Стефани Майър
Зазоряване (37)

34. ИЗЯВЛЕНИЯ

Чух музиката още преди да съм излязла от колата. Едуард не бе докосвал пианото си от нощта, когато Алис напусна. Сега, докато затварях вратата, чух песента да преминава от един тон към моята приспивна песен. Едуард ме приветстваше вкъщи.

Движех се бавно, докато вземах Ренесме — заспала бързо, тъй като ни нямаше цял ден — от колата. Бяхме оставили Джейкъб у Чарли — беше казал, че ще се върне със Сю. Чудех се дали се опитваше да си напълни главата с достатъчно ненужни факти, за да разкара картинката на начина, по който бе изглеждало лицето ми, когато влязох през вратата на Чарли.

Докато вървях бавно към къщата на Кълънови сега, разпознах надеждата и въодушевлението, което бе почти видимо като аура около голямата бяла къща, бе като моята тази сутрин също. Сега ми се струваше непозната.

Отново исках да се разплача, чувайки музиката на Едуард за мен. Но се стегнах. Не исках да бъде подозрителен. Нямаше да оставя никакви следи в главата му, които Аро да открие. Едуард се обърна и се усмихна, когато влязох през вратата, но продължи да свири.

— Добре дошла вкъщи — каза той, сякаш бе просто един нормален ден. Сякаш нямаше още дванайсет вампира в стаята, заети с различни занимания, както и още дузина разпръснати някъде наоколо. — Прекара ли си добре с Чарли днес?

— Да. Съжалявам, че отне толкова време. Отидох да направя малко коледни покупки за Ренесме. Знам, че няма да е кой знае какъв празник, но… — Свих рамене.

Устните на Едуард се извиха надолу. Той спря да свири и се извъртя на пейката, така че цялото му тяло бе обърнато към мен. Сложи едната си ръка на талията ми и ме придърпа към себе си.

— Не съм мислил много за това. Ако искаш да го направим по-празнично…

— Не — прекъснах го аз. Трепнах вътрешно при идеята да се опитваме да се престорим на повече ентусиазирани, отколкото бе нужно. — Просто не исках да го оставим да отмине без да й дадем нещо.

— Може ли да видя?

— Ако искаш. Съвсем дребно е.

Ренесме бе в пълно безсъзнание, хъркайки деликатно срещу шията ми. Завиждах й. Би било хубаво да избягаш от реалността, дори и за няколко часа.

Внимателно напипах малката кадифена чантичка, без да отварям много чантата си, за да не види Едуард парите, които носех.

— Улови погледа ми върху витрината на един антикварен магазин, докато минавах покрай него.

Разтърсих малкият златен медальон в дланта му. Беше кръгъл, с малки гравирани лозови листенца около външния край на кръга. Едуард го отвори и погледна вътре. Имаше място за малка снимка и, от противоположната страна, посвещение на френски.

— Знаеш ли какво пише? — попита той с различен тон, по-меко отпреди.

— Магазинерът ми каза, че е нещо от типа на „повече от собственият ми живот“. Така ли е?

— Да, бил е прав.

Той ме погледна с пронизващи топазени очи. Срещнах погледа му за момент, след което се престорих, че телевизорът ме е разсеял.

— Надявам се да й хареса — прошепнах аз.

— Разбира се, че ще й хареса — каза леко и небрежно той и бях сигурна точно в тази секунда, че той знаеше, че криех нещо от него. Бях и убедена, че си нямаше и идея за детайлите.

— Нека да я заведем вкъщи — предложи той, като се изправи и сложи ръката си около рамената ми.

Поколебах се.

— Какво? — попита той.

— Исках да се поупражнявам малко с Емет… — Бях изгубила цял ден с жизненоважната си задача — чувствах се изостанала.

Емет — седнал на дивана с Розали и хванал дистанционното, разбира се — вдигна поглед и се ухили нетърпеливо.

— Отлично. Гората се нуждае от поизтъняване.

Едуард се намръщи на Емет, след това и на мен.

— Има достатъчно време за това утре — каза той.

— Не ставай глупав — оплаках се аз. — Вече няма подобно нещо като „достатъчно време“. Такова понятие не съществува. Имам много да уча и…

Той ме сряза.

— Утре.

И изражението му бе такова, че дори Емет не посмя да спори.

Бях изненадана колко трудно бе да се върна към рутината, която бе все пак, абсолютно нова. Но да изоставя дори тази малка надежда, която бях съхранявала, ми се стори невъзможно. Опитах се да се фокусирам върху положителните неща. Имаше добра възможност дъщеря ми да оцелее в това, което предстоеше, както и Джейкъб. Ако имаха бъдеще, тогава това бе един вид победа, нали? Нашата малка група трябваше да се стегне, ако Джейкъб и Ренесме щяха да имат възможността изобщо да избягат. Да, стратегията на Алис имаше смисъл само ако щяхме да се борим. Така че и тук имахме малка победа, като се имаше предвид, че Волтури не са имали сериозно предизвикателство от хилядолетие насам.

Нямаше да бъде краят на света. Просто краят на Кълънови. Краят на Едуард и мен. Предпочитах го по този начин — поне последната част. Нямаше да живея отново без Едуард, ако щеше да напуска този свят, тогава щях да бъда точно зад него.

Чудех се разсеяно от време на време дали щеше да ни очаква нещо от другата страна. Знаех, че Едуард не вярва наистина в това, но Карлайл вярваше. Аз самата не можех да си го представя. От друга страна, не можех да възприема това Едуард да не съществува по някакъв начин, някъде. Ако можехме да бъдем заедно на което и да е място, тогава това бе моят щастлив край.

И така рутината на дните ми продължаваше, само че малко по-трудно от преди. С Едуард, Ренесме и Джейкъб отидохме да видим Чарли на Коледа. Всички от глутницата на Джейкъб бяха там, включително Сам, Емили и Сю. Беше от голяма полза за тях да бъдат в малките стаи на Чарли, с големите си, горещи тела натикани в ъглите около оскъдно декорираното му дръвче — човек можеше да види къде му е писнало и се е отказал — и изпълвайки мебелите му. Можеше да се разчита на върколаците да бъдат нащрек за предстояща битка, без значение колко самоубийствена бе. Електричеството от вълнение им предоставяше удобен случай, който скриваше пълната ми липса на коледен дух. Едуард беше, както винаги, по-добър актьор от мен.

Ренесме носеше медальона, който й бях дала на зазоряване, а в джоба на якето й бе MP3 — плейъра, който Едуард й бе подарил — дребна джаджа, която можеше да натъпче с пет хиляди песни, вече напълнена с любимите на Едуард. На китката й бе една сложно заплетена килаетска версия на годежен пръстен. Едуард бе скръцнал със зъби при вида на това, но мен не ме притесняваше.

Скоро, толкова скоро, щях да я дам на Джейкъб, за да я пази. Как бих могла да бъда подразнена от какъвто и да е символ на посвещението, на което толкова разчитах?

Едуард бе спасителя на деня, поръчвайки подарък за Чарли. Беше се появил вчера — добрата страна на бързите доставки — и Чарли прекара цяла сутрин в разглеждане на дебелият наръчник за ползване на новата му сонарна система за риболов.

По начина, по който върколаците ядяха, коледният обяд на Сю сигурно е бил доста добър. Чудех се как ли щеше да изглежда събирането на някой външен човек. Дали играехме достатъчно добре ролите си? Дали някой непознат би си помислил, че сме весел приятелски кръг, който се наслаждава на коледните празници с безгрижна радост?

Мисля, че Едуард и Джейкъб бяха облекчени като мен, когато настана време да си вървим. Стори ми се странно да хабя енергията си, за да се преструвам на човек, когато имаше толкова много по-важни неща за правене. Беше ми трудно да се концентрирам. Същевременно, това бе вероятно и последният път, когато щях да видя Чарли. Може би бе хубаво, че бях прекалено скована, за да осъзная това.

Не бях виждала майка си от сватбата насам, но можех само да се радвам на градивната дистанция, която бе започнала преди две години. Тя бе прекалено крехка за моят свят. Не исках да бъде замесена в това. Чарли бе по-силен.

Може би дори достатъчно силен за сбогуване в този момент, но аз не бях.

Беше много тихо в колата — отвън дъждът бе като мъгла, колебаейки се между течност и лед. Ренесме седеше в скута ми, играейки си с медальона си, като го отваряше и затваряше. Наблюдавах я и си представях нещата, които бих казала на Джейкъб тъкмо сега, ако не трябваше да пазя думите си далеч от главата на Едуард.

— Ако някога сте отново в безопасност, заведи я при Чарли. Разкажи му цялата история някой ден. Разкажи му колко много го обичах, как не можех да понеса да го напусна, дори когато човешкият ми живот приключваше. Кажи му, че беше най-страхотният баща. Кажи му да предаде любовта ми на Рене, и надеждата ми, че ще е щастлива и ще е добре…

Трябваше да дам документите на Джейкъб преди да стане прекалено късно. Щях да му дам бележка и за Чарли. И писмо за Ренесме. Нещо, което да може да прочете, когато нямаше да мога да й казвам, че я обичам вече.

Нямаше нищо необичайно във външният вид на къщата на Кълънови, докато паркирахме в ливадата, но можех да чуя някаква недоловима караница вътре. Много ниски гласове мърмореха и ръмжаха. Звучеше напрегнато и звучеше, като спор. Можех да чуя гласът на Карлайл и този на Амун по-често от тези на останалите.

Едуард спря пред къщата, наместо да влезе в гаража. Разменихме си предпазливи погледи преди да излезем от колата.

Позата на Джейкъб се промени — лицето му стана сериозно и внимателно. Предположих, че сега се държеше като Алфа. Очевидно нещо се бе случило и щеше да получи информацията, от която той и Сам се нуждаеха.

— Алистър си е тръгнал — прошепна Едуард, докато се изстрелвахме нагоре по стъпалата.

Вътре във всекидневната, главната конфронтация бе физически очевидна. Имаше кръг от зрители, облегнати на стените, всеки вампир който се бе присъединил към нас, освен Алистър, и тримата включени в спора. Есме, Кеби и Тиа бяха най-близо до вампирите в центъра — в средата на стаята Амун съскаше срещу Карлайл и Бенджамин.

Челюстта на Едуард се сви и той застана бързо до Есме, държейки ме за ръка. Притиснах Ренесме здраво към гърдите си.

— Амун, ако искаш да си тръгнеш, никой не те насилва да останеш — каза спокойно Карлайл.

— Крадеш ми половината клан, Карлайл! — извика Амун, посочвайки с пръст Бенджамин. — Затова ли ме извика тук? За да крадеш от мен?

Карлайл въздъхна, а Бенджамин извъртя очи.

— Да, Карлайл се скара с Волтури, застраши живота на цялото си семейство, само за да ме подмами да дойда тук и да умра — каза Бенджамин саркастично. — Бъди разумен, Амун. Посветил съм се да сторя правилното нещо тук. Не се присъединявам към друг клан. Можеш да правиш каквото си искаш, разбира се, както изтъкна Карлайл.

— Това няма да завърши добре — изръмжа Амун. — Алистър беше единственият разумен тук. Би трябвало всички да бягаме.

— Замисли се кого наричаш разумен — промърмори Тиа тихо от другата страна.

— Всички ще бъдем изколени!

— Няма да се стигне до бой — каза Карлайл с твърд глас.

— Ти така казваш!

— Ако се стигне, винаги можеш да отидеш при другите, Амун. Сигурен съм, че Волтури ще оценят твоята помощ.

Амун му се усмихна презрително.

— Вероятно това е решението.

Отговорът на Карлайл бе мек и искрен.

— Няма да ти се сърдя за това, Амун. Приятели сме от дълго време насам, но никога не бих те помолил да умреш заради мен.

Гласът на Амун също бе по-овладян:

— Но ти ще повлечеш моят Бенджамин заедно с теб.

Карлайл сложи ръката си на рамото на Амун, но той я отблъсна.

— Ще остана, Карлайл, но това май ще е повече в твоя вреда. Ще се присъединя към тях, ако това е начинът да оцелея. Всички вие сте глупци, ако мислите, че можете да се противопоставите на Волтури — той се смръщи, после въздъхна, погледна към мен и Ренесме и допълни. — Ще свидетелствам, че детето е пораснало. Това е самата истина. Всички го виждаме.

— Само за това те молим.

Амун направи гримаса.

— Но явно не само това получавате — той се обърна към Бенджамин. — Аз ти дадох живот. Ти го пропиляваш.

Лицето на Бенджамин изглеждаше по-студено, отколкото някога го бях виждала; изражението му силно си контрастираше с момчешките му черти:

— Жалко, че не си успял да смениш силата на характера ми с твоята при трансформацията, тогава може би щеше да си доволен от мен.

Амун присви очи. Той рязко направи знак на Кеби и двамата ни подминаха, напускайки предния двор.

— Той не си тръгва — каза ми бързо Едуард, — но от сега нататък ще стои на разстояние от нас дори повече. Не блъфираше, когато каза, че ще се присъедини към Волтури.

— А защо Алистър си тръгна? — прошепнах аз.

— Не можем да сме сигурни, той не остави бележка. По мърморенето му стана ясно, че той мисли, че битката е неизбежна. Въпреки държанието му, той всъщност държи прекалено много на Карлайл, за да се присъедини към Волтури. Предполагам е решил, че рискът е прекалено голям — сви рамене Едуард.

Въпреки, че разговорът бе само между нас двамата, естествено всичко можеха да чуят какво говорим. Елизар отговори на коментара на Едуард така, сякаш бе предназначен за всички.

— От думите му мога да съдя, че е нещо повече от това. Не сме говорили много на тема Волтури, но Алистър се притесняваше, че без значение колко убедително ще докажем невинността ви, Волтури няма да ни послушат. Той мисли, че те ще намерят извинение да наложат волята си.

Вампирите си размениха смутени погледи. Идеята, че Волтури биха изопачили собствения си свещен закон, за да спечелят, не им се струваше особено достоверна. Само румънците бяха лепнали на лицата си типичните си подигравателни полуусмивки. Изглежда се забавляваха от това, че останалите искаха да издигнат древните си врагове на пиедестал.

Много тихи разговори започнаха по едно и също време, но аз слушах само румънците. Може би защото светлокосият Владимир все хвърляше погледи в моята посока.

— Надявам се Алистър да е прав за това — промърмори Стефан на Владимир. — Без значение от резултата, думите ни ще се разпрострат. Време е нашият свят да види какво всъщност представляват Волтури. Те никога няма да изчезнат, ако всички продължават да вярват на тези глупости, че те защитавали начина ни на живот.

— Когато ние управлявахме, поне не криехме истинската си същност — отвърна Владимир.

Стефан кимна:

— Никога не сме си слагали измислени ореоли над главите и после представяли за светци.

— Мисля, че времето за битка настъпи — каза Владимир. — Можеш ли да си представиш, че някога ще намерим по-голяма сила от тази? Друг толкова добър шанс?

— Нищо не е невъзможно. Може би някой ден…

— Чакаме този момент от петнадесет хиляди години, Стефан. А за тези години, те са станали само по-силни. — Владимир млъкна и пак погледна към мен. Не изглеждаше учуден от това, че и аз го гледах. — Ако Волтури спечелят този сблъсък, ще си тръгнат с повече мощ от тази, с която са дошли. С всички завоевания, които вземат със себе си. Помисли си какво може да им даде само тази новородена. — Той кимна към мен. — А тя едва е опознала таланта си. И онзи, който движи земята — Владимир кимна към Бенджамин, който замръзна на мястото си. Почти всички слушаха думите на Румънците сега като мен. — Със близнаците, демонски изчадия, няма да имат нужда от илюзионистката или факлата — очите му се преместиха на Зафрина и Кейт.

Стефан погледна към Едуард:

— И разчитащия мисли също не е много необходим. Но разбирам какво имаш предвид. Наистина ще получат много, ако спечелят.

— Повече, отколкото можем да им позволим да получат, не си ли съгласен?

Стефан въздъхна:

— Трябва да се съглася. А това означава…

— Че трябва да се изправим срещу тях, докато все още има надежда.

— Ако успеем да уроним авторитета им, да ги разобличим…

— Тогава, някой ден, друг ще довърши.

— И ще получим тъй дълго желаното отмъщение. Най-накрая.

Те втренчиха очи един в друг и промърмориха заедно:

— Изглежда това е единствения начин.

— Значи ще се бием — каза Стефан.

Въпреки че виждах, че са разгневени, инстинктите им за оцеляване бушуваха за отмъщение, усмивките, които си размениха бяха изпълнени с очакване.

— Ще се бием — съгласи се Владимир.

Предположих, че това е хубаво. Както Алистър, и аз мислех, че е невъзможно да избегнем битката. В такъв случай, още два вампири борещи се на наша страна щяха да са от полза. Но решението на Румънците все пак ме накара да изтръпна.

— Ние също ще се бием — каза Тия и обикновено мъртвешкият й глас, сега бе изпълнен с повече тържественост от всякога. — Ние вярваме, че Волтури ще преминат границата на правомощията си. Нямаме никакво желание да ставаме част от тях — тя спря очи на партньора си.

Бенджамин се ухили и хвърли дяволит поглед към Румънците.

— Очевидно е, че не съм стока за продан. Явно ще се наложи да се боря за правото си да бъда свободен.

— Не за първи път ще се бия против нечие владичество — каза Гарет шеговито. Той се приближи до Бенджамин и го потупа по гърба. — Това е за свободата против подтисничеството.

— Ние оставаме с Карлайл — каза Таня. — И ще се борим редом с него.

Решението на румънците явно бе насърчило и другите да се изявят.

— Ние не сме решили — каза Питър. Той погледна надолу към дребничкия си другар; устните на Шарлот бяха стиснати недоволно. Изглеждаше така, сякаш вече е направила своето решение. Чудех се какво е то.

— Същото важи и за нас — каза Рандал.

— И за мен — допълни Мери.

— Глутницата ще се бори заедно с Кълънови — внезапно каза Джейкъб. — Не ни е страх от вампири — добави той със самодоволна усмивка.

— Деца — измърмори Питър.

— Пеленачета — поправи го Рандал.

Джейкъб се ухили подигравателно.

— Аз съм с вас — каза Маги, отърсвайки се от възпиращите я ръце на Сайобан. — Знам, че истината е на страната на Карлайл. И не мога да пренебрегна това.

Сайобан се втренчи тревожно в най-младия член на клана си.

— Карлайл — каза тя, сякаш двамата бяха сами, неочаквано игнорирайки формалната причина за събирането ни и неочаквания изблик за изявления. — Не искам да се стига до битка.

— Аз също, Сайобан. Знаеш, че е така — той се усмихна едва-едва. — Може би трябва да се съсредоточиш да запазиш мирния тон.

— Знаеш, че това няма да помогне — каза тя.

Помнех разговора на Карлайл и Роуз за ирландския водач — Карлайл вярваше, че Сайобан има едва доловима, но много мощна дарба да направи нещата такива, каквито ги желае и в същото време, самата Сайобан не беше на това мнение.

— Няма и да навреди — каза Карлайл.

Сайобан завъртя очи:

— Да обясня ли какъв е изхода от ситуацията, който желая? — запита тя саркастично.

Сега Карлайл се хилеше съвсем открито:

— Ако не възразяваш.

— Тогава няма смисъл моят клан да се доказва, нали? — отвърна му тя. — След като няма никакъв шанс да има битка — тя отново сложи ръце на раменете на Маги, дърпайки я по-близо до себе си.

Другарят на Сайобан, Лиам стоеше тихо, а лицето му не издаваше нищо.

Почти всички наблюдаваха смаяни размяната на шеги между Карлайл и Сайобан, но те не обясниха. Това беше краят на драматичните събития за нощта. Групата бавно се разпръсна — някои отидоха да ловуват, други решиха да убият времето с книгите на Карлайл, с телевизия или компютри.

Едуард, Ренесме и аз отидохме да ловуваме. Джейкъб се присъедини.

— Глупави пиявици! — промърмори на себе си той, когато излязохме навън. — Мислят се за нещо повече — той изсумтя.

— Ще бъдат шокирани, когато пеленачетата спасят горделивите им особи, нали? — каза Едуард.

Джейк се усмихна и го удари по рамото:

— Да, мамка му, ще бъдат.

Това не беше последното ни ловно пътуване. Всички щяхме да ловуваме отново по-наблизо, докато чакаме появата на Волтури. Тъй като изходът не беше ясен, ние планирахме да прекараме няколко нощи навън на голямото бейзболно игрище, което. Алис бе видяла, просто за всеки случай. Всичко, което знаехме е, че те ще дойдат, когато падне сняг. Не искаме Волтури да са прекалено близо до града, а Деметри щеше да ги води там, където бяхме ние. Чудех се чий дири щеше да следва и предположих, че ще са тези на Едуард, след като не можеше да усети моите.

Мислех си за Деметри, докато ловувах и не обръщах внимание нито на плячката си, нито на носените от течението снежинки, които най-после се бяха появили, но се топяха преди да докоснат каменистата почва. Деметри щеше ли да разбере, че не може да проследи мен? Какво ще направи за това? А Аро? А може би Едуард грешеше? Имаше изключения от това, на което можех да се противопоставя, на тези пътеки около щита ми. Всичко извън главата ми беше уязвимо — открито за нещата, които можеха да правят Джаспър, Бенджамин и Алис. Може би дарбата на Деметри също работеше по по-различен начин.

И тогава едва мисъл ми спря дъха. Полупресушеният лос падна от ръцете ми на каменистата земя. Снежинките се изпаряваха на няколко сантиметра от тялото с лек, пращящ шум. Втренчих се с празен поглед в кървавите си ръце.

Едуард видя реакцията ми и забърза към мен, оставяйки собствената си плячка неизцедена.

— Какво има? — попита той тих, а очите му оглеждаха гората около нас за нещо, което бе предизвикало реакцията ми.

— Ренесме — задавих се аз.

— Тя е измежду тези дървета — увери ме той. — Мога да чуя нейните мисли и тези на Джейкъб. Тя е добре.

— Не това имам предвид — отвърнах. — Мислех си за моя щит — мислиш ли, че е нещо, което би било от полза по някакъв начин. Знам че другите се надяват да успея да защитя Зафрина и Бенджамин, та дори и само за няколко секунди. Ами ако грешат? Ами ако точно вярата ти в мен е причината да се провалим?

В гласа ми се долавяха истерични нотки, въпреки че имах силата да ги възпра. Не исках да разстройвам Ренесме.

— Бела, това откъде го измисли? Разбира се, че е страхотно, че можеш да се защитиш, но не си отговорна за живота на другите. Не се затормозявай излишно.

— Ами ако не мога да защитя нищо? — прошепнах на пресекулки. — Това, което правя, то е неточно, непостоянно. Няма никакъв ритъм или причина. Може би въобще няма да попречи на Алек.

— Тихо — успокои ме той. — Не се паникьосвай. И не се притеснявай заради Алек. Това, което прави той не е по-различно от дарбата на Зафрина или на Джейн. То е просто илюзия — той може да се промъкне в главата ти не повече, отколкото аз.

— Но Ренесме може — изсъсках като обезумяла аз през стиснатите си зъби. — Изглеждаше толкова естествено, че никога не съм го подлагала на съмнение. Винаги е било част, от това, което представлява тя. Тя влива мисли в главата ми точно както прави при всеки друг. Щитът ми има слаби места, Едуард.

Втренчих се отчаяно в него, чакайки го да се съгласи с ужасяващото ми откритие. Беше стиснал устни, сякаш се опитваше да реши по какъв начин да каже нещо. Лицето му бе напълно спокойно.

— Обмисляш това от дълго време, нали? — настоях аз, чувствайки се като идиот, заради месеците, през които пренебрегвах очевидното.

Той кимна и в краищата на устните му се появи лека усмивка:

— Още първия път, когато те докосна.

Въздъхнах заради собствената си глупост, но хладнокръвието му ме успокои малко:

— И това не те притеснява? Не мислиш, че е проблем?

— Имам две теории, като едната е по-вероятна от другата.

— Първо ми кажи по-малко вероятната.

— Ами тя ти е дъщеря — изтъкна той. — Генетично е част от теб. Преди те закачах, казвайки че мозъкът ти е настроен на различни честоти от нашите. Вероятно и тя е така.

Това не ме убеди:

— Но ти чуваш мислите й. Всеки ги чува. Ами ако и Алек е на различни честоти? Ако…

Той сложи пръст на устните ми:

— Обмислил съм това. И затова мисля, че следваща ми теория е по-вероятна.

Стиснах зъби и зачаках.

— Помниш ли какво ми каза Карлайл за нея, още щом ти показа първият си спомен?

Разбира се, че помнех.

— Той каза „Интересно изкривяване. Сякаш прави обратното на онова, което ти можеш.“

— Да. Затова се зачудих. Може да е взела и твоя талант и да го е обърнала.

Обмислих го.

— Ти държиш всички извън ума си — започна той.

— А никой не държи нея извън него? — довърших колебливо.

— Това е теорията ми — каза той. — А ако тя може да влезе в твоята глава, тогава се съмнявам да има щит на планетата, който да й попречи. Това ще е от помощ. От това, което видяхме, никой не може да оспори истинността на мислите й, след като са й позволили да им ги покаже. И мисля, че никой не може да я спре да му ги покаже, стига да се приближи достатъчно близо. Ако Аро й позволи да му обясни…

Потреперих от мисълта, че Ренесме може да се приближи до алчните, воднисти очи на Аро.

— Е — каза той, разтривайки напрегнатите ми рамене, — поне нищо няма да го спре да види истината.

— Но достатъчна ли е истината, че да го спре? — промърморих аз.

А на този въпрос Едуард нямаше отговор.