Джуд Деверо
Никол (12)

Глава дванадесета

Тя бавно отметна завивката и навлече ризата си през глава. Цялото й тяло я болеше, чувстваше се толкова нещастна. Поне не я е забравил… Поне този път появата на неговата любима Бианка не го бе заслепила напълно. Може би иска да я върне обратно в мелницата, колкото е възможно по-далеч от Бианка?…

Беше й все едно къде ще върви. Ръцете й трепереха толкова силно, че не успяваше да закопчае роклята си. Клей отмести пръстите й и се зае сам да я закопчава. Гледаше лицето й, взираше се в очите и, големи и влажни, пълни с отчаяние и страх.

Той се наведе и я целуна нежно, но устните й се впиха в неговите.

— Изглежда не ти дадох достатъчно основания да ми вярваш, така ли?

Тя можа само да го погледне. Гърлото й бе свито. Да проговори не успя.

Усмихна й се бащински, хвана я за ръка и я поведе. Излязоха от стаята, след това от къщата. Тя повдигаше дългите си поли да не се влачат по мократа трева. Но Клей я дърпаше силно, без да държи сметка, че тя трябва да тича, за да го догонва. Без да проговори, той й помогна да се качи в шалупата и отвърза платното. Елегантната лодка се плъзна бързо и леко по водата. Той стоеше изправен. С широките си плещи й се струваше като планина — непроницаем, тайнствен, нещо, което тя обичаше, но не разбираше.

Сърцето й се сви, като видя, че се отправят към плантацията. Правилно бе отгатнала. Връща я в мелницата. Железният обръч, който стягаше гърдите й, стана толкова тесен, че дори и сълзи не пропускаше. Чак когато отминаха пристана на мелницата, тя си пое изненадана дъх и малко й олекна.

Отначало не позна мястото, където спряха. Беше само някаква гъста маса от клонаци и листа. Клей слезе. Водата стигаше над глезените му. Завърза лодката и й протегна ръце. От благодарност ли, от нежност ли, но тя едва не припадна. Той я погледна развеселен и я понесе по скритата пътека към онази красива поляна. Дъждът бе създал тук ново зелено царство. Слънчевите лъчи трепкаха в дъждовните капки, кота се оглеждаха тежко върху морето от разцъфтели цветя.

Клей я пусна на земята, седна на големия камък до цветята и я притегли на скута си.

— Понеже зная колко се боиш да не назелениш роклята си — каза той закачливо.

— Защо ме доведе тук? — прошепна тя и захапа притеснено долната си устна.

— Мисля, че е време да поговорим.

— За Бианка? — каза едва чуто тя.

Очите му потърсиха нейните.

— Какъв е този страх в очите ти? От мен ли се боиш?

Тя попремигна няколко пъти, за да задържи сълзите си.

— Не от теб, Клей. Боя се от онова, което ми каза. То ме уплаши.

Той я притегли към себе си и притисна главата й на рамото си.

— Ако не те отегчавам, бих искал да ти разкажа малко за себе си, за семейството си и за… Бет.

Тя само кимна. Искаше да узнае всичко за него.

— Детството ми беше… идилично, като в приказка. От тези приказки, дето ти ги разказваш на близнаците. Обичани деца, гледани, галени, родителите ми бяха най-чудесните хора, които бог е създал някога. Майка ми беше сърдечна и мила жена. Имаше великолепно чувство за хумор, дори се плашехме понякога с Джеймс като бяхме малки. Случвало се е, като ровим за сладко в килера, да намерим в гърнето вместо сладко, някоя жаба… А ни и засрамваше с това, че умее да хване повече риба от нас заедно.

Никол се усмихна на рамото му, като си представи майка му.

— А баща ти?

— Той я боготвореше. Дори и след като аз и Джеймс пораснахме, те продължаваха да се закачат и да си играят като влюбени. Имаха много щастлив брак…

— А Бет? — Никол усети как изведнъж цялото му тяло се стегна.

— Бет беше дъщеря на нашия управител. Майка й умряла при раждането и Бет нямаше братя и сестри. Бе нещо съвсем естествено за майка ми да прибере момиченцето под крилото си. И Джеймс, и аз я приехме като сестра. Джеймс е бил на осем, когато Бет се ражда, аз съм бил на четири. Никога не сме ревнували от бебето, въпреки че майка ми му посвещаваше много време. Още помня как съм я носил на ръце. Когато започна да прохожда, вървеше навсякъде след нас. Джеймс и аз не можехме да прекараме и ден сами на полето, без малката Бет да е около нас. Дори и така се учих да яздя, с Бет зад мен.

— И си се влюбил в нея?

— Всъщност не съм се влюбвал. Аз и Джеймс я обичахме от самото начало.

— Но тя все пак се е омъжила за Джеймс…

Клей помълча известно време, преди да проговори отново.

— Мисля, че изобщо не сме разговаряли по този въпрос. Просто си знаехме, че един ден тя ще се омъжи за Джеймс. Не ми се вярва дори той да й е правил официално предложение. Още помня онази забава, когато Бет стана на шестнадесет и Джеймс само попита не смята ли, че е време да определят деня на сватбата… Близнаците се появиха на бял свят, преди да е навършила седемнадесет.

— Какъв човек беше?

— Щастлив — отвърна Клей тихо. — Тя беше най-щастливият човек, когото съм познавал. Обичаше едва ли не всички. Беше пълна с енергия, засмяна… Една година реколтата беше толкова лоша, че едва не продадохме Ейръндел хол. Дори мама престана да се шегува. Но не и Бет. Каза, че трябва да престанем да се самосъжаляваме. „По-добре направете нещо!“, така ни каза. И преди края на седмицата ние вече имахме план как да изкараме зимата… Беше трудна зима за всички ни, но успяхме да спасим плантацията. И само благодарение на Бет.

— Ето че всичките вече ги няма… — прошепна Никол, мислейки и за своите близки.

— Да — каза тихо Клей. — След онази зима дойде холерната епидемия, много хора в околността умряха. Най-напред умря баща ми, след това майка ми. Мислех, че никога няма да можем да се съвземем от този удар. Но съм благодарен донякъде, че си отидоха заедно. Не биха могли да живеят един без друг.

— Останали са ти все пак Джеймс и Бет, и близнаците.

— Да, все още бяхме голямо семейство.

— Не си пожелал да имаш собствен дом, собствена жена и свои деца…

Клей поклати глава.

— Като го казвам днес, звучи странно, ала тогава аз наистина бях доволен. Жени не липсваха, стига да пожелая. Имаше една хубава тъкачка, която… — Той млъкна и се засмя на себе си. — Предполагам, че надали би желала да чуеш непременно точно това.

Никол кимна бързо.

— Мисля, че просто не срещнах човек, който да подхожда на нас, тримата. Ние бяхме прекарали заедно детството си, всеки знаеше мислите и желанията на другия, сякаш бяха наши собствени мисли и желания. Джеймс и аз работехме заедно, понякога и дума не разменяхме, но после се прибирахме у дома, при Бет. Тя… не зная как точно да го изразя, тя ни посрещаше и двамата. Беше съпруга на Джеймс, но се грижеше не по-малко и за мене. Винаги ми приготвяше любимите ястия, шиеше ми нови ризи.

Гласът му се скъса. Той стисна здраво Никол в ръцете си и потопи лице в ароматните й коси.

— Разкажи ми за Бианка — въздъхна тя.

— Ето как стана. На една забава, която Бет даваше, пристигна някакъв човек от Англия. Взираше се така безсрамно в Бет, че на всички беше неприятно. Но после човекът обясни, че в Англия се бил запознал наскоро с някаква млада жена, която била истинска двойница на Бет. Попита ни дори дали Бет не е близначка. Джеймс и аз му се изсмяхме, защото знаехме, че не може да има втора като Бет. Но Бет се заинтересува, заразпитва го и дори си записа адреса на Бианка Мейлисън. Смееше се, че иде ли някога в Англия, непременно ще потърси тази госпожица Мейлисън.

— Но ти беше този, който пръв замина за Англия?

— Да. Нещо с цените на памука и тютюна не се получаваше. Най-напред за Англия се канеха да вървят Джеймс и Бет, а аз да остана с близнаците. Но Бет откри, че е отново в деликатно положение. Тя не искаше да рискува, едно пътуване през океана можеше да коства живота на бебето. И така вместо тях аз тръгнах за Англия.

— Тя ли те помоли да потърсиш тази Бианка?

Клей млъкна и се скова така, сякаш изобщо няма да проговори повече. Той притисна Никол към себе си и започна лекичко да я люлее.

— Джеймс и Бет са се удавили само няколко дни след моето тръгване. Ала бяха нужни месеци, докато съобщението стигне до мене в Англия. Вече си бях оправил сделките и реших да потърся Бианка, преди да си тръгна за дома… Мъчеше ме страшна носталгия. Изпитвах отвращение от храната им, писнало ми беше сам да се грижа за прането на ризите си… Копнеех да се върна у дома, при моето семейство. Но си знаех, че Бет ще ми се разсърди, ако не потърся жената, дето била досущ като нея. Поканиха ме у същия онзи англичанин, който ни беше разказал за Бианка. И наистина. Когато Бианка влезе в стаята, останах да я гледам със зяпнала уста. Едва не се хвърлих да я прегърна и да я заразпитвам за Джеймс и за децата. Не можех да повярвам, че това не е Бет.

Клей преглътна и помълча малко, преди да продължи с променен глас:

— На следващия ден дойде вестта за Джеймс и Бет. Елън и Хорас бяха изпратили човек да ме намери в Англия…

— Толкова много боли… — каза Никол, мислейки за себе си.

— Бях като зашеметен. Не можех да повярвам, че е истина. Ала този човек бил свидетел как са ги извадили от реката. Единствената ми мисъл бе, че ме чака празна къща… Родителите ми бяха мъртви. Сега бях изгубил Джеймс и Бет. По едно време дори ми мина мисълта да остана в Англия и да помоля Хорас да продаде плантацията…

— Но беше видял Бианка.

— Да, Бианка. Започнах да се залъгвам, че не съм загубил Бет, че това е добро знамение, да получа вестта за смъртта им точно когато бог ми е изпратил жена, абсолютно същата като Бет. Поне тогава така смятах, че Бианка е същинска Бет. Достатъчно бе само да я погледна, за да си втълпя, че Бет не е умряла. Помолих Бианка да стане моя жена. Исках веднага да тръгне с мене за Вирджиния, за да не се налага да вляза в пустия ни дом. Но тя поиска време да си помисли. Не можех да чакам, знаех, че трябва час по-скоро да се върна вкъщи. Само благодарение на надеждата, че Бианка скоро ще ме последва можах да понеса живота в плантацията. Надявах се, че работата ще ми помогне да забравя…

— Нищо не помага. Не се забравя.

Той я целуна по челото.

— Работех за двама, дори може би и за трима. Нищо не можа да притъпи болката ми. Гледах да бъда колкото се може по-дълго време извън къщата. Зейналата пустота в дома ми бе непоносима! Съседите ми се опитваха да помагат, дори се заеха да ми търсят съпруга, но само мисълта да променя нещо в този дом, в дома на Бет, беше непоносима.

— Да, ти си искал само Джеймс и Бет.

— Представях си всеки ден как Бет седи до мене. Някак си се примирих със смъртта на Джеймс, но мисълта за Бианка не ме напускаше. Уверен бях, че тя ще ми замести Бет.

— И така реши да я отвлечеш и да я доведеш в Америка.

— Именно. Беше отчаяна, безумна постъпка, но аз наистина бях отчаян, страхувах се, че полудявам.

Никол потърка бузата си до гърдите му.

— Не ми е чудно защо бе толкова ядосан като откри, че си женен за мене, а не за Бианка. Очаквал си една представителна блондинка, а получи…

— Едно малко бижу с бленувани устни — каза той засмян. — Да ме беше застреляла, заслужавах си го! Бях страшно несправедлив към тебе.

— Но ти си очаквал Бианка! — опита се Никол да го защити от самия него и го погледна в очите.

— И слава богу, че не я получих! Като последен глупак си мислех, че един човек може да замени друг!

Изведнъж по тялото й плъзнаха горещи тръпки. И тя събра кураж:

— Обичаш ли още Бианка?

— Никога не съм я обичал. Виждах само приликата й с Бет. Дори когато пристигна тук, не исках да слушам какво ми говори, гласът й ми пречеше да виждам в нея Бет. Но дори и в това състояние на хипноза долавях, че нещо не е както трябва. Бях си представял, че дойде ли веднъж Бианка в къщата ми, всичко ще бъде наред, домът ми отново ще бъде дом… Както когато Бет беше жива.

— Не стана така, нали? — Никол дори не се опита да скрие надеждата в гласа си.

— Не стана. И затова трябва да бъда благодарен на тебе. Въпреки че се стараех да не слушам какво ми говори Бианка, някъде в мозъка ми тлееше вече съмнението. Знаех само, че вечер не ми се прибира вкъщи, че започнах да работя още по-трескаво, отколкото преди. А виждаш ли, ти като беше вкъщи, прибираше ми се… А после все си намирах работа в онази част на плантацията, която беше най-близо до мелницата.

Никол се усмихна и целуна гърдите му през ризата. Това бяха най-хубавите думи, които бе чувала.

— Та трябваше да се появи Уес и да ми вкара ума в главата. Още първия път, като видя Бианка, пролича колко разочарован беше. Фактически у него намерих потвърждение на моето решение.

— Той не хареса Бианка, така ли?

Клейтън се разсмя и пак целуна нослето й.

— „Не хареса“ е много меко казано. Когато ми заяви, че я смята за една суетна, нахална лицемерка, направо го свалих с един удар. След това не можах място да си намеря, чувствах се ужасно. Да се стигне дотам, че да ударя приятеля си! Но може би ме болеше повече от това, че чух самата истина. Избягах от къщи и два дни не се върнах. Исках да премисля много нещо. Трябваше ми време, но вече започнах да разбирам каква каша съм забъркал. Нямах изход. Трябваше да погледна истината в очите и да призная, че Бет е мъртва. Бях се опитал да я върна в живота чрез Бианка, но не се получи. Ако желаех да направя нещо за Бет, трябваше да направя нещо за близнаците, защото само те бяха останали от нея. Да им намеря добра майка… А не някоя, която да ми бутне Алекс във водата, само защото е скъсал роклята й.

— Това пък откъде го знаеш?

— О, и Роджър, и Джени, и Маги, и Люк… И кой ли не още! Всеки бе решил, че е негов дълг да ми говори против Бианка. И те не можеха да си представят, че ще им замести Бет.

— О, Клей, защо ме покани на забавата?

— Виждам, че и ти не си по-умна от мене! Ти може би не проумяваш с твоята глупава главица, но аз проумях две неща. Първо, че е глупост да искам да заместя Бет. И второ, разбрах защо прекарвам толкова много време да зяпам към пристана на мелницата. Впрочем, пристанът плаче за ремонт, както забелязах. В съседство с плантацията на Бейкъс има дъскорезница…

— Клей!

Той се засмя.

— Обичам те. Не го ли знаеш? Всички вече го знаят.

— Не — прошепна Никол. — Не бях сигурна.

— През онази нощ, когато ми разказваше за дядо си и ми каза, че ме обичаш, ти грабна сърцето ми. — Той замълча и поклати замечтано глава. — А на другата сутрин заяви, че ме оставяш. След една такава нощ на неземно блаженство, ти се появи твърда и студена като лед… Сега тя си спомни за портрета в кантората.

— Значи… онзи портрет… е на Бет? Помислих, че държиш там Бианка… И го беше направил като някакъв олтар. Как бих могла да се състезавам с жена, която боготвориш?

— Накарах да махнат портрета. Сега е отново над камината в трапезарията, където си беше по-рано. А дрехите заключих в един куфар при другите неща на Бет. Може някой ден Манди да ги поиска.

— Клей, какво ще стане сега?

— Ами нали ти казах вече. Искам да направим сватба, най-официално, в присъствието на много хора.

— А Бианка?

— Говорих вече с нея. Ще се върне в Англия.

— И тя прие?

Той смръщи чело.

— Държанието й надали би могло да се нарече любезно. Но ще ме послуша. Ще се погрижа да получи пари, нещо като обезщетение. Добре, че се усетих навреме. Тя харчи луди пари. — Клей я погледна засмян. — Не познавам човек, който да се грижи толкова много за враговете си, освен тебе.

— Бианка не ми е враг. Би трябвало всъщност да я обичам, защото благодарение на нея получих теб! Като подарък!

— Не зная дали „подарък“ е най-точната дума.

Никол се засмя дяволито.

— Не ми се вярва…

— Ще ми простиш ли, че бях толкова сляп и толкова глупав?

— Клей…

Тя не успя да каже нещо друго, защото устните му просто залепнаха върху устата й. Сега вече, когато знаеше, че той я обича, нямаше задръжки за нейната страст. Тя метна ръце около врата му и го привлече към себе си, извила се цяла като дъга, за да го приеме.

И двамата не бяха усетили първите студени капки дъжд. Едва когато светкавица раздра небето и изведнъж рукна леден порой, те се пуснаха.

— Бързо! — извика Клей, скочи и я вдигна за ръцете. Тя хукна към реката, ала Клей я дръпна в друга посока. Хукнаха към срещуположната страна на поляната. Докато Никол стоеше под дъжда и разтриваше измръзналите си рамене, Клей разсече бързо с ножа си няколко клона.

— По дяволите! — изруга той, явно не намери онова, което търсеше. Изведнъж обаче между клоните се откри малка пещера. Клей обгърна с ръце Никол и направо я тласна в дупката.

Никол трепереше. Бе мокра до кости.

— Имай малко търпение! Ей сега ще ти запаля най-хубавия огън — каза Клей, приклекнал в един от ъглите на пещерата.

— Каква е тази дупка? — попита тя, когато той отново дойде до нея.

— Наша. Ние я открихме, Джеймс, Бет и аз. Заради нея всъщност садихме тук всичките тези цветя, храсти и дървета. А Джеймс накара един зидар да му каже как да направим камината.

Клей бе приклекнал на пети до някаква зидария и палеше огън.

— Вярвахме, че това е най-тайното място на света, но като поотраснахме разбрахме, че димът от огъня се развява като знаме. Не е чудно, че родителите ни нямаха нищо против „да изчезваме“, достатъчно е било само да погледнат през прозореца и знаят къде сме.

Никол се озърна. Пещерата беше дълга около четири метра и широка най-малко три. До стената бяха поставени няколко примитивно сковани пейки и един голям сандък от борово дърво, пантите и ключалките бяха в ръжда. Нещо проблесна в една от нишите в стената и тя бързо отиде нататък. Ръката й докосна нещо студено и гладко, тя го взе и го вдигна към светлината на огъня. Голямо парче зеленикаво стъкло, в което бе вградена малка сребърна катеричка.

— Какво е това?

Клей се обърна и се засмя. Но когато Никол седна до него, лицето му бе станало отново сериозно. Той посегна и взе от ръцете й стъклото. Разглеждаше го така, като че го вижда за първи път.

— Тази катеричка бе купил бащата на Бет, донесе й я от Бостън. Страшно си я харесваше. И един ден, бяхме се събрали тук и Джеймс точно майстореше камината, Бет изведнъж започна някакви големи приказки… Да останем приятели завинаги, неразделни… Заяви, че веднага трябва да намерим Сам, стъкларя. Джеймс и аз я последвахме, долавяхме, че предстои нещо страхотно. Тя свали катеричката от синджирчето на шията си, накара стария Сам да направи тази сфера от прозрачно стъкло, след това допряхме пръсти до катеричката и се заклехме във вечно приятелство. А след това Бет пусна катеричката в горещото стъкло. Така вече нямало да я пипне никой друг след нас… — Клей дълго се взира в парченцето стъкло и после го върна на Никол. — Било е глупаво и детинско, ала на нас тогава ни се струваше нещо невероятно умно…

— Не смятам, че е било глупаво и детинско. Ето, че не е било напразно.

Клей избърса изцапаните си ръце и погледна нагоре към нея с потъмнели очи.

— Ние… не се ли канехме да правим нещо по-интересно, преди да ни подгони дъжда?

Никол го изгледа с големи очи, самата невинност, и каза престорено:

— Представа нямам! Какво искаш да кажеш?

Той стана, отиде до сандъка с ръждивия обков и измъкна две одеяла, прашни и изпонаядени от молци.

— Не би могло да се каже, че са розови копринени чаршафи! — Той явно се бе сетил за някакъв виц, който Никол не знаеше. — Но все пак е по-добре от нищо.

Той се обърна и протегна ръце към нея. Никол само това и чакаше, за да се хвърли на врата му.

— Обичам те, Клей — прошепна тя, — обичам те толкова силно, че чак се страхувам от това!

Сега той започна да измъква фуркетите от косата й, като ги пускаше небрежно на пода. Разбърка с ръка черната, лъскава като коприна коса.

— И защо трябва да се плашиш — той целуваше врата й. — Ти си моя жена, единствената, която желая и която бих искал изобщо да имам. Мисли за това и за децата ни!

Никол усети отново как омекват тези издайнически нейни колене, щом Клей захапа меката част на ухото й.

— Деца… — въздъхна тя. — Обичам децата.

Клей се отдръпна малко от лицето й и се засмя:

— Деца не се правят лесно. Иска се много… труд.

Никол го изгледа с грейнали очи:

— Ами да се упражняваме — каза тя най-сериозно. — Всяка работа става по-лесна, когато човек… натрупа опит.

— Я ми ела, дяволче коварно! — каза той и я взе в обятията си. Внимателно я сложи върху одеялата. Миришеха на мухъл, но това някак си подхождаше на обстановката.

„Като в свърталище на призраци!“ — помисли си Никол. Ала тези призраци сега й кимаха приятелски…

Клей разкопча копчетата на мократа й рокля и веднага започна да целува всяко следващо оголило се местенце. След това съблече роклята й, като че Никол бе малко дете.

Но ризата Никол съблече сама през главата си. Жадуваше час по-скоро да разголи тялото си за неговите милувки. Клей я сложи да легне на коленете му, подпрял с ръка гърба й.

— Толкова си красива! — каза той, гледайки играта на пламъците по кожата й.

— И не си разочарован, че не съм руса?

— Шт! — спря я той с престорена строгост. — Не бих сменил дори единствен цвят от тази картина.

Тя се обърна и започна да разкопчава ризата му. Гърдите му бяха гладки, твърди и леко окосмени. Коремът му бе невероятен! Равен, плосък и твърд. Никол усети как собствените й мускули се свиват при вида на красивото му тяло, стройно и кораво, пълен контраст с нейната собствена закръглена мекота. Харесваше тялото му. Обичаше, да го гледа като върви, да вижда как мускулите играят под гладката му кожа, когато се опитва да удържи неспокойния си кон. Беше й хубаво да го наблюдава като мъкне тежките чували с жито и ги мята през ритлите… Тя потръпна и залепи устни върху тъмната от слънчевия загар кожа на корема му.

Клей я гледаше, виждаше вълните на чувствата й, отразяващи се на приливи в очите й. И когато там придойдоха тъмните талази на желанието, той почувства неудържима тръпка по целия си гръбнак. Тази жена разпалваше в него пъклен огън, какъвто никоя друга досега не бе успявала. Сега вече времето на нежните думи свърши. Той я желаеше. Бързо смъкна дрехите от себе си и хвърли ботушите си.

Вече не я целуваше нежно и когато захапа ухото й, тя се изплаши, че ще го разкъса. Устните му, езикът му, зъбите му се плъзнаха по шията, по раменете, по гърдите й.

Никол се бе извила под ласките му, подлудена от палещите тръпки, които пронизваха тялото й. Устните му се плъзнаха надолу към корема й и тя настръхна. Впи пръсти в гъстата му коса и отново привлече главата му за целувка.

— Клей… — прошепна тя, но той задуши думите й с целувката си.

Клейтън се измести върху нея и тя се усмихна със затворени очи, когато усети тежестта му. Ето го. Той е неин! Само неин, целия! И отново жадуваната изненада на проникването му в нея, чудото на неговата мъжественост. Той я изпълваше цялата, струваше й се, че умира от екстаз.

Двамата бяха един-единствен ритъм — бавно, непосилно бавно. Ръцете й галеха гърба му, таза му, твърдите мускули на стегнатите му хълбоци, откъдето сякаш извираше силата, проникваща в нея.

И когато заедно стигнаха до върха, Никол замря, поемайки с цялото си тяло жестоките тласъци на неговото освобождаване. Клей се претърколи от нея и я обви с ръцете си. Кръвта пулсираше в тялото й, в краката й. Тя се усмихна и се гушна в него, целуна рамото му и усети солената му пот.

Заспаха прегърнати.