Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (50)

Петдесета глава

Каква страхливка се оказа! Тази нощ Офелия повече не заспа, което за нещастие доведе до дълбоко вглеждане в себе си. Проля няколко сълзи и накрая реши да не съсипва иначе прекрасната нощ с жлъчни укори. На сутринта щеше да има достатъчно време да се кае. Преди разсъмване, докато съпругът й спеше дълбоко, тя се измъкна от спалнята, облече се за път, събуди Сейди и нареди да приготвят каретата. Замина си тихо, без да буди много членове на домакинството.

Остави бележка на Престън Лок, в която му благодареше за гостоприемството и го молеше да не споменава пред сина си какво са обсъждали. Ако се окажеше, че е бременна, искаше Рейф да научи от нея, че ще си имат дете. Кратките й пристъпи на гадене се бяха появили, докато кипеше от гняв. Това бе достатъчно добро основание стомахът й да се бунтува.

Налагаше й се само да обясни на Сейди защо си тръгват толкова неочаквано, за да няма въпроси или оплаквания от страна на камериерката.

Едва бе направила две стъпки към чакащата карета, Офелия се закова на място.

— Забравих нещо. Ей сега се връщам — каза тя на Сейди и се затича обратно към Норфорд Хол.

Рейф още спеше. Главата му се беше смъкнала от възглавницата, едната му ръка бе преметната към нейната половина от леглото, сякаш още я прегръщаше. Тя се наведе и го целуна по челото. Не биваше да го буди. Цялата горчилка, която я тровеше, щеше да се излее — ето, по лицето й вече се търкаляха сълзи. Но нямаше да го остави така без обяснение. Написа втора бележка на слабата светлина от огъня в камината и я остави на един лакей. После се присъедини към Сейди в каретата.

Спа почти през целия път, наваксвайки си пропуснатото през нощта.

Пристигна в Лондон малко преди пладне, точно навреме, за да обядва с майка си.

— Пътуването ти се оказа кратко — отбеляза Мери, докато нареждаше на слугите да поставят прибори и за Офелия. — Не те очаквахме толкова скоро. Зле ли мина?

— Мина добре, мамо. Членовете на семейство Лок са много приятни хора. А бабата на Рейф, вдовстващата херцогиня, е невероятна. През цялото време ме бъркаше с внучка си Аманда, която обожава. Ето защо с нея се разбирахме прекрасно.

— Тогава защо не поостана още?

— Рейф дойде.

Поне за Мери това просто изречение говореше толкова много, че тя не поиска допълнителни разяснения.

— Страхувах се, че ще стане така. Икономът ми каза, че е дошъл тук да пита за теб. Господин Нейтс не знаел, че трябва да пази местопребиваването ти в тайна.

Офелия сви рамене, без да съзнава колко потисната изглежда.

— Няма нищо. Поне се запознах с някои негови роднини в приятна атмосфера. Просто исках да им спестя някои от словесните ни престрелки. Предпочитам те да не знаят колко лесно избухвам, когато той е близо до мен.

— Днес си почини от пътуването, а утре ще обиколим магазините! — изведнъж предложи Мери. — Трябва да се разсееш с нещо приятно.

Офелия понечи да се съгласи. Беше готова на всичко, което щеше да й даде, макар и временно облекчение. Но тогава миризмата на задушената риба накара стомахът й да се разбунтува. Но тя обожаваше риба, приготвена на пара! А в момента никак не беше сърдита.

— Да отидем още този следобед — припряно отвърна тя и се отдръпна като опарена от чинията, поставена пред нея. — Нито съм уморена, нито гладна. Докато ти се наобядваш, ще отида да се преоблека.

Не изчака отговора на майка си. Изтича от стаята, бягайки колкото е възможно по-далеч от отблъскващата миризма.

Рейфиъл се събуди. Тялото му беше отпуснато и отпочинало. Бе сигурен, че от месеци не е спал така добре. Преди да стане от леглото, помириса празната възглавница до себе си и се усмихна. Беше доловил парфюма на Офелия. Не е било сън. Сега я нямаше в стаята, но дрехите й бяха навсякъде.

Не можеше още да му се сърди. Това бе първото, което си помисли, докато ставаше. Не бе възможно да се люби така с него и да иска да му забие нож в гърба. Тук се беше случило нещо, което бе изтрило част от гнева й.

Вероятно трябваше да благодари на баща си за това. Престън имаше успокояващо въздействие и върху приятели, и върху врагове. Ако можеше да се каже, че някой е роден дипломат, всички щяха да посочат Престън. Той не спореше, а умело и разумно излагаше своето становище. Ако го опровергаеха, просто се засмиваше. Изключение правеше единствено с децата си. Що се отнася до сестрите му, здраво дърпаше конците.

Рейфиъл се облече и отиде да потърси жена си и баща си. Като се имаше предвид ранният час, първо провери в салона за закуска. Там завари само Престън.

— Още не си забравил как да правиш чудеса, нали?

— Тази седмица не си нося ореола. Доста си приказлив за това време на деня. Седни и кажи каквото имаш да казваш.

— Разбира се, говоря за Офелия. — Рейфиъл благодари на прислужника, който остави няколко чинии с храна пред него. — Как си успял да уталожиш гнева й?

Баща ми поклати глава.

— Нямаше какво да уталожвам, защото тя не дойде тук разгневена.

— Не се ли опита да създава неприятности? Не ме ли обяви за по-черен от дявол?

— Напротив. Намирам жена ти за очарователна, пряма и готова да поеме отговорност за грешките си. Тя дори призна, че с гнева си те е подтикнала да се ожениш за нея, но въпросът ми е защо си се оставил да бъдеш провокиран. Можеше официално да обявиш годежа и да се венчаете след разумен период от време. Не мислиш ли, че е искала хубава сватба, на която да присъстват приятелките й, роднините й? Твоите приятели и роднини?

Рейфиъл се изчерви. Знаеше, че ще трябва да отговаря защо е изключил семейството си от церемонията. Наистина щеше да изпитва угризения, ако сватбата бе весела. Но нещата не стояха така, а и вече се чувстваше достатъчно неудобно.

— Ще ти отговоря честно, татко. Сватбата или щеше да се случи така, или изобщо нямаше да се случи.

Престън се смръщи.

— Въпреки слуховете? Да не казваш, че щеше да хвърлиш момичето на вълците?

— Разбира се, че не. Просто щях да ги опровергая. Видели са една нищо и никаква целувка, за бога!

— Видели са много повече. Видели са те как заминаваш с нея, а после и двамата изчезвате за една седмица.

— На гости при семейството ми — поправи го Рейфиъл. — Ти ми посочи, че баща й се е хвалел, когато се видяхме миналия път.

— Да, той се хвалеше, че си довел дъщеря му именно в Норфорд Хол. Не ти споменах обаче, че онази седмица наистина имах посетители, които те търсиха тук и получиха отговор, че те няма. Не е трудно да събереш две и две, Рейф. И тъй като вече сме обсъждали тези неща, нека те попитам. Ако нямаше слухове, щеше ли просто да стоиш и да наблюдаваш как тя се омъжва за друг? Имай предвид, че вече съм я виждал.

— Забрави за момент, че тя е най-красивата жена в Англия. Какво би помислил за нея, ако отвътре Офелия беше само черен лед — злобна, сприхава…

— За една и съща жена ли говорим?

Рейф въздъхна.

— Добре, за да бъда честен, ще призная, че ме мъчеха угризения, че я връщам обратно в Лондон. Бях се привързал към нея по време на престоя й в Олдърс Нест, дори нещо повече. Но смятах, че се е променила, че вече не е опърничавата девойка. Дори не бе изключено да поискам ръката й — ако бях останал на същото мнение.

— Не видях нищо опърничаво в нея.

— Защото когато поиска, може да крие езика си на пепелянка. Тя ме беше убедила, че старата Офелия си е отишла. Действително вярвах, че съм й помогнал да стане по-добър човек. Тя обаче си призна, че това е било хитрост, за да ме накара час по-скоро да я върна в Лондон.

— Сигурен ли си?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не си се лъгал, когато си я смятал за нов човек. Може би се лъжеш сега.