Стефани Майър
Зазоряване (11)

9. АДСКИ СИГУРЕН, ЧЕ НЕ ВИДЯХ ТОВА ДА ИДВА

Не планирах наистина да кажа довиждане на баща си.

Все пак едно обаждане до Сам беше необходимо, за да приключи всичко. Щяха да ме пресрещнат и да ме върнат. Може би да се опитат да ме ядосат, или дори да ме наранят — някак си да ме принудят да се преобразя, така че Сам да може да създаде нов закон.

Но Били ме очакваше, знаейки, че един вид няма да съм на себе си. Беше на двора, седейки в инвалидната си количка, очите му право към точката, откъдето се появих през дърветата. Видях го да преценя посоката ми на движение — насочена направо край къщата, към домашно направения ми гараж.

— Имаш ли минутка, Джейк?

Намалих, за да спра. Погледнах към него, а после към гаража.

— Хайде де, дете. Поне ми помогни да вляза.

Стиснах зъби, но реших, че бе по-вероятно да предизвика проблем със Сам, ако не го лъжех за няколко минути.

— Откога се нуждаеш от помощ, старче?

Той се засмя недоволно.

— Ръцете ми са уморени. Бутах се по целия път от Сю до тук.

— На надолнище е. Спускал си се по целия път.

Избутах количката му нагоре по малката рампа, която бях направил за него, и го насочих към всекидневната.

— Хвана ме. Мисля, че достигнах до 30 километра в час. Беше чудесно.

— Ще го разбиеш този стол, да знаеш. И тогава ще се влачиш наоколо на лакти.

— Никакъв шанс. Ще е твоя задача да ме придвижваш.

— Няма да ходиш на много места.

Били постави ръцете си на колелата и се насочи към хладилника.

— Останала ли е някаква храна?

— Хвана ме. Пол беше цял ден тук, така че много вероятно не.

Били въздъхна.

— Трябва да започнем да крием продуктите, ако ще избягваме гладуването.

— Кажи на Рейчъл да отиде в дома му.

Шеговитият глас на Били изчезна и очите му се разнежиха.

— Тя е вкъщи само за няколко седмици. За първи път от толкова много време. Трудно е — момичетата бяха по-големи, когато майка ти почина. Имат повече проблеми в стоенето в тази къща.

— Знам.

Ребека не си бе идвала вкъщи откакто се омъжи, въпреки че имаше добро извинение. Самолетните билети от Хавай бяха доста скъпи. Щатът Вашингтон беше достатъчно наблизо, за да не може Рейчъл да има същата защита. Караше курсове направо през летните семестри, работейки двойни смени през почивните дни в някои кафенета в колежа. Ако не беше Пол, вероятно отново щеше да си тръгне бързо. Може би затова Били нямаше да го изрита.

— Е, отивам да поработя върху някои неща… — загледах се в задната врата.

— Почакай, Джейк. Няма ли да ми кажеш какво стана? Трябва ли да се обаждам на Сам, за да разбера?

Застанах с гръб към него, криейки лицето си.

— Нищо не се случи. Сам го определя като нещо второстепенно. Предполагам, че сега сме просто една купчина любители на пиявици.

— Джейк…

— Не искам да говоря за това.

— Отново ли си тръгваш, сине?

Стаята бе тиха, колкото да измисля какво да кажа.

— Рейчъл може да си вземе стаята обратно. Знам, че мрази надуваемите дюшеци.

— Тя по-скоро ще предпочете да спи на пода, отколкото да те изгуби. Както и аз.

Изсумтях.

— Джейк, моля те. Ако се нуждаеш от… почивка. Вземи. Но не отново за толкова дълго. Върни се.

— Може би. Може би сватбите ще са ми професия. Да направя сватбения накит на Сам, после на Рейчъл. Въпреки че Джаред и Ким може да са първи. Навярно трябва да имам костюм или нещо такова.

— Джейк, погледни ме.

Обърнах се бавно.

— Какво?

За дълъг момент той се взираше в очите ми.

— Къде отиваш?

— Всъщност нямам определено място предвид.

Той извъртя глава и очите му се свиха.

— Нямаш ли?

Вгледахме се един в друг. Секундите течаха.

— Джейкъб — каза той с обтегнат глас. — Джейкъб, недей. Не си заслужава.

— Не знам за какво говориш.

— Остави Бела и Кълънови на мира. Сам е прав.

Вторачих се в него за секунда, а после прекосих стаята с големи крачки, грабнах телефона и откачих кабела от кутията и от превключвателя. Навих сивия шнур на дланта си.

— Довиждане, татко.

— Джейк, почакай… — повика той след мен, но аз вече бях навън, тичайки.

Моторът не беше толкова бърз, колкото тичането, но пък по-дискретен. Чудех се колко ли ще му отнеме на Били да изтика количката си надолу до магазина, а после до телефона, за да набере някой, който може да предаде съобщение на Сам. Можех да се обзаложа, че Сам все още бе във вълчата си форма. Проблемът щеше да бъде, ако Пол се върне вкъщи рано. Той би могъл за секунда да се преобрази и да каже на Сам какво правех…

Нямаше да се безпокоя за това. Щях да карам толкова бързо, колкото можех, а ако все пак ме хванеха, щях да се справя с това, когато се наложеше.

Запалих мотора, а след това тръгнах с пълна скорост надолу по калния път. Не погледнах зад себе си, когато отминах къщата.

Магистралата беше оживена от движението на туристите; придвижвах се между колите, спечелвайки си куп крясъци и няколко средни пръста. Взех завоя на сто и първа със седемдесет километра в час, без да си правя труда да се огледам. Наложи се за момент да карам по граничната линия, за да избегна опасността да бъда смачкан от един миниван. Не че щеше да ме убие, но би ме забавил. Счупените кости — поне големите — отнемаха дни, за да се оправят напълно, както добре знаех.

Пътят малко се разчисти и увеличих до осемдесет. Не докоснах спирачката докато не бях наблизо до тесния път, за да преценя, че вече бях извън опасност. Сам не би дошъл толкова надалеч, за да ме спре. Беше прекалено късно.

До този момент — когато бях сигурен, че съм успял — не бях започвал да мисля за това какво точно щях да направя. Намалих до двадесет, взимайки завоя през дърветата по-бавно от необходимото.

Знаех, че ще ме чуят да идвам, с мотор или без, така че изненадата бе невъзможна. Нямаше начин да прикрия намеренията си. Едуард щеше да чуе плана ми веднага щом бях достатъчно близо. Може би вече можеше. Но мислех, че това все още ще сработи, защото егото му бе на моя страна. Той щеше да иска сам да се бие с мен.

Така че, просто щях да вляза, самият аз да видя ужасното доказателство на Сам, а след това да предизвикам Едуард на дуел.

Изсумтях. Вероятно на паразита сценичното изкуство в това щеше да му достави голямо удоволствие.

Когато свършех с него, щях да хвана толкова от останалите, колкото успеех, преди те да ме хванат. Хъх — чудех се дали Сам щеше да сметне смъртта ми за провокация. Сигурно щеше да каже че съм си получил заслуженото. Не би искал да обиди вечните си най-добри приятели кръвопийци.

Пътят се проправи към поляната и миризмата ме удари като изгнил домат върху лицето. Ъх. Смърдящи вампири. Коремът ми започна да се свива. Трудно щях да издържа вонята по този начин — не — разградена от аромата на хора, както бе била другите пъти, когато бях идвал тук — въпреки че не бе толкова лошо миришеща колкото през вълчия ми нос.

Не бях сигурен какво да очаквам, но нямаше признаци на живот около голямата, бяла гробница. Разбира се, че знаеха, че съм тук.

Спрях двигателя и се заслушах в тишината. Сега можех да чуя напрегнатите, гневни шепоти точно от другата страна на широките двойни врати. Някой беше вкъщи. Чух името си и се усмихнах, щастлив от мисълта, че им причинявах малко стрес.

Поех една голяма глътка въздух — вътре щеше да е още по-зле — и взех стъпалата на верандата на един скок.

Вратата се отвори преди юмрукът ми да я докосне и докторът застана на нея, очите му печални.

— Здравей, Джейкъб — каза той, по-спокойно отколкото очаквах. — Как си?

Поех дълбоко въздух през устата си. Вонята, която се изливаше през вратата бе съкрушителна.

Бях разочарован, че Карлайл бе този, който отвори. Предпочитах Едуард да излезе през вратата с оголени зъби. Карлайл беше толкова… просто човек, или нещо подобно. Може би беше заради посещенията вкъщи, които правеше миналата пролет, когато бях потрошен. Но да го гледам в лицето и да знам, че бих го убил, ако можех, ме караше да се чувствам неудобно.

— Чух, че Бела се е върнала жива — казах аз.

— Ъ, Джейкъб, сега наистина не е най-подходящият момент.

На доктора изглежда също му беше неудобно, но не по начина, който очаквах.

— Не можем ли да направим това по-късно?

Ококорих се втрещен. Да не би да ме молеше да отложа смъртта за по-подходящо време?

И тогава чух гласа на Бела, дрезгав и остър, и не можех да мисля за нищо друго.

— Защо не? — попита тя някого. — И от Джейкъб ли пазим тайни? Какъв е смисълът?

Гласът й не беше каквото очаквах. Опитах се да си спомня гласа на младите вампири, с които се бяхме били през пролетта, но всичко, което помнех бе ръмжене. Може би онези новосъздадени, все пак не бяха имали острия, звънтящ тон на по-старите. Може би всички нови вампири звучаха пресипнали.

— Влез, моля те, Джейкъб — каза Бела по-силно, с дрезгав глас.

Очите на Карлайл се присвиха.

Чудех се дали Бела бе жадна. Моите очи също се свиха.

— Извини ме — казах на доктора, когато пристъпих към него. Беше трудно — беше против всичките ми инстинкти да обърна гръб на един от тях. Все пак не бе невъзможно. Ако имаше такова нещо като безопасен вампир, то това беше необичайно благородният водач.

Щях да стоя настрани от Карлайл, когато битката започнеше. Имаше достатъчно за убиване от тях, като изключа него.

Влязох странично в къщата, държейки гърба си към стената. Очите ми кръстосаха стаята — беше непозната. Последният път, когато бях тук, тя беше подготвена за парти. Сега всичко беше светло и бледо. Включително и шестте вампира стоящи до белия диван.

Те всички бяха тук, всички заедно, но не това ме смрази, когато се задържах на краката си, а челюстта ми падна до земята.

Беше Едуард с изражението върху лицето му.

Бях го виждал гневен, бях го виждал и арогантен, и веднъж го видях да страда. Но това, това бе далеч от агонията. Очите му бяха луди. Не вдигна поглед, за да ме погледне. Взираше се надолу към дивана до него, с изражение сякаш някой го бе подпалил.

Дори не можех да изпитам удоволствие от страданието му. Можех да се сетя само за едно нещо, което би го накрало да изглежда така, и проследих погледа му.

Видях я в същия момент, в който улових аромата й.

Топлата и ясна човешка миризма.

Бела бе наполовина скрита от облегалките, свита като ембрион, ръцете й обвити около коленете й. За секунда не можех да видя нищо, освен това, че тя все още бе тази Бела, която обичах, кожата й все още с нежен и блед прасковен цвят, очите й все още със същият шоколадово-кафяв цвят. Сърцето ми се разтуптя като странен и може би счупен брояч, и се зачудих дали това бе просто някакъв сън, от който щях да се събудя.

Тогава наистина я видях.

Имаше дълбоки тъмни кръгове под очите си, които изпъкваха, защото цялото й лице беше изпито. Беше ли по-слаба? Кожата й изглеждаше обтегната, сякаш скулите й можеха да излязат направо през нея. По-голямата част от тъмната й коса бе дръпната назад от лицето й в развален кок, но няколко кичура бяха слабо залепнали за челото и врата й с блясъка от пот, която покриваше кожата й. Имаше нещо в пръстите и китките й, което изглеждаше толкова крехко, но плашещо.

Тя беше болна. Много болна.

Не бе лъжа. Това, което Чарли бе казал на Били, не беше измислица. Докато се взирах с ококорени очи, кожата й стана леко зеленикава.

Русата кръвопийца — нахаканата, Розали — се наведе над нея, пречейки на изгледа ми, свивайки се по странен и покровителски начин.

Това беше безсмислено. Знаех какво чувстваше Бела към почти всичко — мислите й бяха толкова прозиращи, сякаш бяха отпечатани на челото й. Така че не бе нужно да ми казва всяка подробност от дадена ситуация, за да схвана. Знаех, че Бела не харесва Розали. Бях го виждал в движението на устните й, когато говореше за нея. Не просто не я харесваше. Страхуваше се от Розали. Или се бе страхувала.

Сега, когато Бела погледна бегло нагоре към нея, страхът явно бе изчезнал. Изражението й беше… извинително, или нещо такова. Тогава Розали грабна една купа от пода и я задържа под брадичката на Бела точно навреме, когато Бела повърна шумно в нея.

Едуард падна на колене до Бела — очите му изпълнени с мъка — а Розали вдигна ръка, предупреждавайки го да стои назад.

Нищо от това нямаше смисъл.

Когато вече можеше да вдигне главата си, Бела се усмихна слабо, един вид засрамена.

— Извинявай за това — прошепна ми тя.

Едуард изстена наистина тихо. Главата му падна на коленете на Бела. Тя постави ръката си върху бузата му. Сякаш тя утешаваше него.

Не осъзнах, че краката ми ме бяха отнесли напред, преди Розали да ми изсъска, появявайки се внезапно между мен и дивана. Беше като човек на телевизионен екран. Не ме интересуваше, че е там. Не изглеждаше реална.

— Роуз, недей — прошепна Бела. — Добре съм.

Блондинката се мръдна от пътя ми, въпреки че можех да кажа, че не й бе приятно да го стори. Мръщейки се, тя се сви до главата на Бела, напрегната да скочи. Беше неочаквано лесна за игнориране. Повече, отколкото някога можех да си представя.

— Бела, какво не е наред? — прошепнах аз. Немислейки за това установих, че също съм на колене, накланяйки се към дивана, от другата страна на… съпруга й. Той изглежда не ме забеляза, а аз му хвърлих бегъл поглед. Протегнах се към свободната й ръка, вземайки я в своите. Кожата й беше ледена.

— Добре ли си?

Беше глупав въпрос. Тя не отговори.

— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш, Джейкъб — каза тя.

Макар и да знаех, че Едуард не можеше да чуе мислите й, изглежда долови някакво значение, което аз не чух. Погледна отново към завивката, която я покриваше и тя погали бузата му.

— Какво има, Бела? — настоях аз, обвивайки ръцете си около студените й, тънки пръсти.

Вместо да ми отговори тя хвърли поглед през стаята сякаш търсеше нещо, с молба и предупреждение в погледа си. Шест чифта притеснени жълти очи се вгледаха обратно в нея. Най-накрая, тя се обърна към Розали.

— Помогни ми да стана, Роуз? — помоли тя.

Устните на Розали се свиха над зъбите й и тя ме погледна свирепо, сякаш искаше да разкъса гърлото ми. Бях сигурен, че точно това би искала.

— Моля те, Роуз.

Блондинката направи физиономия, но се наведе отново към нея, до Едуард, който не помръдна нито сантиметър. Тя постави ръцете си внимателно зад рамената на Бела.

— Не — прошепнах аз. — Не ставай…

Изглеждаше толкова слаба.

— Отговарям на въпроса ти — каза рязко тя, звучейки със същия начин, по който ми говореше обикновено.

Розали издърпа Бела от дивана. Едуард остана там, където беше, като се наведе напред, докато лицето му не се зарови във възглавниците. Покривалото падна на земята в краката на Бела.

Тялото й бе издуто по странен, болезнен начин. Изпъваше се по избледнелия сив пуловер, който беше много голям за раменете и ръцете й. Останалата част от нея изглеждаше по-слаба, сякаш голямата подутина бе пораснала от това, което бе изсмукала от нея. Отне ми секунда да осъзная коя беше деформираната част — не разбрах, преди тя да обвие ръце нежно около подутия си корем, една отгоре и една отдолу. Сякаш го прегръщаше.

Тогава го видях, но все още не можех да го повярвам. Бях я видял едва преди месец. И нямаше начин тя да е бременна. Не толкова бременна.

Но очевидно беше.

Не исках да виждам това, не исках да мисля за това. Не исках да си го представям вътре в нея. Не исках да зная, че това, което толкова много мразех, се е вкоренило в тялото, което обичах. Стомахът ми се преобърна и трябваше да преглътна всичко обратно.

Но беше по-лошо от това, много по-лошо. Унищоженото й тяло, костите й изпъкнали под кожата на лицето й. Можех само да предполагам, че тя изглежда така — толкова бременна, толкова болна — защото каквото и да беше в нея отнемаше живота й, за да подхранва неговия собствен…

Защото беше чудовище. Точно като баща си.

Винаги съм знаел, че той ще я убие.

Главата му се вдигна рязко когато чу думите в моята. В същият момент двамата бяхме на коленете си, а после той бе на крака, извисявайки се над мен. Очите му бяха абсолютно черни, кръговете под тях — тъмно морави.

— Отвън, Джейкъб — изръмжа той.

Аз също бях на крака. Сега гледах надолу към него. Ето затова бях тук.

— Нека го направим — съгласих се аз.

Огромният, Емет, дойде напред от другата страна на Едуард, с този, който изглеждаше гладен, Джаспър, точно зад него. Наистина не ме интересуваше. Може би глутницата ми щеше да почисти парченцата, когато тези ме довършеха. А може би не. Нямаше значение.

За миниатюрна част от секундата очите ми погледнаха към двете стоящи отзад. Есме и Алис. Малки и разсейващи женски. Е, бях сигурен, че останалите щяха да ме убият преди да имам каквото и да било с тях. Не исках да убивам момичета. Дори и да бяха вампирки.

Въпреки че можех да направя изключение за онази блондинка.

— Не — изпъшка Бела и залитна напред, загубила баланс, за да се вкопчи в ръцете на Едуард. Розали мръдна с нея, сякаш имаше верига, закопчала ги една за друга.

— Просто трябва да поговоря с него, Бела — каза Едуард с тих глас, говорейки само на нея. Той се протегна да докосне лицето й, да го погали. Това накара стаята да причернее пред очите ми, виждах огън — това, след всичко, което й беше причинил, все още му беше позволено да я докосва по този начин.

— Не се напрягай — продължи той, умолявайки я. — Моля те, почини си. И двамата ще се върнем само след няколко минути.

Тя се вгледа в лицето му, разчитайки го внимателно. После кимна и се наведе към дивана. Розали й помогна да спусне гърба си обратно върху възглавниците. Бела се загледа в мен, опитвайки се да задържи погледа ми.

— Дръж се прилично — настоя тя. — А после се върни.

Не отговорих. Днес не давах никакви обещания. Погледнах встрани, а после последвах Едуард навън през входната врата.

Един случаен, нелогичен глас в главата ми отбеляза, че това да го отделя от останалата част от клана не беше толкова трудно, нали?

Той продължи да върви, като не се обърна нито веднъж, за да види дали нямаше да скоча към незащитения му гръб. Предположих, че нямаше нужда да проверява. Щеше да разбере, когато реша да атакувам. Което означаваше, че трябваше да взема това решение много бързо.

— Все още не съм готов да ме убиеш, Джейкъб Блек — прошепна той, докато крачеше бързо надалеч от къщата. — Ще трябва да имаш малко търпение.

Сякаш ми пукаше за програмата му. Изръмжах тихо.

— Търпението не е моята специалност.

Той продължи да върви, може би няколкостотин метра надолу по пътя далеч от къщата, заедно с мен по петите му. Целият бях напрегнат, пръстите ми трепереха. На ръба, готов в очакване.

Той спря без предупреждение и се завъртя, за да застане в лице с мен. Изражението му отново ме смрази.

За секунда аз бях просто хлапе — хлапе, което през целия си живот бе живяло в същото малко градче. Просто дете. Защото знаех, че ще трябва да изживея още много, да изстрадам още много, за да мога някога да разбера пламтящата агония в очите на Едуард.

Вдигна ръка сякаш за да изтрие пот от челото си, но пръстите преминаха по лицето му, сякаш щяха веднага да раздерат гранитената му кожа. Черните му очи горяха в очертанията си, замъглени или виждащи неща, които не бяха там. Устата му се отвори, сякаш щеше да извика, но нищо не излезе.

Това беше лицето, което човек би имал, ако гореше в огъня.

За момент не можех да проговоря. Беше прекалено реално, това лице — бях видял сянка от него в къщата, бях го видял в нейните и в неговите очи, но това го направи окончателно. Последният гвоздей в ковчега й.

— То я убива, нали? Тя умира.

И знаех, че когато го казах, лицето ми бе подобно на неговото. По-нетактично, по-различно, защото все още бях в шок. Все още не го разбирах — случваше се прекалено бързо. Той бе имал време да стигне до това положение. И различно, защото в съзнанието си аз вече я бях изгубил много пъти по много начини. И различно, защото тя никога не е била наистина моя, за да я изгубя.

Различно също така, защото вината не беше моя.

— Моя е — прошепна Едуард и коленете му се предадоха. Той рухна пред мен, уязвим, най-лесната мишена, която някой може да си представи.

Но се чувствах студен като сняг — нямаше огън в мен.

— Да — изстена той в калта, сякаш се изповядваше на земята. — Да, то я убива.

Покрусената му безпомощност ме ядосваше. Исках бой, не екзекуция. Къде беше самодоволното му превъзходство сега?

— И защо Карлайл не е направил нищо? — изръмжах аз. — Той е лекар, нали? Извадете го от нея.

Той вдигна поглед и ми отговори с уморен глас. Сякаш обясняваше това на някой от детската градина за десети път.

— Тя няма да ни позволи.

Отне минута думите да проникнат в съзнанието ми. Боже, тя бе толкова предвидима. Разбира се, да умре за изчадието на чудовището. Беше толкова в стила на Бела.

— Познаваш я добре — прошепна той. — Колко бързо виждаш… аз не видях. Не навреме. Тя не ми говореше по пътя към вкъщи, не действително. Помислих си, че е уплашена — това би било естествено. Мислех, че ми е ядосана, задето съм я подложил на това, за това, че съм застрашил живота й. Отново. Изобщо не си и представях какво си мислеше, какво решение вземаше. Не и преди семейството ми да ни посрещне на летището и тя побягна право в ръцете на Розали. На Розали! И тогава чух какво си мислеше Розали. Не разбрах преди да го чуя. И все пак ти разбра след една секунда.

Той въздъхна наполовина и наполовина изстена.

— Върни назад само за секунда. Тя няма да ви позволи?

Сарказмът бе като киселина върху езика ми.

— Забелязвали ли сте, че тя е силна, колкото едно нормално, петдесеткилограмово човешко момиче? Колко глупави сте вие, вампирите? Притиснете я и я упоите.

— Исках — прошепна той. — Карлайл щеше да…

Какво, прекалено благородни ли бяха?

— Не. Не благородни. Бодигардът й усложни нещата.

Оу. Историята му преди нямаше голям смисъл, но сега вече бе различно. Значи с това се бе заела блондинката. Какво печелеше тя от това все пак? Кралицата на красотата искаше ли Бела да умре толкова болезнено?

— Може би — каза той. — Розали не гледа на това точно по този начин.

— Значи първо блондинката. Вашият вид може да съединява частите си заедно, нали? Направете я на пъзел и се погрижете за Бела.

— Емет и Есме я подкрепят. Емет никога не би ни позволил, а Карлайл не би ми помогнал, след като Есме е против това.

Той замлъкна, гласът му изчезна.

— Трябваше да оставиш Бела с мен.

— Да.

Все пак беше малко късно за това. Може би трябваше да помисли за всичко това, преди да издуе корема й с изсмукващото живота чудовище.

Той погледна нагоре от своя собствен ад и можех да видя, че е съгласен с мен.

— Не знаехме — каза той, думите така тихи, като полъх. — Никога не съм си и представял. Никога преди не е имало нещо като мен и Бела. Как можеше да знаем, че хората са способни да заченат дете с един от нас.

— Защото се очаква човекът да бъде разкъсан на парчета по време на процеса?

— Да — съгласи се той с напрегнат шепот. — Те са там навън, садистичните духове, демоните. Те съществуват. Но прелъстяването е просто въведение към пиршеството. Никой не оцелява.

Той поклати глава сякаш идеята го отвращаваше. Сякаш той беше по-различен.

— Не знаех, че има специфично име за това, което си — казах злобно.

Вгледа се към мен с лице, което изглеждаше на хиляди години.

— Дори ти, Джейкъб Блек, не можеш да ме мразиш толкова, колкото се мразя самият аз.

Грешно, помислих си аз, прекалено разярен, за да говоря.

— Това да ме убиеш сега не я спасява — каза тихо той.

— И кое я спасява?

— Джейкъб, трябва да направиш нещо за мен.

— Само в ада, паразит!

Той продължи да се взира в мен с онези наполовина уморени и наполовина луди очи.

— За нея?

Здраво стиснах зъби.

— Направих всичко, което можех, за да я задържа далеч от теб. Всяко едно нещо. Прекалено късно е.

— Ти я познаваш, Джейкъб. Свързваш се с нея на ниво, което аз дори не разбирам. Ти си част от нея и тя е част от теб. Тя няма да ме послуша, защото си мисли, че я подценявам. Мисли си, че е достатъчно силна за това.

Той се спря, а след това преглътна.

— Може би ще те послуша.

— Защо би го направила?

Той се олюля на краката си, очите му горяха по-ярко от преди, по-диво. Чудех се дали наистина полудяваше. Можеха ли вампирите да изгубят разсъдъка си?

— Може би — отговори той на мисълта ми. — Не знам. Така се чувствам.

Поклати глава.

— Трябва да се опитвам да крия това от нея, защото стресът я разболява още повече. При това положение тя не може да потиска нищо. Трябва да бъде спокойна. Нямам право да го усложнявам. Но това не е от значение сега. Тя трябва да те послуша!

— Не мога да й кажа нещо, което ти да не си й казал. Какво искаш да направя? Да й кажа, че е глупава? Тя вероятно вече знае това. Да й кажа, че ще умре? Обзалагам се, че това също го знае.

— Можеш да й предложиш това, което иска.

Не беше смислено. Част от лудостта?

— Не ме интересува нищо друго, освен това да я запазя жива — каза той, сега внезапно концентриран. — Ако децата са това, което иска, може да ги има. Може да има половин дузина бебета. Всичко, каквото иска.

Направи пауза, колкото за един удар на сърцето.

— Може да има кученца, ако се нуждае от това.

Той срещна погледа ми за момент и лицето му бе диво под тънкия слой от контрол. Упоритият ми намръщен поглед се разпадна когато анализирах думите му и усетих устата ми да се отваря от шок.

— Но не по този начин! — изсъска той преди да успея да се съвзема. — Не това нещо, което изсмуква живота от нея, докато аз стоя там безпомощен! Да я гледам как й прилошава и как увяхва. Да виждам как то я наранява.

Пое бързо глътка въздух, сякаш някой го бе ударил в корема.

— Трябва да я накараш да приеме разумния начин на действие, Джейкъб. Тя не би ме послушала повече. Розали винаги е там, подхранвайки умопомрачението й — насърчавайки я. Защитава я. Не, защитава него. Животът на Бела не означава нищо за нея.

Шумът идващ от гърлото ми звучеше сякаш се задушавах.

Какво казваше? Че Бела трябва какво? Да има бебе? От мен? Какво? Как? Отказваше ли се от нея? Или си мислеше, че тя няма да има против да бъде споделяна?

— Което и да е. Каквото я запази жива.

— Това е най-лудото нещо, което си казвал досега — смъмрих го аз.

— Тя те обича.

— Но недостатъчно.

— Готова е да умре, за да има дете. Може би ще приеме нещо не толкова крайно.

— Изобщо ли не я познаваш?

— Знам, знам. Ще отнеме доста убеждаване. Затова имам нужда от теб. Ти знаеш как мисли тя. Накарай я да осъзнае, че греши.

Не можех да мисля за това, което предлагаше. Беше прекалено много. Невъзможно. Грешно. Извратено. Да взимам Бела на заем за през уикендите и да я връщам понеделник сутринта като филм под наем? Толкова объркано.

Толкова примамливо.

Не исках да обмислям, не исках да си представям, но образите по някакъв начин дойдоха. Бях си фантазирал Бела по този начин прекалено много пъти, преди, когато все още имаше възможност за нас. После, дълго след като беше ясно, че фантазиите щяха единствено да оставят гнойни рани, защото нямаше възможност, абсолютно никаква. Не бях способен да си помогна тогава. Не можех да се спра сега. Бела в моите ръце, Бела шепнеща моето име.

Още по-лошо, този нов образ, който никога преди не бях виждал. Този, който по всички права не би трябвало да съществува за мен. Не и досега. Образ, който знаех, че щях да понеса през годините, ако сега той не го беше натикал в главата ми. Но той се мушна там, увивайки нишки из мозъка ми като плевел — отровен и невъзможен за убиване. Бела, здрава и излъчваща здраве, толкова различна от сега, но някак си същата: тялото й, което не е унищожено, изменено в по-естествен начин. Закръглено, с моето дете.

Опитах се да избягам от отровния плевел в главата ми.

— Да накарам Бела да осъзнае, че греши? В коя вселена живееш?

— Поне се опитай.

Поклатих глава бързо. Той чакаше, игнорирайки отрицателния отговор, защото можеше да чуе противоречието в мислите ми.

— От къде идват тези умопобъркани глупости? Да не би да го измисляш в движение?

— Мисля единствено за начин, по който да я спася, откакто осъзнах какво планира да направи. За какво би умряла. Но не знаех как да се свържа с теб. Знаех, че нямаше да ме изслушаш, ако ти се бях обадил. Щеше да трябва да те намеря скоро, ако днес не беше дошъл. Но е трудно да я оставя, дори и за няколко минути. Състоянието й се променя толкова бързо. Нещото… расте. Бързо. Сега не мога да отсъствам.

— Какво е то?

— Никой от нас си няма и на представа. Но вече е по-силно от нея.

Тогава внезапно можех да го видя — да видя издутото чудовище да я разкъсва от вътре навън.

— Помогни ми да го спра — прошепна той. — Помогни ми да попреча на това да се случи.

— Как? Предлагайки й услугите си за разплод?

За разлика от него, аз потреперих.

— Наистина си извратен. Тя никога няма да се вслушала в това.

— Опитай. Сега няма нищо за губене. Как би я наранил този опит?

Щеше да нарани мен. Не бях ли понесъл достатъчно откази от нея и без това?

— Малко болка, за да я спасиш? Толкова висока цена ли е?

— Но няма да се получи.

— Може би не. Може би все пак ще я обърка. Може би тя ще се поколебае в решението си. Един момент на съмнение е всичко, от което се нуждая.

— А после й дръпваш килимчето изпод краката? „Просто за майтап, Бела“?

— Ако иска дете, това и ще получи. Няма да се отметна.

Не можех да повярвам, че дори си мисля за това. Бела щеше да ме удари — не че ми пукаше за това, но вероятно щеше отново да счупи ръката си. Не биваше да го оставям да ми говори, да се бърка в главата ми. Трябваше просто веднага да го убия.

— Не веднага — прошепна той. — Все още не. Правилно или грешно, това ще я съсипе. Ти знаеш това. Няма нужда да прибързваме. Ако не те послуша, ще получиш момента си. Веднага, когато сърцето на Бела спре да бие, аз ще те умолявам да ме довършиш.

— Няма да се налага да молиш дълго.

Намека за изтощена усмивка дръпна ъгълчетата на устата му.

— Разчитам много на това.

— Значи имаме сделка.

Той кимна и подаде студената си каменна ръка.

Преглъщайки отвращението си, се протегнах, за да стисна ръката му. Пръстите ми се свиха около камъка и го разтресох веднъж.

— Имаме сделка — съгласи се той.