Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 262 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Корекция
Зорница Иванова (2009)
Корекция
Ирина Пенева (2009)
Корекция
i_m_i (2009)

Превод от английски: Грета Иванова, Иванина Хлебарова, Камелия Проданова, Натали Димитрова, Моника Колчевска, Симона Ватева, Тереза, Яна Кисьова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)
  3. — Замяна: Търговецът от Венис -> Венецианският търговец

Статия

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
АвторСтефани Майър
Първо издание2 август, 2008 г.
 САЩ
ИздателствоLittle, Brown and Company
Оригинален езиканглийски
Жанрпаранормално, романтика, юношеска
ПредходнаЗатъмнение

„Зазоряване“ (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата „Здрач“ на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

19. ИЗГАРЯНЕ

Болката беше зашеметяваща.

Точно това — аз бях зашеметена. Не можех да разбера, не можех да осъзная, какво се случваше.

Тялото ми се опита да отхвърли болката, и бях отново и отново погълната от чернота, която ме откъсваше за цели секунди или дори, може би минути, от агонията, правейки още по-трудно за мен да остана в крак с реалността.

Опитах се да ги разделя.

Не-реалността беше черна и не болеше толкова много.

Реалността беше червена и ме караше да се чувствам сякаш бях разсечена на половина, блъсната от автобус, ударена от боксьор-призьор, прегазена от бикове и потопена в киселина, всичко това, едновременно.

Реалността беше усещането, че тялото ми се извива и подскача, когато дори не беше възможно да помръдна, заради болката.

Реалността беше да знам, че имаше нещо много по-важно от цялото това мъчение, и да не мога да си спомня какво беше то.

Реалността беше дошла толкова бързо.

В един момент всичко беше както би трябвало да бъде. Заобиколена от хора, които обичах. Усмивки. Някак си, колкото и малко вероятно да беше, изглеждаше сякаш щях да получа всичко, за което се бях борила.

И едно малко, незначително нещо се беше объркало.

Бях гледала как чашата ми се преобръща, разливайки тъмна кръв и изцапвайки перфектното бяло, и инстинктивно се бях сетила за инцидента. Бях видяла другата, по-бърза, ръка, но тялото ми бе продължило да се протяга, разтяга…

Вътре в мен, нещо се беше дръпнало в другата посока.

Разкъсваща. Чупеща. Агония.

Тъмнината ме беше завзела, а после беше отмита от вълна мъчение. Не можех да дишам — веднъж вече се бях давила и това тук беше различно; беше прекалено горещо в гърлото ми.

Части от мен се разтрошаваха, разпадаха, разрязваха…

Още тъмнина.

Гласове, този път крещяха, докато болката се завръщаше.

— Плацентата трябва да се е отделила!

Нещо по-остро от нож ме разкъса — думите, въпреки цялото мъчение, имаха смисъл. Отделена плацента — знаех какво означаваше това. Значеше, че бебето ми умираше вътре в мен.

— Изкарайте го! — изкрещях на Едуард. Защо вече не го беше направил? Не може да диша! Направи го сега!

— Морфинът…

Той искаше да изчака, искаше да ми даде болкоуспокояващи, докато нашето бебе умираше?!

— Не! Сега… — задавих се, неспособна да довърша.

Черни петна покриха светлината в стаята, когато студена точка на нова болка се заби ледено в стомаха ми. Беше грешно — борех се механично да предпазя утробата си, моето бебе, моят малък Едуард Джейкъб, но бях слаба. Дробовете ми ме боляха, кислородът изгаряше.

Болката отново избледня, макар че сега аз се бях закачила за нея. Моето бебе, моето бебе, умиращо…

Колко време беше минало? Секунди или минути? Болката беше преминала. Вцепенена. Не можех да чувствам. Нито все още можех да виждам, но чувах. Отново имаше въздух в дробовете ми, боричкайки се, под формата на грапави балони, нагоре — надолу, по гърлото ми.

— Сега стой с мен Бела! Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме оставиш! Продължавай да караш сърцето си да бие!

Джейкъб? Джейкъб, все още тук, все още опитващ да ме спаси.

Разбира се, исках да му кажа. Разбира се, че ще продължавам да карам сърцето си да бие. Не им ли бях обещала и на двамата?

Опитах да почувствам сърцето си, да го намеря, но бях толкова изгубена в собственото си тяло. Не можех да усещам това, което трябваше и нищо не си беше на мястото. Мигнах и намерих очите си. Можех да видя светлината. Не това търсех, но беше по-добре от нищо.

Докато очите ми се бореха да се нагодят, Едуард прошепна:

— Ренесме.

Ренесме?

Не беше бледият и перфектен син от моето въображение? Изпитах моментен шок. И след това, вълна от топлина.

Ренесме.

Принудих устните си да помръднат, накарах балоните въздух в гърлото ми да се превърнат в шепот на върха на езика ми. Насилих вдървените си ръце да се протегнат.

— Позволи ми… дай ми я.

Светлината танцуваше, разбиваща се в кристалните ръце на Едуард. Искрите бяха обагрени с червено, с кръвта, която покриваше кожата му. И още червено в ръцете му.

Нещо малко и борещо се, от което капеше кръв. Той докосна топлото телце до слабите ми ръце, почти сякаш аз я държах. Мократа й кожа беше гореща — като тази на Джейкъб.

Фокусирах погледа си; изведнъж всичко беше абсолютно ясно.

Ренесме не плачеше, но дишаше на бързи, накъсани вдишвания. Очите й бяха отворени, а изражението й бе толкова шокирано, че почти беше смешно. Малката, перфектно кръгла главичка беше покрита с дебел слой заплетени кървави къдрици. Ирисите на очите й бяха познато, но удивително, шоколадово кафяво. Под кръвта, кожата й изглеждаше бледа, кремава слонова кост. Цялата й кожа, освен бузите, които горяха румени.

Мъничкото й лице беше толкова абсолютно съвършено, че ме порази. Беше дори по-красива от баща си. Невероятно. Невъзможно.

— Ренесме — прошепнах аз. Толкова… красива.

Невъзможното лице изведнъж се усмихна — широка, съзнателна усмивка. Иззад розовите като мидички устни имаше пълен комплект от бели млечни зъбки.

Тя наклони главата си надолу, към гърдите ми, заравяйки я в топлината. Кожата й беше топла и копринена, но не се поддаде като моята.

Имаше болка отново — само едно топло прорязване. Ахнах.

И нея я нямаше. Моето бебе с ангелско лице го нямаше никъде. Не можех да я видя или чуя.

— Не! — исках да крещя. — Върни ми я обратно!

Но слабостта беше прекалено много. Ръцете ми за момент бяха като празни гумени маркучи, а след това, бяха просто нищо. Не можех да ги почувствам. Не можех да почувствам себе си.

Тъмнината се втурна пред очите ми, по-силно от преди. Като дебела превръзка за очи, твърда и бърза. Покривайки със смазваща тежест, не само очите ми, но и цялото ми Аз. Бях изтощена да се съпротивлявам. Знаех, че щеше да е толкова по-лесно да се предам. Да оставя черното да ме избута надолу, надолу, надолу към място където нямаше болка и умора, и безпокойство, и страх.

Ако беше само заради мен, не бих могла да се боря много дълго. Аз бях само човек, с не повече от човешка сила. Бях се опитвала да не изоставам от свръхестественото твърде дълго, както беше казал Джейкъб.

Но това не беше само заради мен.

Ако изберях лесния път сега, да оставя черното нищо да ме изтрие, бих наранила тях.

Едуард. Едуард. Моят и неговият живот бяха омотани в една единствена нишка. Отрежеш ли едната, режеш и двете. Ако него го нямаше, не бих могла да го преживея. Нито пък той, ако ме нямаше мен. А един свят без Едуард изглеждаше напълно безсмислен. Едуард трябваше да съществува.

Джейкъб, който се беше сбогувал с мен отново и отново, но винаги се бе връщал, когато имах нужда от него. Джейкъб, когото бях наранявала толкова много пъти, че беше чисто престъпление. Щях ли отново да го нараня, този път по-тежко от всякога? Беше останал за мен, въпреки всичко. Сега всичко, което беше поискал от мен, беше аз да остана за него.

Но тук беше толкова тъмно, че не можех да видя никое от лицата им. Нищо не изглеждаше нормално. Трудно беше да не се предам така.

Но продължих да се съпротивлявам срещу черното, макар че, беше почти рефлекс. Не се опитвах да го повдигна, просто устоявах, като не му позволявах да ме смачка напълно. Не бях Атлас, а усещах чернотата по-тежка от планета; не можех да понеса тежестта й. Единственото, което можех да направя беше да не бъда напълно заличена.

Това беше нещо като еталон за живота ми — никога не съм била достатъчно силна да се справям с нещата, извън моя контрол, да нападам враговете си, или да ги надбягам. Да избегна болката. Винаги човек и винаги слаба, единственото нещо, което някога съм можела да направя е да продължавам. Да понасям. Да оцелявам.

До този момент това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно и днес. Щях да понеса това, докато дойдеше помощ.

Знаех, че Едуард щеше да направи всичко по силите си. Не би се предал. Нито пък аз.

Успявах да удържа чернотата на не съществуването едва на сантиметри.

Все пак не беше достатъчна — тази решителност. Колкото повече време минаваше, а тъмнината печелеше осми и шестнайсети от моите инчове, имах нужда от нещо повече, за да черпя сила от него.

Дори лицето на Едуард не можех да извикам пред очите си. Нито това на Джейкъб, нито на Алис, Розали или Чарли, или Карлайл или Есме… Нищо. Това ме ужаси и се почудих дали не беше твърде късно.

Усещах как се изплъзвам — нямаше за какво да се хвана и задържа.

Не! Трябваше да оцелея това. Едуард зависеше от мен. Джейкъб, Чарли, Алис, Карлайл, Рене, Есме…

Ренесме.

И тогава, макар че все още не можех да видя каквото и да било, изведнъж можех да почувствам нещо. Сякаш бяха крайниците на призрак, аз си представих, че можех отново да почувствам ръцете си. А във тях, нещо малко и твърдо и много, много топло.

Моето бебе. Моят малък побутвач.

Бях успяла. Въпреки нулевата вероятност, аз бях достатъчно силна да остана жива, за да родя Ренесме, да удържа, докато тя беше достатъчно силна да живее без мен.

Почувствах топлото нещо в призрачните ми ръцете толкова реално. Притиснах го по-близо, беше точно където сърцето ми би трябвало да бъде. Знаех, че ще мога да се боря с тъмнината колкото беше нужно, когато държах здраво топлия спомен за дъщеря ми.

Топлината при сърцето ми стана все по-реална и все по-топла. По-гореща. Горещината беше толкова истинска, че беше трудно да повярвам, че си я измислях.

По-горещо.

Сега дори неприятно. Твърде горещо. Твърде, твърде горещо.

Автоматичната ми реакция на това, беше да пусна изгарящото нещо — както когато си хванал откъм грешния край машата за коса. Но в ръцете ми нямаше нищо. Те дори не бяха свити на гърдите ми. Ръцете ми лежаха мъртво и неподвижно някъде до мен. Горещината беше вътре в мен.

Изгарянето нарасна — засили се, после отслабна, и после отново се засили докато не надмина всичко, което някога бях изпитвала.

Усетих пулсът си, под сега беснеещия огън в гърдите ми, и осъзнах, че бях намерила сърцето си, точно навреме за да пожелая това да не беше ставало. Да пожелая да бях прегърнала мрака, докато още бях имала възможност. Исках да вдигна ръце, да разкъсам с нокти гърдите си и да изтръгна сърцето си — бях готова на всичко, само да се отърва от това мъчение. Но не можех да помръдна ръцете си, не можех да мръдна дори един от изгубените си пръсти.

Джеймс, който смачква кракът ми. Това не беше нищо. Това беше отдих на меко легло от пера. Бих понесла това сега, сто пъти. Сто удара. Бих ги поела и бих била благодарна.

Бебето, което чупеше, ритайки, ребрата ми, проправяйки пътя си през мен, парче по парче. Това не беше нищо. Беше като да се носиш по повърхността на разхлаждащ басейн. Бих приела това хиляди пъти. И бих била благодарна.

Огънят лумна още по-горещ и исках да крещя. Да се моля на някого да ме убие сега, на момента, преди да трябва да съм живяла и секунда повече в тази болка. Но не можех да помръдна устните си. Тежестта все още беше там, притискайки ме.

Осъзнах, че не тъмнината ме натискаше надолу; беше тялото ми, толкова тежко. То ме погребваше в пламъците, които разяждаха сърцето ми, за да излязат от него, за да се разпространят, носейки невъзможна болка, по раменете и стомаха ми, обгаряйки всичко по пътя си към гърлото ми, облизвайки лицето ми.

Защо не можех да помръдна? Защо не можех да викам? Това не беше част от историите.

Умит ми беше непоносимо ясен — изострен от свирепата болка, и видях отговора почти веднага след като можех да формирам въпросите.

Морфинът.

Сякаш беше преди хиляди живота, когато обсъждахме това — Едуард, Карлайл и аз. Едуард и Карлайл се бяха надявали, че достатъчно болкоуспокояващи щяха да помогнат да се преборя с болката от отровата. Карлайл беше опитал с Емет, но отровата вече горяла преди лекарството, запечатвайки вените му. Не беше имало време да се разпространи.

Бях държала лицето спокойно, бях кимнала и бях благодарила на рядко щастливата ми звезда, че Едуард не можеше да чете мислите ми.

Защото преди вече бях имала морфин и отрова в организма си и знаех истината. Знаех, че упойката на лекарство беше напълно безсмислена, докато отровата гореше във вените ми. Но не бе имало никакъв шанс да спомена този факт. Нищо, което би го разубедило още повече да ме промени.

Не бях предполагала, че морфинът би имал такъв ефект, че по този начин ще ме прикове и остави безгласна. Че ще ме парализира, докато изгарях.

Знаех всички истории. Знаех, че Карлайл беше останал достатъчно тих, докато е изгарял, за да не бъде открит. Знаех, че, според Розали, нямаше никаква полза от крещене. И затова, се бях надявала да бъда като Карлайл. Че ще повявам на думите на Розали и ще си държа устата затворена. Защото знаех, че всеки избягал от устните ми вик щеше да измъчва Едуард.

Сега, факта, че желанието ми се беше изпълнило, ми изглеждаше като някаква ужасна шега.

Ако не мога да викам, как бих могла да им кажа да ме убият?

Всичко, което исках беше да умра. Никога да не се бях раждала. Цялото ми съществуване не тежеше повече от тази болка. Не си заслужаваше да я преживявам дори и миг повече.

Оставете ме да умра, оставете ме да умра, оставете ме да умра.

И в едно безкрайно пространство, това беше всичко. Единствено изгарящото мъчение и моите безгласни писъци, умоляващи смъртта да дойде. Нищо друго, нито дори време. И затова беше безкрайно, без начало и без край. Един безкраен миг на болка.

Единствената промяна дойде когато изведнъж, сякаш това не беше невъзможно, болката ми се удвои. Долната половина на тялото ми, заглъхнала още отпреди морфина, сега изведнъж също гореше. Някаква скъсана връзка беше оправена — свързана от изпепеляващите пръсти на пламъка.

Безкрайното изгаряне продължи с пълна сила.

Можеше да са минали секунди или дни, седмици или години, но накрая, времето отново започна да означава нещо за мен.

Три неща се случиха едновременно, израснали едно от друго, така че не знаех, кое беше първо: времето тръгна отново, силата на морфина избледня, и станах по-силна.

Можех да усетя как контролът над тялото ми се връща на приливи, и тези приливи на контрол бяха първите ми показатели за минаващото време. Разбрах го, когато бях способна да мръдна пръстите на краката си и да свия ръката си в юмрук. Знаех, че мога, но не го направих.

Въпреки че огънят не намаля ни на йота, аз всъщност започнах да развивам нова способност да го чувствам, нова чувствителност, за да усетя, по отделно, всеки горещ език на пламъците, който се подаваше от вените ми. Открих че мислите ми можеха да го заобиколят.

Можех да си спомня защо не трябваше да крещя. Можех да си спомня причината, поради която се бях наела да изтърпя тази нетърпима агония. Можех да си спомня, че макар и сега това да изглеждаше невъзможно, съществуваше нещо, което би могло да си струва това мъчение.

Това се случи точно навреме, за да мога да се удържа когато тежестта напусна тялото ми. За всеки, който ме наблюдаваше, не би имало никаква промяна. Но за мен, докато се борех да задържа крясъците и буйстването заключени в тялото ми, където не можеха да наранят никой друг, чувството беше сякаш не бях вързана на кола, изгаряйки както досега, а вече аз се бях вкопчила в този кол за да се задържа в огъня.

Имах точно толкова сила, колкото да лежа там, неподвижно, докато изгарях жива до въглен.

Слухът ми ставаше все по-ясен и можех да отброявам трескавите, блъскащи удари на сърцето ми, за да отбелязвам времето.

Можех да отброявам слабите вдишвания и издишвания, които излизаха от устните ми.

Можех да отброявам и тези на някой, намиращ се близо до мен, неговите бяха ниски и равни. Движеха се по-бавно, затова се концентрирах върху тях. Те бяха най-важни за да осъзнавам минаващото време. По-равномерно и от махалото на часовник, това дишане ме изтегли през изгарящите секунди, към края.

Продължих да ставам все по-силна, а мислите ми все по-ясни. Когато се появиха нови шумове, можех да слушам.

Имаше леки стъпки, шепота на въздух, завъртян от отваряща се врата. Стъпките се приближиха и усетих натиск от вътрешната страна на китката си. Не можех да усетя хладината на пръстите. Огънят изпепели всеки спомен на хлад.

— Все още никаква промяна?

— Никаква.

Съвсем лек натиск, дихание върху горящата ми кожа.

— Не е останала никаква миризма от морфина.

— Знам.

— Бела? Можеш ли да ме чуеш?

Знаех, без никакво съмнение, че ако отключех стиснатите си челюсти, всичко щеше да отиде по дяволите — щях да пищя, крещя, да се гърча и буйствам. Ако отворех очи, ако дори трепнех с пръст — каквато и да е промяна щеше да бъде краят на моя контрол.

— Бела? Бела любима? Можеш ли да отвориш очи? Можеш ли да стиснеш ръката ми?

Натиск върху пръстите ми. Беше трудно да не откликна на този глас, но останах неподвижна. Знаех, че болката в гласа му сега, беше нищо в сравнение с това, което можеше да бъде. Сега той само се страхуваше, че се мъчех.

— Може би… Карлайл, може би беше твърде късно.

Гласът му беше заглъхнал; пречупи се на думата късно.

За секунда, решителността ми се разколеба.

— Чуй сърцето й Едуард. Бие по-силно дори от това на Емет. Никога не съм чувал нещо толкова жизнено. Ще бъде идеално.

Да, бях права да остана безшумна. Карлайл щеше да го успокои. Не беше нужно и той да страда с мен.

— А… а гръбнака й?

— Нараняванията й не бяха много по-лоши от тези на Есме. Отровата ще я излекува, както стана и с Есме.

— Но тя е толкова неподвижна. Трябва да съм направил нещо грешно.

— Или нещо правилно Едуард. Сине, ти направи всичко, което аз бих могъл да направя, че и повече. Не съм сигурен, че щях да имам постоянството, вярата, нужни за да я спасиш. Спри да се упрекваш. Бела ще бъде добре.

Пречупен шепот:

— Сигурно трябва да е в агония.

— Не знаем това. Имаше толкова много морфин в организма й. Не знаем какъв ефект ще даде това на преживяното от нея.

Лек натиск от обратната страна на лакътя ми. Още шепот:

— Бела, обичам те. Бела, съжалявам.

Исках толкова много да му отговоря, но нямаше да направя болката му по-силна. Не и докато имах силата да се държа неподвижно.

През цялото това време мъчителният огън продължаваше все така да ме изгаря. Но сега имаше толкова много пространство в главата ми. Място, да обмислям разговора им, място да си спомням какво се бе случило, място да гледам напред към бъдещето, и още много място останало, за страданието.

Също така и място да се безпокоя.

Къде беше бебето ми? Защо не беше тук? Защо те не говореха за нея?

— Не, оставам точно тук — прошепна Едуард, отговаряйки на не изговорена мисъл. — Те ще се оправят.

— Интересна ситуация — отвърна Карлайл. — А си мислех, че съм виждал горе-долу всичко.

— Ще се занимая с това по-късно. Ние ще се занимаем с това.

Нещо се натисна леко до горящата ми длан.

— Сигурен съм, че между нас петимата, ще удържим да не се превърне в кръвопролитие.

Едуард въздъхна:

— Не знам на чия страна да застана. С удоволствие бих ги набил с камшик и двамата. Е, по-късно.

— Чудя се какво ли ще мисли Бела по въпроса, чия ли страна ще заеме — почуди се Карлайл.

Едно ниско, обтегнато подсмихване:

— Сигурен съм, че ще ме изненада. Тя винаги го прави.

Стъпките на Карлайл отшумяха и се подразних, че нямаше по-нататъшно обяснение. Говореха толкова загадъчно само за да ме ядосат ли?

Върнах се към броенето на вдишванията и издишванията на Едуард, за да отбелязвам минаващото време.

 

Десет хиляди деветстотин четирийсет и три вдишвания по-късно, нечии други стъпки прошумоляха в стаята. По-леки. По-… ритмични.

Странно, че можех да разгранича минимални разлики между стъпките, които до днес изобщо не можех да чуя.

— Още колко? — попита Едуард.

— Няма да е след дълго — каза му Алис. — Виждаш ли колко е ясна е станала? Мога да я видя толкова по-добре.

Тя въздъхна.

— Още ли ти е тежко?

— Да, мерси, че ми го напомни — измърмори тя. — И ти би бил огорчен, ако осъзнаеш, че си окован от собствената ти природа. Виждам вампирите най-добре, защото аз самата съм вампир; виждам хората добре, защото бях човек, но тези смесените изобщо не мога да ги виждам, защото никога не съм била нещо подобно. Пфу!

— Съсредоточи се Алис.

— Да. Сега Бела е почти прекалено лесна за виждане.

Имаше дълъг миг мълчание и след това Едуард въздъхна. Беше нов звук, по-щастлив.

— Тя наистина ще се оправи — издиша той.

— Разбира се.

— Не беше такава оптимистка преди два дни.

— Не можех да видя хубаво, преди два дена. Но сега като е чиста от всички невидими участъци, си е супер лесно.

— Можеш ли да се концентрираш заради мен? Дай ми нещо приблизително във време.

Алис въздъхна:

— Толкова нетърпелив. Добре. Дай ми секунда…

Тихо дишане.

— Благодаря ти Алис — гласът му бе по-ведър.

Още колко? Не можеха ли поне да го кажат на глас заради мен? Прекалено много ли исках? Още колко много секунди щях да горя? Десет хиляди? Двайсет? Още ден — осемдесет и шест хиляди и четиристотин? По-дълго от това?

— Тя ще бъде заслепителна.

Едуард тихичко изръмжа:

— Тя винаги е била.

— Знаеш какво имам предвид. Погледни я — подсмъркна Алис.

Едуард не отговори нищо, но думите на Алис ми дадоха надежда, че може би не изглеждах като изгорял въглен, както се чувствах. Струваше ми се, че досега трябваше да съм се превърнала в купчина обгорели кокали. Всяка клетка от тялото ми беше изличена, до пепел.

Чух повея предизвикан от излизането на Алис. Чух шумоленето на материята, която тя раздвижи, търкайки се сама в себе си. Чух тихото „бъззз“ на лампата, която висеше от тавана. Чух лекия вятър да минава покрай къщата отвън. Можех да чуя всичко.

Някой долу гледаше мач. Моряците водеха с два гола.

— Мой ред е — чух как Розали се озъби на някого и в отговор имаше ниско ръмжене.

— Хайде сега… — предупреди Емет.

Някой изсъска.

Заслушах се за нещо повече, но сега се чуваше само мачът. Бейзболът не беше достатъчно интересен, за да ме разсея от болката, затова отново се заслушах в дишането на Едуард, броейки секундите.

 

Двайсет и една хиляди деветстотин и седемнайсет и половина секунди по-късно, болката се промени.

От светлата страна на нещата, започна да отшумява от пръстите на ръцете и краката ми. Да отшумява бавно, но поне правеше нещо различно. Май това беше. Болката си отиваше…

И тогава, лошите новини. Огънят в гърлото ми не беше същият като преди. Не само, че изгарях, но сега бях и прежадняла. Пресъхнала като пустиня. Толкова жадна. Изгарящ огън и изгаряща жажда…

Още лоши новини: огънят в сърцето ми стана по-горещ.

Как изобщо беше възможно това?

Ударите на сърцето ми, и така прекалено бързи, се засилиха — огънят ги подкара в едно ново трескаво препускане.

— Карлайл — повика Едуард. Гласът му беше тих, но ясен. Знаех, че Карлайл щеше да го чуе, ако се намираше в или около къщата.

Огънят се оттегли от дланите ми, оставяйки ги благословено безболезнени и хладни. Но се отправи към сърцето ми, което пламтеше горещо като слънцето и биеше с обезумяла нова скорост.

Карлайл влезна в стаята, Алис беше до него. Стъпките им бяха толкова отличителни, можех дори да кажа, че Карлайл беше отдясно и крачка напред пред Алис.

— Чуйте — каза им Едуард.

Най-шумното нещо в стаята беше полудялото ми сърце, удрящо с ритъма на огъня.

— А… — каза Карлайл — Почти свърши.

Облекчението ми от думите му беше засенчено от убийствената болка в сърцето.

Обаче китките и глезените ми бяха свободни. Огънят беше напълно потушен там.

— Скоро. — Алис се съгласи оживено. — Ще повикам другите. Да кажа ли на Розали да…?

— Да… да държи бебето надалече.

Какво? Не. Не! Какво имаше предвид с това да държи бебето ми надалече? Какво си въобразяваше?

Пръстите ми се свиха конвулсивно — раздразнението пробиваше през перфектната ми фасада. Стаята утихна, като изключим лудешкото блъскане на сърцето ми, всички те спряха да дишат за минута в отговор на това ми движение.

Една ръка стисна своенравните ми пръсти.

— Бела? Бела, любима?

Можех ли да му отговоря без да крещя? Замислих се над това за момент, и тогава огънят избухна още по-горещ във гърдите ми, чезнещ от колената и лактите ми. По-добре да не рискувам.

— Веднага ще ги доведа — каза Алис, с нотка на спешност в гласа, и чух шуменето на вятър при бързото й излизане.

И тогава… О!

Сърцето ми полетя, биещо със силата на въртящите се перки на хеликоптер, звукът беше почти една единствена продължителна нота; чувството беше сякаш щеше да ми раздроби ребрата. Огънят лумна в центъра на гърдите ми, изсмуквайки последните остатъци от другите части на тялото ми, за да захрани най-изпепеляващия досега пламък. Болката беше достатъчно, за да ме зашемети, да разбие желязната ми хватка на кола. Гърбът се изви като дъга, огънат сякаш огънят беше хванал сърцето ми и ме дърпаше нагоре.

Не позволих на никоя друга частичка от тялото ми да помръдне, когато гръдният ми кош се тръшна обратно на масата.

Настана битка вътре в мен — спринтиращото ми сърце се състезаваше с атакуващия огън. И двете губеха. Огънят беше обречен, вече беше изгорил всичко, което ставаше за горене; сърцето ми галопираше към последния си удар.

Огънят затегна хватката си около този последен човешки орган и се нахвърли върху него с един последен, непоносим устрем. На този устрем бе отговорено с дълбок и глух звук. Сърцето ми се запъна два пъти, и след това отново издаде глухия шум, само още един единствен път.

Нямаше звук. Никакво дишане. Нито дори моето.

За миг, отсъствието на болката беше всичко, което можех да проумея.

И тогава отвори очи и се взрях над мен с почуда.