Дейвид Балдачи
Обикновен гений (28)

28

Бари крачеше по коридора с кашон в ръце, а Мишел предпазливо го следваше на около пет метра разстояние. Голямата пощенска кутия беше поставена на метален стълб отвън, на две крачки от входния портал.

Бари извади ключ, отвори портала и излезе навън. Мишел ускори крачка, прекоси празната приемна и се скри зад високия храст в голяма каменна саксия.

Минута по-късно Бари отново се появи, а тя се стегна, готова за действие. Липсата на ключ значително усложняваше задачата й. Без да изпуска от поглед отдалечаващия се Бари, тя се стрелна към бавно затварящата се автоматична врата. Той беше само на метър и половина от нея, но изобщо не я усети — доказателство за способността й да се придвижва абсолютно безшумно. В момента, в който фигурата му се скри зад ъгъла, тя сложи крак във вратата, събу обувката си и я пъхна в процепа. После изтича навън.

Само няколко секунди й бяха достатъчни, за да открие кашона на Бари най-отгоре върху купчината с изходящата поща до металната кутия. Мишел извади писалка и лист хартия и бързо преписа адреса на получателя, изписан върху кашона. Хвърли поглед и на името на изпращача, което, както очакваше, беше различно от това на Бари.

— Лола Мартин — промълви тя, огледа се и бързо се шмугна обратно.

Вдигна обувката си, обу я и се насочи към своята част на сградата. Там се завъртя около дежурната сестра, успя да отвлече вниманието й и да надзърне в дневника, разтворен върху масата. Лора Мартин се оказа една от старите пациентки на „Кукувичето гнездо“ — от онези, които рядко изпращат или получават поща. Мишел отиде в залата за посетители, където имаше телефон с външна линия. Набра номера на свой познат в полицията на Феърфакс и му обясни за какво става въпрос, а той я попита:

— Откъде си се сдобила с тази информация, Максуел?

— Ами работя под прикритие.

Час по-късно Мишел влезе в празната стая на Санди. Цветята още бяха там, но подът беше почистен от парченцата пръст. Също като ръцете на Санди, предположи Мишел. Включително безупречният й маникюр. Самата тя нямаше подобни проблеми поради простата причина, че не поддържаше маникюр — немислим лукс за пръсти, които често натискат спусъка.

Пет минути по-късно мисията й приключи и тя се прибра в стаята си.

Следобед се включи в поредния групов сеанс. Беше толкова доволна от успешната си операция по отношение на Бари, че се изправи и взе думата.

— Казвам се Мишел и имам желание да се оправя — започна тя, усмихна се и добави: — Всъщност мисля, че вече съм по-добре. — Насядалите в кръг пациенти одобрително закимаха, някои дори заръкопляскаха. Но имаше и такива, които просто мълчаха и я гледаха с открито недоверие.

Мишел вероятно бе решила, че се чувства по-добре само защото бе твърде заета, за да се концентрира върху собствените си проблеми. По принцип тя живееше заради адреналина и нямаше навик да разголва душата си. И в момента, вярна на себе си, беше в състояние да мисли единствено за Бари и Санди. После щеше да се махне оттук, преди да решат, че и тя е постоянна обитателка на „Кукувичето гнездо“.