Стефани Майър
Зазоряване (3)

2. ДЪЛГА НОЩ

— Вече ми липсваш.

— Не е нужно да тръгвам. Мога да остана…

— Ммм.

Беше тихо за един дълъг момент, чуваше се само звукът от глухото блъскане на сърцето ми, неравният ритъм на накъсаното ни дишане и шепота на устните ни, движещи се в синхрон.

Понякога беше толкова лесно да забравя, че целувам вампир. Не защото той изглеждаше обикновен или човечен — не можех да забравя дори и за секунда, че държах в обятията си някой повече ангел отколкото човек — а защото той караше това, устните му да са върху моите, върху лицето ми, върху врата ми, да изглежда като най-естественото нещо. Той твърдеше, че отдавна е преодолял изкушението, което кръвта ми бе представлявала за него, че мисълта да ме загуби го бе излекувала от всякакво желание за нея. Но аз знаех, че уханието на кръвта ми все още му причиняваше болка — все още изгаряше гърлото му, сякаш вдишваше пламъци.

Отворих очи и открих, че и неговите са отворени, наблюдавайки лицето ми. Нямаше смисъл когато ме гледаше така. Сякаш аз бях наградата, а не изключително щастливият печеливш.

Погледите ни се срещнаха за момент; златните му очи бяха толкова дълбоки, че си представих, че направо мога да видя душата му. Изглеждаше глупаво, че този факт — съществуването на душата му — изобщо бе бил поставян под въпрос, дори и да беше вампир. Той имаше най-прекрасната душа, по-прекрасна от гениалният му ум, или несравнимото му лице, или великолепното му тяло.

Той отвърна на погледа ми сякаш и той можеше да види душата ми и му харесваше това, което виждаше.

Обаче, не можеше да види ума ми, какво виждаше тези на всички останали. Кой знае защо — някакъв дефект в мозъка ми го правеше имунизиран към всички необикновени и плашещи неща, които някои безсмъртни можеха да правят. (Само умът ми беше имунизиран; тялото ми си оставаше субект на всички вампири с умения, работещи по различен начин от тези на Едуард.) Но бях наистина благодарна за каквато и да беше тази малфункция, която задържаше мислите ми в тайна. Беше просто прекалено засрамващо дори да си помисля за алтернативата.

Придърпах лицето му към моето отново.

— Определено оставам — измърмори той, момент по-късно.

— Не, не. Това е твоето ергенско парти. Трябва да отидеш.

Казах думите, но пръстите на дясната ми ръка се заключиха в бронзовата му коса, а лявата с е притисна по-силно към кръста му. Хладните му ръце погалиха лицето ми.

— Ергенските партита са измислени за тези, които са натъжени да видят кончината на необвързаните си дни. Аз не бих могъл да съм по-нетърпелив да оставя моите в миналото. Така че, реално, няма смисъл.

— Вярно — издишах срещу мразовитата кожа на врата му.

Това беше доста близо до щастливото ми място. Чарли спеше, щастливо несъзнаващ, в стаята си, което беше почти същото като да сме сами. Бяхме сгушени в малкото ми легло, осъществявайки колкото се може повече контакт, имайки се предвид дебелото одеяло, с което бях увита като в пашкул. Мразех необходимостта от одеяло, но леко се разваляше романтиката когато зъбите ми започнеха да тракат. Чарли щеше да забележи, ако пуснех нагревателя през август…

Поне, ако аз трябваше да съм увита, блузата на Едуард беше на пода. Така и не превъзмогнах шока от това колко е перфектно тялото му — бяло, хладно и изваяно като мрамор. Прокарах дланта си по гърдите му, проследявайки плоските равнини на корема му, просто удивлявайки се. Лек трепет премина през него и устата му откри моята отново. Внимателно, оставих върха на езика ми да се притисне към гладката му като стъкло устна и той въздъхна. Сладкият му дъх обля — студен и вкусен — лицето ми.

Той започна да се отдръпва — това беше автоматичната му реакция когато решеше, че нещата са отишли прекалено далеч, рефлексът му, когато искаше повече от всичко да продължи. Едуард бе прекарал по-голямата част от живота си отхвърляйки всякакъв вид физическо удовлетворение. Знаех, че е ужасяващо за него да се опитва да промени тези навици сега.

— Чакай — казах аз, сграбчвайки раменете му и притискайки се по-силно до него. Извоювах с ритници свободата на единия си крак от одеялото и го обвих около кръста му. — Упражнението прави съвършенството.

Той се изкиска.

— Ами, би трябвало вече да сме доста близо до съвършенството, не мислиш ли? Спала ли си изобщо последния месец?

— Но това е репетицията за роклята — напомних му — а ние сме упражнявали само конкретни сцени. Не е сега времето да го даваме по-безопасно.

Мислех си, че ще се засмее, но той не отговори и тялото му застина от внезапния стрес. Златото в очите му се втвърди от течно до солидно.

Премислих думите си и осъзнах какво бе чул в тях.

— Бела… — прошепна той.

— Не започвай това отново — казах — Сделката си е сделка.

— Не знам. Прекалено е трудно да се концентрирам когато си с мен така. Аз… аз не мога да мисля правилно. Няма да мога да се контролирам. Ще пострадаш.

— Ще се оправя.

— Бела…

— Шшш! — притиснах устните си към неговите, за да спра пристъпа му на паника. Бях чувала това преди. Нямаше да се измъкне от тази сделка. Не и след като настоя да се омъжа за него първо.

Той отвърна на целувка ми за момент, но усетих, че не влага толкова, колкото преди малко. Притеснение, винаги притеснение. Колко различно щеше да е когато нямаше да трябва да се притеснява за мен повече. Какво щеше да прави с цялото си свободно време? Ще трябва да си намери ново хоби.

— Как са ангелите ти? — попита той.

Знаейки, че нямаше предвид това буквално отговорих:

— На място.

— Наистина? Без колебания? Не е прекалено късно да си промениш решението.

— Опитваш се да ме разкараш ли?

Той се изкиска.

— Просто се уверявам. Не искам да правиш нещо, за което не си сигурна.

— Сигурна съм за теб. През останалото мога да преживея.

Той се поколеба и аз се зачудих дали не си бях отворила устата прекалено много отново.

— Наистина ли можеш? — попита той тихо. — И нямам предвид сватбата — за която съм абсолютно сигурен, че ще оцелееш, въпреки опасенията ти — но след това… за Рене, за Чарли?

Въздъхнах.

— Ще ми липсват. — По-лошо — че аз щях да им липсвам, но не исках да му предоставям гориво за спор.

— Анджела, и Бен, и Джесика, и Майк.

— И приятелите ще ми липсват. — Усмихнах се в тъмнината. — Особено Майк. О, Майк! Как ще оцелея?

Той изръмжа.

Засмях се и станах сериозна.

— Едуард, предъвквали сме това хиляди пъти. Знам, че ще е трудно, но това е което искам. Искам теб и те искам завинаги. Един живот просто не ми е достатъчен.

— Замръзнала завинаги на осемнадесет — прошепна той.

— Мечтата на всяка жена, превърната в реалност — подразних го.

— Без да се променяш… без да можеш да продължиш напред.

— Какво означава това.

Той отговори бавно.

— Помниш ли, когато казахме на Чарли, че ще се женим? И той си помисли, че си… бременна.

— И си мислеше да те застреля — предположих през смях — Признай си — за една секунда той сериозно го обмисляше.

Той не отговори.

— Какво, Едуард.

— Просто ми се иска… ами, иска ми се да беше прав.

— Гах… — закашлях се.

— Или по-скоро да имаше начин да е. Да имахме този потенциал. Омразно ми е да отнема и на теб това.

Отне ми момент.

— Знам какво правя.

— Как би могла да знаеш това, Бела? Виж майка ми, погледни и сестра ми. Не е толкова лесна жертва, колкото си мислиш.

— Есме и Розали се справят чудесно. Ако стане проблем по-късно ще направим като Есме — ще си осиновим.

Той въздъхна и тогава гласът му стана свиреп.

— Не е правилно! Не искам да трябва да правиш жертви заради мен. Искам да ти давам неща не да ти ги отнемам. Не искам да открадвам бъдещето ти. Ако бях човек…

Положих ръката си върху устните му.

— Ти си моето бъдеще. Сега спри. Без мрънкане или ще звънна на братята ти да дойдат да те вземат. Може би ти трябва ергенско парти.

— Съжалявам. Наистина мрънкам, нали? Трябва да е от нервите.

— Да не би твоите ангели да са замръзнали от ужас?

— Не в този смисъл „замръзнали“. Чаках век да се оженя за Вас, госпожице Суон. Сватбената церемония е нещото което едва ще дочакам… — Той прекъсна по средата на мисълта си. — О, за бога!

— Какво има?

Той заскърца със зъби.

— Не се налага да звъниш на братята ми. Очевидно Емет и Джаспър няма да ме оставят тази вечер.

Стиснах го по-силно за момент и после го пуснах. Нямах даже и надежда да спечеля война срещу Емет.

— Забавлявай се.

Имаше скърцане по прозореца — някой умишлено прокарваше стоманените си нокти по стъклото, за да издаде ужасен, тип покрий-си-ушите-тръпки-по-гръбнака, шум. Потреперих.

— Ако не изпратиш Едуард навън — Емет — все още невидим в нощта — изсъска сплашващо — ще влезем да го хванем!

— Тръгвай — засмях се — Преди да са потрошили къщата ми.

Едуард извъртя очи, но скочи на крака в едно плавно движение и беше сложил блузата си в друго такова. Наведе се и целуна челото ми.

— Заспивай. Имаш голям ден утре.

— Мерси! Това определено помогна да се успокоя.

— Ще се видим пред олтара.

— Аз ще съм онази в бяло. — Усмихнах се на това колко спокойно звучах.

Той се изкиска, каза:

— Много убедително — и изведнъж се приведе и мускулите му се обтегнаха като пружина. Той изчезна — изстреля се към прозореца ми прекалено бързо, за да го проследят очите ми.

Навън, имаше глухо тупване и чух Емет да ругае.

— По-добре да го върнете навреме — измънках тихо, знаейки, че ще чуят.

Тогава лицето на Джаспър се появи на прозореца ми, медената му коса — сребриста на слабата лунна светлина, която си пробиваше път през облаците.

— Не се притеснявай, Бела. Ще го домъкнем вкъщи навреме.

Изведнъж станах много спокойна и опасенията ми изглеждаха маловажни. Джаспър беше, по негов начин, също толкова талантлив, колкото и Алис с нейните невероятно точно предсказания. Силата на Джаспър беше по-скоро настроенията, отколкото бъдещето и беше невъзможно да се устои на това, което той искаше да чувстваш.

Изправих се неловко, все още омотана в одеялото ми.

— Джаспър? Какво правят вампирите за ергенски партита? Няма да го водите в стриптийз клуб, нали?

— Нищо не й казвай! — изръмжа Емет отдолу. Имаше ново тупване и Едуард се засмя тихо.

— Успокой се — каза ми Джаспър — и аз се успокоих. — Ние, Кълънови, си имаме наша версия. Само няколко планински лъва, две-три мечки гризли. Горе-долу нормална вечер навън.

Зачудих се дали някога ще мога да бъда толкова безразлична към „вегетарианската“ диета.

— Благодаря, Джаспър.

Той ми намигна и изчезна от поглед.

Беше съвършено тихо навън. Заглушените похърквания на Чарли се чуваха през стените.

Легнах назад на възглавницата, сега сънлива. Загледах се в стените на малката ми стая, обезцветени от лунната светлина под натежалите ми клепачи.

Последната ми вечер в стаята ми. Последната ми вечер като Изабела Суон. Утре вечер щях да съм Бела Кълън. Макар цялата история с брака да беше като трън в задните ми части, трябваше да призная, че ми харесва как звучи.

Оставих съзнанието ми да се рее за момент, очаквайки съня да ме обори. Но, след няколко минути, открих, че съм по-нащрек, притеснението прокрадващо се в стомаха ми, извъртайки го в неудобни позиции. Леглото изглеждаше прекалено меко, прекалено топло без Едуард в него. Джаспър беше далеч и всички спокойни и отпуснати емоции бяха изчезнали с него.

Щеше да бъде много дълъг ден утре.

Бях наясно, че повечето от страховете ми са глупави — просто трябваше да ги превъзмогна. Вниманието беше неизбежна част от живота. Не можех винаги да се сливам с обстановката. Обаче, имах конкретни грижи, които си бяха съвсем валидни.

Първо, имаше го шлейфа на роклята. Алис очевидно бе оставила артистичното й чувство да надделее над практичността. Да маневрирам по стълбището на Кълън на токчета и с шлейф звучеше невъзможно. Трябваше да се упражнявам.

А там беше и списъка с гостите.

Семейството на Таня, клана Денали, щяха да пристигнат известно време преди церемонията.

Щеше да е пипкава работа да оставим семейството на Таня със гостите ни от резервата на Килаетите, бащата на Джейкъб и семейство Клиъруотър. Денали не бяха фенове на върколаците. Всъщност, сестрата на Таня, Ирина, нямаше изобщо да идва на сватбата. Още хранеше вендета срещу върколаците, защото убиха приятеля й, Лорън (точно когато се канеше да убие мен). Благодарение на тази злоба, Денали бяха изоставили семейството на Едуард в най-тежкия им час. Бе било невероятно да има съюз с Килаетските вълци, но те бяха спасили живота на всички ни когато ордата новородени бе атакувала…

Едуард ми бе обещал, че няма да е опасно Денали да са близо до Килаетите. Таня и цялото й семейство — освен Ирина — се чувствах ужасно виновно за този случай. Примирие с върколаците беше малка цена, за изплащане на този дълг, цена, която бяха готови да платят.

Това беше големият проблем, но имаше и по-малък проблем: крехкото ми самочувствие.

Никога не бях виждала Таня преди, но бях сигурна, че да се запозная с нея не би било приятно преживяване за егото ми. Някога, преди много време, преди да се родя вероятно, тя бе проиграла шанса си за Едуард — не че я винях, нея или някой друг, че го искаха. Все пак тя щеше да е красива, най-малко и невероятна, в най-лошия случай. Макар Едуард очевидно — макар и неразбираемо — да предпочиташе мен, нямаше да мога да се спра да не правя сравнения.

Бях мрънкала малко, докато Едуард, който знаеше слабото ми място, не ме накара да се чувствам виновна.

— Ние сме най-близкото нещо, което те имат до семейство, Бела — напомни ми той. — Все още се чувстват като сираци, нали знаеш, след всичкото това време.

Затова се бях отстъпила, прикривайки мръщенето си.

Таня имаше голямо семейство сега, почти колко семейство Кълън. Те бяха пет; Кармен и Елизар се бяха присъединили към Таня, Кейт и Ирина, много подобно на присъединяването на Алис и Джаспър към семейство Кълън, всички свързани от желанието да живеят сравнително нормално, за разлика от повечето вампири.

При цялата компания, обаче, Таня и сестрите и все още бяха сами по техен си начин. Все още в траур. Защото преди много време, те бяха имали майка също.

Можех да си представя дупката, която загубата бе оставила, дори и след хиляда години; опитах се да си представя семейство Кълън без техния създател, техния център, техния водач — техния баща, Карлайл. Не можех.

Карлайл ми бе обяснил историята на Таня през една от многото вечери, в които оставах до късно в дома на Кълън, научавайки колкото можех, повече, подготвяйки се доколкото бе възможно за бъдещето, което си бях избрала. Историята на майката на Таня беше една от многото, насочващи внимание истории, илюстриращи едно от правилата, с които трябваше да съм наясно, когато присъединях към безсмъртния свят. Всъщност само едно правило — един закон, които можеше да се разбие в хиляди подправила: Пази тайната.

Да пазиш тайната означаваше много неща — да живееш отвъд подозрението, като семейство Кълън, да се преместваш, преди хората да осъзнаят, че не остаряваш. Или изобщо да страниш от хората — освен по време на ядене — както номадите като Джеймс и Виктория бяха живели; начина, по който приятелите на Джаспър, Питър и Шарлот, все още живееха. Това означаваше да държиш под контрол всички вампири, които си създал, като Джаспър бе правил когато бе живял с Мария. Както Виктория се бе провалила да стори с нейните новородени.

И означаваше да не се създават някой неща, на първо място, защото някои творения бяха отвъд контрол.

— Не знам името на майката на Таня — бе признал Карлайл, златните му очи, с почти същия оттенък като косата му, пълни с тъга при спомена за болката на Таня. — Те никога не говорят за нея, ако могат да го избегнат, никога не мислят за нея с желание.

— Жената, която създала Таня, Кейт и Ирина — която ги е обичала, вярвам — живяла много години преди аз да съм роден, по време на напаст в нашия свят, напастта на безсмъртните деца.

— Какво са си мислели, тези древни, не мога и да започна да разбирам. Създали вампири, от хора, които били едва пеленачета.

Трябваше да преглътна една буца, която се надигаше в гърлото ми, когато си представих това, което описваше той.

— Те били много красиви — обясни Карлайл бързо, виждайки реакцията ми. — Толкова трогващи, толкова омагьосващи, че не можеш да си представиш. Трябвало само да си близо до тях, за да ги заобичаш; било автоматично.

— Само че, не можели да бъдат обучени. Били замръзнали в каквото ниво на развитие били постигнали преди да са ухапани. Сладки двугодишни бебета с бебешки бръчки и трапчинки, които можели да унищожат половин село в поривите си. Ако огладнявали, хранели се, и никакви думи на предупреждение не могли да ги обуздаят. Хората ги виждали, истории циркулирали, страхът се разпространявал като огън из сухи храсти…

— Майката на Таня създала такова дете. Както и с другите древни, не мога да осъзная причините й. — Бе си поел дълбоко и успокояващо въздух — Волтури се намесили, разбира се.

Потрепнах както винаги правех при споменаването на това име, но разбира се легиона от италиански вампири — благородници по самооценка — беше основен за историята. Не можеше да има закон, ако няма наказание; не можеше да има наказание, ако нямаше кой да го наложи. Древните Аро, Кай и Маркус управляваха силите на Волтури; бях ги срещала само веднъж, но в тази кратка среща изглеждаше, сякаш Аро, с могъщият си дар за четене на умове — едно докосване и той знаеше всяка мисъл, минавала някога през ума — беше истинския водач.

— Волтури изучавали безсмъртните деца, у дома във Волтера и навсякъде по света. Кай решил, че младите са неспособни да запазят тайната ни. И така те били унищожени.

— Казах ти, че били любвеобилни. Ами, родове се биели до последния човек — били напълно сринати — за да ги защитят. Клането не било толкова широко разпространено като южната война на този континент, но по-унищожително по свой собствен начин. Дълго наложени родове, стари традиции, приятели… Много било загубено. Накрая, практиката на създаването на децата била напълно унищожена. Безсмъртните деца се превърнали в забранени за споменаване тема, табу.

— Когато живеех с Волтури познах две безсмъртни деца, така че знам от първа ръка привлекателната им сила. Аро изучавал малките много години след като катастрофата, която били причинили била свършила. Знаеш любознателната му природа; надявал се да могат да бъдат опитомени. Но накрая, решението било единодушно: на безсмъртните деца не трябвало да бъде позволявано да съществуват.

Почти бях забравила за майката на сестрите Денали, когато историята се върна към нея.

— Не е ясно какво станало с майката на Таня — бе казал Карлайл. — Таня, Кейт и Ирина били в пълно неведение до деня, в който Волтури дошли за тях, майка им и незаконното й сътворение. Било невежеството, което спасило Таня и сестрите й. Аро ги докоснал и видял абсолютната им невинност, така че не били наказани с майка си.

— Никоя от тях не била виждала момчето преди или дори сънувала за съществуването му, докато не гледали как изгаря в ръцете на майка им. Мога само да предположа, че майка им запазила тайната си, за да ги защити точно от този изход. Но защо изобщо го била създала? Кой е бил той и какво означавал за нея, че да я принуди да пресече най-забранената линия? Таня и другите никога не получили отговор на тези въпроси. Но не можели да съмняват във вината на майка им и не мисля, че някога наистина са й простили.

Дори с обещанията на Аро, че Таня, Кейт и Ирина са невинни, Кай искал да изгорят. Виновни по асоциация. Били щастливки, че Аро бил във великодушно настроение този ден. Таня и сестрите й били извинени, но напуснали с незаздравяващи сърца и здравословен респект към закона…

Не съм сигурна кога точно спомена се превръщаше в сън. В един момент изглеждаше, че слушам Карлайл в спомените си, гледайки лицето му, а момент по-късно гледах сиво, оголено поле и усещайки задушливата миризма на горящ тамян във въздуха. Не бях сама там.

Тълпата от фигури в центъра на полето, всички навлечени в прашни наметала, би трябвало да ме ужасяват — би могло да са Волтури, а аз бях, срещу това, което бяха постановили те на последната ни среща, все още човек. Но знаех, както ставаше понякога в сънищата ми, че бях невидима за тях.

Разпръснати около мен имаше пушещи останки. Разпознах сладникавата миризма във въздуха и не разглеждах парчетата прекалено отблизо. Нямах желание да видя лицата на вампирите, които бяха екзекутирали, полууплашена, че мога да разпозная някой в „подпалките“.

Войниците Волтури стояха в кръг около нещо или някого и чух шептящите им гласове да се извисяват в нетърпение. Прокраднах се по-близо до наметалата, задължена от съня да разбера какво нещо или човек те оглеждаха толкова интензивно. Промъквайки се внимателно между двама от високите съскащи савани, най-накрая видях обекта на дебата им, повдигнат на малка купчина над тях.

Беше красив, невероятен, както Карлайл го бе описал. Момчето още беше пеленаче, може би на две години. Светло кестеняви къдрици обрамчваха розовото му лице със закръглени бузи и плътни устни. И той трепереше, със затворени очи сякаш бе прекалено уплашен да гледа как смъртта се приближава със всяка секунда.

Бях завладяна от толкова могъща нужда да спася прекрасното, ужасено дете, че Волтури, въпреки цялата им унищожителна заплаха, вече нямаха значение за мен. Забутах се през тях, без да ме интересува дали осъзнават присъствието ми. Промъкнала се през тях, аз се затичах към момченцето.

Само за да се закова на място, когато видях ясно насипа на който стоеше. Не беше земя и камъни, а купчина от човешки трупове, източени и безжизнени. Прекалено късно да не видя лицата им. Разпознах всички — Анджела, Бен, Джесика, Майк… И точно под очарователното момченце бяха труповете на баща ми и майка ми.

Детето отвори ярките си, кърваво червени очи.