Дейвид Балдачи
Обикновен гений (18)

18

Пет минути по-късно Шон последва Алиша по каменните стъпала на боядисана в зелено дървена къща с кедров покрив и просторна веранда. Влязоха в голям, пълен с книги кабинет. В средата имаше масивно бюро, а върху него — голям монитор с плосък екран. Тя му посочи протъркано кожено кресло и се настани на въртящия се стол зад бюрото.

Жената качи десния си крак върху бюрото, издърпа крачола на панталоните си и го откачи от ремъка в средата на бедрото. Кракът остана в ръцете й заедно с крачола. Отдолу мътно проблесна сребрист метал. Тя го постави на долния плот на писалището, така както си беше с обувката, и започна да разтърква бедрото си. Всички тези действия бяха извършени спокойно и абсолютно невъзмутимо.

— Сигурна съм, че последователите на Емили Поуст биха се обявили против начина, по който показвам изкуствения си крак на един напълно непознат човек, но те изобщо не ме интересуват. Допускам, че на мис Поуст не се е налагало цял ден да ходи с някоя от тези протези. Трябва да ви кажа, че адски боли въпреки огромния напредък на технологиите.

— Как пострадахте? — попита Шон, докато тя поглъщаше три хапчета адвил с чаша вода, която напълни от каната на плота. — Извинете — бързо добави той. — Може би не ви е приятно да говорите на тази тема.

— Аз не си губя времето в празни приказки — отвърна тя. — По образование съм математик, но голямата ми страст е лингвистиката. Баща ми беше служител на Външно министерство и аз много пътувах с Niero. Така научих арабски, фарси и още няколко езика, които американското правителство смята за изключително важни. Преди четири години подадох молба да работя като преводач на Държавния департамент в Ирак. В продължение на две години всичко беше наред, но след това бронираното хъмви, с което пътувах за Мосул, се натъкна на мина. Една седмица по-късно се свестих в Германия, където открих, че заедно със седем дни от живота си съм изгубила и по-голямата част от десния си крак. На практика извадих късмет, защото от тази експлозия оцеляхме само двама — аз и мъжът, който ме измъкнал от колата. По-късно ми казаха, че от шофьора, до когото седях, останал само торсът. Траекторията на шрапнелите в затворено пространство не подлежи на точни изчисления. Но родината се погрижи по най-добрия начин за моето възстановяване и ми подари това прекрасно съоръжение.

Ръката й шеговито потупа алуминиевата протеза.

— Съжалявам — прошепна Шон и отмести очи от розовото чуканче, с което завършваше бедрото й. Но в себе си изпита дълбоко възхищение от начина, по който жената насреща му разказваше за едно ужасяващо събитие в живота й.

— Експлозивите не подбират. — Алиша се облегна назад и му хвърли изпитателен поглед. — Все още нямам представа защо са ви изпратили.

— Имаме съмнителна смърт, а аз съм детектив.

— Наясно съм, бъдете спокоен. Но тук идваха толкова полицаи, че и Джак Изкормвача би се разтреперил от страх в окървавените си ботуши. Имам предвид, че те са държавни служители, докато вие сте частен детектив.

— Какво по-точно искате да кажете?

— Че не могат да ви контролират.

— А наистина ли не могат? — Жената не отговори и Шон премина на по-конкретна тема. — Споменахте, че ще ми разкажете разни неща.

— Това беше едно от тях.

— Добре, а сега ми кажете кой е собственикът на Бабидж Таун. Хората, с които разговарях, или не знаят, или нямат желание да говорят по този въпрос. Признавам, че подобна позиция ми се струва доста странна.

— Страхувам се, че няма да мога да ви помогна.

— От ФБР разговаряха ли с вас?

— Да — каза тя. — Мъж на име Майкъл Вентрис. Без чувство за хумор, но много делови.

— Ами Чамп Полиън? Нека да отгатна: бил е пръв по успех в курса си в Масачусетският технологичен институт.

— Не, бил е втори по успех в курса си в Индийския технологичен институт, който дори е по-престижен и по-труднодостъпен от Масачусетския.

— Изглеждаше доста разтревожен от нещастието с Мънк.

— Че как иначе? Той е учен и няма никаква представа от насилствена смърт и полицейски разследвания. Аз също съм много разстроена от смъртта на Мънк, въпреки че в Ирак се нагледах на кръв за хиляда години напред. Но в Ирак човек поне знае кой се опитва да го убие. Тук не е така.

— Значи сте на мнение, че Мънк е убит?

— Не знам. И това ме безпокои. Дали между нас не се крие убиец?

— Но тялото е било открито на територия на ЦРУ.

— Вярно. Но мислите ли, че то щеше да бъде там, ако ЦРУ действително има пръст в смъртта му? Спокойно биха могли да го хвърлят в реката, която е достатъчно пълноводна там.

— А каква е вашата роля в Бабидж Таун? Отдалеч личи, че не сте обикновена служителка.

— По какво личи?

— Къщата ви е по-голяма от останалите.

— Оттук управлявам цял отдел. А жилището на Чамп е доста по-голямо. Намира се срещу централната сграда, близо до Барака номер едно.

— А каква дейност се развива в Барака номер едно?

— Там е моят отдел. Чамп управлява Барака номер две — онази, с водния резервоар.

— Но вие няма да споделите с какво се занимавате, нали?

— Не е проблем да ви кажа с какво се занимавам, защото не е нищо особено. Основната задача на отдела ми е да разлага числа. Много големи числа. Изключително трудна задача, която много хора в бранша смятат за невъзможна. Най-просто казано, става въпрос за съкратена процедура, или пряк път. Математически шорткът.

— И тя обяснява въоръжената до зъби охрана и огромните разходи? — скептично я погледна Шон.

— Обяснява го, особено ако успее да прекрати плъзгането на света към разруха. Но ние не сме сами. В тази област работят Ай Би Ем, Майкрософт, Станфордският университет, Оксфорд, плюс цели държави като Франция, Япония, Китай, Индия и Русия, а може би и известен брой престъпни организации. И трябва да ви кажа, че работят много активно.

— Не съм сигурен, че бих искал да се конкурирам с Агенцията за национална сигурност — отбеляза Шон.

— Може би това е истинската причина за въоръжената охрана. Да се пазим от тях.

— Значи цялата организация, наречена Бабидж Таун, се занимава с този математически модел?

— Не, не. С него се занимава само моят отдел в Барака номер едно. Ако трябва да бъда откровена, ще добавя, че се чувстваме малко като доведени деца. Моята и на колегите ми работа се възприема като допълнителна застраховка срещу евентуалния провал в разработките на Чамп. Но той и хората му работят страшно упорито, защото удовлетворението би било огромно.

— Какво по-точно? Спасяването на света?

— Някои изобретения помагат на човечеството — например електрическата крушка или антибиотиците. Други го заплашват с унищожение — например ядрените оръжия. Но все пак такива изобретения продължават да се предлагат и да се купуват.

— Защо се чувствам като Алиса в стаята с кривите огледала? — въздъхна Шон.

— Не е нужно да познавате нашия свят, мистър Кинг. Достатъчно е да откриете какво се е случило с Мънк.

— Наричайте ме Шон. Познавахте ли Мънк? Ваш служител ли беше той?

— Не. Работеше при Чамп, защото е физик, а не математик. Но го познавах.

— И?

— Прекарвах част от времето си с него и Виджи, но не бих казала, че го познавам добре. Той беше спокоен, методичен и сдържан човек. Избягваше да говори за личния си живот. А сега задайте ми неизбежните въпроси. Имал ли е врагове? Занимавал ли се е с нещо, което би поставило живота му под заплаха? И така нататък…

— След като вече сама ги зададохте, на мен ми остава само да чуя отговорите — усмихна се Шон.

— Нямам такива. Ако се е занимавал с наркотици и кражби или е имал сексуални отклонения, довели до убийството му, значи много добре го е прикривал.

— А знаете ли, че е убит с личния си пистолет, върху който има само негови отпечатъци?

— Самоубийство?

— Все още не знаем всички факти. Казахте, че не го познавате чак толкова добре, но може би сте забелязали някакво депресивно състояние, желание за самоубийство?

— Нищо подобно.

— Беше ли добър баща на Виджи?

— Прекрасен — омекна лицето на Алиша. — С часове играеха на двора. Научи се дори да свири на китара, за да й акомпанира.

— Личи си, че сте прекарвали много време с тях.

— Не толкова с Мънк, колкото с Виджи. Чувствам я като дъщерята, която никога няма да имам.

— А той го приемаше добре, така ли?

— Работеше извънредно, аз също. Но разликата в работното време ми позволяваше да бъда с нея, когато него го нямаше.

— Разбирам. А майката?

— Нямам представа — поклати глава Алиша. — Никога не съм я виждала.

Шон изведнъж се сети за въпрос, който би трябвало да зададе на Райвест.

— Знаете ли за някакви скорошни пътувания на Мънк?

— Не, в последно време не е пътувал. Тук отпуските са доста голям проблем. — Жената насреща му помълча малко, после добави: — Доколкото си спомням, преди осем-девет месеца беше в чужбина.

— Къде по-точно? — наостри уши Шон.

— Не ми каза — поклати глава тя.

— А откъде знаете, че е бил в чужбина?

— Веднъж спомена, че трябва да си удължи паспорта. Оттам заключих, че ще пътува в чужбина. Иначе защо ще му трябва паспорт.

Който е в ръцете на ФБР, добави мислено Шон.

— Колко дълго отсъства?

— Около две седмици.

— Кой гледаше Виджи през това време?

— Помагах и аз, но управата на Бабидж Таун нае специални хора.

— И момичето нямаше нищо против цял куп непознати в къщата?

— Предполагам, че Мънк й беше обяснил състоянието на нещата. Тя вярваше само на него. Отношенията им бяха изключително близки.

— А вие? Успявате ли да я предразположите?

— Понякога. Защо питате?

— Защото искам да говоря с нея и ще ми трябва вашата помощ.

— С какво Виджи може да помогне на разследването?

— Може би знае нещо за баща си, което би обяснило инцидента.

— Ако тя изобщо се съгласи да говори с вас, това ще стане на език, който едва ли разбирате добре.

— Значи съм късметлия, че ще ми помага лингвист от висока класа — усмихна се Шон.

— Но за вас е само работа, нали, Шон? — снизходително подхвърли тя. — Изобщо не ви пука дали Мънк Тюринг се е самоубил, или някой го е застрелял. И в двата случая си получавате парите.

— Грешите. Със сигурност искам убиецът да бъде заловен.

— Защо?

— Защото такава е нагласата на всяко ченге. Споменахте, че искате да ми разкажете някои неща. Досега чух само едно.

Тя му хвърли любопитен поглед.

— Уморена съм и мисля да си лягам. Ще намерите изхода, нали?

След тези думи тя стана и се запъти към стълбата, използвайки протезата си като патерица.

Шон старателно заключи след себе си. Човек трябва да внимава, когато убиецът е на свобода и е някъде наоколо.

Докато вървеше по обратния път към централната сграда, в главата му се въртеше само един въпрос: В какво се забърквам, по дяволите?