Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 262 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Корекция
Зорница Иванова (2009)
Корекция
Ирина Пенева (2009)
Корекция
i_m_i (2009)

Превод от английски: Грета Иванова, Иванина Хлебарова, Камелия Проданова, Натали Димитрова, Моника Колчевска, Симона Ватева, Тереза, Яна Кисьова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)
  3. — Замяна: Търговецът от Венис -> Венецианският търговец

Статия

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
АвторСтефани Майър
Първо издание2 август, 2008 г.
 САЩ
ИздателствоLittle, Brown and Company
Оригинален езиканглийски
Жанрпаранормално, романтика, юношеска
ПредходнаЗатъмнение

„Зазоряване“ (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата „Здрач“ на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

37. ХИТРУВАНЕ

Аро не се върна при разтревожената си стража, чакаща от северната страна на поляната, наместо това той им помаха да се приближат.

Едуард внезапно започна да върви заднешком, дърпайки ръката ми и тази на Емет. Побързахме да е върнем назад, задържайки очи на прииждащата заплаха. Джейкъб заотстъпва бавно, козината от рамената му стоеше право нагоре, когато оголи зъби на Аро. Ренесме грабна края на опашката му докато отстъпвахме; държеше я като каишка, карайки го да остане с нас. Достигнахме семейството си в същото време, когато черните мантии заобиколиха отново Аро.

Сега имаше само петнадесет ярда между нас и тях — разстояние, което всеки от нас можеше да прекоси само за част от секундата.

Кай започна да спори с Аро веднага.

— Как може да оставиш това безчестие ненаказано? Защо стоим тук бездейни в лицето на такова свирепо престъпление, причинено от такава нелепа измама? — той задържа ръцете си строго до страните си, със забити в тях нокти.

Зачудих се защо просто не докосна Аро, за да сподели мнението си. Виждахме ли вече делене в редиците им? Можехме ли да бъдем такива късметлии?

— Защото е истина — каза му спокойно Аро. — Всяка дума от това. Виж колко много свидетели стоят готови да дадат доказателство, че са видели това чудодейно дете да расте и да се развива за краткото време, от което я познават. За това, че са усетили топлината на кръв, която пулсира във вените й. — Аро жестикулира от Амун от едната страна до Сайобан от другата.

Кай реагира странно на успокоителните думи на Аро, като се загледа едва-едва настрани при споменаването на думата „свидетели“. Гневът се смъкна от изражението му, заменен от студено, преценяващо такова. Той погледна към свидетелите на Волтури, изглеждайки неясно… нервен.

Аз погледнах към разгневилата се тълпата също и видях веднага, че описанието не си приляга повече. Безумието за действие се бе заменило с объркване. Тихи разговори плъпнаха по тълпата, която се опитваше да осмисли това, което са чули.

Кай беше намръщен, дълбоко замислен. Неговото спекулативно изразяване разбуди пламъците на моя огнен гняв в същото време и това започна да ме тревожи. Какво ще стане, ако телохранителите действат отново по нечий невидим сигнал, тъй като те са в тяхното право? Напрегнато, аз прегледах щита ми, но го чувствах точно толкова непроницаем, както и преди. Огънах го в нисък, широк купол, който се извисяваше над нашата компания. Можех да почувствам острите стълбове светлината, които моето семейство и приятели представляваха за мен — всеки един с индивидуален вкус, но мислех, че ще бъда в състояние да ги разпозная с практика. Аз вече знаех този на Едуард — той беше най-яркият от всички тях. Допълнителното празно пространство около блестящите петна ме притесни, тъй като нямаше физическа бариера за щита, и ако някоя от талантливите Волтури мине под него, той няма да защити никой освен мен. Почувствах челото се смачкано като внимателно дръпнах еластични бронята много близо. Карлайл беше най-далеч, затова засуках щита обратно инч по инч, опитвайки се да го приближа толкова до тялото му, колкото можех.

Щитът ми сякаш искаше да си сътрудничим. Той доби вълнообразна форма, когато Карлайл се измести настрани, за да стои близо до Таня, еластично се премести с него, привлечен от светлината на вампира.

Очарована, аз раздърпах повече нишки от тъканта, издърпвайки го около всяка мъждукаща форма на приятел или съюзник. Щита прилепна към тях на драго сърце, движейки се заедно с тях.

Само една секунда бе минала; Кай все още обсъждаше.

— Върколаците — изропта той накрая.

С внезапна паника аз осъзнах, че повечето от върколаците са незащитени. Бях на път да достигне до тях, когато разбрах, че все още мога да чувствам и техните искри. Любопитна, изтеглих щита по-плътно, докато Амун и Кеби — краищата на групата ни — бяха навън с вълците. След като бяха от другата страна и светлините им изчезнаха. Те вече не съществуваха в този нов смисъл. Но вълците все още бяха с ярки искри — или по-скоро, половината от тях бяха. Хмм… разпънах щита отново и в момента, в който Сам бе под него, всички вълци заблестяха със светлините си отново. Техните умове трябва да са били повече от взаимосвързани отколкото си бях представях. Ако Алфата беше под щита ми, останалата част от тях бяха също защитени, като той.

— О, братко… — отговори Аро с отчаян поглед на изявлението на Кай.

— Оправдаваш ли този съюз също, Аро? — изиска да узнае Кай. — Децата на Луната са наши врагове от зората на времето. Преследвали сме ги близо до унищожение в Европа и Азия. И все пак Карлайл насърчава тези познати взаимоотношения с тази огромна напаст, без съмнение, в опит да ни отнемат властта! По-добре да защитава живота си.

Едуард прочисти гърло високо и Кай го изгледа. Аро сложи тънката си, деликатна ръка върху лицето си, сякаш беше засрамен от другият древен вампир.

— Сега е средата на деня, Кай — отбеляза Едуард, сочейки към Джейкъб. — Ясно е, че това не са Деца на луната. Те нямат никаква връзка с вашите врагове от другия край на света.

— Да не отглеждате мутанти тук? — изсъска Кай към него.

Челюстта на Едуард се стегна и отпусна, преди той отговори равно:

— Те не са върколаци. Ако не ми вярваш, Аро може да ти разкаже всичко за тях.

Не са върколаци? Хвърлих озадачен поглед към Джейкъб. Той вдигна огромните си рамене и после ги пусна надолу — повдигна рамене. И той не знаеше за какво говори Едуард.

— Скъпи Кай, ако беше споделил мислите си с мен, щях да ти кажа да не споменаваш това — измърмори Аро. — Въпреки че съществата си мислят, че са върколаци, те не са. По-точното име за тях би било „преобразяващи се“. Чисто съвпадение е, че са се преобразили във вълци. Когато промяната е започнала, е можело да бъде мечка, или ястреб, или пантера. Тези същества, наистина, нямат нищо общо с Децата на луната. Те просто са наследили умението от бащите си. Генетично заложено им е — те не продължават вида си, заразявайки други, както правят истинските върколаци.

Кай погледна Аро с раздразнение и още нещо — може би, обвинение в предателство.

— Те знаят нашата тайна — каза той решително.

Едуард се опита да отговори на обвинението, но Аро беше по-бърз.

— Братко, те са същества от нашия свръхестествен свят. Вероятно, са по-зависими от тайните си, отколкото ние сме. Едва ли ще ни разкрият. Внимателно, Кай. Показните твърдения, не водят до нищо.

Кай си пое дълбоко въздух и кимна. Те си размениха дълъг, изразителен поглед.

Мисля, че разбрах инструкциите за внимателните думи на Аро. Фалшивите обвинения не помагат да бъдат убедени свидетелите и на двете страни. Аро предупреждаваше Кай да премине към следващата стратегия. Чудех се дали причината за напрежението между двамата древни — нежеланието на Кай да сподели мислите си с едно докосване — беше защото на Кай не му пукаше толкова за представлението, колкото на Аро. Може би предстоящото клане беше по-съществено за Кай от неопетнената репутация.

— Искам да говоря с информатора — внезапно обяви Кай, обръщайки погледа си към Ирина.

Ирина не обръщаше внимание на разговора между Кай и Аро. Лицето й беше изкривено от агонията, очите й приковани в сестрите й, подредени да загинат. Беше изписано на лицето й, че тя знаеше, че обвиненията й са напълно грешни.

— Ирина — излая Кай, недоволен, че трябва да се обръща към нея по име.

Тя вдигна поглед разтревожено и веднага, изплашено.

Кай щракна с пръсти.

Тя колебливо се придвижи от края на редиците на Волтури и отново застана пред Кай.

— Изглежда не си била права в твърденията си — започна Кай.

Таня и Кейт неспокойно се приведоха напред.

— Съжалявам — прошепна Ирина — трябваше да проверя това, което видях. Но нямах представа — тя жестикулира безпомощно в нашата посока.

— Скъпи Кай, би ли очаквал, че на момента би предположила нещо толкова странно и невъзможно? — попита Аро. — Всеки от нас би стигнал до същото заключение.

Кай вдигна пръст към Аро, за да го накара да замълчи.

— Всички знаем, че си направила грешка — каза той грубо — Имах предвид подбудите ти.

Нервно, Ирина го изчака да продължи, но после повтори.

— Подбудите ми?

— Да, защо първоначално дойде да ги шпионираш.

Ирина потрепна при думата „шпионира“.

— Беше недоволна от семейство Кълън, нали?

Тя обърна отчаяните си очи към лицето на Карлайл.

— Бях — призна тя.

— Защото…? — настоя Кай.

— Защото върколаците убиха приятеля ми — прошепна тя — А семейство Кълън не ми позволиха да отмъстя за него.

— Преобразяващите се — тихо я поправи Аро.

— Значи, Кълън са застанали на страната на преобразяващите се, срещу собствения си вид — дори срещу приятеля на приятел — обобщи Кай.

Чух, как Едуард, въздъхвайки, издаде отвратен звук. Кай продължаваше по-списъка си, търсейки обвинение, което ще проработи.

Рамената на Ирина се вдигнаха.

— Така го видях.

Кай изчака малко и пак настоя.

— Ако искаш да направиш официално обвинение срещу преобразяващите се — и семейство Кълън, за подкрепата им към тях — сега е времето. — На лицето му се изписа малка жестока усмивка, чакайки Ирина да му даде следващия претекст.

Може би Кай не разбираше истинските семейства — отношения базирани по-скоро на любов, отколкото на любов към властта. Може би надценяваше желанието за отмъщение. Челюстта на Ирина рязко се вдигна и тя изправи рамене.

— Не, няма да повдигам обвинение срещу вълците или семейство Кълън. Днес вие дойдохте тук, за да унищожите безсмъртно дете. Такова дете не съществува. Това беше моя грешка и поемам цялата отговорност за нея. Но семейство Кълън са невинни и вие нямате причина, все още да сте тук. Толкова съжалявам — обърна се към нас, а после към свидетелите на Волтури. — Не е имало престъпление. За вас, вече няма валидна причина да сте тук.

Докато тя говореше, Кай вдигна ръката си, а в нея имаше странен метален предмет, гравиран и украсен.

Това беше сигнал. Реакцията беше толкова бърза, че всички ние гледахме зашеметени, отказвайки да повярваме, докато се случваше. Преди да успеем да реагираме, беше свършило.

Трима от войните на Волтури скочиха напред и Ирина бе засенчена от сивите им мантии. В този момент, ужасяващ остър писък разкъса поляната. Кай се плъзна в центъра на сивото меле и шокиращото пищене, избухна в поразителен сноп от искри и огнени езици. Войните скочиха, назад от внезапния пъкъл и веднага заеха местата си в съвършено правата редица на пазачите.

Кай стоеше сам сред пламтящите останки на Ирина, с металния предмет в ръцете му, все още хвърляйки малки струи огън в кладата. С тих тракващ звук, огънят излизащ от ръцете на Кай, изчезна. Ахване се разнесе, през масата от свидетели, зад Волтури.

Ние бяхме прекалено ужасени, да издадем какъвто и да е звук. Едно беше да знаеш, че смъртта идва с жестокост, с опустошителна скорост, но беше съвсем различно да го видиш. Кай се усмихна студено.

— Сега вече тя пое пълна отговорност за действията си.

Очите му преминаха през предните ни редици, едва докосвайки замръзналите лица на Таня и Кейт. В този момент разбрах, че Кай никога не е подценявал връзките в едно истинско семейство. Това беше маневра. Той не е искал обвинението на Ирина, той е искал нейното открито неподчинение. Оправданието му, да я унищожи, да подпали яростта, която изпълваше въздухът като тънка, леснозапалима мъгла. Той хвърли кибритената клечка.

Напрегнатото спокойствие в тази среща вече се олюляваше по-несигурно от слон на опънато въже. Щом битката започнеше, нямаше начин да бъде спряна. Щеше само да се изостря, докато едната страна не бъде напълно унищожена. Нашата страна. Кай знаеше това. Едуард също.

— Спрете ги! — извика Едуард, скачайки да хване ръката на Таня, докато тя се накланяше към усмихващия се Кай, с полудял вик на чиста ярост. Тя не успя да се отскубне от Едуард, преди ръцете на Карлайл да се увият около талията й.

— Вече, не можем да й помогнем — увещаваше я той бързо, докато тя се бореше. — Не му давай това, което иска!

Да задържим Кейт беше по-трудно. Крещейки без думи, както Таня, тя се втурна в първата крачка към атаката, която щеше да завърши със смъртта на всички ни. Розали беше най-близо до нея, но преди Роуз да успее да я заключи в хватката си, Кейт я разтресе толкова силно, че Роуз се сгърчи на земята. Емет хвана ръката на Кейт и я метна на замята, но се залюля назад и коленете му поддадоха. Кейт се изправи на крака и изглеждаше така, сякаш никой не може да я спре.

Гарет се хвърли към нея, поваляйки я отново на земята. Той обви ръце около нейните, заключвайки ръце около собствените си китки. Видях тялото му да се сгърчва, когато тя го разтресе. Очите му се извиха към главата, но не отпусна хватката си.

— Зафрина — извика Едуард.

Очите на Кейт станаха празни, а виковете й се превърнаха в стонове. Таня спря да се бори.

— Върни ми зрението! — изсъска Таня.

Безразсъдно, но с цялата изтънченост, с която можех да се справя, издърпах щита още по-стегнато около приятелите си, внимателно отделяйки го от Кейт и опитвайки се да го задържа около Гарет, правейки го като тънка кожа между тях.

И тогава Гарет отново пое контрола, задържайки Кейт за снега.

— Кейт, ако те оставя да се изправиш, ще ме повалиш ли отново? — прошепна той.

Тя изръмжа в отговор, все още борейки се сляпо.

— Слушайте ме, Таня, Кейт — каза Карлайл с тих, но напрегнат шепот. — Сега, отмъщението няма да й помогне. Ирина не би искала да погубите живота си така. Помислете какво правите. Ако ги нападнете, всички ще загинем.

Раменете на Таня се прегърбиха от скръб и тя се облегна на Карлайл за подкрепа. Най-после Кейт беше мирна. Карлайл и Гарет продължиха да утешават сестрите, с думи прекалено настоятелни, за да звучат като утеха.

Вниманието ми се върна към тежестта на погледите, които ни притискаха, в нашия момент на хаос. С ъгъла на очите си, можех да видя, че Едуард и всички останали, освен Карлайл и Гарет, отново бяха заели отбранителни пози. Най-тежкият поглед, идваше от Кай, вторачен, невярващо в Кейт и Гарет в снега. Аро също ги гледаше, а най-ясната емоция на лицето му беше скептичност. Той знаеше какво може да прави Кейт. Той беше усетил силата й през мислите на Едуард. Дали разбираше какво се случва — дали виждаше, че щитът ми е станал далеч по-силен и по-изтънчен, отколкото Едуард знаеше? Или мислеше, че Гарет има някакъв собствен имунитет?

Стражите на Волтури, вече не стояха в дисциплинирани редици — бяха приведени напред, чакайки да отвърнат на удара в момента, в който атакуваме. Зад тях, четиридесет и трима свидетеля, наблюдаваха с много по-различни изражения, от тези с които излязоха на ливадата. Объркването се беше превърнало в подозрение. Бързото като светкавица унищожение на Ирина, ги беше разтърсило. Какво беше нейното престъпление?

Без моменталната атака, на която Кай разчиташе да отвлече вниманието от неговите прибързани действия, сега свидетелите на Волтури си задаваха въпроса, за това какво точно ставаше тук. Аро погледна назад бързо, докато го гледах, а лицето му го предаде с един проблясък на раздразнение. Нуждата му от публика, се беше обърнала срещу него.

Чух Стефан и Владимир да си мърморят един на друг, с тихо ликуване, от притеснението на Аро. Очевидно древният беше загрижен да запази ореола над главата си, както бяха казали румънците. Но аз не вярвах, че Волтури ще ни оставят намира, само за да запазят репутацията си. За тази цел, след като приключат с нас, сигурно щяха да избият и свидетелите. Изведнъж почувствах странно съжаление към масата странници, които Волтури бяха довели, да видях смъртта ни. Деметри, също щеше да ги преследва, докато не ги унищожат.

Заради Джейкъб и Ренесме, за Алис и Джаспър, за Алистър и заради тези странници, които нямаха представа, какво ще им струва днешният ден, Деметри трябваше да умре.

Аро докосна леко рамото на Кай.

— Ирина е наказана за фалшиви обвинения спрямо това дете. — Значи това им бе извинението. Той продължи. — Предлагам да се върнем към належащият въпрос?

Кай се изпъна и изражението му стана непроницаемо. Той гледаше право напред без да вижда нищо. Лицето му странно ми напомняше на някой, който току-що е узнал, че е понижен.

Аро се придвижи напред, като Рената, Феликс и Деметри автоматично го последваха.

— Само за да сме сигурни — каза той. — Искам да поговоря с някой от вашите свидетели. Процедура, нали знаете. — Той махна небрежно с ръка.

Две неща се случиха едновременно. Очите на Кай се фокусираха върху Аро и малката злобна усмивка се завърна. И Едуард изсъска, свивайки ръце на юмруци така силно, че костите на кокалчетата му изглеждаха така, сякаш ще пробият твърдата му като диамант кожа.

Бях отчаяна да попитам какво става, но Аро бе прекалено близо и можеше да чуе и най-тихият дъх. Видях Карлайл да поглежда разтревожено към лицето на Едуард, след което собственото му стана по-строго.

Докато Кай се занимаваше с безполезни обвинения и несправедливи опити да започне битката, Аро навярно е измислял по-ефективна стратегия.

Аро се плъзна по снега към западният край на редицата ни, спирайки на десетина крачки от Амун и Кеби. Вълците на близо се наежиха ядосано, но задържаха позициите си.

— Ах, Амун, мой южни съседе! — каза Аро с топлота. — Толкова много време мина от последната ти визита.

Амун бе застинал от тревога, а Кеби бе като статуя от другата му страна.

— Времето означава малко за мен — едва го забелязвам кога минава — каза Амун през неподвижните си устни.

— Истина е — съгласи се Аро. — Но може би сте имали друга причина да стоите надалеч?

Амун не отговори.

— Може да бъде ужасно поглъщащо да организирате новодошлите в клан. Добре знам това! Благодарен съм, че други се разправят с тези досадни неща. Радвам се, че новото ви попълнение ви е паснало така добре. Много бих се радвал да ме запознаете. Убеден съм, че сте възнамерявали скоро да ме посетите.

— Разбира се — каза Амун с толкова безчувствен тон, че бе невъзможно да се каже дали има страх или сарказъм в акцента му.

— Е, вече всички сме заедно! Колко очарователно, нали?

Амун кимна с безизразно лице.

— Но причината за вашето присъствие тук не е приятна, за съжаление. Карлайл ви е извикал за свидетели?

— Да.

— И какво видяхте?

Амун заговори със същата студена липса на емоция.

— Наблюдавахме въпросното дете. Беше почти незабавно очевидно, че тя не е безсмъртно дете…

— Вероятно трябва да поясним терминологията си — прекъсна го Аро — тъй като очевидно има нови класификации. Под безсмъртно дете, имаш предвид човешко дете, което е било ухапано и превърнато във вампир.

— Да, точно това имам предвид.

— Какво друго забелязахте в детето?

— Същите неща, които определено сте видели в главата на Едуард. Че детето е негова биологична дъщеря. Че то расте. И се учи.

— Да, да — каза Аро с нетърпелива нотка в иначе приветливият му тон. — Но най-вече в няколкото ви седмици тук какво видяхте?

Амун свъси вежди.

— Че тя расте… бързо.

Аро се усмихна.

— А вярвате ли, че трябва да й бъде позволено да живее?

От устните ми се изтръгна изсъскване и не бях единствената. Половината вампири от редицата ни откликнаха на моя протест. Носеше се звукът на тих гняв из въздуха. От другата страна на ливадата някои от свидетелите на Волтури издадоха същият звук. Едуард пристъпи назад и ме хвана успокоително за ръката.

Аро не се извърна към звука, но Амун се огледа смутено наоколо.

— Не съм дошъл тук, за да произнасям присъди — каза уклончиво той.

Аро се засмя леко.

— Искам просто мнението ти.

Амун вдигна брадичка.

— Не виждам опасност в това дете. Тя се учи по-бързо, отколкото расте.

Аро кимна замислено. След момент той се извърна.

— Аро? — обади се Амун.

Аро се обърна към него.

— Да, приятелю?

— Дадох показанията си. Нямам повече работа тук. Аз и жена ми бихме искали да си тръгнем сега.

Аро се усмихна топло.

— Разбира се. Радвам се, че ни се отдаде възможност да си поговорим. И съм сигурен, че скоро пак ще се видим.

Устните на Амун се свиха в тънка линия, кимвайки веднъж с глава, като оцени едва прикритата заплаха. Той докосна ръката на Кеби и двамата побягнаха бързо към ръба на ливадата и изчезнаха между дърветата. Знаех, че известно време няма да спрат да бягат.

Аро се плъзна по дължината на редицата ни към изток, като охраната му го следваше напрегнато. Той се спря, когато застана пред масивната форма на Сайобан.

— Здравей, скъпа Сайобан. Очарователна си както винаги.

Сайобан кимна очаквателно с глава.

— А ти? — попита той. — Ще отвърнеш ли по същият начин на въпросът ми като Амун?

— Ще отговоря — каза Сайобан. — Но вероятно бих добавила още. Ренесме разбира ограниченията. Тя не е заплаха за хората — тя се смесва по-добре с тях отколкото ние. Тя не представлява заплаха да ни разкрият.

— Не можеш ли да се сетиш дори за една? — попита Аро печално.

Едуард изръмжа, нисък раздираш звук в гърлото му.

Замъглените червени очи на Кай светнаха.

Рената се пресегна защитнически към господарят си.

Гарет освободи Кейт, за да пристъпи напред, игнорирайки ръката на Кейт, която се опита да го предупреди този път.

Сайобан отвърна бавно:

— Не мисля, че разбирам какво ме питате.

Аро се извърна леко назад, небрежно, но се отправи към останалата част от охраната си. Рената, Феликс и Деметри го следваха като негова сянка.

— Няма нарушен закон — каза Аро с помирителен глас, но всеки от нас можеше да чуе предстоящото ограничение. Преборих се с гневът, който се опитваше да се изкачи нагоре по гърлото ми, за да се появи като изсъскване в знак на протест. Завихрих яростта си в щита ми, като го удебелих, уверявайки се, че всички са защитени.

— Няма нарушен закон — повтори Аро. — Макар че следва ли от това, че не съществува опасност? Не. — Той поклати леко глава. — Това е отделен въпрос.

Единственият отговор бе опъването на вече напрегнати нерви и Маги, в предните редици на бойците ни, която клатеше бавно глава в гневът си.

Аро крачеше целенасочено, сякаш летеше наместо да докосва земята с краката си. Забелязах, че всяка крачка го приближаваше все по-близо до защитата на охраната му.

— Тя е уникална… извънредно, невъзможно уникална. Такава загуба би било да унищожим нещо толкова прекрасно. Особено след като бихме могли да научим толкова много… — Той въздъхна, сякаш не желаеше да продължи. — Но съществува опасност, опасност, която не може просто да бъде игнорирана.

Никой не отвърна на твърдението му. Беше мъртва тишина, докато той продължаваше монологът си, който звучеше така, сякаш говореше сам на себе си.

— Каква ирония е, че колкото повече напредват хората, колкото повече вярата им в науката расте и контролира техният свят, толкова повече сме свободни от разкритие. И все пак колкото и непотиснати да ставаме от тяхното недоверие в свръхестественото, те стават така силни в технологиите си, че ако пожелаят, биха могли да представляват заплаха, дори да унищожат някои от нас. В продължение на хиляди, хиляди години, нашата секретност бе по-скоро въпрос на удобство и улеснение, отколкото на безопасност. Този последен суров, гневен век даде живот на оръжия, чиято сила застрашава дори безсмъртните. Сега нашият статус на митове в истината ни защитава от тези крехки създания, които преследваме. Това удивително дете — той вдигна дланта си, сякаш за да я постави върху Ренесме, въпреки че бе на петдесетина крачки от нея, почти завърнал се във редиците на Волтури — ако можехме да узнаем нейният потенциал — да знаем с абсолютна сигурност, че би могла да остане скрита в мрака, който ни защитава. Но ние не знаем в какво ще се превърне тя! Собствените й родители са помрачени от страхове за бъдещето й. Не можем да знаем в какво ще се превърне тя. — Той направи пауза, оглеждайки първо нашите свидетели, след това, многозначително, своите собствени. Гласът му създаваше доста добро впечатление, че се разкъсва от думите си.

Все още загледан в свидетелите си, той продължи:

— Само познатото е безопасно. Само познатото е приемливо. Неизвестното е…

Кай се усмихна жестоко.

— Преминаваш границата, Аро — каза Карлайл със суров глас.

— Мир, приятелю — усмихна се Аро с мило лице и нежен глас както винаги. — Нека не прибързваме. Нека разгледаме нещата от всяка гледна точка.

— Може ли да предложа гледна точка, която да се вземе в предвид? — помоли Гарет с равен глас, правейки още една крачка напред.

— Номаде — каза Аро, кимвайки за разрешение.

Гарет вирна брадичка. Очите му се фокусираха върху събраната маса в другият край на поляната и той заговори директно на свидетелите на Волтури.

— Дойдох тук по молба на Карлайл, както останалите, да бъда свидетел — каза той. — Това определено вече не е нужно, що се отнася до детето. Всички виждаме каква е тя. Останах тук, за да бъда свидетел на нещо друго. На вас. — Той посочи с пръст към предпазливите вампири. — Двама от вас познавам — Макена, Чарлз — и мога да видя много други от вас, които са също скиталци, бездомници като мен. Които не отговарят пред никого. Помислете внимателно върху това, което сега ще ви кажа. Тези древни не са дошли тук, заради правосъдието, както са ви казали. Подозирахме го и сега подозренията ни се потвърдиха. Те дойдоха, подведени, но с валидно извинение за действията си. Бъдете свидетели сега на това как търсят необосновани извинения да продължат истинската си мисия. Вижте как се борят да оправдаят истинската си цел — да унищожат това семейство тук. — Той посочи към Карлайл и Таня. — Волтури са дошли да унищожат това, което те виждат като тяхна конкуренция. Вероятно, подобно на мен, се вглеждате в златните очи на този клан и оставате учудени. Те са трудни за разбиране, така си е. Но древните ги гледат и виждат нещо друго освен странния им избор. Те виждат сила. Станах свидетел на връзките в това семейство — казвам семейство, не клан. Тези странни светлооки отхвърлят истинската си природа. Но в замяна те са открили нещо, което струва много повече, вероятно нещо повече от едно просто удоволствие или желание? Проучих ги малко, докато бях тук и ми се струва, че съществеността на тези силни семейни взаимоотношения — това, което изобщо ги прави възможни — е миролюбивият характер на този живот на саможертва. Тук няма агресия, каквато сме виждали в големите южни кланове, които се разраснаха и избиха така бързо в дивите си спорове. Няма мисъл за доминиране. И Аро разбира това по-добре от мен.

Наблюдавах лицето на Аро, докато думите на Гарет го осъждаха, очаквайки напрегнато за някакъв отговор. Но лицето на древния бе учтиво развеселено, сякаш чакаше непослушно детенце да осъзнае, че никой не обръща внимание на превземките му.

— Карлайл ни увери, когато ни каза какво предстои, че не ни е извикал тук да се бием. Тези свидетели — Гарет посочи към Сайобан и Лиам — се съгласиха да дадат доказателства, да забавят настъплението на Волтури с присъствието си, така че Карлайл да получи шанс да представи случаят си. Но някои от нас се чудеха — погледът му се плъзна по лицето на Елизар — дали истината на страната на Карлайл ще е достатъчен факт, за да спре така нареченото правосъдие. Дали Волтури са тук, за да защитят безопасността на нашата тайна или за да защитят собствената си сила? Дали са дошли да унищожат незаконно създание или начин на живот? Дали могат да бъдат задоволени с опасност, която се оказва не повече от едно недоразумение? Или биха притиснали проблема без каквото и да е извинение за правосъдие? Имаме отговорите на всички тези въпроси. Чухме го в лъжливите думи на Аро — имаме някого с дарбата да разпознава със сигурност такива неща — и сега го виждаме в нетърпеливата усмивка на Кай. Тяхната охрана е просто едно безмозъчно оръжие, предмет в похода на господарите им за господство. Така че сега има още въпроси; въпроси, на които трябва вие да отговорите. Кой ви управлява, номади? Подчинявате ли се на повелята на някой друг, освен на вашата собствена? Свободни ли сте да изберете своя път или ще оставите Волтури да решават как да живеете? Дойдох за свидетел. Оставам, за да се бия. Волтури не ги интересува смъртта на това дете. Те търсят смъртта на свободната ни воля.

Тогава той се обърна, за да погледне към древните.

— Така че елате, казвам аз! Стига сме слушали лъжливи рационализации. Бъдете честни в намеренията си, както сме ние в нашите. Ще защитим свободата си. Ще ни атакувате или не. Изберете сега и оставете тези свидетели да видят истинският проблем, който се обсъжда тук.

Той изгледа още един път свидетелите на Волтури, като очите му пронизваха всяко едно лице. Силата на думите му бе очевидна в израженията им.

— Можете да решите да се присъедините към нас. Ако мислите, че Волтури ще ви оставят живи, за да разкажете тази приказка, се лъжете жестоко. Със същият успех могат да унищожат всички ни — той сви рамене — но пък от друга страна, може би не. Вероятно сме на едно мнение повече, отколкото осъзнават. Вероятно Волтури най-накрая са открили достоен противник. Но едно ви обещавам — ако паднем, падате и вие.

Той приключи пламенната си реч и се върна до Кейт, като се приведе напред, готов за яростната атака.

Аро се усмихна.

— Много хубава реч, мой приятелю — революционер.

Гарет остава в същата поза.

— Революционер? — изръмжа той. — Може ли да попитам срещу кого въставам? Да не сте моят крал? Да не би да желаете да ви наричам господарю, като подмазваческата ви охрана?

— Мир, Гарет — каза търпеливо Аро. — Имах предвид времето на твоето раждане. Все още патриот, доколкото виждам.

Гарет го изгледа разярено.

— Нека да попитаме нашите свидетели — предложи Аро. — Нека да чуем мислите им преди да вземем решението си. Кажете ни, приятели — и той ни обърна небрежно гръб, придвижвайки се няколко метра напред към масата от нервни наблюдатели, които обикаляха все по-близо до края на гората вече — какво мислите за това? Мога да ви уверя, че детето не е това, от което се страхувахме. Дали да поемем риска и да оставим детето да живее? Да застрашим ли нашият свят, за да запазим семейството им цяло? Или дали прямият Гарет има право? Ще се присъедините ли към тях срещу нашият внезапен поход за господство?

Свидетелите срещнаха погледа му с предпазливи лица. Една дребна чернокоса жена погледна бегло тъмно-русият мъж застанал до нея.

— Това ли са единствените ни възможности? — попита тя внезапно, връщайки погледа си към Аро. — Да се съгласим с вас или да се бием срещу вас?

— Разбира се, че не, очарователна Макена — каза Аро, изглеждайки ужасен, че някой би стигнал до това заключение. — Можете да си тръгнете с мир, разбира се, както стори Амун, дори и да сте несъгласни с решението на съвета.

Макена погледна лицето на партньорът си отново и той кимна внимателно.

— Не сме дошли тук, за да се бием. — Тя спря, издиша, след което каза. — Дойдохме тук като свидетели. И виждаме, че това осъдено семейство е невинно. Всичко, което Гарет казва е истина.

— Ах — каза Аро тъжно. — Съжалявам, че ни виждате по този начин. Но такъв е характерът на работата ни.

— Не е това, което виждам, а каквото чувствам — обади се русокосият партньор на Макена с висок, нервен глас. Той погледна към Гарет. — Гарет каза, че те имат начин да узнаят кога някой лъже. Аз също знам кога чувам истината и кога — не. — С изплашени очи той се приближи по-близо до партньорката си, очаквайки реакцията на Аро.

— Не се страхувай от нас, приятелю Чарлз. Без съмнение патриотът наистина вярва на думите си — Аро се засмя леко и очите на Чарлз се присвиха.

— Това са нашите показания — каза Макена. — Сега си тръгваме.

Тя и Чарлз се отдръпнаха бавно назад, без да се обърнат преди да са се изгубили от поглед в дърветата. Един непознат започна да се оттегля по същият начин, след което други трима се изстреляха след него.

Преброих трийсет и седем вампира, които останаха. Някои от тях изглеждаха просто прекалено объркани, за да вземат някакво решение. Но мнозинството от тях изглежда осъзнаваха прекалено добре посоката, която бе поела тази конфронтация. Предположих, че се отказваха от дезертирането, като знаеха точно кой ще ги преследва.

Бях сигурна, че Аро виждаше същото нещо като мен. Той се обърна настрани, приближи се към охраната си с премерена крачка. Спря пред тях и се обърна с ясен глас към войниците си.

— Превъзхождат ни числено, мили мои — каза той. — Не можем да очакваме външна помощ. Дали да оставим този въпрос нерешен, за да се спасим?

— Не, господарю — прошепнаха те заедно.

— Заслужава ли си защитата на нашият свят, въпреки загубата на някои от редиците ни?

— Да — казаха тихо те. — Не се страхуваме.

Аро се усмихна и се извърна към покритите си с черно компаньони.

— Братя — каза Аро печално — има прекалено много за обмисляне тук.

— Съвет — каза Кай нетърпеливо.

— Съвет — повтори Маркус със незаинтересован глас.

Аро се извърна с гръб към нас отново, обръщайки се към другите древни. Те се хванаха за ръце и образуваха забулен в черно триъгълник.

Веднага щом вниманието на Аро бе заето с мълчаливият съвет, още двама от свидетелите им изчезнаха тихо в гората. Надявах се, за тяхно добро, да са бързи.

Това беше. Внимателно издърпах ръцете на Ренесме от шията си.

— Спомняш си какво ти казах, нали?

Сълзи изпълниха очите й, но тя кимна.

— Обичам те — прошепна тя.

Сега Едуард ни наблюдаваше с широко разтворени топазени очи. Джейкъб също ни гледаше с ъгълчето на голямото си черно око.

— И аз те обичам — казах й аз, след което докоснах медальона й. — Повече от собствения си живот. — И я целунах по челото.

Джейкъб се сви смутено. Изправих се на пръсти и прошепнах в ухото му.

— Изчакай, докато не се разсеят напълно, и бягай заедно с нея. Махнете се колкото може по-далеч от това място. Когато стигнете достатъчно далеч пеша, тя има това, което ви е нужно, за да се издигнете във въздуха.

Лицата на Едуард и Джейкъб бяха почти идентични маски на ужас, въпреки факта че един от тях беше животно.

Ренесме се протегна към Едуард и той я взе в ръцете си. Те се прегърнаха силно.

— Това ли криеше от мен? — прошепна той над главата й.

— От Аро — прошепнах аз.

— Алис?

Кимнах.

Лицето му се изкриви от разбиране и болка. Дали това бе било и моето изражение, когато най-накрая събрах следите, оставени от Алис?

Джейкъб ръмжеше тихо, тихо ромолене, което бе равно и цяло като мъркане. Беше настръхнал и с оголени зъби. Едуард целуна Ренесме по челото и по двете бузи, след което я повдигна на рамената на Джейкъб. Тя се намести гъвкаво на гърба му, хващайки здраво козината му и намествайки се на място във вдлъбнатината между масивните му раменни кости. Джейкъб се извърна към мен, очите му пълни с агония и ромолящото ръмжене все още изпълващо гърдите му.

— Ти си единственият, на когото бихме могли да я поверим — прошепнах му аз. — Ако не я обичаше толкова много, не бих понесла това. Знам, че можеш да я защитиш, Джейкъб.

Той отново изскимтя и сведе главата си, за да побутне рамото ми.

— Знам — прошепнах аз. — И аз те обичам, Джейк. Винаги ще бъдеш най-добрият ми приятел.

Сълза с размерите на бейзболна топка се изтърколи в ръждивата козина изпод очите му. Едуард сведе глава на същото рамо, на което бе поставил Ренесме.

— Сбогом, Джейкъб, братко мой… сине мой.

Другите не бяха слепи за нашето сбогуване. Очите им бяха сключени върху черният триъгълник, но можех да позная, че слушат.

— Нима няма надежда тогава? — прошепна Карлайл. Нямаше страх в гласът му. Просто решителност и приемане.

— Определено има надежда — прошепнах в отговор. Би могло да е истина, казах си аз. — Знам единствено собствената си съдба.

Едуард пое ръката ми. Знаеше, че и той е включен. Когато казвах моята съдба, без съмнение ставаше дума и за двама ни. Ние бяхме просто половинки от едно цяло.

Дъхът на Есме бе накъсан зад нас. Тя мина покрай нас, докосвайки лицата ни по пътя си, за да застане до Карлайл и да хване ръката му.

Внезапно бяхме заобиколени от прошепнати сбогувания и думи на обич.

— Ако оживеем след това — прошепна Гарет на Кейт. — Ще те последвам навсякъде, жено.

— Намери кога да ми го кажеш — промърмори тя.

Розали и Емет се целунаха бързо, но страстно. Тиа погали лицето на Бенджамин. Той й се усмихна жизнерадостно, улавяйки ръката й, за да я притисне към бузата си.

Не виждах израженията на любов и болка. Бях разсеяна от внезапен треперещ натиск срещу външната част на щита ми. Не можех да кажа откъде идва, но можех да усетя, че е отправено към краищата на групата ни, по-точно към Сайобан и Лиам. Натискът не им навреди, след което изчезна.

Нямаше промяна в мълчаливите, неподвижни силуети на разискващите древни. Но вероятно имаше някакъв сигнал, който бях пропуснала.

— Пригответе се — прошепнах на останалите. — Започва се.