Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (18)

Осемнадесета глава

Снегът падаше на едри парцали и Рейфиъл едва виждаше на шест метра пред себе си. Ако вятърът беше малко по-силен, щеше да го нарече виелица, но, слава богу, в момента нямаше вятър, а нещо като течение, което ясно го караше да усеща колко е студено — и което го навеждаше на пораженски мисли. В крайна сметка, като се вземеше предвид колко време бе минало, докато доведе коня от дома на Бартоломю, да го оседлае, да вземе въглища за празния мангал, не очакваше да настигне Офелия, преди тя да се е добрала до най-близкия град. Просто искаше да я открие, преди да е стигнала до Лондон, но това можеше да стане и утре, след спирането на снега — ако е рекъл Господ.

За малко да подмине каретата в канавката. Покрита със сняг, тя се сливаше с околния пейзаж. Вниманието му беше привлечено от конете. Снегът не се задържаше в топлата им, тъмна козина. Като видя килнатото возило, се уплаши. Чувството бе невероятно силно. Веднага щом осъзна, че един кон от впряга липсва и че каретата само е наклонена, си даде сметка, че няма пострадали. Офелия и кочияшът очевидно бяха решили да продължат заедно на един кон.

Това беше единственото му заключение и той не възнамеряваше да слиза в канавката, за да проверява. Но знаеше, че няма да се успокои, преди да се увери с очите си, че предположението му е вярно. Скочи от коня и отвори вратичката на каретата. Вътре имаше само някакъв вързоп… „Защо, по дяволите, имаш само едно одеялце в каретата си?“ — гласът на Аманда отекна в съзнанието му. Едно одеялце не можеше да направи такава голяма купчина.

— Боже милостиви! — избухна той. — Оставил те е да замръзнеш! Къде е негодникът?

Офелия подаде глава изпод одеялцето. Той забеляза, че тя не си носи шапката. Дори елегантната й прическа беше развалена. Нима бе разпуснала косата си? Така се беше свила на седалката, че одеялцето я покриваше изцяло.

— Отиде за ново колело.

Рейфиъл седна до нея и погледът му попадна на студения мангал.

— Знаеше ли, че те оставя на студено?

— Вероятно не — отвърна тя и изведнъж му се сопна: — Затвори проклетата врата!

Той се протегна да изпълни командата й, но в каретата продължаваше да е кучешки студ. С всеки дъх от устата му излизаше облаче пара.

Сега, след като си имаше компания, Офелия спусна крака на пода и бавно се изправи. Одеялцето наистина беше миниатюрно. С него човек можеше най-много да си завие краката. Тя отново го разстла в скута си. Ръцете й бяха без ръкавици. Косата й беше разпусната, а дължината й бе невероятна. Един кичур се накъдри в скута й, до сключените й ръце. Пръстите й трепереха от студ. Той се ядоса. Как беше допуснала да се изложи на такава опасност!

— Къде са ти маншонът и шапката? — запита той властно.

— Не бяха с палтото ми. Нямах време да ги потърся.

Изрече го толкова превзето, че Рейфиъл съвсем се ядоса.

— Мислех, че имаш повече здрав разум в главата си — нахвърли й се той, докато сваляше своите си ръкавици и улови ръцете й между своите, за да ги стопли.

Офелия не се опита да му попречи.

— Отчаянието ме тласна към глупост — простичко изрече тя. — Мислех, че с теб вече сме изяснили този въпрос.

— Ти не беше отчаяна. Просто се боиш от срещата с жената, която всички виждат в твое лице. И какво се е случило с косата ти?

Тя измъкна едната си ръка и отметна непокорния кичур.

— Трябваше ми допълнително топлина за врата и ушите.

Било й е толкова студено, че се е опитала да се стопли с косата си!

— Ще убия този идиот Албърт — изръмжа Рейфиъл.

— Не, обещах му сто лири.

— Това не е извинение. — Той грабна ръцете й и ги опари с горещия си дъх.

— Сякаш не знаеш какво са сто лири.

Разумен аргумент, но той я погледна съсредоточено.

— Решена си изцяло да поемеш вината, а?

— Разбира се, че да… О, не! Ти ще я поемеш.

Той се развесели.

— Чудех се кога ще стигнеш дотам.

— Умник. Ако не упорстваше в желанието си да ме държиш затворничка, когато дори не разполагаш с позволение от родителите ми, когато само си приел, че го имаш…

— Имам го. Грижовната ми сестра домъкна цялата ми кореспонденция.

— Колко удобно. Оправдан си по всички обвинения.

— Да, много удобно, особено като се има предвид, че не те опекохме на бавния огън.

Той я дразнеше. Тя изглежда се беше досетила, защото иначе щеше да избухне. Обаче споменаването на огън му напомни, че носи чувалче с въглища.

— Между впрочем, нося ти въглища. Ей сега ще запаля мангала.

Той стана и се върна след няколко минути. Бързо запали огън. Обаче щеше да мине време, преди каретата да се затопли, а зъбите на Офелия тракаха от студ. Устните й бяха посинели! На първо време трябваше да опита с нещо друго…

— Всъщност — подхвърли той, сякаш разговорът им не беше спирал, — с теб имаме напредък. Вече не си толкова хаплива както в началото, а аз не съм видял доказателства за злоба. Сега не се безпокой, ще опитам нещо друго, за да стопля ръцете ти, защото въглищата няма да се разгорят достатъчно бързо.

Той разтвори балтона си, измъкна ризата си и положи ръцете й върху гърдите си. Тя се опита да ги измъкне, но той ги притисна здраво към тялото си, въпреки че бяха ледени.

— Така нищо няма да стане — заяви тя. — Точно сега не можеш да се наречеш горещ.

— Тогава да опитаме следното. — Той пъхна дланите й под мишниците си.

— Малко по-добре, но не за дълго. Така само на теб ще ти стане студено.

— Вече ми е студено, драга. Навън вали сняг, ако искаш да знаеш. Но вероятно имаш право. Единственият начин да се стоплим и двамата е чрез физически упражнения. Кръвта трябва да се раздвижи във вените, телата — да се поизпотят.

Офелия го изгледа учудено.

— Това не е точно мястото за физически упражнения. Но не бих излязла навън, за да се разтъпча и да се поизпотя! Освен това аз никога не се потя — превзето добави тя. — Защото съм дама.

Той с огромно усилие се сдържа да не се засмее на тази нелепост.

— Имах предвид едно по-приятно упражнение. — Очите й се разтвориха широко и в тях лумнаха пламъци, затова той побърза да добави: — Бъди спокойна. Не желая да се любим в каретата, когато навън е люта зима. Е, ако мангалът гореше по-силно…

Рейфиъл се ухили, за да й покаже, че се шегува. Не искаше да я обезпокои или да я наскърби. Но просто не можеше да устои на възможността да я подразни.

От самото начало въздържаше естествената си наклонност, защото бе ръководен от чисти подбуди. Беше я довел в Олдърс Нест, за да й помогне, не да я прелъсти. Но от няколко целувки глава не боли, а и в момента това щеше да отклони вниманието им от студа.

Рейфиъл беше проявил въздържание — въздържанието на светец. Честно казано, не знаеше как е успявал да държи ръцете си далеч от нея, от тази възхитителна жена. Антипатията му помагаше до един момент, но щом започна да си обяснява някои нейни постъпки, чувствата му се промениха. Не можеше да каже, че я харесва, защото тя имаше още много да обяснява и да променя в отношението си към другите, но не беше нужно да я харесва, за да я желае.

А той я желаеше, и още как!