Дейвид Балдачи
Обикновен гений (84)

84

Шон приклекна зад някакви храсти и напрегна взор. Това, което видя, моментално стопи надеждите му за оцеляване. Неколцина мъже с черни бронежилетки и карабини МР5 в ръце — стандартното армейско оръжие, очевидно използвано в секретната база, бяха заобиколили двама от охранителите, останали на пост в Бабидж Таун.

След размяната на няколко реплики те се разгънаха във верига и бавно се насочиха към него. Той се обърна и хукна надясно, надявайки се да излезе от обсега на претърсването. Няколко секунди по-късно изскочи на малка полянка, непосредствено зад дома на покойния Лен Райвест. Отвъд асфалтираната алея тъмнееше Барака № 3 и той предпазливо се насочи към нея, използвайки дърветата за прикритие. Зад гърба му се чуваха резки команди и тропот на бягащи крака.

Разби с камък ключалката на пералното помещение и бързо се вмъкна вътре. В ноздрите го удари миризма на препарати и белина, очите му пробягаха по редицата перални машини и бързо откриха това, което му трябваше. Грабна дрехите от закачалката и се измъкна навън.

На двайсетина метра по-нататък тъмнееше къщата на Алиша. Шон предпазливо се промъкна до задния вход и натисна бравата. Вратата се оказа отключена. Влезе и се ослуша. Всичко изглеждаше спокойно. По улицата се разнесе тропот от бягащи крака и той инстинктивно се сниши.

Минута по-късно вече се изкачваше по стълбите. Целта му беше мобилният телефон, който неблагоразумно беше оставил в стаята си преди началото на операцията. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че стаята е претърсвана и вещите му ги няма. Обърна се и тръгна към спалнята на Алиша с намерението да използва нейния телефон, без да я буди.

В момента, в който отвори вратата, получи силен удар в рамото и един глас нервно изкрещя:

— Да не си ме докоснал! Махай се оттук!

Обърна се и видя Алиша зад вратата, стиснала с две ръце протезата си.

— Чакай, спри! — напрегнато прошепна той. — Аз съм Шон!

— Шон?! — смаяно промълви жената.

Той направи крачка напред и я прегърна, усетил, че тя с усилие се крепи на един крак.

— Какво правиш тук? Не се ли евакуира?

— Мислех, че сте си тръгнали, и реших да проверя дали Виджи няма да се появи. После чух как някой се промъква в къщата.

— Трябва да изчезваме, Алиша. Веднага!

— Защо? Какво се е случило?

— Нямам време за обяснения. Става въпрос за нелегален трафик на наркотици, а вероятно и за убийства. Агентите на ЦРУ претърсват района, но аз имам план.

Алиша ловко си постави протезата.

— Къде е Мишел?

— Много ми се иска да ти отговоря, но не знам. Тръгна след наркотиците. Надявам се… Надявам се, че е добре. Имаш ли мобилен телефон? Трябва да се свържа с полицията.

— Оставих го в колата.

— А обикновен?

— Не, ползвам само мобилен.

— Жалко — въздъхна той и се огледа. — А сега ме слушай внимателно. Излез и тръгни към колата си. Предполагам, че е паркирана отпред, нали?

— Да.

Той разгърна дрехите, които беше взел от пералнята. Оказа се, че е униформа на охранителната фирма. Шон започна да се преоблича.

— Господи, ти си ранен! — ахна Алиша, забелязала дълбоката рана на бедрото му.

— Забрави! — кратко отвърна той. — Ако не се измъкнем оттук, това ще ми се стори само драскотина. Ако някой те спре, ще кажеш, че си уплашена и искаш да се махнеш от това проклето място. Аз ще бъда наблизо.

— С тази униформа можеш да минеш за човек от охраната, който ме придружава — подхвърли Алиша.

— Ако ме видят отблизо, пазачите ще ме познаят — поклати глава той. — Но отдалеч ще видят само униформата. Изкарай колата извън портала и ме чакай там.

— Ами ако не ме пуснат, Шон? — тревожно го погледна тя. — Ако си помислят, че знам нещо?

— Прави се на обзета от ужас, Алиша. Нищо повече.

— Няма да ми е много трудно, защото наистина съм ужасена — плахо се усмихна тя. Замълча за момент, очите й се напълниха със сълзи. — Това са хората, които отвлякоха Виджи, нали?

Той се поколеба, после кимна.

— Да, те са.

Огледа стаята, взе едно тежко преспапие от нощната масичка и го тикна в ръцете й.

— Ще трябва да се задоволиш с това оръжие, защото друго няма.

Отвън отново долетя тропот на бягащи крака.

— Карай по главната алея, мини покрай Барака номер три и басейна и се насочи към портала — инструктира я за последен път Шон, после я сграбчи за раменете и силно я разтърси. — Ще се справиш, Алиша! Сигурен съм, че можеш!

Тя въздъхна, кимна и го последва надолу по стълбите.

Първата част от плана протече безупречно. Двама от Униформените охранители минаха покрай Алиша, но не й обърнаха внимание. После започнаха неприятностите. Иззад завоя изскочиха неколцина мъже с бронежилетки. Първият от тях предупредително вдигна ръка.

— Мамка му! — полугласно изруга Шон, заел позиция сред храстите. Очите му механично потърсиха нещо, което би им помогнало да се измъкнат. И го откриха. Пръстите му нервно разтвориха раницата и измъкнаха една от гранатите, които беше взел от един от охранителите на Кемп Пиъри. Издърпа щифта и я запрати през оградата на Барака № 2. Тя звучно издрънча в стената на водния резервоар. Без да губи време, той хукна към близкото дърво и се покатери на долните клони.

Пет секунди по-късно гранатата експлодира, пробивайки дупка в дъното на огромния резервоар. Стотици хиляди литри вода плиснаха навън и се разляха по алеите като придошла река. Разнесоха се уплашени викове и Шон разтвори клонките пред себе си. Тъкмо навреме, за да види как водната стена помита Алиша и въоръжените мъже, които я бяха заобиколили.

Алиша беше отнесена отвъд басейна, тялото й спря в пластмасовите столове, пръснати около него. Тримата мъже от охраната нямаха този късмет. Телата им се блъснаха в каменната стена на огромното огнище и останаха там, напълно неподвижни.

Резервоарът се изпразни. Шон скочи от дървото и бързо се насочи към Алиша, газейки до колене в бързо оттичащата се вода.

— Извинявай за цунамито, но нямаше какво друго да направя — извика той, после изведнъж се закова на място.

Нещо не беше наред. Стиснала с две ръце протезата си, Алиша се гърчеше от болка.

— Хей, какво има? — хукна към нея той.

— Нещо се заби в бедрото ми в момента, в който ме удари вълната — отвърна на пресекулки тя. — Не мога да помръдна!

— По дяволите! — изруга Шон и се наведе над крака й. В следващия момент полетя в басейна с главата надолу с чувството, че в черепа му се отваря огромна дупка. За щастие беше паднал в плитката част, краката му бързо опряха в дъното и го оттласнаха нагоре. В мига, в който главата му изскочи на повърхността, около шията му се стегна примка. Инстинктивно посегна да я разхлаби, но пръстите му не успяха да влязат под нея. Направи рязко движение и се обърна.

Свободният край на примката беше в ръцете на Алиша, която я дърпаше с всичка сила.

Притокът на въздух в гърдите му спря, очите му започнаха да изскачат от орбитите. Направи отчаян опит да се освободи, но Алиша уви здравия си крак около кръста му, продължавайки да стяга примката. Обзет от паника, той замахна назад, но не я улучи. Направи опит да се освободи от крака й, но получи силен удар в гърба и се просна по очи във водата, повличайки и нея. За разлика от него Алиша можеше да диша. Шон изпита чувството, че мозъкът му всеки момент ще експлодира. Липсата на кислород беше фатална, тялото му започна да омеква.

Помогни ми, Мишел! Умирам!

Но Мишел я нямаше.

После сякаш по чудо примката около шията му се разхлаби, а тежестта на Алиша върху гърба му изведнъж изчезна. Шон изскочи на повърхността и загълта въздуха с широко отворена уста. Закашля се от водата, примигна и отвори очи.

— Хайде, по-бързо! — разнесе се глас над него.

Мозъкът му с мъка разчете посланието. Мишел! Тя е жива! Беше чула молбата му и беше дошла да го спаси!

— Хайде, тръгвай! — повтори гласът и една ръка грубо разтърси рамото му.

Погледът му най-сетне се проясни. Над него се беше надвесил Иън Уитфийлд, а зад гърба се виждаше неподвижното тяло на Алиша.

— Трябва да изчезваме! — настоя шефът на Кемп Пиъри, докато му помагаше да се изправи.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — хлъцна Шон, закашля се и изплю поредната порция вода.

— Мърдай, нямаме време за приказки! — сряза го Уитфийлд. — Наоколо гъмжи от хора.

— Твоите хора, мръснико!

— Не и този път. Това са командоси от специалните части, които не са под мое командване да вървим!

Уитфийлд се обърна и закуцука по пътеката между Барака № 3 и гаражите.

Шон се поколеба за миг, поглеждайки към Алиша. Преспапието, с което го беше ударила лежеше на крачка от нея. Защо се беше опитала да го убие? В далечината се разнесоха викове, той се обърна и Хукна към Уитфийлд, който беше заел позиция зад едно дърво наблизо.

— Ще ми кажеш ли най-после какво става? — дрезгаво попита Шон.

— Не сега! — отсече Иън, свали пистолета от колана си и му го подаде. После разрови храстите и измъкна скритата там карабина МР5. — Ако се наложи да го използваш, цели се в главата. Бронежилетките ще издържат на всички видове пистолети.

— Накъде ще бягаме?

— Към лодката, която съм закотвил на двеста метра от пристана.

— Не патрулират ли по реката?

— Патрулират, разбира се. Но мен няма да закачат, а теб ще скрия под платнището.

— В такъв случай да вървим.

— Не бива да бързаме — вдигна ръка Уитфийлд. — Те претърсват района сектор по сектор. Ще изчакаме да свършат с този, който опира в реката, и тогава ще тръгнем натам.

— Къде е Мишел?

— Нямам представа.

— Тя се измъкна с онзи камион, който напусна Кемп Пиъри.

Уитфийлд учудено го погледна и мрачно поклати глава.

— Дяволите да ви вземат!

— Хероин ли докараха с онзи самолет? — попита Шон. — И какви бяха онези араби?

— Слушай какво ще ти кажа, Кинг! — заплашително размаха оръжието си Уитфийлд. — Не дължа обяснения на никого и за нищо! Тук съм, за да те спася и да оправя още някои неща. Не ме карай да си променям решението!