Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 262 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Корекция
Зорница Иванова (2009)
Корекция
Ирина Пенева (2009)
Корекция
i_m_i (2009)

Превод от английски: Грета Иванова, Иванина Хлебарова, Камелия Проданова, Натали Димитрова, Моника Колчевска, Симона Ватева, Тереза, Яна Кисьова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)
  3. — Замяна: Търговецът от Венис -> Венецианският търговец

Статия

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
АвторСтефани Майър
Първо издание2 август, 2008 г.
 САЩ
ИздателствоLittle, Brown and Company
Оригинален езиканглийски
Жанрпаранормално, романтика, юношеска
ПредходнаЗатъмнение

„Зазоряване“ (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата „Здрач“ на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

27. ПЛАНОВЕ ЗА ПЪТУВАНЕ

Започнах да приемам митологията много по̀ на сериозно, откакто станах вампир.

Често, когато се връщах към спомените за първите три месеца от съществуването ми като безсмъртна, си представях, как ли би изглеждала нишката на живота ми в писанията на Мойрите — кой знае, може наистина да съществува? Бях сигурна, че конецът трябва да е сменил цветът си; мислех си, че той отначало е бил приятно бежов на цвят, нещо поддържащо и ненабиващо се на очи, нещо, което би стояло добре на фона на всичко друго. Сега имах чувството, че е станал кърваво червен или може би блестящо златен.

Гобленът от семейството и приятелите ми, които ме заобикаляха, беше красиво, блестящо нещо, пълно с техните ярки, допълнителни цветове.

Бях изненадана от някои от нишките, които включвах в живота си. Върколаците, с техните тъмни, горски цветове, не бяха нещо, което очаквах; Джейкъб, разбира се, и Сет. Но старите ми приятели Куил и Ембри станаха част от тъканта, когато се присъединиха глутницата на Джейкъб и дори Сам и Емили бяха сърдечни.

Напрежението между семействата ни беше намаляло, най-вече заради Ренесме. Тя беше лесно обиквана. Сю и Лия Клиъруотър също бяха преплетени в живота ни — още две, които не бях предвидила.

Сю явно се беше натоварила със задачата да облекчи преминаването на Чарли в света на невероятното. Тя идваше у семейство Кълън през повечето дни, въпреки че изглежда тя не се чувстваше толкова удобно, колкото сина й и повечето от глутницата на Джейк.

Тя не говореше често; просто се въртеше някак закрилнически около Чарли. Тя винаги беше първият човек, когото той поглеждаше, когато Ренесме направеше нещо притеснително-напреднало, което се случваше често. В отговор, Сю поглеждаше Сет многозначително, като че ли казваше „Да, знам какво е.“

Лия се чувстваше дори още по-некомфортно от Сю и беше единствената от наскоро уголеменото ни семейство, която открито се държеше враждебно към причината за обединението. Но тя и Джейкъб имаха нови близки приятелски отношения, които я държаха близо до нас. Веднъж го попитах за това колебливо; не исках да си пъхам носа, но връзката им беше толкова различна от преди, че ме направи любопитна. Той сви рамене и ми каза, че било неща от глутницата. Сега тя беше втора в командването, неговата „бета“, както го бях нарекла преди доста време.

— Помислих, че след като ще правя това Алфа-нещо наистина — обясни ми Джейкъб — по-добре да уредя формалностите.

Новата отговорност накара Лия да трябва да се консултира с Джейкъб често, а след като той винаги беше с Ренесме… Лия не беше щастлива, че трябва да е около нас, но тя беше изключението. Щастието беше основната част на живота ми сега, доминиращата черта в гоблена. Толкова много, че сега близостта ми с Джаспър беше много по-голяма, отколкото някога си бях и мечтала.

Отначало, обаче, бях наистина раздразнена.

— Иииих! — Оплаквах се една нощ на Едуард, след като бяхме сложили Ренесме в нейното креватче от ковано желязо. — Ако все още не съм убила Чарли или Сю, вероятно това изобщо няма да се случи. Иска ми се Джаспър да престане да се върти около мен през цялото време!

— Никой не се съмнява в теб, Бела, ни най-малко — увери ме той. — Знаеш какъв е Джаспър — той не може да устои на добър емоционален климат. Ти си толкова щастлива през цялото време, любов, той клони към теб без да се замисля.

И тогава Едуард ме прегърна силно, защото нищо не го радваше повече от моят всепоглъщащ екстаз към този нов живот.

И аз бях в еуфория през повечето време. Дните не бяха достатъчно дълги, за да мога да се наситя на дъщеря си; нощите нямаха достатъчно часове, за да задоволя нуждата си към Едуард.

Но имаше и противоположна страна на радостта. Ако обърнех тъканта на нашите животи, представях си, че картината от обратната страна щеше да бъде изтъкана от мрачното сиво на съмнението и страхът.

Ренесме каза първата си дума, когато беше на точно една седмица. Думата беше „мама“, което щеше да озари денят ми, ако не бях толкова уплашена от напредъкът й, че едва можах да насиля замръзналото си лице да й се усмихне. Не помогна, че тя продължи от първата си дума към първото си изречение в същият момент. „Мамо, къде е дядо?“, беше попитала тя с ясно, високо сопрано, проговаряйки само защото аз бях на другият край на стаята от нея. Тя вече беше попитала Розали с обикновеният си (или сериозно ненормален, от друга страна) начин на комуникиране. Розали не бе знаела отговора, затова Ренесме се бе обърнала към мен.

Когато тя проходи за първи път, на по-малко от три седмици, беше подобно. Тя просто бе наблюдавала Алис за дълъг момент, гледайки съсредоточено, докато леля й подреждаше букети във вазите, разпръснати в стаята, танцувайки напред — назад по пода с ръце, пълни с цветя. Ренесме се изправи на крака, без изобщо да се поклати, и прекоси стаята почти толкова грациозно.

Джейкъб бе избухнал в аплодисменти, защото очевидно това беше отговорът, който Ренесме искаше. Начинът, по който той бе обвързан с нея, правеше неговите собствени реакции второстепенни; първият му рефлекс беше да даде на Ренесме това, което тя желаеше. Но когато погледите ни се срещнаха, видях цялата паника в моите очи, отразена в неговите. Аз накарах ръцете си също да запляскат, опитвайки се да скрия страхът си от нея. Едуард аплодира тихичко до мен и нямаше нужда да изговорим мислите си, за да знаем, че бяха еднакви.

Едуард и Карлайл се заровиха в изследвания, търсейки отговори; нещо, което да очакваме. Намериха много малко неща, но нито едно от тях не можеше да се потвърди.

Алис и Розали обикновено започваха денят ни с модно ревю. Ренесме никога не носеше същите дрехи по два пъти, отчасти защото тя почти моментално надрастваше дрехите си и отчасти, защото Алис и Розали се опитваха да направят бебешки албум, който отразяваше по-скоро години, отколкото седмици. Те правеха хиляди снимки, документирайки всяка фаза на ускореното й детство.

На три месеца Ренесме можеше да бъде голямо едногодишно или малко двугодишно дете. Тя не беше изваяна точно като едва прохождащо дете; беше по-слаба и по-грациозна, пропорциите й бяха по-еднакви, като на възрастен. Бронзовите й къдрици стигаха до кръста; не можех да понеса да ги отрежа, дори Алис да го беше позволила. Ренесме можеше да говори с безпогрешна граматика и произношение, но тя рядко го правеше, предпочитайки просто да покаже на хората какво иска. Тя не само ходеше, но и бягаше, и танцуваше. Тя дори можеше да чете.

Една вечер й четях Тенисън, защото потокът и ритъмът на поезията му ми се струваше отпускащ. Постоянно трябваше да търся нови материали; Ренесме не обичаше приказките й за лека нощ да се повтарят, както се предполагаше, че останалите деца искат, и нямаше търпение за книжките с картинки. Тя се пресегна да докосне бузата ми, изображението в умът й беше на нас двете, само че тя държеше книжката. Аз й я подадох, усмихвайки се.

— „Тук има сладка музика,“ — зачете тя без колебание. — „която пада по-нежно от цвета на рози по тревата, или нощната роса по спокойните води между стените от сенчест гранит, в блещукащ проход…“

Ръката ми беше като на робот, докато взех книгата от ръцете й.

— Ако ти четеш, как ще заспиш? — попитах я с глас, който почти беше избегнал треперенето.

По изчисленията на Карлайл, растежът на тялото й като цяло се забавяше, а умът й продължаваше да препуска напред. Дори ако степента на намаляването се задържеше същата, тя все пак щеше да бъде възрастна след не повече от четири години.

Четири години. И стара жена на петнадесет. Само петнадесет години живот.

Но тя бе толкова здрава. Жизнерадостна, умна, пламенна и щастлива. Нейното добро здравословно състояние ме улесни да бъде щастлива с нея за момента и да оставя бъдещето за утре.

Карлайл и Едуард обсъждаха изборите ни за в бъдеще от всеки ъгъл с ниски гласове, които се опитвах да не чувам. Те никога не водеха тези дискусии, когато Джейкъб беше наоколо, защото имаше едно сигурно нещо, което щеше да спре стареенето, а това не беше нещо, което щеше да въодушеви Джейкъб. Аз не бях. „Прекалено е опасно!“, крещяха инстинктите ми. Джейкъб и Ренесме си приличаха по повече от едно нещо, и двамата бяха наполовина две неща, две неща в едно. И цялото върколашко знание настояваше, че вампирската отрова бе смъртна присъда, а не път към безсмъртието… Карлайл и Едуард бяха изчерпали изследванията, които можеха да направят отдалече и сега се приготвяхме да последваме старите легенди до източника им. Щяхме да се върнем в Бразилия, като започнем оттам. Племето Тикуни имаха легенди за деца като Ренесме… Ако и други деца като нея са съществували, вероятно някаква история за живота на тези полусмъртни деца все още се предава…

Единственият истински въпрос, който ни беше останал, бе кога да тръгнем. Аз бях тази, която забавяше нещата. Малка част от това беше, че исках да остана във Форкс до след празниците заради Чарли. Но по-голямата причина беше, че имаше различно пътешествие, което знаех, че трябва първо да направя — това беше ясен приоритет.

Също така, трябваше да пътувам сама.

Това беше единственият спор между мен и Едуард, откакто станах вампир. Главната причина за кавгата беше частта, свързана с фактора „сама“. Но фактите бяха такива и моят план беше единственият, който имаше смисъл. Трябваше да отида при Волтури и трябваше да го направя абсолютно сама. Дори освободена от старите кошмари, от всякакви сънища, беше невъзможно да забравя Волтури. Те също не ни оставяха без напомняния.

До денят, в който се появи подаръкът на Аро, аз не знаех, че Алис беше изпратила известия за сватбата до водачите на Волтури; ние сме били много далеч на остров Есме, като тя имала видение за войници на Волтури — Джейн и Алек, унищожително могъщите близнаци, били измежду тях. Кай планувал да изпрати ловна дружина, за да проверят дали все още съм човек, въпреки техният декрет (понеже аз знаех за тайният вампирски свят, аз или трябваше да се присъединя, или да устата ми щеше да бъде затворена… завинаги). Така че Алис им изпратила известията, виждайки че това ще ги забави, докато те дешифрирали значението зад него. Но те щяха да дойдат все някога. Това беше сигурно.

Самият подарък не беше прекалено заплашителен. Екстравагантен, да, почти плашещ в екстравагантността си. Заплахата беше в последната реплика от поздравителната бележка на Аро, написана в черно мастило на лист тежка, чисто бяла хартия с почерка на самият главатар на Волтури:

Нямам търпение да видя новата госпожа Кълън лично.

Подаръкът беше поставен в претрупана, гравирана, древна дървена кутия, вътрешността й беше покрита със злато и седеф, украсена със скъпоценни камъни в цветовете на дъгата. Алис каза, че само кутията била безценно съкровище, която би затъмнила всяко едно бижу, освен това в нея.

— Винаги съм се чудел къде ли са изчезнали кралските бижута, които Джон от Англия заложи през тринадесети век. — Каза Карлайл. — Предполагам, че не ме изненадва това, че Волтури имат част от тях.

Огърлицата беше проста — злато, вплетено в дебела въже от верижката, почти уголемена, като плавна змея, която се увива близо до гърлото. Едно бижу висеше провесено на въжето: бял диамант с големината на топка за голф.

Нескритото напомняне в бележката на Аро ме заинтересова повече от бижуто. Волтури се нуждаеха да видят, че аз бях безсмъртна, че семейство Кълън се подчиняват на заповедите на Волтури и имаха нужда да проверят скоро. Не биваше да им се позволява дори да приближат Форкс. Имаше само един начин да запазим живота си тук в безопасност.

— Няма да ходиш сама. — Беше настоял Едуард през зъби, а ръцете му се бяха свили в юмруци.

— Те няма да ме наранят. — Казах аз, колкото се може по-успокоително, насилвайки гласът си да звучи сигурен. — Те нямат причина. Аз съм вампир. Случаят е приключен.

— Не. Абсолютно не.

— Едуард, това е единственият начин да я защитим.

И той не бе могъл да спори с това. Моята логика беше херметически затворена.

Дори през краткото време, през което познавах Аро, бях успяла да видя, че той е колекционер, а най-ценните му съкровища бяха живите същества. Той пожелаваше красота, талант и рядкост измежду безсмъртните му последователи повече от всяко бижу, заключено в съкровищницата му. Беше достатъчно лошо, че той беше пожелал способностите на Алис и Едуард. Няма да му дам друга причина да ревнува от семейството на Карлайл. Ренесме беше красива и надарена, уникална — тя беше единствена по рода си. Той няма да бъде допуснат до нея, дори и през мислите на някого.

А аз бях единствената, чийто мисли той не можеше да чуе. Разбира се, че щях да отида сама. Алис не виждаше никакви проблеми по време на пътуването ми, но беше притеснена от неясното качество на виденията си. Тя каза, че те понякога били подобно неясни, когато били извън решения, които биха влезли в конфликт, но които не били напълно разрешени. Тази несигурност накара Едуард да стане, в началото колеблив, дори напълно против това, което възнамерявах да направя. Той искаше да дойде с мен до свръзката ми в Лондон, но аз не можех да оставя Ренесме и без двамата й родители. Карлайл щеше да дойде вместо това. Това направи и Едуард, и мен малко по-спокойни, знаейки, че Карлайл щеше да бъде само на няколко часа път от мен.

Алис продължаваше да претърсва бъдещето, но нещата, които тя намираше, не бяха свързани с това, което тя търсеше. Нова насока в стоковата борса; възможно посещение за сдобряване от страна на Ирина, въпреки че решението й не беше твърдо; снежна буря, която щеше да удари след шест седмици; позвъняване от Рене (аз упражнявах „грубият“ си глас и ставах все по-добра всеки ден — Рене знаеше, че все още съм болна, но се оправям).

Купихме билети до Италия на деня след като Ренесме навърши три месеца. Планирах това да бъде много кратко пътуване, така че не бях казала на Чарли. Джейкъб знаеше и той зае страната на Едуард. Но днес спорът беше за Бразилия. Джейкъб беше решил да дойде с нас.

Тримата — Джейкъб, Ренесме и аз, ловувахме заедно. Диетата на животинска кръв не беше любимото нещо на Ренесме — и затова на Джейкъб му беше позволено да дойде. Джейкъб беше направил състезание между тях двамата и това я направи по-склонна от всичко друго.

Ренесме беше много наясно по въпроса за добро и зло, що се отнасяше до ловуването на хора; тя просто мислеше, че дарената кръв е добър компромис. Човешката кръв я изпълваше и изглежда беше съвместима с организма й, но тя реагираше на всякакви видове твърда храна в същата мъченическа издръжливост, с която аз ядях цветно зеле и зелен боб. Животинската кръв беше по-добра от нея поне. Тя имаше състезателна природа и предизвикателството да победи Джейкъб я направи развълнувана да ловува.

— Джейкъб. — Казах аз, опитвайки се да го вразумя отново, докато Ренесме танцуваше пред нас към дългата поляна, търсейки миризма, която ще й хареса. — Ти имаш задължения тук. Сет, Лия…

Той изсумтя.

— Аз не съм бавачка на глутницата си. Те и без това си имат задължения в Ла Пуш.

— Нещо като теб ли? Официално ли се отказваш от гимназията, тогава? Ако ще вървиш наред с Ренесме, ще трябва доста да поучиш.

— Това е само почивка. Ще се върна в училище, когато нещата… се забавят.

Аз загубих концентрацията върху моята страна на спора, когато той каза това и ние и двамата автоматично погледнахме Ренесме. Тя наблюдаваше снежинките, танцуващи високо над глава й, топящи се преди да могат да се полепят по пожълтялата трева в продълговатата, с форма на стрела, поляна, в която стояхме. Нейната набраздена рокличка с цвят на слонова кост беше само един тон по-тъмна от снега и червеникавокафявите й къдрици успяваха да блещукат, въпреки че слънцето беше дълбоко заровено зад облаците.

Докато наблюдавахме, тя се наведе за момент и тогава отскочи на пет метра във въздуха. Малките й ръчички грабнаха една снежинка и след това Ренесме се приземи леко на краката си. Тя се обърна към нас със шокираща усмивка — наистина, не беше нещо, с което можеше да се свикне — и отвори ръчичките си, за да ни покаже перфектно оформената ледена звезда с осем лъча, преди тя да се стопи.

— Красива е — Джейкъб подвикна оценяващо. — Но мисля, че се запъна, Неси.

Тя заподскача към Джейкъб; той отвори обятията си в точният момент, когато тя скочи в тях. Те бяха перфектно синхронизирали това движение. Тя правеше това, когато искаше да каже нещо. Все още предпочиташе да не говори.

Ренесме докосна лицето му, намръщвайки се очарователно, докато всички ние слушахме как стадо лосове се отдалечаваха по-навътре в гората.

— Си-и-игурно е, че не си жадна, Неси — отговори Джейкъб малко саркастично, но най-вече снизходително. — Просто те е шубе, че аз ще хвана най-големия!

Тя отскочи назад от ръцете на Джейкъб, приземявайки се леко на краката си и завъртя очи — толкова много приличаше на Едуард, когато го правеше. Тогава се спусна към дърветата.

— Заемам се — каза Джейкъб, когато аз се наведох да я последвам. Той свали тениската си, докато побягна след нея към гората, вече треперещ. — Не се зачита, ако мамиш — подвикна той след Ренесме.

Аз се усмихнах на листата, които те оставиха да се развяват след тях, клатейки глава. Понякога Джейкъб беше по-голямо дете от Ренесме.

Аз се спрях, давайки няколко минути преднина на моите ловци. Щях много лесно да ги проследя, а и Ренесме много обичаше да ме изненадва с големината на плячката си.

Отново се усмихнах.

Тясната полянка беше много тиха, много празна. Прехвърчащият сняг намаляваше над мен, почти изчезнал. Алис беше видяла, че няма да се задържи много седмици.

Обикновено с Едуард идвахме заедно на тези ловни екскурзии. Но Едуард беше с Карлайл днес, планирайки пътуването до Рио, говорейки зад гърба на Джейкъб… Намръщих се. Когато се върнех, щях да заема страната на Джейкъб. Той би трябвало да дойде с нас. Той беше заинтересован от това, колкото и всеки един от нас — целият му живот беше на карта, както и моят.

Докато мислите ми бяха загубени из близкото бъдеще, очите ми обходиха планината, както обикновено, търсейки плячка, търсейки опасност. Не мислех затова; подтикът беше автоматичен. Или може би имаше причина за разглеждането ми, някакъв малък спусък, който острите ми сетива са уловили, преди да го осъзная.

Докато очите ми прелитаха над върхът на отдалечена скала, стояща в синьо-сиво на фона на зелено — черната гора, сребърен отблясък — или може би беше златен? — прикова вниманието ми. Погледът ми се съсредоточи върху цвета, който не би трябвало да е там, толкова надалеч в леката мъгла, че дори орел не би могъл да го различи. Аз се зазяпах.

Тя също се беше зазяпала. Това, че бе вампир, беше очевидно. Кожата й бе мраморно бяла, с устройство, хиляди пъти по-гладко от човешката кожа. Дори под облаците, тя хвърляше леки отблясъци. Ако кожата й не я бе издала, неподвижността й би го направила. Само вампирите и статуите могат да бъдат толкова неподвижни.

Косата й беше много светло руса, почти сребриста. Това е бил отблясъка, който бе привлякъл вниманието ми. Стоеше права като по конец, с рязък край при брадичката й, разделена по равно по средата.

Беше ми непозната. Бях абсолютно убедена, че никога преди не съм я виждала, дори като човек. Никое от лицата в мътните ми спомени не беше същото като това.

Но я познах на мига по тъмно златистите й очи. Ирина бе решила все пак да дойде.

За един момент аз я гледах и тя също ме гледаше. Чудех се дали тя също веднага ще се сети коя съм аз. Аз полувдигнах ръката си, за да помахам, но устната й се изви съвсем малко, придавайки на лицето й внезапна враждебност.

Чух победният вик на Ренесме, чух воя на Джейкъб в отговор на нейния и видях как лицето на Ирина потрепна рефлексивно към звука, когато той отекна при нея след няколко секунди. Погледът й се отклони леко надясно и аз знаех какво виждаше тя. Огромен червеникавокафяв върколак, вероятно този, който бе убил Лорън. Колко ли дълго ни е наблюдавала? Достатъчно дълго, за да види привързаността ни от преди малко, сигурна бях. Лицето й се сви от болка.

Инстинктивно, аз отворих ръцете си пред себе си в извинителен жест. Тя отново се обърна към мен и устната й се изви над зъбите й. Челюстта й се отключи, докато тя ръмжеше. Когато слабият звук достигна до мен, тя вече се бе обърнала и изчезнала в гората.

— По дяволите! — Изпъшках аз.

Спринтирах в гората след Ренесме и Джейкъб, не исках да ги изпускам от поглед. Не знаех в какво посока и поела Ирина или точно колко бясна беше тя в момента. Отмъщението беше обща фикс идея сред вампирите, една, която не беше лесно да се потисне. Бягайки с пълна скорост, ми отне само две секунди да ги достигна.

— Моят е по-голям. — Чух да настоява Ренесме, когато нахлух сред гъстите трънливи храсти в малкото отворено пространство, където те стояха.

Ушите на Джейкъб се сплескаха, когато видя изражението ми; той се наведе напред, разкривайки зъбите си — муцуната му беше оплискана с кръвта от плячката му. Очите му обходиха гората. Можех да чуя ръмженето, което се зараждаше в гърлото му.

Ренесме беше нащрек, колкото и Джейкъб. Изоставяйки мъртвия елен в краката си, тя скочи в очакващите ми обятия, притискайки любопитните си ръчички към бузите ми.

— Преувеличавам — уверих ги бързо. — Всичко е наред, мисля. Чакайте.

Аз извадих телефона си и натиснах бутона за бързо набиране. Едуард отговори на първото звънене. Джейкъб и Ренесме слушаха внимателно от моята страна на разговора, докато разказвах случката на Едуард.

— Ела, доведи и Карлайл — аз говорех толкова бързо, че се чудех дали Джейкъб успява да чуе всичко. — Видях Ирина и тя ме видя, но тогава тя видя и Джейкъб, ядоса се и избяга, мисля. Не се появи тук, все още, но изглеждаше доста разтроена, така че може би ще го направи. Ако не дойде, ти и Карлайл трябва да тръгнете след нея и да поговорите с нея. Чувствам се толкова зле.

Джейкъб изръмжа.

— Ще бъдем там след половин минута — увери ме Едуард и аз чувах свистенето на вятъра, предизвикан от бягането му.

Хукнахме обратно към продълговатата поляна и мълчаливо зачакахме, като Джейкъб и аз се ослушвахме внимателно за непознати стъпки.

Когато звукът дойде, обаче, той беше много познат. И тогава Едуард беше до мен, Карлайл с няколко секунди назад. Бях изненадана да чуя тежкото тупване на големи лапи, следващи Карлайл. Предполагам не би трябвало да бъде шокирана. С дори загатване за опасност за Ренесме, разбира се, че Джейкъб ще извика подкрепление.

— Тя беше на онова било — казах им веднага, посочвайки мястото.

Ако Ирина бягаше, тя вече имаше доста преднина. Дали тя щеше да спре и да изслуша Карлайл? Изражението й от преди ме накара да мисля, че няма да го направи.

— Може би трябва да се обадите на Емет и Джаспър и да дойдат с вас. Тя изглеждаше… наистина разтроена. Изръмжа ми.

— Какво? — Попита Едуард ядосано.

Карлайл постави ръка на рамото му.

— Тя скърби. Аз ще тръгна след нея.

— Отивам с теб. — Настоя Едуард.

Те се загледаха дълго един в друг — вероятно Карлайл сравняваше раздразнението на Едуард към Ирина към безпомощността му като телепат. Най-накрая Карлайл кимна и те поеха по следата без да се обаждат на Джаспър или Емет.

Джейкъб изпъшка нетърпеливо и ме мушна в гърба с носа си. Вероятно искаше Ренесме в безопасността на къщата, за всеки случай. Аз се съгласих с него и ние побързахме към къщи със Сет и Лия, бягащи по фланговете ни.

Ренесме беше кротка в обятията ми, едната й ръка все още беше на лицето ми. След като ловната разходка беше прекратена, тя щеше да трябва да се нахрани с дарената кръв. Мислите й бяха леко самодоволни.