Дейвид Балдачи
Обикновен гений (54)

54

Шон извади късмет. Валъри седеше на същото място като предишната вечер. И отново се опитваше да разкара някакъв натрапчив ухажор.

Този път не беше облечена толкова предизвикателно. Носеше панталон и кашмирен пуловер, косата й беше сплетена на плитка, а червилото й бе бледо и ненатрапчиво.

В момента, в който зърна Шон, тя отмести очи. Не го погледна и след като той се настани на масичката до нея.

— Виждам, че популярността ви не намалява — подметна той.

— А аз виждам, че вие не разбирате от учтив отказ.

— Нов ден, нов късмет — шеговито отвърна той.

— Не и за мен.

— Искате ли да хапнем някъде?

— А вие искате ли да извикам портиера да ви изхвърли?

— Нека си помисля, докато решите къде да отидем — реагира светкавично той и по устните й пробяга усмивка. — Окей, и това е нещо. За момента ще се задоволя с него.

— А защо сте сигурен, че искам да вечерям с вас? — погледна го за пръв път Валъри.

— Ще ви отговоря, защото най-сетне се радвам на цялото ви внимание — усмихна се Шон. — Просто ми се ще да побъбря с някого. Самотните пътувания ме карат да се чувствам стар. Не търся нищо друго освен приятен разговор на бутилка хубаво вино. Готов съм да си разделим сметката в случай, че не желаете да се чувствате задължена.

— А откъде знаете, че именно с мен ще завържете този приятен разговор? И че обичам вино?

— За разговора съм сигурен. Вътрешното чувство рядко ме лъже. Прилича на радар, който сигнализира и при най-малката опасност. По отношение на виното съм готов на компромис, но преди малко минах край едно заведение, което предлага каберне, и изпитах силно желание да го опитам.

— Познавач на вина, така ли?

— Едно време дори колекционирах.

— Едно време?

— Да, преди да ми взривят къщата заедно с избата. — Шон леко се надигна. — Тръгваме ли?

Настаниха се на маса в дъното на заведението, близо до прозореца. Шон изчака да им сервират бутилка каберне и отново погледна към брачната халка на пръста й. Стори го по начин, който нямаше как да остане незабелязан.

— Май си задавате въпроса защо приех да вечерям с вас, въпреки че съм омъжена — погледна го тя.

— По-скоро си мислех, че ако бях на мястото на съпруга ви, нямаше да ви позволя да ходите сама по заведенията — отвърна той.

— О, аз мога да се грижа за себе си.

— Бих се тревожил от вероятността да харесате някой от господата, които ви ухажват — уточни той.

— Като вас ли?

— Май се питате дали съм искрен, или съм просто поредният досадник, който е решил да ви сваля.

— Е, кое от двете?

— Бих казал, че ако съм досадник, то поне съм откровен.

— Какво правим тогава?

— Предлагам да решите вие, опирайки се на наблюденията си. Мисля, че така е най-разумно.

— А за какво ще разговаряме, докато правя наблюденията?

— За себе си, както е по протокола. Аз ще започна пръв. Вече ви споменах, че съм разведен и нямам деца. Споменах още, че се занимавам с решаване на проблеми и наистина го правя. По образование съм юрист, но не го приемайте като недостатък. Тук съм, за да извърша експертна оценка на дейността на свой клиент, срещу когото са повдигнати обвинения за сериозни финансови нарушения. А сега е ваш ред.

— Омъжена, без деца. Преди време работех, но сега си стоя у дома и понякога излизам, за да си разнообразя живота. Това е всичко.

— Излизате без съпруга си? Нима този човек не вижда с какво го е дарила съдбата?

— Не влизайте в ролята на досадника — предупредително вдигна пръст тя.

— Моля за извинение. Веднага се оттеглям на по-достойна позиция. С какво си запълвате времето?

— С нищо. Имала съм достатъчно забавления през живота си. Сега всичко върви надолу.

— Хайде де! Като ви слуша, човек може да реши, че сте с единия крак в гроба!

— А може би съм.

— Да не сте болна?

— Не в смисъла, в който питате.

Шон се облегна и разклати виното в чашата си.

— Признавам, че се класирате в тройката на най-интересните жени, които съм срещал — промълви той. — А за да получите приблизителна представа за какво говоря, ще добавя, че бившата ми съпруга никога не успя да влезе в десятката.

— Което ми говори, че не сте добър познавач на човешката душа.

— О, вече съм по-добър — усмихна се той.

— Моят съпруг със сигурност ще намери място сред първите пет на всеки списък. Изключително интересен човек. Най-вече по отношение на професията си.

— А каква е професията му?

Валъри поклати глава.

— Бъбривата уста потопява кораби. Нали знаете поговорката?

— Потопява кораби? — направи се на учуден Шон. — Да не би да е военен? Доколкото ми е известно, в района има силно военно присъствие.

— Работи за правителството, но не в тази област. Но преди време действително е бил военен, във Виетнам.

— Виетнам ли? Не ми изглеждате чак толкова стара!

— Дълго време е бил ерген — уточни тя. — Не мога да ви кажа защо е решил да създаде семейство, след като толкова години е бил сам.

— Какъв е тогава? Агент на ФБР? Неколцина мои приятели постъпиха на работа в Бюрото, след като се уволниха от армията.

— Чували Ли сте за Кемп Пиъри?

Шон се замисли и бавно поклати глава.

— Не, но ми звучи познато. Не беше ли някакъв детски лагер?

— В известен смисъл — усмихна се тя. — Но за пораснали деца със съответните играчки.

— За какво говорите?

— Кемп Пиъри е тренировъчна база на държавна институция, чиито инициали започват с Ц и завършват с У. Без да обиждам вашата интелигентност, ще ви помоля да отгатнете коя е тази агенция.

— ЦРУ?! — попита с напрегнат шепот Шон. — Съпругът ви работи в ЦРУ?!

— А вие наистина ли не сте чували за Кемп Пиъри? — подозрително го изгледа тя.

— Аз съм от Охайо. Това място може и да е популярно тук, но в Дейтън дори не са чували за него. Съжалявам.

— На практика съпругът ми е шеф на базата. Не бих казала, че това е държавна тайна.

Шон направи смаяна физиономия, помълча малко и попита:

— Може ли да ви задам един прост въпрос, Валъри?

— Защо човек като него позволява на съпругата си да ходи сама по заведения и да вечеря с непознати? — изпревари го тя и той само кимна. — Е, добре, ще ви дам прост отговор: той не се интересува вече от мен. Понякога се питам защо изобщо се ожени за мен. Вярно е, че правя силно първоначално впечатление, но при Иън това чувство отдавна е изчезнало.

— Добре, разбрах. Но след като Иън е безразличен към вас и вие към него, защо просто не се разведете?

— Разводът е гадна работа и отнема твърде много енергия — сви рамене тя. — Би трябвало да го знаете от собствен опит.

— Знам го, и то много добре — призна той. — Предполагам, че той е много зает. Имам предвид войната с тероризма и всичко останало.

— Или аз не съм му интересна — добави тя повече за себе си, отколкото за него.

Шон се облегна, помълча малко и промълви:

— При нас беше любов от пръв поглед и всичко изглеждаше страхотно. Но после тя се промени, а може би аз също. Знае ли човек? Тя не харесваше адвокатите. Предполагам, че още от началото бракът ни е бил обречен.

— Май и при нас се случи така.

— Как се запознахте с Иън?

— Работех в частна фирма, която изпълняваше поръчки на ЦРУ. Занимавах се с проблемите на биотероризма, много преди това понятие да придобие популярност. Исках да смая света. Срещнахме се на конференция в Австралия. Разбира се, тогава той все още не беше шеф на Кемп Пиъри. Всъщност бях посещавала базата, преди да се запознаем. На даден етап се уморих и напуснах, но Иън и до днес обича този свят. Това всъщност е разликата между нас, която с течение на времето се превърна в пропаст.

— Чакайте, чакайте. Сега започвам да включвам. Не откриха ли там някакъв труп наскоро?

Валъри бавно кимна.

— Човекът се прехвърлил през оградата и се застрелял.

— Защо го е направил, за бога?

— Всеки си има проблеми. Някои хора умеят да ги решават, други не — сви рамене тя.

— Говорите така, сякаш имате опит в тези неща.

Очите й се насълзиха.

— Всички говорим на базата на опита си, Шон.

Приключиха с вечерята, напуснаха ресторанта и тръгнаха по улицата.

— Вечерята беше много приятна, Валъри — промълви Шон. — Благодаря ви.

— Изглежда, адвокатите умеят да лъжат. Беше по-скоро досадна, благодарение на мен — отвърна тя.

Шон замълча просто защото нямаше какво да отговори.

— Ще остана в града още една седмица — обади се той след продължително мълчание. — Искате ли да се видим отново?

— Идеята не е добра — поклати глава тя.

— Дайте ми поне телефона си.

— Защо?

— Нима има нещо лошо да си поговорим?

— Във всичко има нещо лошо — въздъхна тя, но бръкна в чантичката си, извади лист и химикалка и надраска няколко цифри.

— Оставете съобщение, ако не вдигна. Благодаря, че ме спасихте от още една самотна вечер в бара. Сбогом.

След тези думи тя докосна ръката му, обърна се и бързо тръгна надолу по улицата. Шон остана да гледа след нея с чувство на дълбоко безпокойство. По всяка вероятност Валъри Месълайн наистина беше една самотна жена, която просто се носеше по течението. Единствената му реална връзка с Кемп Пиъри бавно се стопяваше в далечината. Как ли да открие друга?

Отговорът на този въпрос дойде с бързината, с която беше възникнал. Но дали щеше да има смелостта или по-скоро безумството, за да действа?