Стефани Майър
Зазоряване (27)

24. ИЗНЕНАДА

— Не. Няма начин! — поклатих яростно глава, а после хвърлих поглед към самодоволната усмивка на лицето на седемдесетгодишния ми съпруг. — Не, това не се брои. Спрях да старея преди три дни. Вечно съм на осемнадесет.

— Няма значение — каза Алис, пренебрегвайки протеста ми с едно бързо свиване на раменете си. — Така или иначе празнуваме, така че преживей го.

Въздъхнах. Рядко имаше смисъл да се спори с Алис. Усмивката й се разшири до невероятни размери като разчете примирението в очите ми.

— Готова ли си да си отвориш подаръка? — изчурулика тя.

— Подаръците — поправи я Едуард и извади друг ключ — този бе дълъг и сребърен със сравнително по-малко на брой безвкусни панделки по него — от джоба си.

С усилие се въздържах да не завъртя очи. Веднага разбрах за какво бе този ключ — за „колата след това“. Запитах се дали трябва да се почувствам развълнувана. Изглежда превръщането ми във вампир не бе донесло със себе си някакъв внезапен интерес към спортни коли.

— Моят е пръв — каза Алис и му се изплези, предвиждайки отговора му.

— Моят е по-близо.

— Но погледни как е облечена — почти изстена Алис. — Цял ден ме дразнеше. И определено е приоритет.

Свих вежди, докато се чудех как един ключ ще ми донесе нови дрехи. Да не би да ми беше взела цял камион пълен с такива?

— Знам — позволи на мен — предложи Алис. — Камък, ножица, хартия…

Джаспър се изхили, а Едуард въздъхна.

— Защо просто не ми кажеш кой печели?!

Алис грейна:

— Аз печеля. Чудесно.

— Така или иначе, вероятно е по-добре, че ще изчакам до сутринта. — Едуард ми се усмихна с кривата си усмивка, а после кимна към Сет и Джейк, които изглеждаха изморени до смърт. Зачудих се колко дълго са били на крак този път. — Мисля че ще е по-забавно, ако Джейкъб е буден за голямото разбулване на тайната, не мислиш ли? За да има някого там, който да покаже нужната доза възторг.

Ухилих му се. Познаваше ме добре.

— Уоу — изчурулика Алис. — Бела, дай Нес… Ренесме на Розали.

— Тя къде спи обикновено?

Алис сви рамене:

— В ръцете на Розали. Или на Джейкъб. Или на Есме. Добиваш представа. Тя не е била пускана на земята през целия си живот. И ще стане най-разглезения полувампир в историята на съществуването ни.

Едуард се засмя, когато Розали пое Ренесме вещо в ръцете си.

— В същото време тя е и най-неразглезения полувампир в историята ни — каза Розали. — Красотата на това да бъдеш единствена по рода си.

Розали ми се ухили и аз се зарадвах, виждайки че новозародилото се приятелство помежду ни е все още там, в усмивката й. Не бях сигурна, дали ще продължи, след като животът на Ренесме вече не бе свързан с моя. Но може би двете се бихме заедно като съюзнички достатъчно дълго, че сега щяхме да сме приятелки. Най-накрая направих онова, което тя би сторила, ако бе на мое място. И това изглежда беше прогонило възмущението й срещу другите ми избори.

Алис бутна в ръката ми ключ, направен от медена на цвят кост, после ме грабна за лакътя и ме завлачи към задната врата:

— Да тръгваме, да тръгваме! — чуруликаше тя.

— Отвън ли е?

— Нещо такова — отвърна тя, бутайки ме напред.

— Наслади се на подаръка си — каза Розали. — От всички ни е. И най-вече от Есме.

— Вие няма ли да дойдете? — осъзнах, че никой от тях не бе помръднал.

— Ще ви дадем време да го оцените сами — отвърна Розали. — Можете да ни кажете за това… по-късно.

Емет избухна в смях. И нещо в този смях ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да се изчервя, макар да не бях сигурна защо.

Осъзнах, че много неща отнасящи се до мен — като искрената ми омраза към изненади, нехаресването на подаръци много-много — въобще не са се променили. Беше едновременно успокоение и изненада да открия, че много от характерните ми черти бяха дошли с мен в това ново тяло. Не очаквах, че ще съм същата. Ухилих се широко.

Алис ме дърпаше за лакътя, а аз не можех да спра да се усмихвам, докато я следвах в пурпурната нощ. Само Едуард дойде с нас.

— Това е въодушевлението, което очаквах — промърмори Алис одобрително.

После пусна ръката ми, подскочи пъргаво два пъти и се изстреля към реката.

— Хайде, Бела — извика тя през рамо.

Едуард скочи едновременно с мен; беше почти толкова забавно, колкото бе този следобед. Може би дори повече, защото нощта придаваше на всичко нови, по-богати цветове.

Алис се завъртя на пети, насочвайки се на север. Беше по-лесно да следвам шумът от стъпките й, шепнещи по земята и свежата следа от миризмата й, отколкото да я следя с очи през гъстата растителност. Видях отчетливо, че тя се извъртя, спускайки се обратно до мястото, където се бях спряла.

— Не ме нападай — предупреди тя и се нахвърли отгоре ми.

— Какво правиш? — настоях аз, гърчейки се, докато тя се изкатери по гърба ми и обви ръцете си около лицето ми.

Усетих копнежа да я хвърля от себе си, но успях да се въздържа.

— Просто искам да се убедя, че нищо не виждаш.

— Мога аз да се погрижа за това и без този театър — предложи Едуард.

— Може и да я оставиш да мами. Вземи ръката й и я води напред.

— Алис, аз…

— Не се притеснявай, Бела. Ще го направим по моя начин.

Усетих пръстите на Едуард да се сплитат с моите.

— Само още няколко секунди, Бела. И после ще отиде да лази по нечии други нерви — той ме дръпна напред.

Лесно влязох в темпото му. Не се страхувах, че ще се блъсна в дърво; само дървото щеше да пострада в този случай.

— Можеш поне да се опиташ да оцениш подаръка — сгълча го Алис. — Той е толкова за теб, колкото е и за нея.

— Вярно е. Благодаря ти, Алис.

— Да, да. Добре — гласът на Алис се покачи с няколко октави от възторг. — Спрете там. Обърни я малко по-надясно. Да, точно така. Добре. Готова ли си? — изписка тя.

— Готова съм.

Тук миризмата беше друга, провокираща интереса ми, засилваща любопитството ми. Миризма, която не беше на мястото си дълбоко в гората. Орлови нокти. Пушек. Рози. Дървени стърготини? И също така нещо метално. Великолепието от дълбините на земята, изровено и поставено на показ. Наведох се напред към мистерията.

Алис скокна от гърба и махна ръцете покриващи очите ми.

Втренчих се във виолетовата тъмнина. И там, настанена на малка полянка в гората, се намираше мъничка къщурка, сивкаво-лилава под светлината на звездите.

Така удивително пасваше на местността, че изглеждаше сякаш се бе издигнала от камъка, съвсем естествено образувание. Орловите нокти бяха плъзнали по стената като решетка, извивайки се през целия си път около дебели, дървени летви. Късни летни рози цъфтяха в голяма, колкото носна кърпичка градина под тъмните, дълбоки прозорци.

Имаше малка пътечка от плоски камъни, аметисти в нощта, която водеше към старомодна сводеста дървена врата. Обвих пръсти около ключа, който държах изумена.

— Какво мислиш? — сега гласът на Алис бе нежен; пасваше на съвършената, като извадена от книга на приказките сцена.

Отворих уста, но не успях да издам и звук.

— Есме реши, че може да се зарадваме на собствен дом за малко, но не ни искаше прекалено далеч — промърмори Едуард. — И само си търси извинение, за да реставрира. Това местенце се разпада тук от поне сто години.

Продължих да се взирам, а устата ми стоеше отворена като на риба.

— Не ти ли харесва? — изражението на Алис помръкна. — Имам предвид, че със сигурност можем да го оправим ако искаш. Емет искаше да прибавим още сто метра към площта, още едни етаж, колони и кула, но Есме реши, че ще ти хареса повече в оригиналния си вид — гласът й се покачи и тя продължи по-бързо. — Ако е сгрешила, можем да се върнем към работа. Няма да отнеме дълго да…

— Тихо — успях да прошепна.

Тя стисна устни и зачака. Отне ми няколко секунди да се възстановя.

— Подарявате ми къща за рождения ми ден? — промълвих аз.

— На нас — поправи ме Едуард. — И не е нищо повече от къщурка. Мисля че думата „къща“ включва повече допълнителни стаи.

— Никакво заяждане с къщата ми — прошепнах му аз.

Алис засия:

— Харесва ти.

Поклатих глава.

— Обожаваш я?

Кимнах.

— Нямам търпение да кажа на Есме.

— А тя защо не дойде?

Усмивката й повехна, изкривявайки се така, сякаш на й беше трудно да отговори на въпроса ми:

— О, ами нали се сещаш… всички знаят какво мислиш за подаръците. Не искаха да те притискат, за да я харесаш.

— Но разбира се, че я харесвам. Как бих могла да не я?

— Те ще се зарадват — тя ме потупа по ръката. — Във всеки случай гардеробът ти е пълен до горе. Използвай го разумно. И… май това е всичко.

— Няма ли да влезеш вътре?

Тя направи няколко небрежни стъпки назад:

— Едуард знае обратния път. Аз ще намина… по-късно. Извикай ме ако дрехите не са твоя размер — тя ми хвърли неопределен поглед, а после се усмихна. — Джаз иска да ловува. Чао.

И тя се изстреля към дърветата като най-елегантния куршум.

— Това беше доста странно — казах аз, когато звукът от полета й изчезна напълно. — И наистина ли съм толкова непоносима? Трябваше да дойдат. Сега се чувствам виновна. Дори не й благодарих както трябва. Трябва да се върнем да кажем на Есме…

— Бела, не бъди глупава. Никой не те смята за толкова неразумна.

— Тогава какво…

— Да прекараме време насаме е другият им подарък. Алис се опитваше да е по-тактична.

— Ооо.

Това беше достатъчно да накара къщата да изчезне. Можеше да сме навсякъде. Не виждах дърветата, камъните или звездите. Само Едуард.

— Нека ти покажа как са се справили — каза той дърпайки ръката ми.

Той осъзнаваше ли факта, че електрически ток премина през вените ми като бушуваща от адреналин кръв?

Още веднъж се почувствах странно замаяна, чакайки реакции, на които тялото ми вече не беше способно. Сърцето ми трябваше да бумти като парен двигател, който току да избухне срещу нас. Оглушително. Бузите ми трябваше да са невероятно червени. В този случай трябваше да съм изтощена. Това бе най-дългият ден в живота ми.

Засмях се високо — просто едни кратък изненадан смях — когато осъзнах, че този ден никога няма да свърши.

— Ще чуя ли шегата?

— Не е кой знае какво — отвърнах аз, докато ме водеше към малката кръгла врата. Просто си мислех нещо — днес е първият и последният ден от вечността ми. Малко ми е трудно да го проумея. Дори с тези допълнителни възможности — отново се засмях.

Той се изхили заедно с мен. Отпусна ръка до бравата, изчаквайки ме да постъпя като домакин. Пъхнах ключа и го завъртях.

— Справяш се толкова естествено с всичко, Бела. Забравих колко странно би трябвало да ти изглежда това. Де да можех да го чуя… — той се наведе и ме взе в обятията си толкова бързо, че не успях да го видя — а това е важно да се отбележи.

— Хей!

— Носенето на ръце е част от задълженията ми — припомни ми той. — Но съм любопитен. Кажи ми за какво си мислиш в момента.

Той отвори вратата, която се плъзна с едва доловимо скърцане, и пристъпи в малката всекидневна.

— За всичко — отвърнах му. — И то едновременно. За хубави и лоши неща и за всичко, което е ново. Как продължавам да прехвърлям суперлативи из главата си. Сега си мисля, че Есме е творец. Толкова е съвършено.

Стаята беше като извадена от приказка. Подът представляваше някаква странна кувертюра от гладки, плоски камъчета. По ниския таван имаше дълги лампи, в които някой като Джейкъб със сигурност би си ударил главата. Стените бяха от тъмно дърво на някои места, а на други бяха покрити с каменна мозайка. Малката камина в ъгъла оставяше впечатлението за бавно мъждукащ огън. Вътре гореше плавей — бавните пламъци бяха сини и зелени заради солта.

Беше снабдена с електрически части, но нито една не беше съвместима с друга, бяха в хармония точно така. Един стол изглеждаше като от средновековието, докато дългият турски диван до камината носеше по-съвременна нотка, а изтърканата лавица за книги срещу прозореца ми напомни за италианските филми. По някакъв начин, всяка една част си пасваше с другата като в някакъв неизмеримо голям пъзел. На стените имаше няколко картини, които разпознах — бяха някои от любимите ми от голямата къща. Без съмнение бяха безценни оригинали, но изглеждаха точно на мястото си тук, като всичко останало.

Беше място, на което всеки би повярвал в съществуването на магията. Място, където просто очакваше да влети Снежанка с ябълка в ръка или някой еднорог да спре, за да погризе розовите ни храсти.

Едуард винаги бе смятал, че е герой от страшните истории. Естествено, аз си знаех, че той адски много греши. Беше очевидно, че мястото му е тук. В тази вълшебна приказка. И сега бях вътре заедно с него.

Тъкмо щях да се възползвам от факта, че все още ме държеше на ръце и от това, че неговото весело, красиво лице бе само на няколко сантиметра от моето, когато той каза:

— Имаме късмет, че Есме се сети да пристрои още една стая. Появата на Неси не беше…

Замръзнах, а мислите ми се пренесоха на едно по-неприятно ниво.

— Не и ти — оплаках се аз.

— Извинявай, любима. Чувам го в мислите им през цялото време, знаеш. Това ми се отразява.

Въздъхнах. Моето дете — морското чудовище. Може би не можехме да й помогнем. Но аз нямаше да се откажа.

— Сигурна съм, че нямаш търпение да видиш дрешника. Или поне така ще кажа на Алис, за да се зарадва.

— Трябва ли да съм уплашена?

— Направо ужасена.

Той ме пренесе през тесен каменен коридор с леки извивки по тавана, сякаш това бе нашият миниатюрен дворец.

— Това ще е стаята на Ренесме — каза той, кимайки към празна с тая с под от светло дърво. Нямаха време да я довършат, май имаше нещо общо с разярени върколаци…

Засмях се тихо, учудена от това колко бързо се наредиха нещата, макар че преди седмица изглеждаха така кошмарни. Да му се не види и Джейкъб, че направи нещата съвършени по този начин!

— Това е нашата стая. Есме се опита да внесе тук малко от обстановката на острова заради нас. Тя предположи, че така ще се привържем към мястото.

Леглото беше огромно и бяло с облакоподобни воали, спуснати от балдахина та чак до пода. Светлото дърво си отиваше с предишната стая и аз чак сега разбрах, че този цвят е точно като онзи на чистия плаж. Стените бяха боядисани в почти същото бяло-синьо на съвършен слънчев ден, а в задната стена имаше стъклена врата, която водеше към малката скрита градинка. Виещи се рози и кръгло езерце, гладко като огледало, от което се подаваха назъбени, блестящи камъчета. Малък, спокоен океан само за нас.

— Ооо — беше всичко, което успях да кажа.

— Знам — прошепна той.

Постояхме малко за минута, припомняйки си. Въпреки че спомените ми бяха човешки и някак замъглени, те напълно превзеха ума ми.

Той се ухили с широка, блестяща усмивка, а после се засмя:

— Дрешникът е зад тези двойни врати. И трябва да те предупредя — по-голям е от тази стая.

Въобще не обърнах внимание на вратата. На света отново не съществуваше нищо друго освен Едуард — ръцете му, обвили тялото ми, сладкият му дъх върху лицето ми, устните му само на сантиметри от моите — и сега нямаше нищо, което да успее да ме разконцентрира, новородена или не.

— Ще кажем на Алис, че веднага съм се втурнала към дрешника — прошепнах аз, заравяйки пръсти в косата му и приближавайки лицето си по-близо до неговото. — Ще й кажем, че съм мерила дрехи с часове. Ще излъжем!

Той веднага разбра какво му казвах или може би сам си го мислеше и просто се опитваше да ме остави напълно да оценя подаръка като истински джентълмен. Дръпна лицето ми към своето с внезапна ярост, а от гърлото му се откъсна тих стон. Звукът подлуди електрическите заряди пробягващи по тялото ми, сякаш не можех да се приближа до него достатъчно бързо. Чух звуците от разрушителните действия на ръцете ни и се зарадвах, че поне моите дрехи бяха вече унищожени. Но за неговите беше твърде късно. Стори ми се почти невъзпитано да пренебрегнем красивото бяло легло, но просто нямаше да успеем да се доберем до там.

Този втори меден месец не беше като първия. Времето прекарано на острова беше като резюме на човешкия ми живот. Най-добрата част от него. Бях готова да удължа времето си като човек, само за да го почувствам за малко по-дълго. Защото физическата част вече нямаше да бъде същата.

След днешния ден, трябваше да се досетя, че ще е много по-добре.

Сега наистина му се наслаждавах — можех да видя красивите черти на съвършеното му лице както трябва, дългото му, безупречно тяло със силните си нови очи, всяка извивка и равнина. Можех да усетя чистият му, ясен аромат върху езика си и да почувствам невероятната мекота на мраморната му кожа под деликатните си пръсти.

Моята кожа също бе толкова чувствителна под неговите ръце.

Той беше така нов, различен човек, докато телата ни се сплитаха грациозно в едно на пясъчнобледия под. Нямаше предпазливост или въздържане. Нито пък страх — това най-малко. Можехме да се обичаме заедно — сега наравно в чувствата си. Най-накрая.

Както и предишните ни целувки, всяка докосване беше повече от това, на което бях свикнала. Той бе задържал толкова много от себе си. Беше необходимост, но не можех да повярвам колко много съм изпускала.

Опитах се да не забравя, че съм по-силна от него, но ми беше трудно да се фокусирам върху нещо друго, изпитвайки такива ослепителни емоции, насочвайки вниманието си върху милиони различни места из тялото ми всяка секунда; ако го бях наранила, то той не се оплака.

Много, много малка част от ума ми разсъждаваше върху интересната загадка, която присъстваше в ситуацията. Аз никога нямаше да се уморя, нито пък той. Нямаше нужда да задържаме дъха си, да почиваме или да се храним, или дори да ходим до тоалетната; нямаше ги вече досадните човешки нужди. Той имаше най-красивото и съвършено тяло на света и то цялото беше мое, а не мислех, че някога ще намеря причина да реша „Това ми стигаше за един ден“. Винаги щях да искам още. А денят никога нямаше да свърши. И при такава ситуация кога щяхме въобще да спрем?

Но липсата на отговор никак не ме притесняваше.

Забелязах, когато небето започна да просветлява. Малкият океан отвън от черен, стана сив, и една чучулига започна да пее някъде наблизо — може би имаше гнездо в розовите храсти.

— Липсва ли ти? — запитах аз, когато песента й заглъхна.

Не проговаряхме за пръв път, но и не може да се каже, че поддържахме разговор.

— Какво да ми липсва? — промърмори той.

— Всичко — топлината, меката кожа, апетитната миризма… аз нищо не губя от това и просто се чудех, дали ти изпиташ някаква носталгия по нещо.

Той се засмя, тихо и внимателно:

— Трудно ще се намери човек, който изпитва тъга по-малка от моята. Ще рискувам като кажа, че е направо невъзможно. Не много хора получават абсолютно всичко, за което са копнели в допълнение с неща, които дори не са се сетили да поискат, и то в един и същ ден.

— Да не би да избягаш въпроса?

Той постави ръката си на лицето ми.

— Ти си топла — отвърна.

Това беше вярно, донякъде. Неговата ръка ми се струваше топла. Не беше същото като да докосвам огнено — горещата кожа на Джейкъб, но беше по-удобно. По-естествено.

Пръстите му продължиха надолу по лицето ми, едва очертавайки контурите на челюстта и гърлото ми и стигнаха чак до талията ми. Очите ми се завъртяха.

— Ти си мека.

Пръстите му бяха като сатен по кожата ми, така че разбирах какво има предвид.

— А колкото до аромата, ами не мога да кажа че ми липсва. Помниш ли миризмата на туристите по време на лова ни?

— Опитвам се да не си я припомням.

— Представи си да целуваш нещо такова.

Гърлото ми избухна в пламъци като шнур на балон изпълнен с горещ въздух.

— Оу.

— Много точно казано. Значи отговорът ми е „не“. Изпълнен съм с радост съвсем искрено, защото нищо не изпускам. Никой няма повече от мен в момента.

Тъкмо щях да му съобщя, че има още изключение към твърдението му, но изведнъж устните ми станаха заети с друго. Когато малкото басейнче се оцвети с перленото сияние на изгрева, се сетих за още един въпрос, който да му задам.

— Колко дълго продължава това? Имам предвид, Карлайл и Есме, Емет и Роуз, Джаспър и Алис — те не прекарват целия ден заключени в стаите си. Появяват се пред хора, напълно облечени и то през цялото време. Този… копнеж никога ли не те напуска? — извих се по-близо до него (което си беше голямо постижение) за да му стане по-ясно за какво говоря.

— Трудно е да се каже. Всеки е различен и, ами, досега ти си най-различната от всички. Обикновеният новороден е толкова погълнат от жаждата за кръв, за да обръща внимание на останалото за доста дълго време. Но това явно не важи за теб. При нормалния новороден всички останали нужди стават познати след първата година. Нито жаждата, нито което и да било друго желание изчезват някога. Всичко е въпрос на балансирането им, да се научиш да отделяш важното и да се контролираш.

— Колко дълго?

Той се усмихна, сбръчквайки малко нос:

— Розали и Емет бяха най-зле. Мина цяло десетилетие, преди да мога да изтърпя да съм на разстояние от тях по-малко от 9 километра. Дори Карлайл и Есме трудно го преглътнаха. В крайна сметка изгониха щастливата двойка. Есме им построи къща. Беше по-величествена от тази, но Есме знае какво харесва Розали, както е наясно какво харесваш ти.

— Значи, цели десет години, а? — бях сигурна, че Розали и Емет не бяха по-добри от нас, но щеше да прозвучи самонадеяно, ако си дадях повече от десетилетие. — И всички са си нормални, така ли? Както те сега?

Едуард отново се усмихна:

— Е, не съм сигурен какво точно имаш предвид под нормален. Виждала си семейството ми да води сравнително човешки начин на живот, но си проспивала нощите — той ми намигна. — Имаш изключително много свободно време, когато не ти се налага да спиш. Улеснява… балансирането на интересите ти. Има причина да съм най-добрия музикант в семейството, защо — освен Карлайл — съм чел най-много книги, изучил съм най-добре науките, говоря свободно повечето езици… Емет би се опитал да ти втълпи, че съм такъв многознайко заради четенето на мисли, но истината е, че просто имах прекалено много свободно време.

И двамата се засмяхме и действието на смеха имаше много интересен ефект върху начина, по който бяха свързани телата ни и много сполучливо сложи край на разговора ни.