Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (26)

Двадесет и шеста глава

Тя оправи дрехите си, сякаш в салона не се беше случило нищо непристойно. Рейф дори й помогна, като повдигна корсажа над гърдите й, полагайки нежна целувка. Офелия си вдигна чорапите, които се бяха свлекли до глезените й, едва не се засмя, когато установи, че още е с ботинки. Беше доста непохватно от негова страна да я остави напълно облечена. Не я интересуваше, но Рейф, изглежда, смяташе другояче.

Преди да отключи вратата, той я притегли в прегръдката си и я целуна.

— Някой път наистина трябва да го направим в истинско легло — рече със смутена усмивка. — Където ще мога да посветя нужното време на удоволствието ти. Бях припрян като някой хлапак с мъх по страните…

Тя притисна пръст към устните му.

— Уверявам те, че си гладко избръснат.

— Много си мила, но май губя всякакъв финес, когато съм близо до теб.

— Комплименти ли си просиш?

— Май да — ухили се той.

— Внимавай, когато ме наричаш мила — подразни го тя. — Че може да ти се наложи да ме отведеш до Лондон, щом си изпълнил задачата си.

Той се закашля, отвори вратата и нежно я избута навън.

— Иди да се преоблечеш преди обяд. Леля скоро ще слезе.

— Трябва да се отърва от доказателствата — засмя се тя.

— Искаш ли аз да се погрижа?

Офелия сви разкъсаните си гащички, защото роклята й нямаше джоб, в който да ги натъпче. Не желаеше да я видят с тях в ръка. Погледна към камината зад Рейфиъл.

— Ще ги изгориш ли? Сейди не бива да ги намери.

— Естествено.

Тя се изчерви леко и му ги подаде. После се втурна нагоре по стълбите. Не беше толкова лесно да се отърве от изцапаната си фуста. Само водата нямаше да отмие петната засъхнала кръв, а Сейди чудесно знаеше, че сега господарката й не е в цикъл. Накрая Офелия скри фустата под дюшека. По-късно щеше да я нареже и също да я изгори. Така доказателствата щяха да изчезнат.

Преоблече се, след като видя колко се е измачкала светлолилавата й рокля. И все пак бе удивително с каква бързина действаше. Върна се долу след по-малко от петнайсет минути, защото искаше да прекара повече време с Рейф. Остана доста разочарована, когато откри, че той вече не е в салона.

Отиде до прозореца и зачака завръщането му. От време на време поглеждаше към канапето, където бяха правили любов. Не вярваше, че ще е способна да седне там, без да се изчерви.

Бавно започваше да проумява, че сега вече е жена. От няколко години имаше опита и поведението на такава, но сега превъплъщението й беше завършено. Странно, не се чувстваше по-различно. Не, не бе вярно. Чувстваше се чудесно. Не, всъщност усещането не беше свързано с прекрачването на прага на девствеността, а с човека, с когото бе сторила това. Сега й хрумна, че първия път преживяването можеше да е ужасно, но благодарение на Рейф нещата се бяха наредили добре. Беше се погрижил да й остане хубав спомен. Нещо й подсказваше, че този спомен ще я топли доста дълго.

Рейф слезе по стълбите с леля си. Той също се бе преоблякъл и беше сресал косата си, защото Офелия я беше разрошила. Надяваше се, че никой не го е видял чорлав.

Тъй като Есмералда беше с тях, нямаха възможност да си поговорят за случилото се, въпреки че Офелия улови усмивката му и също му се усмихна. Великолепното й настроение се задържа през целия обяд. Не се помрачи и когато той предложи да се видят в кабинета му.

— Не мисля, че в салона ще мога да се концентрирам — призна й Рейф, докато я придружаваше по коридора.

Тя го разбираше прекрасно. За жалост не беше планирал още една любовна игра. Всеки път, когато й беше предлагал да се усамотят някъде, беше, за да обсъдят миналите й прегрешения. Днес Офелия нямаше нищо против. Днес вероятно можеше да се справи с всеки въпрос, който той решеше да повдигне.

— Да си поговорим за Сабрина — рече Рейф и седна срещу нея зад бюрото.

Е, всеки въпрос без този.

— Не.

Тя се усмихна. Не искаше да го остави с впечатлението, че упорства. Ала към Сабрина Ламбърт изпитваше смесени чувства, в които наистина не искаше да се задълбочава.

Рейф нищо не каза. Само въртеше ножа за писма. Тя знаеше каква е тактиката му; да използва мълчанието срещу нея. Но този път нямаше да стане.

— Бях голяма глупачка, че й дадох шанс — каза Офелия след няколко секунди. — Изглеждаше толкова сладка, когато пристигна в Лондон с лелите си, за да отседне у нас за през сезона. Отначало се усъмних в искреността й, решавайки, че сладостта й вероятно е присъща на провинциалистките. Наруших собственото си правило. Помислих, че с нея можем да бъдем истински приятелки.

Той изпусна многострадална въздишка.

— Значи в този случай ти наистина си предала приятелка? Трябва да призная, че се надявах да чуя някое разумно извинение.

Видът му бе толкова разочарован, че гърдите й се стегнаха. Какво й ставаше, по дяволите? Дори не знаеше за какво говори той!

— Би ли ми обяснил последната си забележка? Как точно съм я предала?

— Със зла умисъл си възкресила семейния й скандал, който отдавна е бил забравен.

— Не ставай глупав! — грубо го сряза тя. — Правех й услуга.

Той повдигна вежда.

— Като си унищожила шансовете й да си намери добър съпруг в Лондон? Бог да ни пази от подобни услуги.

Офелия седна и въздъхна тежко.

— Много добре. Виждам, че ще се наложи да ти обясня едно-друго. Вероятно няма да ми повярваш, но се опитвах да й спестя много скръб за в бъдеще.

— Скръб ли?

— Да. Не исках да я видя как се влюбва в някого, а после не може да се омъжи за него заради скандала. Истината все щеше да изскочи. Някой щеше да си спомни откъде е чувал за фамилията Ламбърт. Освен това скандалът беше толкова глупав. Нелепо е да се мисли, че щом няколко от предците й са се самоубили, всички потомци от рода някой ден ще сторят същото. Знаеш какви са хората. Някои ще се вържат на тези глупости. Идеята ми беше да посоча публично колко остарели са подобни представи. Щях да се присмея на всеки, дръзнал да повярва на клюката. Слухът щеше да отмре за седмица и повече нямаше да се чуе.

— Мили боже, да не искаш да кажеш, че си покровителствала Сабрина?

Офелия скръцна със зъби.

— Не е нужно да проявяваш подобно неверие. Такъв бе първоначалният ми план.

— Аха — кимна той. — Сега стигаме до злобната част.

— Не. Сега стигаме до последния ми недостатък. В съчетание с избухливостта ми вероятно той е най-лошата ми черта.

— И това е?

— Завистта.

— Осъзнаваш ли абсурдността на собственото си твърдение? — възкликна той. — Ти вероятно си най-красивата жена в Англия. Всяка англичанка сигурно ти завижда. Дори моята сестра не прави изключение! Точно ти най-малко имаш причина да завиждаш, на когото и да е.

— Добре разбирам, че всичко, което каза, е вярно. Но то няма нищо общо с действителната ситуация, фактът, че нямам причина да завиждам, не означава, че аз не завиждам. Знам, че е нелепо. Но може да се подразня от най-различни дреболии и тогава ми се случва! Емоцията е налице и аз не мога да се справя с нея.

— Значи ми казваш, че си завидяла на Сабрина?

— Да. Мейвис ме провокира, като отбеляза, че трима от моите обожатели са ухажвали Сабрина на един бал. И както възнамерявах да разкажа за скандала с добри намерения, сторих същото, но с лоши. Щях да преодолея завистта и да оправя нещата, но Сабрина и лелите й решиха веднага да се приберат у дома. И понеже семейството ми получи известие да пристигна в Съмърс Глейд, за да се запозная с Дънкан, всички отпътувахме заедно. Тогава се страхувах от срещата с „варварина“ и забравих да осмея скандала на Сабрина. Сега това е безсмислено, тъй като тя скоро ще се венчае за Дънкан.

— Все още ми е трудно да повярвам, че е възможно да завидиш на Сабрина — каза той, но се замисли. — Това не е единственият път, когато си й завиждала, нали?

Офелия пламна.

— Не, случи се отново, когато видях, че Дънкан непрекъснато се навърта около нея. Помислих си, че той се опитва да ме накара да ревнувам.

— И?

— Добре де, също когато те виждах да дружиш с нея. Да, завиждах й онзи ден, когато реших, че вие сте любовници.

— Не е нужно да подхващаш тази тема.

— Чудесно, но след като ти така и така повдигна въпроса, ще ти обясня защо не исках да обсъждаме Сабрина. Към нея изпитвам смесени чувства. Когато не й завиждам, я харесвам.

— Това е понятно. Всички харесват Сабрина.

— Няма ли да допълниш, че мен никой не ме харесва?

Той й се ухили.

— Всъщност, драга, това вече не е вярно. Ето защо няма да го допълня.

Тя поруменя. Беше сигурна, че той има предвид себе си, но той я опроверга:

— Леля ми много се привърза към теб.

Офелия не беше сигурна защо се почувства толкова наранена, но бързо се окопити.

— Не разбра смисъла на думите ми. Ненавиждам всички други, на които завиждам. Със Сабрина не е така. Затова всеки път, когато я ревнувах, чувствах, че я предавам, което само ме караше да страдам. Но веднага след като пристъпът ми отминеше, се укорявах колко съм глупава и пак започвах да я харесвам. Тези емоции са доста необикновени за мен.

— Изобщо не са необикновени.

— Сигурно си прав що се отнася до останалите хора, но за мен са необикновени — настоя Офелия.

— Може би си се надявала, че двете ще станете приятелки.

— Няма, може би. Смятах, че можем да бъдем истински приятелки и действително исках да й помогна.

— Кога се е нуждаела от помощ?

— Когато Дънкан се правеше, че се интересува от нея.

— Интересът му беше искрен.

— Сега го знам — нетърпеливо обясни Офелия, — но как можех да предположа навремето, че двамата ще се влюбят, по дяволите? Казах й, че Дънкан ме е целунал в хана, когато се срещнах там с него да му се извиня.

— Лъжа.

— Да, но незначителна лъжа, която целеше да я предпази, не да я нарани.

— По една случайност щях да повдигна въпроса за лъжите ти. Това е една от тях.

Тя забели очи.

— Защо ли не съм изненадана? А кои са другите?

— Има само една, за която държа да разбера всичко.

— Няма ли да извадиш някой дълъг списък? Мислех, че си подготвен по-добре.

— Много бързо се разсърдихме.

Тя примигна объркано, а после се усмихна.

— Съвсем не. Може би съм леко раздразнена, но както ти сам забеляза — тя сви рамене — всичко е минало.

Рейф се облегна на стола си. Беше смаян.

— Удивен съм. Голям обрат, Фелия. Е, как се чувстваш?

— Харесва ми. Толкова е хубаво да се владееш. Каква беше онази лъжа, за която спомена?

— Нима лъжите ти са толкова много?

— Не — отвърна тя след кратък размисъл. — Сещам се за още веднъж, когато нарочно излъгах Сабрина. Ти ме нарече злостна сплетница и аз отрекох, но точно тогава за пръв път се проявих като такава, сигурно от завист. Сабрина много се интересуваше кога точно сме се сгодили повторно с Дънкан. Това ми намирисваше на нездрав интерес към чужд мъж и казах, че се е случило тъкмо след като тя си тръгна от имението. Всъщност дядото на Дънкан искаше да казваме това, тъй че лъжата дори не беше моя. Но по някаква незнайна причина Сабрина беше съсипана. Нямам представа защо. А ти?

— Да.

— Сега доволен ли си?

— Не и истински. Въпросът — важният въпрос — е дали сега си научила нещо от нашите разговори, драга. Или ще се завърнеш в Лондон, подновявайки…

— Нито дума повече! — прекъсна го тя. — Ти очевидно нищо не си научил от нашите разговори. След като владея по-добре избухливостта си, която изостряше завистта ми — даже сега я владея напълно, за което трябва да благодаря на теб — как можеш да мислиш, че не съм се променила?

— Добър довод. В такъв случай не виждам причина да стоим повече тук. Утре сутрин потегляме за Лондон.