Дейвид Балдачи
Обикновен гений (76)

76

Обаждането на Тоби Рукър дойде малко преди Хорейшо да приключи с опаковането на нещата си.

— Успях да открия нещичко — обяви той. — Горе-долу по времето, което ви интересува, на около час път нагоре, към Смоуки Маунтънс, е била открита изоставена кола. По онова време бях репортер на свободна практика, но още си спомням случая.

— Чия собственост е била колата?

— На някой си Уилям Джойнър, сержант в армията. През седемдесетте години работел в тукашния център за набиране на доброволци.

— Какво се е случило с него?

— Никой не знае — въздъхна Рукър. — Колата му била празна. Разследването на полицията и военните не довело до нищо.

— Женен ли е бил?

— Не, макар че е наближавал трийсетте. Постъпил в армията на осемнайсет, участвал във Виетнамската война. Завърнал се в Щатите около шест години, преди да изчезне.

— Някакви романтични връзки? — колебливо попита Хорейшо. — Приятелки, гаджета?

— В архивите не е отбелязано нищо. Защо питате?

— Просто така — бързо отвърна Хорейшо.

— А защо изобщо се интересувате от него, ако смея да попитам? Саут не ми каза нищо.

— От любопитство, нищо повече. Казвате, че разследването не е довело до нищо, така ли?

— Точно така. Няма ли труп, няма следствено заключение. Може би на Джойнър просто му е писнало от войската и е решил да смени професията. Има много такива случаи.

Хорейшо благодари и прекъсна връзката. По всичко личеше, че преди да изчезне, този Джойнър бе имал интимна връзка със съпругата на Франк Максуел. Никой не бе открил тялото му. Но какво бе видяла преди години Мишел? Какво я бе наранило толкова дълбоко? Психоаналитикът добре знаеше, че отговор на тези въпроси може да му даде единствено тя. Дори да бе прогонила спомена с усилие на волята, той със сигурност бе някъде там, погребан дълбоко в подсъзнанието й.

 

 

Шон и Мишел влязоха в хангара за лодки, взеха няколко инструмента и ги разпределиха по раниците си. После се върнаха в централната сграда и казаха на пазача, че трябва да помогнат на Хорейшо.

— Изнасяме се по нареждане на Чамп.

Пазачът кимна и им направи знак да влязат. Двамата изкачиха тичешком стълбите до последния етаж и бързо се насочиха към предишната стая на Шон. Влязоха в нея, затвориха вратата след себе си и се обърнаха към стената, зад която според изчисленията на Виджи би трябвало да се намира тайната стая.

— Врата със сигурност има, но ние нямаме време да я търсим — каза Шон и вдигна раницата си. След няколко минути напрегната работа в стената зейна малка дупка. Шон включи фенерчето и надникна през нея.

— По дяволите! — изруга той.

— Какво?

— Ще видиш — отвърна той. — Да побързаме!

Атакуваха стената с подновено усърдие. Не след дълго дупката стана достатъчно широка, те се промушиха през нея и огледаха стените, отрупани със сложна електронна апаратура. В дъното се виждаше малка врата.

— До нея се стига през заключената стая от другата страна — досети се Шон.

Телевизионните монитори край една от стените показваха картина от вътрешността на всички бараки.

— Ето я номер едно — махна към един от тях Шон.

— А тази тук трябва да е номер две, която е на разположение на Чамп — добави Мишел, после насочи вниманието си към компютърните екрани в съседство, по които течеше бавен, но непрекъснат поток от цифри.

— Записват тайно цялата информация от залата на Чамп Полиън! — възкликна Шон.

— Значи Лен Райвест е бил прав за присъствието на шпиони в Бабидж Таун — кимна Мишел. — Но не е знаел, че става въпрос за електронен шпионаж. — Вниманието й беше привлечено от малка червена лампичка на стената, която тревожно мигаше. — По дяволите! — възкликна тя. — Дано не е това, за което си мисля!

Обърнаха се и бързо се промушиха обратно през дупката. В следващия миг лампичката престана да мига, но остана включена.

— Хорейшо! — извика след партньора си Мишел.

Шон се закова на място, направи рязък завой и хукна по съседния коридор. Няколко секунди по-късно той вече блъскаше по вратата на психоаналитика. Когато тя се отвори, той просто сграбчи Хорейшо и го помъкна след себе си.

— Хей, от какво бягаме? — объркано извика онзи.

— От смъртта — късо отвърна Мишел.

Информацията накара дребничкия мъж да превключи на максимална скорост.

— Как ще се измъкнем? — задъхано извика Мишел. — Порталът се охранява!

— С лодка — отвърна Шон. — Следвайте ме!

Хукнаха по пътеката към пристана. Двамата пазачи, които срещнаха, почти не им обърнаха внимание. Явно още не бяха научили за проникването в секретната стая.

— Дали онази аларма изобщо се е задействала? — изрази съмнението с Мишел.

— Не трябва ли да се обадим на шериф Хейс? — добави Хорейшо.

— В момента предпочитам да не се доверявам на никого! — тръсна глава Шон.

Минута по-късно стигнаха до хангара, Шон разтвори портала и откачи от таблото ключовете на голямата моторница. После включи електрическия стапел и лодката плавно докосна водната повърхност. Не след дълго моторът забоботи и те потеглиха с угасени светлини.

— Отваряйте си очите! — тихо заповяда Шон, забеляза учуденото изражение на Мишел и рязко попита: — Какво има?

— Питам се защо Виджи е предпочела да гребе с малкия нестабилен каяк?

— Нали каза, че не си получила отговор на този въпрос?

— Преди това гребахме заедно и тя заяви, че никога не се е чувствала по-добре. На връщане й предложих да се надбягвахме. Условието беше, че ако победя аз, тя ще ми разкаже за кодовете и кръвта. Когато това стана, тя седна на пианото и изсвири онази мелодия.

— Е, и?

— Защо се е върнала при реката? — повтори въпроса си Мишел.

— Предупреждавам те, че не бива да се опитваш да откриеш какво е мислела Виджи — обади се Хорейшо.

— Защо останах с чувството, че иска да ми каже нещо? — продължи тя, без да му обръща внимание. — И да ме привлече обратно към кея? — Изправи се и впери поглед в отсрещния бряг. — Имаше и още нещо, което ми се стори изключително странно. Виджи ми го разказа абсолютно неочаквано.

— Какво ти разказа?

— Че Алън Тюринг се самоубил, като изял една отровна ябълка. Това й напомняло приказката за Снежанка. Нали сте я чували? Старата кралица се превърнала във вещица, прекосила реката с лодка и подмамила Снежанка да изяде отровната ябълка. Момичето от приказката за малко не умряло — също като Виджи в реката. После добави, че всеки, който държи ябълката, разполага с огромна власт. Питам се, защо ми разказа всичко това?

— Нямам представа — отвърна Шон. — И не виждам с какво то може да ни помогне.

— Боже мили! — изведнъж възкликна Мишел. — Лодка, ябълка! — Скочи, втурна се към кърмата и се приведе над борда: Голямата ябълка!

— „Голямата ябълка“ като Ню Йорк — опита се да я успокои Шон.

— Не, като в приказката за Снежанка! — тръсна глава Мишел. — Да се залавяме за работа! Трябва да разглобим тази лодка на съставните й части!

— Защо? — учуди се Хорейшо.

— Не питай, ами ми помогни!

Час по-късно тримата се отпуснаха на носа и се втренчиха в предмета, който бяха намерили в малката ниша под нивото на палубата, запълнен догоре с ролки тоалетна хартия. Беше руло от непромокаем картон, облепено с тиксо.

— Вероятно е дошла да го скрие по време на бурята — въздъхна Мишел. — Може би е очаквала да чуе от мен вълшебната думичка, за да ми го предаде, но така и не дочака…

— Фактът, че е потърсила скривалище, означава, че се е страхувала от нещо — замислено промълви Хорейшо.

— И както се оказа, напълно основателно — горчиво отвърна Мишел.

— Това нещо е доста старо — промърмори Шон, измъквайки навитата на руло хартия. — Най-вероятно от времето на Втората световна война. По време на посещението си в Германия Мънк Тюринг го е получил от Хенри Фокс, тоест Хайнрих Фукс.

— Прилича ми на карта — обади се Хорейшо.

— Карта на Кемп Пиъри от времето, когато базата е била под управлението на флота — добави Мишел. — Същата виси на стената в кабинета на Саут Фрийман.

Шон посочи една линия, която тръгваше от брега и свършваше близо до центъра на Кемп Пиъри.

— Тук липсва водният проход. Картата е сгрешена.

— Но не и ако тази линия отбелязва нещо различно от канал — отбеляза Мишел.

— Може би път — сви рамене той.

Тя обърна документа и го разгледа от обратната страна.

— Тук има някакви инициали: Х. Ф.

— Хайнрих Фукс — каза Хорейшо.

— Под тях има някаква бележка на немски.

— Погледнете — рече Шон и посочи по-нова бележка, добавена с друг почерк.

— Тази е на английски, вероятно от Мънк Тюринг — установи Мишел. — Съдържа посоките на компаса, указания и всичко останало. — Обърна картата с лицето нагоре и добави: — До мястото, където свършва тази линия. Ако Шон е прав, именно оттам е избягал Фукс.

— Ясно.

— Но как го е направил?

— Не знам. Мисля, че най-добрият начин е по реката. Ако е вървял пеша през полето и гората, кучетата със сигурност биха надушили следите му. Водата винаги е най-удобният път за бягство, стига да се добереш до нея. Сигурен съм, че по онова време тук е имало много силна охрана.

— Да, но над земята — подхвърли Мишел.

— Какво?!

— Според мен тази линия е тунел, Шон. Тунел, който води в сърцето на Кемп Пиъри. Или в случая с Хайнрих Фукс — път за бягство от базата и към свободата. Затворниците често прекопават тунели, за да избягат.

— Но защо му е на Мънк картата на тунел, който води до вътрешността на Кемп Пиъри? В крайна сметка са го убили, нали?

— Но не в тунела. По-вероятно са го пипнали навън, защото едва ли са знаели за него.

— Това не е отговор на въпроса защо е рискувал живота си, използвайки този тунел.

— Може би Фукс му е разказал за нещо, което е било скрито там — намеси се Хорейшо. — Не знам какво е, но положително е било ценно.

— Всичко ми звучи абсолютно налудничаво — въздъхна Шон и се обърна към Мишел. — Но все пак ни донесе нещо, което има огромна практическа полза: пътя за проникване на територията на базата!

— Значи наистина си убеден, че Виджи е там, така ли? — втренчено го погледна тя.

— Дори да не е, със сигурност ще открием нещо друго. Надявам се то да е достатъчно важно, за да принудим онези типове да освободят детето.

— Ами ако все пак знаят за съществуването на тунела?

Шон бавно сгъна картата, огледа ги последователно и мрачно поклати глава.

— В такъв случай сме мъртви.