Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (4)

Четвърта глава

Рейфиъл дръпна юздите, за да пришпори конете, които теглеха елегантната карета. Беше му приятно да се прави на кочияш. В града беше свикнал да кара карета с един кон, когато времето е хубаво, но за пръв път управляваше цял впряг. Обикновено пътуваше сред комфортна обстановка като двете жени вътре.

Беше студено. Вятърът разпиляваше русата му коса и я завираше в очите му — напомняне, че трябва да се подстриже. Е, там, където отиваше, нямаше фризьори.

Не беше сигурен дали това е блестящо хрумване, което ще му гарантира спечелването на баса с Дънкан, или най-глупавата идея, която човек може да си представи, но вече нямаше връщане назад.

Офелия беше обзета от самосъжаление и даже не разбра, че не пътуват към Лондон, нито че той седи на капрата.

Когато Офелия бе сполетяна от справедливо възмездие в Съмърс Глейд, реакцията й го заинтригува. Сълзите в очите на Ледената кралица опровергаха прякора, който й беше дал. Дали младата хубавица наистина беше наранена? И ако беше, защо? Или сълзите й не бяха нищо друго, освен израз на накърнено честолюбие? Ами онова удивително преобразяване в салона, когато тя беше съвсем сдържана по време на разговора с Мейвис и не приличаше на жената, която бе ридала в обятията му? Като всички останали той бе помислил най-лошото за нея. Но това, което чу от втория им разговор, загатваше, че под повърхността може би се крие нещо повече. Рейфиъл мразеше да греши, ето защо искаше сам да открие отговорите.

Но това бе само една от няколкото причини, подтикнали го да действа импулсивно. Ако планът му успееше, щеше да получи и други облаги, освен стоте лири от Дънкан. Ако стореше чудо и превърнеше Офелия Рийд в приятна жена, близките и познатите й щяха да му дължат услуга. Тази представа — да бъде герой — доста му допадаше.

Но и това не бяха истинските му мотиви. Ако можеше да се довери на всичко, изречено от нейната бивша приятелка Мейвис, а той нямаше основания да се съмнява в него, тогава Офелия бе презирана от всички въпреки хубостта си. Разбира се, като се изключеха увлечените по нея глупаци, които не я познаваха истински. Странно, в такъв случай тя беше онеправданата. А досега Рейфиъл никога не беше покровителствал онеправдана красавица.

Разбира се, не можеше да отрече желанието си да спечели облога. Дънкан бе прав; в Лондон Рейфиъл нямаше шансове да промени поведението на Офелия. Можеше да я следва на всяка забава, но имаше ли смисъл? Тя знаеше за неговата неприязън. Той неведнъж беше подчертавал, че не я харесва и сега не можеше да се престори на запленен от нея. Тя нямаше да му повярва. Не, така нищо нямаше да стане. Не беше чак такъв добър актьор. Да не говорим, че стигаше да погледне една жена два пъти и лондонските клюкарки вече ги обявяваха за сгодени. Преди години този проблем му попречи да се наслади на дебюта си в светския живот. Всъщност точно заради това, бе заминал за чужбина. Не, в скоро време нямаше да го „видят“ с Офелия.

Разполагаше с достатъчно основания да вземе категорично решение. За добро или за зло щеше да стори всичко по силите си да помогне на Офелия да стане по-добра. Така дори тя би могла да си намери своя любим и евентуално своето щастие. Беше голямо предизвикателство, ала Рейфиъл харесваше предизвикателствата. Ако спечелеше, щяха да спечелят всички, дори самата Офелия.

Смрачаваше се. Каретата не беше предназначена за нощни преходи, поне не в провинцията, където фенери не осветяваха пътя. Рейфиъл се запита дали да не потърси хан за през нощта, или да продължи напред с надеждата, че ще открие Олдърс Нест в тъмното.

Олдърс Нест беше едно от многото имения, които бе наследил от дядо си. То бе толкова отдалечено, че досега го беше посещавал само няколко пъти. Старият човек го наричаше „убежище“, а баща му презрително беше заявил, че една къща е щяла да свърши работа като „убежище“ и не е било нужно старият херцог да строи цяло имение посред затънтената провинция. Дядото на Рейфиъл само се беше изсмял:

— Аз? В най-обикновена къща? Абсурд!

И така старият херцог построи своето убежище в дивите покрайнини на Нортъмбърланд, и често се наслаждаваше на самотата си там. Но за всички други членове на семейство Лок Олдърс Нест беше твърде далеч, даже не бяха навлезли в графство Нортъмбърланд.

Сега дотам още имаше няколко часа път. А двете жени в каретата, управлявана от Рейфиъл, също като него бяха започнали да огладняват. А Рейфиъл беше сигурен, че в момента се движат през Дърам. Но дори в Дърам хановете бяха малко и отдалечени един от друг и колкото по на север отиваха, толкова по-нарядко ставаха.

При последното си идване беше отседнал в дома на леля си. Есмералда беше най-голямата от многото сестри на баща му. Беше се омъжила за шотландец, но с условието да живеят в Англия. Мъжът й се беше съгласил, но при положение, че домът им ще е близо до Шотландия. Даже беше предложил да живеят на границата! Двамата се споразумяха за Дърам; графство по на юг, но все още много далече от Лондон. Когато овдовя, Есмералда можеше да се премести по-близо до роднините си, но през годините беше обикнала Дърам. Рейфиъл се зачуди как не се беше сетил за нея.

Ако не грешеше, къщата й беше само на няколко километра. В случай че вече не я беше подминал. Е, тогава щеше да се върне. Офелия нямаше да разбере, че се намират в Дърам, северно от Йоркшир, а не на юг, преполовили пътя за Лондон. Всъщност леля му щеше да бъде много по-подходяща придружителка за нея от камериерката й. Рейфиъл не се съмняваше, че Есмералда с радост ще му погостува за малко в Олдърс Нест. В крайна сметка трябваше да се погрижи от импулсивния му план да не последва скандал.

За щастие вече бе отстранил най-съществената пречка, а именно родителите на Офелия. Набързо беше съчинил кратко обяснение и им го беше изпратил по лакея, който трябваше да откара Офелия. Така с един удар беше убил два заека, понеже беше уверил човека, че той ще се погрижи за младата дама.

Родителите й много се впечатляваха от хора с титли, по-високи от тяхната. Фактът, че са уредили женитбата на дъщеря си против нейните желания говореше в подкрепа на това. Рейфиъл не се съмняваше, че те ще бъдат доволни красивата Офелия да погостува на семейството му. Беше намекнал, че той лично ще вземе девойката под крилото си. Ако графът и графинята решаха, че тя е събудила интереса му, е, надали някой можеше да го обвинява за налудничавите им изводи.

Осем километра по главния път и половин час по страничния го отведе до къщата на леля Есме. Вече се беше стъмнило напълно, но в салона светеше. Офелия лесно щеше да види, че не са отседнали в някой хан.

Рейфиъл се напрегна в очакване на неприятната сцена, отвори вратичката на каретата и подаде ръка на дамата. Тя я пое, без дори да го погледне. В края на краищата един прост лакей не заслужаваше вниманието й.

Но той я загледа как слиза по стълбичката и въздъхна. Дрехите на Офелия бяха измачкани от дългото пътуване. Очите й бяха подпухнали и зачервени от сълзите, но изящната й красота продължаваше да е зашеметяваща. Когато я видя за пръв път в Съмърс Глейд, направо остана без дъх. За щастие тогава се намираше в другия край на помещението и когато й беше представен, се беше овладял.

Тя се обърна да заръча нещо на камериерката си и ахна, когато погледът й случайно попадна на него.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита тя. — Преследваш ме на връщане в Лондон?

— Съвсем не. Ти прие за даденост, че някой от лакеите на маркиза ще те откара до Лондон, но по една случайност щяха да те заведат само до Оксбоу и там да ти потърсят кочияш. Не им плащат да отсъстват от Съмърс Глейд с дни, освен ако не е по изрично разпореждане на маркиза. Аз ти правя услуга, хубавице, тъй като случайно с теб сме в една посока.

— Ти ли караш?

— Невероятно, а?

Тя изсумтя, навярно заради наглата му усмивка.

— Не очаквай никакви благодарности, щом не съм те молила за това.

Рейфиъл не лъжеше и не понасяше лъжците. Но в противен случай трябваше да й каже, че бяга с нея, а тя нямаше да приеме добре новината, сигурен беше това. Офелия още нямаше представа, че не пътуват към Лондон, и той предпочиташе нещата да си останат така до пристигането им в Олдърс Нест.

Тя въздъхна и се запъти към входната врата, но забави крачка и накрая спря, когато осъзна, че стои пред нечие жилище, а не пред конюшня, както си мислеше.

— Къде сме? — попита, хвърляйки му поглед през рамо. Сега тонът й издаваше най-обикновено любопитство.

Той помогна на камериерката да слезе, преди да мине покрай Офелия и да почука на вратата. Не я караше нарочно да чака за отговор. Още не знаеше колко е нетърпелива. Просто в настоящия момент целта му беше да внимава с всяка дума, която изрича пред нея. Ето защо, когато се обърна, установи, че тя го изпепелява с поглед. Отне му време да възвърне обичайното си спокойствие и да се усмихне безгрижно.

— Ъъъ, имам огромно семейство и роднини, пръснати по цяла Англия. Доста е удобно, когато си на дълъг път. Тук живее леля ми Есмералда. Тя предпочита да й казват Есме. Ще пренощуваме в дома й. Уверявам те, че леля може да ти предложи мека постеля, с каквато никой хан не може да се похвали.

Преди да е довършил, вратата се отвори. Старият Уилям стоеше насреща им и ги гледаше, присвил очи зад очилата си. Уилям беше икономът, когото леля му бе откраднала от баща си, когато се омъжваше преди толкова години. Поне така твърдеше старият херцог.

— Кой е там? — попита Уилям.

Очевидно очилата вече не бяха от голяма полза на иконома, който добре познаваше Рейфиъл. Може би ако беше ден, този въпрос щеше да е излишен. А може би не. Есмералда не беше млада, а Уилям със сигурно вече имаше осемдесет.

— Рейф е, старче. Търся малко гостоприемство, преди да продължа утре сутринта. Ще ми трябват три стаи, а и малко храна ще ни дойде добре. Леля още ли е будна, или вече си е легнала?

— В салона е и се опитва да подпали къщата. Толкова много цепеници е наблъскала в камината!

Рейфиъл се ухили. През зимата Есмералда лесно се простудяваше. Баба му беше същата. Повечето му роднини изпитваха ужас от гостуването при Агата Лок, защото тя поддържаше стаите си в Норфорд Хол ужасно горещи. Но Уилям никога не би си признал, че се нуждае от топлина дори повече от Есмералда.

— Ще отида да й кажа, че…

— Бих желала да ми покажете стаята ми, благодаря — прекъсна го Офелия и влезе вътре. — И ми сервирайте там вечерята.

— Както кажете, милейди — по навик отвърна Уилям. С лошото си зрение не можеше да види скъпите й дрехи, но тонът й му показваше, че тази жена принадлежи към аристокрацията.

Рейфиъл поклати глава, докато гледаше как Офелия се изкачва по стълбището. Тя беше приела за даденост, че Уилям ще я последва и ще я заведе в стаята й, докато всъщност той се беше втурнал да намери икономката. Очевидно надменната хубавица беше забравила за Рейфиъл и не възнамеряваше да го удостои с дума или с поглед. А той не беше свикнал да се чувства пренебрегнат. Макар че презрението й беше полезно — тя очевидно не смяташе да го попита кога ще пристигнат в Лондон — пълното й пренебрежение доста го подразни.

— По всичко личи, че ще се видим чак на сутринта — каза той зад гърба й.

— Рано — отвърна тя, без да се обръща. — Не желая да прекарам цял ден по пътищата.

Той се скри в салона, преди тя да е свършила. Надяваше се, че Офелия ще се обърне да установи изчезването му, но проклетата хубавица май нямаше подобни намерения.