Дейвид Балдачи
Обикновен гений (65)

65

Рано на следващата сутрин от бурята нямаше дори следа. Мишел и Шон отново се срещнаха на изолираното място, на около километър и половина от Бабидж Таун. Предишната вечер тя му разказа за премеждието в реката, а той на свой ред й съобщи новината за разклатеното алиби на Чамп Полиън. Целта на настоящата среща беше да обсъдят подробностите далеч от подозрителните очи и уши на обитателите на градчето.

— Я ми разкажи отново за решението на Виджи да гребе по време на буря — рече Шон.

— Обяснението й беше, че искала да бъде сама.

— Или да огледа Кемп Пиъри отблизо.

— Но защо да го прави?

— Не знам.

— А ти какво откри?

— Разговарях с Хейс — отвърна Шон. — Успял е да хвърли едно око на паспорта на Мънк, който действително е пътувал до Германия.

— Знае ли се къде?

— Кацнал е във Франкфурт. Това е всичко, което ми каза Хейс. Обадих се на Джоун и я помолих за допълнителни сведения. — В ръцете му се появи руло хартия, което разстла върху покрива на джипа. — Това е увеличено копие на сателитната карта на Кемп Пиъри, която заснех в офиса на Фрийман. Чух различни цифри, но в най-общи линии базата заема площ от около четирийсет квадратни километра, в голямата си част девствени гори. Както вече знаем, тялото на Мънк е било открито сравнително близо до самолетната писта. Южно от нея се намират няколко бункера, а отвъд тях има малко пристанище. — Пръстът му се плъзна по редица точки, обозначени върху картата. — Това по всяка вероятност са селищата, за които спомена Фрийман. Ето го Биглърс Мил, тук е Порто Бело, а отвъд него Куинс Лейк и Магрудър. На запад основният комплекс граничи с междущатска магистрала шейсет и четири, а на юг с Националния исторически панорамен път. — Показалецът му се заби в едно отдалечено кръгче на картата. — А тук е центърът за доставки на флота Чийтам Анекс.

— Южно от пистата има едно дълбоко врязано в сушата заливче на река Йорк — отбеляза Мишел.

— Което положително се охранява добре — добави Шон. — Най-вероятно е минирано.

— Значи се прехвърляме през оградата — тръсна глава Мишел. — Пристигна ли екипировката?

— Да — кимна Шон, после се облегна на джипа и внезапно добави: — Не искам да се прехвърляме през оградата, Мишел. Това е пълна лудост. Дори да са разминем с куршумите, със сигурност ще ни пъхнат в затвора до края на живота ни. Просто не мога да ти позволя да го направиш.

— Ако си намислил да отидеш сам, забрави.

— Ако Джоун се добере до маршрута на Мънк в Германия, може би няма да се наложи да поемаме този риск.

— Но маршрутът му най-вероятно няма да има нищо общо със сегашната ситуация — отбеляза тя.

— А Виджи? Забрави ли за „кодовете и кръвта“?

— Не съм, но по тази линия няма нищо ново — поклати глава Мишел. — След инцидента в реката тя е унила и вглъбена в себе си — нещо напълно разбираемо. Но най-непонятна за мен е промяната в начина й на свирене. Обикновено подхвърляше едно „харесвам те, Мишел“, започваше да блъска клавишите с всичка сила и завършваше с „кодове и кръв“, преди да се затвори в стаята си. След инцидента обаче нещата се промениха. Тя ми благодари, че съм я спасила, след което започна да свири някаква тиха и много приятна музика. Сякаш и с нея искаше да ми благодари. Беше много затрогващо. А после…

Мишел рязко замълча, очите й се забиха в неговите.

— И ти си помисли същото, нали? — едва чуто прошепна тя.

— Точно така — кимна Шон и съкрушено добави: — Що за идиот съм бил, за да не го забележа досега?

Двамата се втурнаха към джипа.

Той погледна часовника си.

— Какво стана с поканата на Чамп за въздушна разходка?

— Отложихме я за утре.

— Много добре. Надявам се, че дотогава ще си промениш решението. Обади се на Хорейшо и му кажи да дойде в жилището на Алиша.

— Защо?

— Защото умее да свири на пиано.