Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (23)

Двадесет и трета глава

Беше доста дръзко от нейна страна да моли Рейф да я придружава до стаята й, която беше спалня. Етикетът повеляваше да помоли Есмералда за тази услуга. Но Офелия не се беше поколебала. Не беше молила да я водят тук, пречеха й да напусне по своя воля, тъй че що се отнася до нея, правилата на етикета не важаха. Май само тази логика й беше нужна, за да поеме надолу по пътя на обезчестяването.

Тази мисъл я забавляваше, защото тя смяташе, че нищо подобно няма да се случи от малко закачки с бъдещия херцог Норфорд. Мястото беше прекалено усамотено. Пък и си имаше подходяща придружителка. Никой никога нямаше да разбере.

Може би щеше да се наложи да обяснява на бъдещия си съпруг, че не е девствена, но това бе възможно и без да споменава имена. Ако извадеше късмета да намери мъж, който наистина я обича, а не е просто заслепен от красивото й лице, този въпрос щеше да е от второстепенно значение, а ако ли не — е, значи той нямаше да я обича истински.

Колко лесно беше да си намериш оправдания, когато действително желаеш да свършиш нещо! Но тя бе лондончанка и следователно много по-изтънчена от повечето дебютантки. Всички скандали в столицата за последните десет години й бяха познати. Знаеше какъв е принципът на тяхното възникване, разпространение и предотвратяване.

На горната площадка забави крачка. Сега имаше Рейф изцяло за себе си. Обзелата я възбуда беше нова и приятна. Бе решена да изпробва теорията му. Щеше да се люби с него. Тази мисъл бе невероятно вълнуваща. Но не можеше да му се нахвърли в коридора. Налагаше се просто да бъде внимателна.

— Предполагам, че след изявлението на сестра ти, би трябвало да те уверя, че не си точа зъбите за теб — поде тя.

— Повярвай ми, Фелия, от самото начало ти разсея всякакви съмнения по този въпрос. Всъщност… — Той понечи да се поправи, но тя правилно позна, че си е спомнил за първата им среща в Съмърс Глейд.

— Това бе преди да науча, че не играеш по правилата, а ако трябва да бъда честна, в онзи момент всеки мъж щеше да ми свърши работа. Дори ти. Нямах търпение и просто исках всичко да си мине по реда.

— Май трябва да се чувствам обиден. — Той се усмихна широко.

— Да, определено ми приличаш на обиден — отвърна тя. — Но тогава не те познавах и разсъжденията ми не бяха свързани с теб като личност, а с твоята титла. Но това беше заради баща ми. От друга страна, богатството ти… — Тя замълча и се засмя. — Признавам си, че това бе моят критерий. Възнамерявам да се превърна в социален матриарх и да давам най-разточителните балове, които Лондон някога е виждал, а за тази цел са нужни много пари. Ако имам избор, няма да се омъжа за бедняк. Но в Англия има много повече заможни мъже, отколкото такива с високи титли.

Рейфиъл престорено въздъхна.

— Няма що, драга, много ме успокои.

Тя леко се изчерви.

— Може би не се изразих както трябва. Искам да кажа, че мъжете, които ме устройват, са повече от тези, които устройват баща ми. Но аз вече изобщо не се интересувам от предпочитанията му. Това значи, че ти си последният човек, който ще оглави списъка ми, защото си на челно място в неговия. Сега разбираш ли?

— Доста объркано обяснение, но схванах, че ще си съсипеш живота, за да отмъстиш на баща си.

— Ах, да, прословутата ми злост!

— Значи си на друго мнение?

— Разбирам гледната ти точка, но ти не знаеш какви са отношенията ни с баща ми.

— С увереност мога да предположа, че двамата не се харесвате.

— На много погрешен път си. Не го мразя, просто отдавна престанах да го обичам. Може да се каже, че се търпим. Но вече ми омръзна да служа като инструмент за постигането на честолюбивите му цели. Ако се съмняваш, виж само какво ми причини тази година. Сгоди ме за варварин и ме хвърли на вълците!

— Вълк ли ме наричаш?

— Умен си.

Той се засмя.

— Е, сега картинката ми се изясни.

— Добре, защото ако открия идеалния мъж за себе си, без колебание ще се омъжа за него без съгласието на баща ми. Знам, че има места, където можем да се венчаем без благословията му.

— Ох, успокои ме!

— Така си и знаех.

Тя обърна гръб и пристъпи напред. Отне й миг да събере смелост да добави:

— След всичко, което ти наприказвах, не се изненадвай, ако ти кажа, че желая да проверя на практика днешната ти теория.

Извърна поглед и видя, че Рейфиъл е застанал неподвижно. Съвсем точно беше уловил посланието й.

— Убеден съм… че може би… трябва да помислиш по-добре — изпъшка той. — Не мога да повярвам, че казах това!

— Много мислих и те уверявам, че никога не съм изпитвала подобно… подобен…

— Сюблимен екстаз? — тежко простена Рейфиъл.

— Не, не това — изчерви се Офелия. — Въпреки че ми стана много хубаво. Говоря за спокойствието, което не ме е напуснало оттогава. Не можеш да си представиш откога не съм се чувствала така.

— Нали знаеш, че когато по-рано днес ти споменах тези неща, не говорех съвсем сериозно?

— Нима? Но беше абсолютно прав! Особено като се има предвид този траен ефект. Вземи сестра си например. Тази вечер тя изобщо не ме смути, въпреки че обикновено реагирам на такава враждебност с хапливи нападки. Тъй че ще пробвам теорията ти, Рейф, с теб или с някой друг. Ако си прав, има шанс завинаги да се отърва поне от половината си недостатъци. Няма да подмина такова нещо.

— С риск да пропусна този златен шанс, се чувствам длъжен да изтъкна, че ако се любим точно сега, докато си в мир със себе си, няма да докажем нищо.

Тя се начумери.

— Не се бях сетила за това. Но ти имаш право. Може би случилото се днес ще има дълготраен ефект?

Той поклати глава.

— Не? Е, в такъв случай ще проверя продължителността му. Лека нощ.

— Фелия.

Тя се престори, че не го е чула и побърза към стаята си. Какъв срам! Той вероятно си мислеше, че тя го преследва, че през цялото време е знаела, че в настоящия момент предложението й е безсмислено. По дяволите, защо му беше да й напомня?