Джаспър, е знаел, че парите не са проблем. Дори не взимах под внимание пръсващите се сметки по целият свят с различните имена на Кълънови, имаше достатъчно пари в натура из цялата къща, че да поддържат малка държава за десетилетие; това ми напомняше как винаги имаше стотина куки за риболов в дъното на всяко шкафче в къщата на Чарли. Съмнявах се, че някой дори ще забележи липсващата купчина, която бях взела в подготовка за днес.

Джей написа цената накрая на формуляра.

Аз спокойно кимнах. Имах повече от това в себе си. Отново отворих чантата си и преброих правилната сума — бях си събрала на по пачки от по пет хиляди, така че не ми отне много време.

— Ето.

— Ах, Бела, не е нужно да ми давате цялата сума сега. Прието е да запазите половината, за да си подсигурите доставката.

Аз се усмихнах изморено към нервният човек.

— Но аз ти се доверявам, Джей. Все пак ще ти дам бонус — същата сума, когато получа документите.

— Това не е нужно, уверявам ви.

— Не се притеснявай. — И така и така нямаше да мога да ги взема със себе си. — Тогава да се срещнем отново тук по същото време следващата седмица?

Той ми изпрати болезнен поглед.

— Всъщност, предпочитам да правя такива прехвърляния на места, несвързани с различните ми бизнеси.

— Разбира се. Сигурна съм, че не правя това по начинът, който очаквате.

— Свикнал съм да нямам никакви очаквания, когато става въпрос за семейство Кълън. — Той направи гримаса, но бързо овладя изражението си. — Да се срещнем в осем часът точно след една седмица в Пасифико? То е на Юниън Лейк и храната е превъзходна.

— Перфектно. — Не че щях да вечерям с него. Той всъщност нямаше много да го хареса, ако го направех.

Аз се изправих и отново стиснах ръката му. Този път той не трепна. Но изглежда имаше нова тревога. Устата му беше свита, а гърбът му напрегнат.

— Ще ви затрудни ли този срок? — попитах аз.

— Какво? — Погледна той, сварен неподготвен от въпроса ми. — Срокът? О, не. Изобщо нямайте никакви притеснения. Със сигурност ще съм направил документите ви навреме.

Щеше да бъде хубаво и Едуард да беше тук, че да знаех какви бяха истинските притеснения на Джей. Аз въздъхнах. Да пазя това от Едуард беше достатъчно лошо; да трябва да бъда далеч от него беше прекалено.

— Тогава ще се видим след една седмица.