Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (24)

Двадесет и четвърта глава

Рейфиъл стоеше до прозореца на салона и наблюдаваше Офелия, която се разхождаше навън. Този път нямаше да се присъедини към нея. От снощи не беше в настроение. Нямаше желание за весели лудории в двора. Но все пак не можеше да откъсне поглед от нея.

Слънцето беше изгряло. Пресният сняг нямаше да издържи още дълго под лъчите му. Бартоломю беше отбелязал, че макар тук зимите да са сурови, обикновено не се натрупва много сняг, както сега. Рейфиъл се радваше. Ако не беше валяло вчера, каретата на Офелия нямаше да се приземи в канавката и бягството й щеше да успее.

Аманда си беше тръгнала рано сутринта, твърде разгневена, за да се сбогува. Рейфиъл беше дал на Албърт писмо, с което нареждаше на адвоката си да му изплати надницата за една година. Кочияшът само трябваше да закара сестра му благополучно у дома. Тези пари не бяха стоте лири, за които беше рискувал работата си, но бяха много повече, отколкото заслужаваше.

Докато следеше всяка стъпка на младата жена, той неволно засмука ожулените си кокалчета. Снощи беше забил юмрук във вратата на спалнята си, за да му остане спомен какъв ужасен глупак е. Как можа да не се възползва от предложението й? А идеята дори беше нейна!

След известен размисъл всичко все още му се струваше удивително, но не и изненадващо. Офелия в никакъв случай не можеше да бъде сравнявана с обикновена дебютантка, и то не само заради изключителната й красота. Тя отдавна беше изложена пред погледите на лондонското общество, още от дете. Предложенията за брак я засипваха още от невръстна възраст.

Макар че това без съмнение беше грешка на баща й, резултатът беше светска опитност, нетипична за девойка на тази възраст. Той изобщо не се съмняваше, че снощи тя говореше сериозно. Искаше му се да не е толкова сигурен, че тя наистина е решила да изпробва теорията му, с когото и да е. Той просто й беше под ръка. Точно това беше причината за силното му недоволство.

Нямаше намерение да се привързва към нея или дори да я направи своя любовница. Беше свикнал да бяга от жените, не да бяга след тях. Засега не успяваше да излезе наглава с Офелия. Тя не искаше да имат нищо общо и предпочиташе да се държи настрана от него. Ласките, с които неволно я беше обсипал, изобщо не бяха променили това. Тази жена поне можеше да му даде някакъв знак, че желае лично него, не да казва, че всеки би свършил работа за проклетата й проверка.

— Съжалявам за снощи — обади се тя зад гърба му. — Просто не разсъждавах.

Потънал в мисли, той не беше забелязал кога се е прибрала. Обърна се и видя как тя изтупа снега от палтото си, метна го на един стол и се приближи до камината.

— Няма нищо. Изчисти ли хубаво ботинките си? Краката ти трябва да са на топло.

— Да. Много ме бива да тъпча с крака.

— Представям си.

Тя го погледна, но реши да не обръща внимание на тона му. Протегна ръце към огъня. Днес носеше рокля, която той не бе виждал. С дълбокото си деколте и буфан ръкави тази рокля беше по-подходяща за лятото. Но повечето млади жени, които познаваше, се обличаха така, защото през зимата къщите обикновено бяха добре отоплени, а те рядко излизаха навън. Светлолилавото подчертаваше прелестно розовите й страни, чиито цвят без съмнение се дължеше на разходката й. Роклята й отиваше, въпреки че може би беше малко стегната в бюста. Рейфиъл простена наум. Имаше чувството, че всичките му помисли към нея вече са сексуални.

Отиде да затвори вратата, която тя беше оставила отворена.

— Нуждаем се от усамотение? — подхвърли тя.

— Не, просто не искам да изстудявам салона. — Да, обаче в главата му се въртяха разни неща, за които бе необходимо усамотение, а фактът, че леля му нямаше да слезе през следващите няколко часа, щеше да им го осигури. — Изглеждаш ми премръзнала.

— Ами така е, благодаря. — Тя седна на близкото канапе. — Пропуснала съм изпращането на сестра ти.

Той прекоси салона и се настани до нея.

— Не, не си. Тя си тръгна набързо, без да се сбогува с никого. Как е приказното ти спокойствие днес? Още ли те владее?

Тя го погледна любопитно, но все пак отговори:

— Да. Започвам да мисля, че си сбъркал, че ще се задържи завинаги.

Той сви рамене.

— Твърденията ми, едва ли са непогрешими.

— Каква програма си ми подготвил?

— Нека днес бъде ден без лъжа.

Офелия моментално се начумери.

— Това ще рече, че си ме лъгал. За какво?

— Точно обратното, драга. След като ти си призна, че нямаш нищо против лъжата, предположих, че ти си ме лъгала.

— Предположението ти е невярно. Реших, че единственият ми шанс да се измъкна оттук е да говоря абсолютната истина.

— Както става ясно, дори това може да бъде лъжа. Откъде да знам дали ми казваш истината? Веднъж поела по пътя на безчестието, никой не може да ти вярва. Не го ли разбираш?

Тя изрично се усмихна:

— Виждам, че се опитваш да ме провокираш. Добър опит, но няма да стане.

Така ли беше наистина? Всъщност това беше чудесна идея, въпреки че Рейфиъл настоя:

— Просто ти изтъкнах един разумен довод.

— Да, да, напълно съм съгласна. Но нали разбираш, прекарала съм по-голямата част от живота си в недоверие. Веднъж повярваш ли, че никой не е откровен с теб, дори майка ти и баща ти, вече не се интересуваш дали околните ти вярват или не. Това просто няма значение. Каквото повикало, такова се обадило.

— Наистина ли смяташ, че истината няма значение?

Офелия поруменя.

— Понякога сигурно има значение. Както сега. Наистина реших, че откровеността е единственият правилен начин на действие с теб, но за да бъда честна, ще кажа, че не се сетих с каква лъжа да си послужа.

Той не можа да сдържи смеха си. Понякога тази жена беше твърде пряма. Но тя наистина го изненада, като остана сериозна.

— В ситуацията няма нищо смешно. Освен това ще ти кажа, че не е лесно да си напълно честен, когато си свикнал да…

— Нараняваш хората с лъжите си?

Тя ахна и го изгледа яростно.

— Ти си двуличник! Мамиш и заблуждаваш с непринудената си шеговитост, за да забиеш нож в гърба на човека. Не мога да повярвам, че се оставих да ме замаеш със сладки приказки.

— Значи вече не си толкова спокойна?

— Не, проклет да си!

— Хубаво — каза Рейфиъл и я придърпа в скута си.