Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (54)

Петдесет и четвърта глава

— Пукната е мъничко — обяви лекарят, който току-що беше свалил превръзките на Офелия и внимателно разглеждаше главата й, стиснал брадичката й между пръстите си. Тя пребледня и той побърза да се поправи: — Спокойно, момиче, само се шегувах. Жена ми все ми натяква, че нямам чувство за хумор. Трябва да я послушам. — Той въздъхна. — Ще се оправиш. Белезите ще избледнеят. Преди да се усетиш, вече няма да ги забелязваш.

Той се държеше добре. Беше мил човек. Трябваше по-отдавна да им стане семеен лекар — не че членовете на семейство Рийд боледуваха често. Сега Офелия трябваше да почака няколко дни, преди да свалят останалите превръзки.

Мери, която стоеше от другата страна на леглото, я увери:

— Докторът има право. Толкова се безпокояхме за скулата ти, но почти не си личи. Като се замисля какво можеше да стане… Мили боже, трапчинките ти са по-дълбоки!

Майка й не помагаше. Трапчинките не се намираха върху скулите.

— Мен ако питаш, белегът ти придава характер — отбеляза Сейди. — Ти все още си най-красивото момиче, което съм виждала, тъй че не се притеснявай, милинка.

Продължиха с опитите си да я разведрят, но напразно. Лицето й вече не беше съвършено.

Щом Мери изпрати лекаря, тя стана да се облече.

— Човекът не е казал, че можеш да ставаш и да се разхождаш! — възпротиви се камериерката.

— Не е казал и обратното. Но аз не напускам стаята, а само проклетото легло! Дай ми пеньоар.

Раните не я боляха, когато кожата около тях не се опъваше. Сега болката се беше преместила вътре. Не искаше повече да плаче. По-добре да се раздвижи.

Сейди я остави сама, като преди това неколкократно я предупреди да си почива. Офелия дълго време стоя пред камината, загледана в огъня. Сълзите й бяха готови да избликнат всеки момент. Сърцето й се свиваше. Опита се да не мисли за нищо, да изпразни главата си…

— Умори ли се да мързелуваш в леглото?

Тя се извърна и потрепери от болка. Още не биваше да прави такива резки движения. Рейф се облягаше на рамката на вратата, пъхнал ръце в джобовете си. Очите му я поглъщаха. Боже, колко се радваше да го види! После си спомни как изглежда лицето й и се обърна към огъня. Потрепери.

— Кой те пусна?

— Ти кой мислиш? Портиерът.

Рейф говореше прекалено весело за сегашното й настроение.

— Защо си тук? Не искам да се карам с теб. Върви си.

— Няма да се караме и няма да си вървя. — Той затвори вратата, за да подсили ефекта от думите си.

Още не искаше да се изправя срещу него. Усети как я обзема паника. Никога нямаше да си прости, ако се развикаше. Не можеше да понесе мисълта, че той ще види обезобразеното й лице.

— Какво правиш тук? — повиши тон тя.

— Къде другаде да съм, ако не край леглото на жена си, когато тя се нуждае от подкрепа?

— Не се шегувай!

— Не, сериозно. Идвах тук много пъти. Всъщност всеки ден. Баща ти бе така груб да не ми предложи стая, когато прекарах толкова време тук…

Не можеше да се обърне с лице към него, без да знае какво ще види той. Отиде до тоалетката и дръпна покривалото. Остана зашеметена от изненада. От огледалото бе останала само празната рамка. Толкова грозна ли беше раната, за която говореше лекарят, че да махнат огледалото?

— Бях бесен, защото не можех да ти помогна с нищо — обади се Рейф. — Разбих проклетото ти огледало. Извинявай. Просто така те бяха превързали, че не исках да се видиш бинтована като мумия. Аз самият се уплаших от гледката, какво остава за теб.

Офелия долавяше ироничната нотка в гласа му. Шегуваше се със състоянието й? Колко некавалерско от негова страна.

— Още ли те боли? — нежно попита той точно зад гърба й.

Да, болеше я дълбоко в нея. Всичко, което искаше, бе да се обърне и да се наплаче в обятията му. Но не можеше да го направи. Той може би бе съпругът й, но не беше неин. Не претендираше за частица от сърцето му, въпреки че му бе отдала своето — нищо, че той никога нямаше да го узнае. Нямаше да го обремени с обезобразена съпруга. Баща й посочи средството, чрез което щеше да се реши този проблем. Тя щеше да се погрижи Рейф да приеме анулирането като лесен изход. За тази цел се налагаше да продължи да се преструва.

— Ще се оправя. Вероятно чувстваш, че това е десертът: Ледената кралица на колене. Не си и помисляй дори, че ще моля за милост.

— За какво говориш?

— За обезобразеното си лице!

Той внезапно я улови за ръката, изведе я в коридора и я поведе след себе си. Започна да отваря вратите на стаите, докато не откри огледало. Тогава я накара да застане пред него. Офелия затвори очи. Не можеше да понесе гледката.

Но той беше упорит.

— Виждаш ли? Лицето ти е било издрано, но така се получава и когато си изтъркаш енергично лицето няколко пъти. Червенината ще изчезне след седмица, а синината — вероятно и преди това. Имам усещането, че малкият белег, който ще остане, само ще подчертава красотата ти. Оставям на теб да измислиш как да се разхубавиш още повече.

Шеговитият му тон… Очите й рязко се отвориха и тя се втренчи в лицето си. Рейф не лъжеше. Видя червено петно от раната, която изглеждаше сериозна, но всъщност дори не бе достатъчно дълбока. Костта на едната й скула явно беше пукната. Офелия се приведе напред, за да я разгледа. Дефектът бе очевиден, призна тя и преглътна сълзите си. Но не беше чак толкова зле. Хората щяха да я забелязват, но това беше малка цена, след като се беше измъкнала жива изпод конските копита.

— Стана дума за белези. Къде са те?

— Не се ли видя сама, пък макар и без огледало?

— Не, нямам навика да разглеждам голото си тяло.

— А би трябвало. Имаш разкошна фигура.

— Не е смешно.

Той обгърна лицето й в дланите си.

— Фелия, бях тук, когато шиха раните ти. Ще имаш малък белег на рамото и друг на хълбока си, но те ще избледнеят с времето. По божията милост нямаш нито една счупена кост, само синини и натъртвания, които скоро ще изчезнат. Единствената рана, която ни тревожеше сериозно, беше тази на главата ти, но и тя заздравява добре.

Отне й момент да осъзнае всичко. Явно напразно се е безпокояла за външния си вид. Друго я измъчваше.

Тя се отдръпна от Рейф и се отправи обратно към стаята си. Той тръгна след нея, даже затвори вратата. Защо не си отиваше? Трябваше да повдигне пред него въпроса за анулирането. Това щеше да го отпрати доволен.

Опита се да измисли как да му го каже, но Рейф я разсейваше и я объркваше с нежния си поглед. Мили боже!

— Всъщност не приех облога, а предизвикателството да те променя — поде той.

— Не започвай отново!

— Ще ме изслушаш дори ако за тази цел ми се наложи да те завържа. Дънкан беше абсолютно сигурен, че никога няма да се поправиш. Аз не бях съгласен. Заех становището, че всеки може да се промени, в това число и ти. И ти оправда думите ми по един великолепен начин. И тъй като очевидно не беше щастлива — щастливите хора не създават непрекъснато проблеми — пожелах да променя и това. Не съм взел печалбата си от облога. Помогнах ти, мислейки за собственото ти добро.

— Водели са те погрешни подбуди!

— Не, не е вярно. Просто не споменах какво ги е породило.

— О, да, много те бива да премълчаваш някои неща, а после да твърдиш, че не лъжеш!

— Същото би могло да се каже и за теб. Още ли ще ми твърдиш, че си пуснала онези слухове за нас, при положение, че не си? Знам истината.

— Щях да го направя!

— Не, нямаше, Фелия — засмя се той. — Предай се. Знаеш, че вече си нов човек. Трябва да си ми благодарна за облога, не да ми се сърдиш. Та нали така се открихме един друг?

Офелия застина на място. Правилно ли бе схванала намека му? Невъзможно, ала изпълненият му с невероятна топлина поглед потвърждаваше всичко.

Тя мълчеше и той я притегли в прегръдката си.

— Има още нещо, което премълчах и което отдавна трябваше да ти призная.

— Какво? — Офелия почти се уплаши от въпроса си.

— Обичам те — рече той с покъртителна нежност. — Обичам всяка частица от теб. Дори обичам твоята избухливост, тъй че не се налага да я криеш от мен… през цялото време. Обичам външността ти. Обичам тялото ти. Обичам куража ти да бъдеш самата себе си.

Рейф й казваше всичко, което тя копнееше да чуе. Божичко, нали не сънуваше? Нали не си фантазираше?

— Ти не искаше да се жениш. Аз те принудих със своята невъздържаност.

Той поклати глава.

— Наистина ли смяташ, че щях да се държа така онази вечер, ако наистина не те исках за своя жена?

— Тогава защо ме върна на родителите ми?

— Защото бях бесен. Ти умееш да дърпаш конците ми. — Рейф се усмихна.

Тя поруменя.

— Затова ли пропиля парите си да ми купиш къща? От гняв?

— Не само. Това ми се струваше добра и своевременна мярка. Но инвестирането в недвижимата собственост не е грешка. Къщата е огромна, по-голяма от моята. И е с бална зала.

Бе запомнил желанието й? Колко мило от негова страна, но сега мечтата й да стане най-великата домакиня в Лондон й се струваше толкова банална в сравнение с радостта, която изпитваше. Нужна й бе само неговата любов, за да е щастлива.

— Но най-вече — продължи той, — знаех колко искаш да се измъкнеш от опеката на баща си и понеже не бе готова да заживееш с мен…

— Схванах — нежно го прекъсна тя.

— Така ли? Сигурна ли си, че не ни е останало още нещо, за което да се скараме?

— Май не — щастливо се усмихна Офелия.

— Тогава ще те заведа в дома си, както беше редно да постъпя от самото начало. Защото мястото ти е при мен.