Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (33)

Тридесет и трета глава

Мери почука на вратата на дъщеря си, отвори я и подаде глава вътре.

— Реши ли най-сетне, мила?

Офелия седеше на писалището си, унесена в мисли. Дори не беше прегледала поканите, които майка й веднага беше струпала пред нея след връщането й от ездата. Пет от тях бяха пристигнали тази сутрин. След вчерашното парти мълвата, че тя се е прибрала вкъщи, бързо беше обиколила Лондон. Сега много домакини искаха да се възползват от нейната популярност. Присъствието й често осигуряваше успеха на даден прием или вечеря.

Офелия беше прочела няколко покани и се беше замислила за Рейф. Сега трябваше да реши.

— Мисля, че ще се забавлявам на бала у лейди Уилкот. Поканата пристигна преди няколко минути.

— Ще кажа на баща ти.

— Недей. Предпочитам ти да дойдеш с мен. Нали нямаш нищо против?

— Съвсем не, скъпа. Всъщност горях от нетърпение да те придружавам на баловете, но баща ти все се мръщеше и затова се отказах да го правя. Шърман твърдеше, че съм го разсейвала, а той трябвало да те държи под око.

Офелия просто не знаеше какво да каже. Колко „мило“ от негова страна; да представя като загриженост нежеланието да се появява с жена си на публични места.

— Мислех, че просто не ти се ходи — отвърна Офелия. — Знам, че предпочиташ да се изявяваш като домакиня.

— Просто така и не успях да убедя баща ти да ме придружи на някой прием. Шърман изобщо не обича социални мероприятия… освен ако не ги устройва той самият.

— Разбирам. Тогава да си замълчим пред него. Можеш ли да му оставиш бележка?

Мери се засмя.

— Интересно хрумване. Вероятно после ще ми се нахвърли с гневни приказки и ще ми се муси сума време, но пък двете с теб да се забавляваме навън една вечер. Божичко, колко съм развълнувана!

След като Мери си тръгна, Офелия се усмихна. Не беше излизала с майка си, откакто двете пазаруваха на Бонд Стрийт преди началото на сезона, а и преди това само веднъж беше ходила с нея на театър.

Имаше и друга причина да се вълнува, когато Сейди започна да приготвя тоалета й. Тя нямаше нищо общо с прелестния й външен вид, въпреки че Офелия направо грееше в светлосинята бална рокля. Светлосиньото неслучайно бе любимият й цвят; той подчертаваше платиненорусата й коса, сияйно бялата й кожа и сините й очи. Офелия имаше страшно много рокли в този цвят, но с различни украси и гарнитури. Тази например беше със сребристи шнурове. На врата си беше сложила тънка сребърна верижка с малки сапфирчета, която придаваше по-тъмен нюанс на очите й.

Тя едва сдържаше възбудата си, защото имаше чувството, че Рейф ще бъде там тази вечер, което изобщо не беше възможно, тъй като той вероятно не би избрал да посети подобно величествено събиране. В края на краищата не си търсеше съпруга. На една вечеря в Олдърс Нест беше споменал на леля си, че повече няма да придружава Аманда на баловете. Един такъв бал беше най-невероятното място, където би могла да го види. Но все пак усещането, че довечера двамата ще се срещнат, не я напускаше.

Заради тази своя интуиция тя постоянно се оглеждаше за него. Когато пристигна у Уилкотови, събралите се в голямата бална зала замлъкнаха при нейното влизане. Някога Офелия обичаше да възпроизвежда такъв ефект с появата си, но тази вечер я интересуваше само едно лице сред тълпата. Понеже беше много висок, й трябваха само няколко мига, за да разбере, че го няма… още. Продължаваше да е сигурна, че той ще се появи.

— Честна дума, ще ми се да беше изчакала със завръщането си, докато се омъжа.

Офелия се обърна и установи, че Аманда Лок я е последвала. Въпреки че на лицето й беше изписано раздразнение, сестрата на Рейф изглеждаше красива в разкошния си тоалет. Рубинената огърлица, която чудесно подхождаше на розовата й бална рокля, навярно бе семейна реликва, дадена на младата жена специално за нейния дебют. Офелия уж беше гостувала на семейство Лок, но сега й се прииска да познава останалите членове на семейството.

— Здравей, Аманда — усмихна се тя. — Брат ти с теб ли е?

— Не — измърмори Аманда. — Доколкото знам, снощи се е върнал, но не го потърсих. Много съм му сърдита и не му говоря.

— Недей. Мъжете обичат да имат свои тайни. Навярно и ти си запазила някои неща само за себе си?

— Не. Е, може би… — Момичето се поизчерви. — Добре де, виждам какво искаш да кажеш — тросна й се тя.

— Много хубаво. О, и недей да ревнуваш от мен. Само ми кажи кой мъж си си харесала, и аз ще го отблъсна.

— И защо да го правиш?

— Защо не? Колкото и да не ти се вярва, не е много приятно всички мъже да припадат в краката ти. Ха, непрекъснато се спъвам в тях! Освен това не мога да ощастливя всички с ръката си!

Аманда я изгледа недоверчиво.

— Не се шегуваш, нали?

— Определено.

— Обаче в началото на сезона останах с различно впечатление. Тогава всички бяха в краката ти.

— Насърчавах ги, да, но най-вече заради баща ми. Може да се каже, че му натривах носа. Един вид му казвах, че мога да имам, който мъж поискам и не е нужно той да ме сгодява за човек, когото не съм виждала.

Другото момиче потрепери.

— Не мога да си представя как си изтърпяла тази несигурност, имам предвид, преди да срещнеш Мактавиш и да се увериш, че той не е някой грозен човекоядец. Аз щях да съм бясна на родителите си… и уплашена.

— Благодаря ти. Толкова е хубаво да знам, че не съм единствената, на която са й познати тези чувства.

— Всъщност ти не беше доволна от Мактавиш и след като го видя, нали?

Офелия поклати глава.

— Предполагам, че някои хора просто не са родени един за друг. За щастие ние с Дънкан го осъзнахме, преди да е станало твърде късно.

Това беше малка лъжа, пък и дори не беше измислена от нея, тъй че Офелия я изрече без притеснение. За нейно удивление двете с Аманда продължиха да си приказват двайсет минути. Господата започнаха да ги прекъсват, предимно за да запълнят картите им за танци. Най-накрая Аманда си призна, че още не си е харесала никого и че й е много трудно да направи избор.

— Не съм сигурна, че мога да те посъветвам друго, освен да почакаш любовта да реши вместо теб. Рейф спомена, че ти държиш изключително много любовта да присъства в живота ти.

— Да, признавам си, че неведнъж съм му обяснявала как обичта е неделима от щастието. Ти това ли ще направиш? Ще чакаш любовта на живота си?

— Боя се, че моето положение е по-различно. Ако бързо не си намеря съпруг, баща ми ще избере вместо мен, без да ме пита.

— Но това е толкова… толкова демоде!

Девойката се изпълваше с възмущение заради нея, а Офелия и за миг не се съмняваше в искреността й! Невероятно. Каква удивителна разлика; да се отнасяш с хората любезно и те да ти връщат любезността. Божичко, нима досега беше живяла с погрешни убеждения и нарочно е отблъсквала от себе си хора, които са можели да станат нейни приятели?

— Олеле, колко хубаво! — изведнъж възкликна Аманда, гледайки зад гърба на Офелия. — Сабрина отново е в Лондон. Да я поздравим.

Офелия се обърна. Младата жена и лелите й тъкмо влизаха в залата. Тя едва позна Сабрина, която изглеждаше прелестна тази вечер, а светлозелената й рокля дори не беше бална. Но въпреки това девойката грееше. Кестенявото врабче от Йоркшир се беше превърнало в пеперуда. Любовта ли беше причина за това преображение?

Докато вървеше след Аманда, Офелия изпита неудобство. Благодарение на Рейф виждаше колко зле се е отнесла с момичето. Ревността й не беше извинение. Изпита разкаяние. Докато стигнат до Сабрина, сълзите й едва не потекоха! Божичко, дано не се разплаче пред цял Лондон!

Отдръпна се назад, докато Аманда поздравяваше новодошлите. Сабрина се усмихваше, докато разменяше вежливости със сестрата на Рейф, но лицето й помръкна, щом съзря Офелия. Мери беше дошла да поздрави лелите на девойката, които бяха нейни стари познати, и Аманда се оттегли встрани.

Офелия се възползва от този момент, за да прегърне Сабрина и да прошепне в ухото й:

— Възползвах се от добротата ти. Прощавай… — Сълзите рукнаха. — Съжалявам. Но най-много съжалявам, че те излъгах за Дънкан. Страдах от много заблуди и страшно ти завиждах. Просто искам да знаеш, че сега съжалявам.

Не дочака отговор. Унижена от сълзите, които се стичаха по бузите й, тя побърза да напусне залата, преди някой да ги е забелязал.