Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 262 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Корекция
Зорница Иванова (2009)
Корекция
Ирина Пенева (2009)
Корекция
i_m_i (2009)

Превод от английски: Грета Иванова, Иванина Хлебарова, Камелия Проданова, Натали Димитрова, Моника Колчевска, Симона Ватева, Тереза, Яна Кисьова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)
  3. — Замяна: Търговецът от Венис -> Венецианският търговец

Статия

По-долу е показана статията за Зазоряване (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Зазоряване
Breaking Dawn
АвторСтефани Майър
Първо издание2 август, 2008 г.
 САЩ
ИздателствоLittle, Brown and Company
Оригинален езиканглийски
Жанрпаранормално, романтика, юношеска
ПредходнаЗатъмнение

„Зазоряване“ (на английски: Breaking Dawn) е четвъртият роман от поредицата „Здрач“ на Стефани Майър. Това е последната книга от сагата, разказвана от перспективата на Бела Суон. Книгата е разделена на три части, като втората е през погледа на Джейкъб Блек. Романът е пуснат в продажба на 2 август 2008 г. със специално среднощно парти в голям брой книжарници.[1] От първоначалните 3,7 милиона копия, 1,3 от тях са продадени в рамките на 24 часа.[2]

В първата част на книгата се разглежда сватбата на Бела и Едуард. След това меденият им месец, прекаран близо до Бразилия на остров Есме, притежаван от майката на Едуард – Есме. Едуард изпълнява желанието на Бела и прави любов с нея. Скоро след това тя установява, че е бременна, което бива потвърдено от Карлайл. Понеже е загрижен за здравето на Бела, Едуард иска тя да направи аборт, но в крайна сметка Бела решава да задържи детето и се обръща за помощ към Розали, знаейки, че тя винаги е искала деца.

Втората част представя периода от бременността на Бела до раждането ѝ от гледната точка на Джейкъб. Подозирайки каква опасност би могло да крие новороденото, глутницата върколаци планува да го убие, дори това да струва живота на Бела. Джейкъб изобщо не е съгласен с решението и напуска глутницата, и създава своя заедно със Сет и Лия Клиъруотър. Бела е измъчвана от постоянни болки, губи много кръв, а тялото и е цялото в синини. Кълън разбират, че съществото в нея се нуждае от кръв и тя започва да я изяжда от вътре. Има множество счупени кости. Не след дълго Бела ражда, но бебето изпочупва много от костите ѝ /даже и гръбнака и/ и предизвиква огромни кръвозагуби, така че за да спаси живота ѝ, Едуард я превръща във вампир. Джейкъб, който присъства на раждането, незабавно открива, че е здраво свързан с новороденото момиченце, Ренесме.

Третата част се връща към гледната точка на Бела, превърната във вампир и наслаждаваща се на живота и способностите си. Вампирката Ирина остава с впечатлението, че новороденото е дете, превърнато във вампир-нещо забранено от Волтури, и им съобщава за нарушението, което кара Волтури да вземат решението да унищожат Ренесме и семейството на Едуард. В опит за спасение Кълън събират свидетели, които потвърждават, че законът не е нарушен по никакъв начин. Волтури екзекутират Ирина заради грешката ѝ, но не са сигурни дали новоредното, каквото е, не е заплаха за тайното съществуване на вида им. Междувременно Алис и Джаспър намират Науел, 150-годишен човек-вампир, кръстоска точно като Ренесме. Той демонстрира, че не е опасен, и Волтури си заминават. Едуард, Бела и Ренесме се връщат у дома с мир.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. Breaking Dawn Release Party. // StephenieMeyer.com. Посетен на 7 септември 2008.
  2. Jim Milliot. 'Breaking Dawn' Breaks Hachette Records // Publishers Weekly, 4 август 2008. Посетен на 18 октомври 2008.

18. НЕ СЪЩЕСТВУВАТ ДУМИ ЗА ТОВА

Тялото на Бела, покрито с червено, рязко започна да се тресе в ръцете на Розали, все едно някой беше пуснал ток през него. През цялото време лицето й беше празно — в безсъзнание. Това, което я движеше беше дивото мятане, което идваше от средата на тялото й. Докато тя се тресеше, силни щраквания и изпуквания поддържаха гърчовете й. Розали и Едуард замръзнаха за най-кратката половин секунда и се раздвижиха. Розали обви тялото на Бела в ръцете си и крещейки, толкова бързо, че беше трудно да се различат отделните думи, тя и Едуард се изстреляха по стълбите и към втория етаж. Изтичах след тях.

— Морфин! — Едуард извика към Розали.

— Алис, набери на Карлайл! — изкрещя Розали.

Стаята в която ги последвах, изглеждаше, като спешно отделение по средата на библиотека. Осветлението беше ярко и бяло. Бела беше на масата под светлината, кожата й изглеждаше призрачна. Тялото й се мяташе, като риба на пясъка. Розали притисна Бела надолу, рязко дърпайки и късайки дрехите й, докато Едуард забиваше спринцовка в ръката й.

Колко пъти си я бях представял гола? Сега не можех да я погледна. Страхувах се да запазя тези спомени в главата си.

— Какво става, Едуард?

— Той се задушава!

— Сигурно плацентата се е отлепила!

Някъде там, Бела се събуди. Тя отговори на думите им със писък, който се заби в ушите ми.

— Извадете го! — крещеше тя. — Не може да диша! Направете го, сега!

Видях червените точки да изскачат, когато писъкът й спука кръвоносните съдове в очите й.

— Морфинът… — изръмжа Едуард.

— Не! Веднага! — нова струя кръв заглуши това, което тя пищеше. Той отчаяно държеше главата и изправена, опитвайки се да прочисти устата й за да може да диша.

Алис се втурна в стаята и закачи малка синя слушалка под костта на Розали. След това Алис отстъпи, златните й очи разширени и пламтящи, докато Розали съскаше като обезумяла по телефона.

На силната светлина, кожата на Бела изглеждаше по-морава и черна, отколкото бяла. Тъмно червено се просмукваше под кожата през огромната потръпваща издутина на стомаха й. В ръката на Розали се появи скалпел.

— Остави морфина да се разпространи — Едуард й крещеше.

— Няма време — изсъска Розали — Той умира!

Ръката и се доближи до корема на Бела и ярко червена струя шурна от мястото, където беше пробила кожата. Като, че ли някой беше обърнал пълна кофа или кранчето беше пуснато докрай. Бела трепна, но не изпищя. Все още се давеше.

И тогава, Розали загуби концентрация. Видях как изражението й се промени, видях как устните й се отдръпнаха оголвайки зъбите й, а черните й очи проблеснаха от жажда.

— Роуз, не! — изръмжа Едуард, но ръцете му бяха заети, докато се опитваше да изправи Бела за да може да диша.

Хвърлих се към Розали, прескачайки масата, без да си правя труда да се преобразявам. Когато ударих каменното й тяло, поваляйки я към вратата, усетих скалпела да се забива дълбоко в лявата ми ръка. Дясната ми длан се размаза в лицето й, заключвайки челюстта й и блокирайки въздушните й пътища.

Възползвах се от контрола върху лицето на Розали, за да обърна тялото й в позиция, в която мога да я изритам в стомаха. Беше все едно ритам бетон. Тя полетя към рамката на вратата, огъвайки част от нея. Малката слушалка в ухото й се разби на малки парченца. Алис вече беше там, теглейки я за гърлото за да я изведе в коридора.

Трябваше да призная на Русокосата — не се опитваше да се бие с нас. Искаше да победим. Остави ме да я разхвърлям така, за да спаси Бела. Е, да спаси онова нещо.

Изтръгнах острието от ръката си.

— Алис, изведи я от тук! — извика Едуард. — Заведи я при Джаспър и я дръж там! Джейкъб, имам нужда от теб!

Не гледах как Алис довършва работата. Обърнах се към операционната маса, където Бела вече посиняваше, очите й бяха разширени и втренчени.

— Сърдечен масаж? — Едуард изръмжа, бързо и изискващо.

— Да!

Опитах се набързо да преценя лицето му, търсейки някакъв знак, че ще реагира като Розали. Но там имаше само целенасочена ярост.

— Накарай я да диша! Трябва да го извадя, преди…

Друго разтрошаващо щракване излезе от тялото й, най-силното до момента, толкова силно, че и двамата замръзнахме шокирани, чакащи писъкът й. Нищо. Краката й, до този момент свити в агония, сега се отпуснаха в неестествена позиция.

— Гръбнакът й — той се задави от ужас.

— Извади го от нея! — изръмжах аз, хвърляйки скалпела към него. — Сега вече, няма да усети нищо!

Наведох се над главата й. Устата й изглеждаше празна, за това притиснах устните си към нейните и изпълних белия й дроб с въздух. Усетих тялото й да се повдига, следователно нищо не блокираше гърлото й.

Устните й имаха вкус на кръв.

Можех да чуя как сърцето й бие, неравномерно. Поддържай го, помислих си яростно към нея, издишайки нов порив въздух в тялото й. Обеща ми. Накарай сърцето си да бие.

Чух мекия, мокър звук на скалпела да преминава през стомаха й. Повече кръв капеше по пода.

Следващият звук ме разтърси, неочакван, ужасяващ. Като разкъсване на метал. Звукът ме върна към нощта на поляната, преди толкова много месеца, раздиращия звук на новородените, разкъсвани на парчета. Погледнах и видях лицето на Едуард притиснато към подутината. Вампирски зъби — сигурен начин да пробиеш вампирска кожа.

Побиха ме тръпки, докато издишах още въздух в Бела.

Тя се закашля към мен, мигаше, въртейки очи сляпо.

— Стой с мен, Бела! — извиках й — Чуваш ли ме? Остани! Няма да ме изоставиш. Накарай сърцето си да бие!

Очите й се завъртяха, търсейки мен или него, но не виждаха нищо.

Въпреки това се вгледах в тях, задържайки погледа си там.

Изведнъж тялото й замръзна под ръцете ми, въпреки, че продължаваше да диша и сърцето й все още биеше. Осъзнах, че тишината означаваше, че е свършило. Сигурно е излязло от нея.

И то беше.

— Ренесме — прошепна Едуард.

Значи, Бела не е била права. Не беше момчето, което си представяше. Каква изненада. Тя за какво ли не грешеше?

Не отместих поглед от зачервените й очи, но усетих ръцете й леко да се вдигат.

— Нека аз… — прошепна тя с дрезгав глас — Дай ми я.

Трябваше да се досетя, че той винаги би и дал това, което искаше, без значение колко глупаво беше то. Но не съм си представял, че ще я послуша сега. За това и не се опитах да го спра.

Нещо топло докосна ръката ми. Това трябваше да привлече вниманието ми. Нищо не беше топло за мен.

Но не можеш да отделя погледа си от лицето на Бела. Тя мигна и се загледа, най-после виждайки нещо. Изстена странно, слабо напяване.

— Ренес… ме. Толкова… красива.

И тогава ахна — ахна от болка.

Докато погледна, вече беше прекалено късно. Едуард беше грабнал топлото кърваво нещо от ръцете й. Очите ми пробягаха по кожата й. Беше почервеняла от кръвта — кръвта, която излезе от устата й, кръвта по съществото и прясна кръв избликваше от един малък белег, над лявата й гърда, с формата на двоен полумесец.

— Ренесме, не — измърмори Едуард, сякаш учеше малкото чудовище на обноски.

Не погледнах нито един от двамата. Гледах само Бела, докато очите й се извъртяха назад.

С един последен слаб удар, сърцето й се поколеба и затихна.

Тя пропусна половин удар и тогава ръцете ми бяха на гръдния й кош, правейки сърдечен масаж. Броях в главата си, опитвайки се да поддържам ритъм. Едно. Две. Три. Четири.

Прекъснах за една секунда, за да напълня дробовете й с въздух.

Не виждах нищо. Очите ми бяха мокри и замъглени. Но бях много чувствителен към звуците в стаята. Неохотното туп-туп на сърцето й под настоятелните ми ръце, ударите на собственото ми сърце и още едно — неравномерни удари, прекалено бързи, прекалено слаби. Не можех да им намеря място.

Насилих още въздух в гърлото на Бела.

— Какво чакаш? — въздъхнах аз, задъхано, помпайки сърцето й. Едно. Две. Три. Четири.

— Вземи бебето — бързо каза Едуард.

— Изхвърли го през прозореца — Едно. Две. Три. Четири.

— Дай я на мен — чу се тих мелодичен глас от вратата.

Аз и Едуард изръмжахме в един и същ момент.

Едно. Две. Три. Четири.

— Контролирам се — обеща Розали — Дай ми бебето, Едуард. Ще се погрижа за нея, докато Бела…

Дишах вместо Бела, по време на размяната. Неравномерното туп-туп-туп затихна с разстоянието.

— Мръдни си ръцете, Джейкъб.

Вдигнах поглед от белите очи на Бела, все още помпайки сърцето й. Едуард имаше спринцовка в ръката си — цялата сребърна, сякаш бе направена от стомана.

— Какво е това?

Каменната му ръка избута моята от пътя му. Чу се тихо хрускане, когато ударът му счупи малкия ми пръст. В същия момент, той заби иглата право в сърцето й.

— Отровата ми — отговори той, докато натискаше буталото.

Можех да чуя удара на сърцето й, все едно беше пуснал ток през нея.

— Продължавай да го поддържаш — заповяда той. Гласът му беше леден, мъртъв. Свиреп и нехаен. Като че ли беше машина.

Пренебрегнах болката от заздравяващият ми пръст и отново започнах масажа. Беше по-трудно, сякаш кръвта й се втвърдяваше — по-гъста и по-бавна. Докато тласках сега гъстата кръвта през артериите й, наблюдавах какво прави той.

Изглеждаше сякаш я целува, докосваше устните си към гърлото й, китките й, към вътрешността на ръката й. Но можех да чуя сочното разкъсване на кожата и докато зъбите му я пробиваха, отново и отново, вкарвайки отрова в системата й, на колкото се може повече места. Видях бледият му език да преминава през кървящите рани, но преди това да ме отврати или ядоса, осъзнах какво правеше. Там където езикът му разнесеше отровата върху кожата й, тя се затваряше. Задържайки отровата и кръвта в тялото й.

Издишах още въздух в устата й, но там нямаше нищо. Безжизненото повдигане на гърдите й в отговор. Продължих да помпам сърцето й, броейки, докато той работеше над нея обезумяло, опитвайки се да я събере. Всички коне и войни на краля…

Но там нямаше нищо, само аз и той.

Работейки над един труп.

Защото само това беше останало, от момичето, което и двамата обичахме. Това разрушено, обезкръвено, разкъсано тяло. Не можехме да възстановим Бела.

Знаех, че е прекалено късно. Знаех, че е мъртва. Бях сигурен, защото привличането го нямаше. Не виждах никаква причина да седя тук до нея. Тя вече не беше тук. Значи това тяло не значеше нищо за мен. Несъзнателната нужда да бъда до нея беше изчезнала.

Или по-точната дума е, че се беше преместила. Усещах привличането от противоположната посока. От долния етаж, през вратата. Силното желание да се махна от тук и никога, никога да не се върна.

— Тръгвай, тогава — той щракна със зъби и избута ръцете ми, заемайки моето мястото. Този път, май три пръста бяха счупени.

Изправих ги сковано, без да обръщам внимание на пулсиращата болка.

Той блъскаше мъртвото й сърце по-бързо от мен.

— Тя не е мъртва — изръмжа той — Ще се оправи.

Вече не бях сигурен дали говори на мен.

Обръщайки се, оставяйки го с неговата смърт, тръгнах бавно към вратата. Толкова бавно. Не можех да накарам краката си да се движат по-бързо.

Това беше, значи. Океанът от болка. Другият бряг беше толкова далеч през кипящата вода, че не можех да си го представя, още по-малко да го видя.

Отново се чувствах празен, сега, когато бях загубил целта си. Битката ми да спася Бела продължи толкова дълго. Но тя нямаше да бъде спасена. Съзнателно се беше жертвала, да бъде разкъсана от детето на онова чудовище, така, че битката беше загубена. Всичко свърши.

Потреперих от звука, който се чуваше зад мен, докато слизах по стълбите — звукът на едно мъртво сърце, принудено да бие.

Исках да изсипя белина в главата си и да я оставя да изпържи мозъка ми. Да изгори образите от последните минути на Бела. Щях да понеса мозъчното увреждане, ако щеше да ми помогне да забравя — писъците, кървенето, непоносимото хрущеше и щракването, когато новороденото чудовище я разкъсваше отвътре.

Исках да тичам, да прескоча стълбите и да изтичам през вратата, но краката ми бяха тежки като желязо и чувствах тялото си по-изтощено от всякога. Влачех се по стълбите, като куц старец.

Спрях на последното стъпало, събирайки сили да стигна до вратата.

Розали беше с гръб към мен, на чистата част от белия диван, гукайки и мърморейки на увитото в одеяло нещо в ръцете й. Трябва да е чула че спрях, но ме игнорира, залисана в своя момент на откраднато майчинство. Може би сега щеше да е щастлива. Розали получи това, което искаше, а Бела никога нямаше да дойде да вземе съществото от нея. Зачудих се, дали отровната русокоска не се беше надявала на това, през цялото време.

Тя държеше нещо тъмно в ръцете си и от малкия убиец, който държеше се чуваше жадно сучене.

Във въздуха се носеше мирис на кръв. Човешка кръв. Розали го хранеше. Разбира се, че искаше кръв.

С какво друго би могъл да храниш чудовището, което жестоко осакати собствената си майка? Можеше просто да изпие кръвта на Бела. Може би беше.

Докато слушах звука от храненето на малкия екзекутор, силата ми се върна.

Сила и омраза и горещина — червена топлина премина през главата ми, изгаряща, но не изтри нищо. Образите в главата ми бяха като гориво, изграждайки Ада, но отказвайки да бъдат погълнати. Усетих, че цялото ми тяло трепери, но не се опитах да го спра.

Розали не ми обръщаше никакво внимание, напълно погълната от съществото. Така разсеяна, тя нямаше да бъде достатъчно бърза да ме спре.

Сам беше прав. Съществото беше нарушение — съществуването му беше против законите на природата. Черен, бездушен демон. Нещо, което нямаше право да съществува.

Нещо, което трябваше да бъде унищожено.

Изглежда, все пак, привличането не ме е теглело към вратата. Сега можех да го усетя, насърчавайки ме, дърпайки ме напред. Подтиквайки ме да довърша това, да освободя света от това изчадие.

Когато съществото беше мъртво, Розали щеше да се опита да ме убие и аз щях да се бия. Не бях сигурен, дали щях да имам време да я убия, преди другите да се притекат на помощ. Може би да, може би не. Не ми пукаше особено.

Не ме интересуваше, дали вълците ще стоят безучастно, ще отмъстят или ще нарекат правосъдието на Кълън честно. Нищо нямаше значение. Всичко от което се интересувах, беше собственото ми правосъдие. Отмъщението ми. Нещото, което уби Бела, нямаше да живее и минута повече.

Ако Бела оцелееше, щеше да ме намрази за това. Щеше да иска лично да ме убие.

Но не ми пукаше. Нея не я интересуваха чувствата ми — остави се да бъде заклана като животно. Защо да мисля за чувствата й?

Тук идваше Едуард. Сега беше прекалено зает, обладан от безумното отрицание, опитвайки се да съживи един труп, за да слуша плановете ми.

Нямаше да имам възможност да изпълня обещанието си към него, освен ако, не бих се обзаложил за това, успеех да спечеля битката срещу Розали, Джаспър и Алис, трима срещу един. Но дори и да успеех, не мисля, че ще имам сили да го убия.

Нямах достатъчно милост в себе си да го направя. Защо да го оставя да избяга от това, което е направил? Не би ли било по-честно, по-приятно, да го оставя да живее с нищо, абсолютно нищо.

Почти се усмихнах, изпълнен с омраза, представяйки си го. Без Бела. Без изчадието убиец. И без, колкото членове на семейството му успеех да убия. Разбира се, сигурно ще сглоби последните, след като няма да съм наоколо да ги изгоря. За разлика от Бела, която никога нямаше да бъде цяла.

Зачудих се, дали съществото, можеше да бъде сглобено. Съмнявах се. То беше част и от Бела, трябва да е наследило малко от нейната уязвимост. Можех да чуя това, в малкото туптене на сърцето му.

Неговото сърце биеше. Нейното не.

Само една секунда беше минала, докато стигах до тези лесни решения.

Трептенето ставаше по-обтегнато и по-бързо. Приведох се, подготвяйки се да скоча към русокосия вампир и да изтръгна, със зъби, съществото от ръцете й.

Розали отново загука на съществото, оставяйки настрана празната метална бутилка и вдигайки съществото във въздуха, за да притисне лицето си към бузата му.

Перфектно. Новата й позиция беше идеална за удара ми. Наведох се и усетих как горещината започва да ме променя, докато привличането към убиеца растеше — беше по-силно от преди, толкова силно, че ми напомни за заповед от Алфа, сякаш щеше да ме смаже, ако не се подчинях.

Този път исках да се подчиня.

Убиецът се вгледа в мен зад рамото на Розали, погледът му по-съсредоточен, отколкото би трябвало да бъде погледът на някой новороден.

Топли кафяви очи, цвета на течен шоколад — същите, каквито бяха очите на Бела.

Треперенето ми спря, топлина премина през мен, по-силна от преди, но различна топлина — не изгаряща.

Излъчваща светлина.

Всичко в мен се изгуби, докато гледах малкото порцеланово лице на бебето полувампир, получовек. Всички… който ме задържаха към живот, бяха разрязани на малки парчета, като да отрежеш връвчиците на един куп балони. Всичко, което ме изграждаше — любовта ми към мъртвото момиче горе, любовта към баща ми, лоялността към новата ми глутница, любовта към по-големите ми братя, омразата към враговете ми, домът ми, именно ми, самият аз — в този момент се откъсна от мен — клъц, клъц, клъц — и се понесе към вселената.

Но аз не бях оставен на течението. Ново въже ме държеше, там където бях.

Не едно, а милиони. Не въжета, а стоманени жици. Милиони стоманени жици, всички ме придържаха към едно нещо — центъра на вселената.

Сега можех да го видя — как вселената се въртеше около тази точка. До този момент не бях виждал симетрията във вселената, но сега изглеждаше доста ясно.

Не гравитацията ме задържаше на мястото ми.

Беше момиченцето в ръцете на русокосия вампир, което ме държеше там.

Ренесме.

От горния етаж се чу нов звук. Единствения звук, който можеше да ме докосне в този безкраен момент. Обезумялото, препускащо туптене… едно променящо се сърце.