Джуд Деверо
Никол (22)

Глава двадесет и втора

— Какво правиш тук? — Жерар й помогна да слезе от гребната лодка и се огледа неспокойно наоколо.

— Трябва да те видя.

— Би могла да ми изпратиш съобщение. Аз щях да дойда пори тебе.

— Моля те! — Очите на Бианка плувнаха в сълзи. — Не ми се сърди! Не бих могла да живея при подобно напрежение.

Той я изгледа изпитателно:

— Върви с мене. Не бива да ни видят от къщата.

Тя кимна и го последва. Пътят не беше лесен. На два пъти тя трябваше да спира, за да си поеме дъх.

Когато стигнаха на височината над къщата, Жерар спря.

— Разкажи сега какво се е случило!

Той внимателно слушаше несвързаните обяснения и оплаквания на младата жена.

— Един момент! Значи той е научил, че детето не е било от него?

— Това опасно ли е?

Жерар не може да скрие презрението в погледа си.

— Съдиите няма да изпаднат във възторг от една изневяра.

— Съдиите? Какви съдии?

— Ами съдиите, които ще му дадат развод и ще ти отнемат всичко.

Бианка залитна и се подпря опипом на едно дърво. Смъкна се полека по дънера, докато седна на земята.

— Те не могат да ми отнемат онова, което съм спечелила по право. Той не може да ми го вземе!

Жерар коленичи пред нея.

— За мене е важно да разбера дали си сериозна. Защото има начин да му попречим да открадне онова, което ти принадлежи.

Тя го погледна мрачно:

— Говориш за убийство.

— Та той не се ли опита да те убие? Или ти се иска да се върнеш в Англия като разведена жена. Всеки да ти се смее, че не си могла един мъж да задържиш. Какво би казал баща ти?

О, тя много добре помнеше колко често баща й се беше подигравал с нея. Знае какво ще й каже: ето на, Клей не я е изтраял, след като е вкусил преди това от онова малко французойче… Баща й… Той ще се постарае тя никога да не може да забрави срама си.

— Как? — прошепна Бианка. — Кога?

Жерар се надигна и клекна на пръсти. В очите му се появи някаква странна светлина.

— Скоро. Трябва да стане много скоро. Не бива да допуснем той да разкаже някому за своите намерения… — Трепването на Бианка привлече погледа му. — Никол! — прошепна тя ужасено и притисна ръка към устата си.

Жерар светкавично се извърна. Зад него стоеше Адел, полускрита в храстите.

Трябваше доста време, докато Никол убеди майка си, че в горичката зад къщата никой не я причаква, за да я отведе в затвора. Адел излизаше за трети път сама навън.

Жерар направи широка крачка и хвана Адел за рамото.

— Какво чу? — попита той властно. Пръстите му се забиха в месото.

— Убийство — каза Адел, въртейки ужасени очи.

Жерар я плесна силно през лицето.

— Да, смърт! Твоята смърт! Разбра ли ме? Само ако кажеш една-едничка дума на някого, ще завлека Никол и близнаците на гилотината! Искаш ли да гледаш как главите им ще се търкулнат в коша, а? Искаш ли?

Адел се затресе от ужас.

Жерар описа с пръста си полукръг около шията й.

— Мисли за това! — прошепна той и я отблъсна от себе си.

Адел падна на колене, скочи бързо на крака и залитайки тръгна обратно към къщата.

Жерар пооправи вратовръзката си, дишайки тежко, и се обърна към Бианка. Тя седеше, опряла гръб на дървото и го гледаше с изплашени очи:

— Какво ти е? — сопна се той. — Защо ме гледаш така?

— Такъв не съм те виждала — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш? Че не си виждала мъж, който защитава жената, която обича? — Бианка уплашено сбърчи чело и Жерар продължи по-меко. — Трябваше да взема мерки, за да не разкаже на някой какво е чула.

— О, тя ще го разкаже. Разбира се, че ще го разкаже!

— Не и след онова, което й казах. Тя е луда, не си ли чула?

— Коя е тя? Помислих, че е Никол.

Той се поколеба.

— Майка й. — След това бързо продължи, преди Бианка да го заразпитва. — Нека се срещнем утре в един часа на същото място, където бяхме на пикник. Там ще съставим план за действие. Пак ще донеса кошница с хапване. А сега побързай, преди да те е видял някой. Не бих искал да ни виждат заедно… Още не — добави той бързо.

Жерар я хвана за ръка и я поведе към малкия пристан.

Никол се върна от мелницата и завари Джени с притеснено, измъчено лице.

— Майка ти! Страшен пристъп. Никой не може да я успокои.

Никол хукна нагоре.

— Maman! — Опита се да прегърне болната.

Лицето на Адел беше неузнаваемо, разкривено и страшно.

— Децата! — виеше Адел, удряйки с ръце около себе си. — Децата! Главичките им! Ще ги убият… Кръв! Убийство…

— Майчице, моля те! — Никол и говореше на френски. — Успокой се! Ти си на сигурно място!

Джени бе застанала на най-горното стъпало и не смееше да влезе.

— Тревожи се нещо за близнаците. Това ли ти казва и на тебе?

Никол безуспешно се мъчеше да хване ръцете на майка си.

— Мисля, че да. Говори за децата. Но може би има предвид моите братовчеди.

— Надали. Върна се преди малко запъхтяна и веднага се спусна да бута близнаците в малкия шкаф под стълбището.

— Дано само да не е изплашила децата!

Джени сви рамене.

— Те са й свикнали. Напъхаха се доброволно в шкафа, а после, докато аз я качвах нагоре, излязоха.

— Той ще ги убие! — пищеше Адел. — Не съм го познавала! Този човек! Аз никога не съм го виждала… И онази жена ще му помага…

— А сега какво говори? — попита отново Джени.

— Несвързани работи. Можеш ли да ми донесеш малко лауданум? Мисля, че ако заспи, ще се успокои.

Джени бързо изтърча надолу, а Никол се опитваше да успокои майка си. Адел бе страшно възбудена. Говореше за убийство, за гилотината, за някаква дебела жена… Ала когато изведнъж спомена и името на Клейтън, Никол настръхна.

— Какво Клейтън? — попита тя.

Очите на Адел гледаха диво, косата й беше разчорлена.

— Клейтън. Те искат да убият и Клейтън. И моите дечица, всичките ми дечица. Децата на всички хора… Те убиха кралицата. Ще убият и Клейтън.

— Кой? Кой, maman? Кой ще убие Клейтън?

— Тя. Убийцата на деца.

Джени бе застанала зад гърба на Никол.

— Струва ми се, че иска да ти каже нещо. Не спомена ли Клей, на мене така ми прозвуча.

Никол взе чашката с чай от ръцете на Джени.

— Ето, изпий това, maman! Ще се почувстваш по-добре. Ето така, мила…

— Не се наложи да чакат дълго действието на приспивателното.

Долу чуха да влиза Жерар.

— Жерар! — посрещна го Никол. — Случило ли се е днес нещо, което би могло да възбуди мама?

Той се извърна бавно с лице към нея.

— Не съм я виждал изобщо. Пак ли пристъп?

— Не вярвам това много да ви разтревожи! — клъвна го Джени злобно откъм огнището. — Да имахте поне капчица чувство към нея, все пак съпруга ви е!

— Положително не бих споделил чувствата си с такива като вас — отвърна бързо Жерар.

— Моля ви! Моля ви, престанете и двамата! — въздъхна Никол. — С тези взаимни упреци не можете да помогнете на майка ми.

Жерар кимна.

— Не е страшно. Просто един от нейните пристъпи. Би трябвало вече да сте свикнали с това.

Никол отиде до кухненската маса.

— Но има нещо различно този път. Имам чувството, че се опитва да ми каже нещо.

Жерар я изгледа с премрежен поглед.

— Какво ли би казала, което да не сте чували поне сто пъти досега. Тя говори все за едно, за смърт и за убийства.

— Така е — отвърна Никол замислена. — Но този път тя спомена името на Клей.

— На Клей, нали? — възкликна Джени. — И на мене така ми се чу. Но тя изобщо не познава Клей, нали така?

— Не, доколкото зная. Говореше нещо за някаква пълна жена.

— Хм, никак не е трудно да отгатне човек кого има предвид — изръмжа Джени.

— Разбира се, че не! — намеси се Жерар е неочаквана живост. — Тя сигурно е видяла Клей и Бианка, и тъй като са непознати за нея, се е изплашила. Нали знаете в каква паника изпада от непознати лица.

— Предполагам, че е така — каза Никол. — И все пак като че ли има още нещо. Повтаряше непрекъснато, че Клейтън ще бъде убит.

— Ох, тя непрекъснато все повтаря, че някой си ще се опита да убие друг някой си — каза с досада Жерар.

— Възможно е. Тя всичко смесва, миналото и настоящето…

Преди Жерар да каже нещо, Джени подвикна:

— Няма смисъл да си блъскаш главата! Опитай се утре да поговориш с майка си. Като се наспи хубаво, утре може да ти разкаже по-ясно какво е искала да каже. Хайде сега, седни да хапнеш нещо за вечеря!

Малката къща бе тъмна и тиха. Навън реката бе престанала да бучи, спокойна и доволна в новото си русло. Беше необикновено топло за септември, човек не можеше да търпи и най-леката завивка.

 

 

Адел бе неспокойна. Въпреки голямата доза сънотворно, тя се мяташе в леглото, измъчвана от кошмари. Знаеше, че трябва да съобщи нещо, но не знаеше как. Кралят и кралицата на Франция… Не, не са те! Това е друг човек, някой си, чието лице не е виждала. Но вижда добре смъртта. О, тя познава смъртта! Смъртта на този човек… Смъртта на всички хора.

Жерар угаси тънката пура, която пушеше, и стана безшумно от леглото. Застана прав, загледан в жена си. Бяха минали месеци, откакто не я бе държал в ръцете си. Във Франция се чувстваше поласкан да бъде женен за една Куртален, нищо че беше много по-възрастна от него. Ала след като видя Никол, в него не остана и искрица чувство към съпругата му. Никол — едно по-нежно и по-младо копие на майката…

Тихо, безкрайно предпазливо — нито една дъска да не проскръцне — той мина откъм страната на Адел и приседна на леглото. Пресегна се и взе една възглавница.

Адел отвори очи, преди да притисне възглавницата върху лицето й. Тя започна да се бори, да се съпротивлява, но сама чувстваше, че няма никакъв смисъл. Нали точно това бе очаквала толкова дълго! През всичките тези безкрайни дни в затвора. Беше очаквала всяка секунда смъртта. Най-после тя дойде. Адел беше подготвена за нея.

Жерар махна възглавницата от лицето на Адел. Изглеждаше по-хубава в смъртта си, някак си по-млада, отколкото бе през всичките тези години, прекарани с нея.

Жерар стана и прекоси стаята — доближи се до одеялата, които преграждаха половината, в която спяха Джени и Никол. Гледаше като хипнотизиран тялото на Никол, едва прикривано от тънката нощница. Чак ръцете го боляха от желание да докосне извивките на тялото й.

— Ще стане — прошепна той. — Скоро. Много скоро!

Той се върна в леглото си, изпъна се до жената, която току-що бе убил, и се унесе в сън. Сега вече Адел няма да му пречи, няма да го дразни с безумните си брътвежи.

Никол бе самичка в къщата, когато намери на сутринта безжизненото тяло на майка си. Близнаците бяха тръгнали с Джени да берат ябълки, а Жерар се бе измъкнал както обикновено, без да каже дума.

Тя седеше неподвижно на крайчеца на леглото, държеше студената ръка на своята майка и галеше лицето й — беше просто страшно, колко много прилича на нейното собствено лице. Никол стана и бавно излезе от къщата.

Запъти се нагоре към хълма, оттам често гледаше към мелницата и своя дом. Изведнъж се почувства сама, без никого. Години наред бе вярвала, че цялото й семейство е мъртво. След това се бе появила Адел и отново се беше получила някаква близост, чувството, че принадлежиш към нещо… Сега й остава само Клей…

Тя погледна отсреща към Ейръндел хол — прекрасен в светлината на първите слънчеви лъчи. Клей… Но Клей изобщо не е с нея! Би трябвало да се примири с мисълта, че и той бе излязъл от живота й така, както я бе напуснала майка й.

Никол седна на земята и сгъна колене чак до брадичката си. Скри лице в дланите си. Никога няма да престане да го обича. Никога няма да престане да се стреми към него. Единственото, от което има нужда сега, е утехата на неговите ръце. Да й каже той, че животът й продължава и след като майка й вече я няма… Дори последните думи на Адел бяха за Клей…

Никол изведнъж вдигна глава. „Една дебела жена иска да убие Клейтън…“ Ясно! Как не помисли за това?! Адел трябва да е дочула някъде, че Бианка иска да убие Клей.

В главата й се застрелкаха какви ли не предположения. Възможно е Бианка да се е срещнала с някого отсам реката, когото с наела да убие Клейтън… Ако Клейтън изчезне, Бианка остава единствена собственица на плантацията…

Никол скочи и хукна надолу към пристана. Не усети как прекоси реката. Щом почувства твърда почва под краката си, върза лодката, привдигна поли и хукна към къщата.

— Клей! — извика тя. — Клей? — Надзърташе от стая в стая. Дори и обезумяла от тревога, почувства, че къщата сякаш я приема с отворени обятия.

Портретът на Бет сега висеше в трапезарията. Бързо влезе в библиотеката — тук всичко бе изпълнено с присъствието на Клей. Сякаш току-що бе излязъл — всичко си бе така, както го е оставил — разхвърляните документи по писалището, книгите на масичката…

Не го чу, но просто го усети с тялото си, когато влезе и застана зад гърба й. Долови неговата миризма, смесена с уханието на кожа и на тютюн. Тя пое дълбоко дъх и се извърна бавно към него.

Не се бяха виждали от онази дъждовна нощ. Сломеният, потиснат Клей, който беше дошъл тогава през реката, за да помогне за прокопаването на канала, й беше чужд. Но този мъж сега, застанал пред нея, беше човекът, в когото се бе влюбила. Ленената му риза бе закопчана до врата. Бе леко изпотен, с ръце черни до лактите от тютюневата смола. Застанал така, с леко разкрачени крака и ръце, сложени на кръста, той й заприлича на мъжа, когото бе наблюдавала с далекогледната тръба от пощенското корабче.

— Плакала си — каза той само.

Гласът му извика познатите тръпчици по целия й гръбнак. Забрави всичко, забрави за какво е дошла… Тя се обърна и несъзнателно тръгна към вратата.

— Чакай! — Беше заповед и тя се подчини. — Погледни ме!

Никол се обърна бавно към него.

— Какво е станало? — гласът му бе загрижен.

В очите й избликнаха люти сълзи.

— Майка ми… умря. Трябва да си ида. У дома.

Погледът му улови нейния и го задържа за една безкрайна секунда.

— Не знаеш ли, че тук си у дома?

Сега вече тя не можеше да сдържа повече риданията си. Не бе предполагала, че Клейтън Армстронг има все още такава страшна власт над нея. Хълцайки, тя поклати глава и устните й произнесоха едно глухо „не“.

— Ела при мене! — Гласът му бе спокоен, но тонът му не търпеше възражения.

Никол се поколеба. Някъде в мозъка й все още имаше искрица разум. Не бива да подновява онова, което е било някога помежду им! Разумът й го подсказваше, но краката й не му се подчиниха. Тя пристъпи към Клей. Той я гледаше, излъчваше такава притегателна сила, струваше й се, че може да докосне тази сила с ръка.

— Ела! — повтори той.

Очите й плувнаха в сълзи и тя се хвърли към него. Той я вдигна на ръце и я отнесе на кушетката.

— Ето така. Ако ще плачеш, плачи на рамото на своя мъж!

Той галеше косите й, докато тя хълцаше, неутешима от смъртта на майка си. Мина доста време, преди той да я накара да говори. Поиска да му разкаже за майка си, за добрите стари времена… Тя му разказа за Адел и близнаците, как хубаво се забавляваха, като че са три деца…

Изведнъж Никол се стресна. Седна с изпънат гръб и заговори за онова, което я бе довело всъщност в Ейръндел ход.

— Значи идваш да ме предупредиш, че някой се кани да ме убие?

— Не някой! — каза Никол. — Бианка. Мисля, че мама точно това искаше да ми съобщи. Бианка възнамерява да те убие.

Клей се замисли за миг.

— Ами ако майка ти е чула Айзък или някой от другите мъже, които са се шегуваш нещо за Бианка? Един от моите хора ми каза неотдавна, че ако имал жена като моята, щял като нищо да я убие.

— Това е ужасно! — потръпна Никол.

Клей сви рамене.

— Много е възможно Адел да е чула нещо такова, някаква глупава приказка, която е взела за сериозна заплаха.

— Но Клей…

Той сложи пръст на устните й.

— Щастлив съм, че си се разтревожила толкова много, та чак тичаш да ме предупредиш. Но Бианка не е убийца. Тя няма нито кураж, нито ум за такова нещо. — Погледът му се премести върху устата й и той си спомни старата ласка. Очерта закачливо горната й устна. — Колко ужасно ми липсваше тази твоя смешна уста. Дето е като обърната наопаки…

Тя се отдръпна. Не й беше възможно да размишлява, когато седи на скута му.

— Нищо не се е променило…

Той й се усмихна.

— Правилно! Между нас нищо не се е променило, всичко е същото, от онзи миг, в който едва не те изнасилих в каютата на кораба. Ние се влюбихме един в друг от първия миг и това никога няма да се промени.

— Недей, моля те! — изохка тя. — Всичко това е минало. Бианка…

Той вдигна вежди:

— Не желая да чувам това име повече! След наводнението дълго размислях. Всъщност в онази нощ аз разбрах, че ти все още ме обичаш. Не е Бианка причината за проблемите, възникнали помежду ни. Виновни сме си ние, с нашето упорство. Знаеш, че се боях да не загубя плантацията, а и не бях достатъчно силен… Ти пък не ми вярваше достатъчно…

— Клей — започна тя. Със сърцето си знаеше, че той е прав. Но й беше приятно да чуе тези признания от устните му.

— Всичко е наред, любима! Ще започнем всичко отначало. И този път няма да се разделим! Този път вече никой няма да може да ни раздели.

Тя го гледаше прехласнато. Бяха преминали през толкова много изпитания, но любовта им бе издържала на всичко. Да, сега вече бе убедена, че могат да го направят.

— Струва ми се, че никога не съм си отивала оттук…

Той я целуна по тила.

— А сега бързо слизай от скута ми, защото иначе ще те хвърля на кушетката и ще те изнасиля!

Толкова бе искала да може да се смее с него, да се отпусне. Но сърцето й бе свито от скръб за Адел.

— Ела сега, сладка моя — подкани я тихо Клей. — Да се върнем в мелницата и да се погрижим за майка ти. Времето е пред нас, имаме да мислим за толкова много неща! — Той вдигна с пръсти брадичката й. — Вярваш ли ми?

— Да — каза Никол. — Вярвам ти.

Почувства, че полудява от желание. Стана й непоносимо горещо от близостта на тялото му.

— Ела — каза той с прегракнал глас. — И престани да ме гледаш по този начин, иначе…

Клей я хвана за ръка и я изведе бързо от библиотеката. Никой от тях не забеляза Бианка, застанала на вратата на трапезарията. Тя беше на двора, когато видя, че Никол тича към къщата.

Бианка побърза да я последва, чудейки се какво ли е намислила пак тази никаквица. Чу как Никол влиза от стая в стая, как свойски отваря вратите и се държи така, като че къщата е нейна. Бианка беше в утринната гостна — не успяваше да върви толкова бързо като Никол — когато видя, че Клей влиза след Никол в библиотеката. Тя застана до вратата и чу всичко.

Зарадва се, когато разбра, че жената на Жерар е мъртва. Той никога не споменаваше за нея, но Бианка бе научила всичко, дори и това, че жена му е стара и болна.

Изтръпна от ужас, когато Никол каза на Клей, че Бианка иска да го убие. Но когато Клейтън възрази, че Бианка нито има ум, нито кураж, по жилите й потече огнена река. За тези думи Клейтън Армстронг заслужаваше да бъде убит!

Бианка излезе и тръгна да търси някое дете, за да изпрати съобщение на Жерар. Добре съзнаваше, че разполага с твърде малко време, преди Клейтън да е предприел нещо, за да се отърве от нея.

Никол излезе от мелницата. Посегна и взе издълбаната кратуна, за да пийне водичка. Ледената кладенчова вода я освежи след тежкия ден в шумната и прашна мелница. Лятната пшеница вече бе прибрана и през тези седмици те не можеха очи да вдигнат от работа. Да, от работа не можеше да помисли и за техните общи планове с Клей.

Бяха погребали Адел в семейната гробница, до майката на Клей.

— Така ще бъде винаги близо до нас — бе казал Клей.

След това отидоха двамата заедно при Бианка, искаха да поговорят открито с нея за бъдещето. Клей заяви, че не може да понася повече тези неизяснени и фалшиви отношения и иска да са наясно. Бианка се държа съвсем спокойно, изслуша внимателно всичко, което й каза Клей. Той й предложи издръжка до края на живота й — един кавалерски жест, въпреки че и Клей, и Никол знаеха какво бреме ще бъде тази издръжка, поне през идните години. Клей само стисна леко ръката й под масата, бяха напълно солидарни.

След срещата се бяха разделили, но след това се срещнаха тайно на поляната при пещерата. Не се бяха любили цяла година. Но не бързаха. Гледаха се, изучаваха се сякаш, вкусваха всяка секунда на своето интимно усамотение. Като че се преоткриваха отново.

Не търсеха обяснения, не се опитваха да доказват и да се самообвиняват, какви идиоти са били и двамата. Сега вече не се измъчваха от несигурност, че пак може да се случи и да ги раздели нещо… Имаше само тиха радост, че са заедно. Само чувството, че са се слели в една-единствена личност, че не са вече двама души, които изпитват недоверие един към друг, които рискуват да не се разберат или да не оценят правилно човека до себе си.

 

 

— Никол?

Тревожната нотка в гласа на Жерар я върна към действителността.

— Да?

— Търсихме те къде ли не! Едно от близнетата се е подхлъзнало горе на хълма. Джени те вика.

Тя хвърли кратуната, привдигна полите си и хукна, следвана от Жерар.

На хълма никого не видяха.

— Къде може да са? — Беше останала без дъх.

Жерар също дишаше тежко до нея.

— Би направила всичко за тях, нали? Раздаваш се на всички, само на мене не!

Никол отстъпи по-далеч от него.

— Къде са близнаците?

— По дяволите близнаците! Исках да дойдеш с мене тук горе. Да си направим един малък излет.

— Нямам време! Заета съм. Аз… — Никол млъкна. Видя пистолета в ръцете му.

— Сега вече се радвам на цялото ти внимание, както виждам. Или ти проявяваш интерес към всеки мъж, който може да ти покаже нещо толкова голямо и твърдо?

Никол отвратена изкриви лице и изрече най-обидната френска ругатня, която знаеше. Жерар само се усмихна.

— Много цветисто! Сега внимавай! Тръгваш с мен и да не си изкрещяла!

— Няма да тръгна никъде!

— Очаквах такъв отговор. Спомняш ли си за подозренията си, че моята скъпа покойна съпруга е чула, че Бианка се кани да убие Клейтън? Един-единствен път тази безумна жена успя да направи някаква смислова връзка…

Никол го гледаше с разширени очи.

— Ти си убил майка ми!

— Умница! Браво! Ако желаеш да видиш още веднъж любовника си жив, ще ми се подчиняваш. — Той посочи с дулото на пистолета наляво. — Тръгвай! И помни, че животът му зависи от тебе.

Никол го последва през гората, в посока обратна на мелницата, след това надолу до реката, където Жерар бе скрил лодката. Той се опиваше от удоволствието да я гледа как гребе, докато той седеше отзад и насочваше лодката. Непрекъснато бръщолевеше — колко самотен е, как се е откъснал от всички, как Никол го предизвиква с прелъстителите си погледи, как си играе като котка с чувствата му…

Слязоха на брега някъде в края на плантацията Армстронг. Виждаше се някаква празна барака, полускрита всред дърветата. Вратата висеше само на едната панта. Още не бяха стигнали до вратата, когато между дърветата изведнъж изникна Бианка.

— Къде беше? Какво търси тя тук?

— Сега това не е важно — изръмжа Жерар. — Ти свърши ли всичко?

Очите й блестяха някак странно. Тя заговори с писклив равен глас.

— Той отказа. Не искаше да излезе на езда. Отказа да направи каквото трябваше. Аз сложих стъклата под седлото, както ти каза. Но той — той не искаше да се качи на коня…

— Е, и? — прекъсна я строго Жерар.

Бианка все още държеше полите си повдигнати отпред. Сега тя ги пусна — целите бяха в кръв.

— Застрелях го — каза тя така, като че самата бе изненадана от това съобщение.

Никол изпищя и понечи да хукне към къщата, но Жерар я стисна за лакътя. Удари я с все сила през устата с опакото на ръката си, тя политна назад и падна вътре в бараката.

— Мъртъв ли е? — попита Жерар.

— О, да! — отвърна Бианка раболепно. Тя започна да мига срещу него, говореше с тъничък гласец, като че е малко момиченце. Извади ръката, която държеше зад гърба си. — Донесох втория пистолет.

Жерар бързо й отне оръжието и го насочи към гърдите й.

— Влизай в бараката!

Бианка го гледаше недоумяващо, но се подчини.

— Никол… Какво търси тя тук? Защо е тук моята прислужница Никол?

— Бианка! — извика Никол умолително. — Къде е Клейтън?

Бианка се извърна бавно и заплашително към нея.

— Ти! — тя се задъха от гняв. — Ти си виновна за всичко!

Бианка се впусна върху Никол със свити като крака на граблива птица пръсти. Никол се бе облегнала на дървената стена на бараката и Бианка цяла се стовари върху й.

— Пусни я! Веднага я пусни! Чуваш ли, мръсно животно! — изрева Жерар. Той захвърли единия пистолет зад гърба си, бодна другия в колана си и се спусна да откъсне Бианка от Никол.

— Ще я убия! — пищеше Бианка. — Пусни ме да я убия! Още сега ще я убия!

— Ти си тази, която ще бъде убита! Не тя!

Бианка го погледна усмихната.

— Не знаеш какво приказваш. Това съм аз! Не ме ли виждаш? Жената, която обичаш.

— Обичам! — Жерар изпръхтя презрително. — Може ли тебе да те обича някой? Кой обича дебели свини като…

— Жерар! — изплака Бианка. — Ти си превъзбуден. Не си на себе си. Говориш неща, които…

— Глупава суетна свиня! Как дръзваш да помислиш, че един Куртален може да се влюби в същество като тебе?! Знаеш ли какво ще стане? Ще те намерят мъртва, горкичката самоубийца, която не е могла да понесе смъртта на съпруга си, убит несъмнено от разбойници…

— Не! Недей! — Бианка вървеше към него с протегнати напред ръце с дланите нагоре, като дете.

— О, да! — Жерар се усмихна, наслаждаваше се явно на ролята си. — Плантацията Армстронг ще остане на ония гадни близнаци, и понеже нямат кръвни родственици, Никол ще бъде тяхна настойница. Една настойница ще се нуждае от съпруг…

— Съпруг! — изпъшка Бианка. — Ти каза, че я мразиш.

Жерар се засмя.

— Това беше игра! Нали знаеш, това беше една игричка между нас и аз спечелих!

Постепенно Никол си бе възвърнала способността да мисли. Трябваше да отклони с нещо вниманието на Жерар, докато дойде някой!

— Няма човек, който да повярва, че Бианка се е самоубила заради Клейтън — каза сериозно тя. — Всички знаят, че тя го мрази.

Бианка се извърна към нея като оса, с изгарящ от омраза поглед. Но срещна очите на Никол и изведнъж издекламира като научена:

— Да, работниците на полето и слугите вкъщи знаят, че ние почти не се срещаме с него.

Жерар я изгледа с пронизващи очи:

— Но хората разправят, че напоследък сте се сдобрили, нали? Че Армстронг вече не пие и че е станал изряден съпруг, нали?

Бианка го гледаше объркана.

— Бианка е английска дама — каза Никол. — В Англия тя принадлежи към най-висшите аристократични кръгове, а във Франция вече няма аристокрация. Тя би била великолепна партия за всеки мъж.

— Не го вярвам! Всеки знае, че Франция рано или късно отново ще стане монархия. И тогава аз ще бъда женен за една Куртален, внучката на истински херцог! Аз ще продължа рода на славните Куртален!

— Обаче вие… — започна Никол, твърдо решила да го увлече в приказки.

— Достатъчно! — викна Жерар. — Толкова глупав ли ме смятате? Въобразявате си, че не разбирам какво правите? Искате да ме залъгвате с разговори, така ли? — Той отново посочи с пистолета към Бианка. — Не я искам, ако ще да е и самата английска кралица! Такава отвратителна глупачка!

Бианка се хвърли върху него, ръцете й издраскаха лицето му. Той залитна и натисна спусъка. Бианка бавно се свлече по него, притиснала с ръце корема си. През пръстите й бликаше кръв.

През всичкото време Никол бе следила с очи само пистолета, който Жерар бе захвърлил така небрежно зад гърба си. Ала сега Жерар и Бианка бяха застанали така, че й отрязваха пътя до пистолета. Тя се озърна — една дъска от стената на бараката се бе откъртила. С почти нечовешка сила Никол я измъкна от останалите гвоздеи.

Димът от изстрела още не се бе разнесъл напълно, когато Никол с все сила удари Жерар с дъската. Той политна и Бианка рухна на пода.

— Ти ме удари — прошепна злобно той, притиснал с пръсти кървящата рана на сляпото си око. Говореше на френски. — Ще ми платиш за това! Ще има да ми плащаш всяка секунда от живота си!

Той тръгна към Никол и тя се скри зад дъсчената стена на бараката.

От тялото на Бианка бликаше кръв. Като през мъгла тя видя как Жерар отива към Никол. До пръстите й лежеше пистолетът. С последно усилие го взе, вдигна го с треперещи ръце и се прицели, дръпна спусъка със затворени очи. Умря, преди да може да види, че куршумът й бе улучил целта си.

Никол видя само как Жерар спря по средата на крачките си, нещо му стана! Чак след това чу изстрела. В очите му се появи изненада и недоумение. Той бавно, много бавно падна на земята. И в смъртта очите му останаха все така учудени.

Никол погледна и двамата, проснати на земята един до друг. При падането си Жерар бе прострял ръката си върху ръката на Бианка.

Тя хукна към къщата. Тича през целия път до там. Трябваше да потърси Клей!

По пода на библиотеката имаше кръв. Тя застана неподвижна, взряна в кушетката. Приседна за малко и скри лице в ръцете си. Трябваше й малко време, за да размисли, да се поуспокои и да реши къде да го търси. Може пък някой друг да го е открил и да го е пренесъл. Но ако беше така, цялата къща сега да е на крак!

Къде може да е?

Тя изведнъж скочи. Сети се къде би отишъл, ако е жив! На тяхната поляна!

Сълзите се лееха по лицето й. Тя тича по целия път до там, повече от една миля. Дробовете й горяха, сърцето й лудо биеше, но знаеше, че не може да си позволи да се забави нито секунда.

Щом се провря през тайната зелена пролука, го видя. Лежеше до водата, разперил ръка, като че правеше слънчева баня.

— Клей! — изхлипа тя и коленичи до него.

Той отвори очи и се усмихна нагоре към нея.

— Излъгах се в Бианка. Оказа се, че има достатъчно кураж да се опита да ме убие.

— Дай да видя! — каза Никол и смъкна предпазливо кървавата риза от рамото му. Раната беше чиста, зави й се свят от облекчението, което изпита. — Трябваше да останеш вкъщи! — Тя започна да къса ивици от фустата си, за да го превърже.

Клей я наблюдаваше малко унесено. Явно, беше загубил доста кръв.

— Ти откъде разбра?

— После ще говорим за това! — каза тя бързо. — Веднага трябва да те види лекар! — Тя понечи да стане, но той задържа ръката й.

— Кажи ми!

— Бианка и Жерар са мъртви.

Клей я изгледа продължително. И каза нещо съвсем не на място:

— Влез в пещерата и ми донеси катеричката!

— О, Клей, трябва ти лекар!

— Върви!

Тя неохотно влезе в пещерата и се показа с малката стъклена сфера. Клей я сложи на земята и я разтроши с един голям камък.

— Клей! — възкликна Никол.

Той се излегна отново на тревата и катеричката, освободена от своя стъклен затвор, остана до ръката му.

— Веднъж ти ми каза, че те смятам за недостойна да докоснеш нещо, което е държала в ръце Бет. Тогава всъщност ти не разбра, че аз бях този, който се считаше за недостоен… — Клей се подпря на лакът, не му бе останала много сила, и пусна сребърното украшение в деколтето й. — Ще си я потърся после — каза той и се усмихна измъчено.

— О, Клей! — Никол се усмихваше през сълзи. — Трябва да доведа сега лекар!

Той хвана крайчеца на полата й.

— И ще се върнеш, нали?

— Непременно! — Тя подръпна корсажа на роклята си. — Тук има една малка сребърна катеричка, която ми дращи и ще трябва да се извади.

Клей се усмихна със затворени очи.

— На вашите услуги, госпожо!

Никол се завъртя на пети и хукна към зелената врата всред храстите.