П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (9)

9

Разстоянието от Лондон до Бринкли Корт е около сто и шестдесет километра, а не бяха минали и две минути, откакто бях изпратил телеграмата, факт беше, обаче, че сега той се намираше на входа на Бринкли, а това беше поразително бързо обслужване. Ряпа да яде оня тип от скеча на тема автомобилизъм, който Катсмийт Потър-Пърбрайт понякога представя на концерта за пушачи в Клуба на Търтеите. Единият казва на другия, че ще кара до Глазгоу, а другият го пита: „Колко е далече?“. Първият отговаря: „Четиристотин и осемдесет километра“, а другият пита: „За колко ще го вземеш?“ Тогава първият отговаря: „О, за около половин час, половин час.“ Така че „Е-хей“-то, което викнах във врата му, когато стигнах до него, естествено беше примесено с известна доза изненада.

При звука на стария познат глас той се връцна с бързината на котка върху горещи керемиди и тогава видях, че физиономията му, обикновено веселяшка, сега беше изкривена от някакво голямо страдание, сякаш е глътнал скапана стрида. Като се опитвах да отгатна какво го терзае, му пуснах една от моите тънки усмивки. Скоро, казах си, ще му повдигна гребена.

Той преглътна мъчително и проговори с глух глас като че беше дух по време на сеанс:

— Здрасти, Бърти.

— Здрасти.

— Ето те къде си.

— Да, ето ме.

— Надявах се да те срещна.

— Мечтата ти се сбъдна.

— Виждаш ли, ти ми каза, че ще си тука.

— Да.

— Как върви?

— Гот е.

— Леля ти добре ли е?

— Чудесно.

— Ти добре ли си?

— Сравнително.

— Страхотно. Отдавна не съм бил в Бринкли.

— Да.

— Изглежда си все същото.

— Да.

— Искам да кажа, не се е променило много.

— Не.

— Е, значи така.

Той замълча и преглътна отново. Разбрах, че се приближаваме към същината, а всичко останало е било само предварителни разговори. Имам предвид ония мазни реплики между политици по конференциите, обменени в дух на най-добро разбирателство, преди да се хванат за гушите.

Бях прав. На лицето му сякаш беше изписано, че след първата развалена стрида е глътнал втора, още по-воняща.

— Видях онова нещо в „Таймс“, Бърти — изскрибуца той.

Направих се на ударен. Би трябвало, предполагам, вече да съм започнал да му повдигам гребена, но усетих, че ще бъде забавно да поводя малко за носа нещастника, така че си надянах маската.

— А, да. В „Таймс“. Онова нещо. Точно. Видя го, значи?

— В клуба, след като обядвах. Не можех да повярвам на очите си.

Е, и аз не бях могъл да повярвам на своите, но не го споменах. Мислех си колко й пасва на Боби да крои такива планове без кръчмаря. Вероятно е забравила да предупреди потърпевшите или пък го е пазила в ръкава си по някакви си негови, странни причини. Винаги е била момиче, което задвижваше по най-мистериозен начин чудатите си изпълнения.

— Ще ти кажа защо не можех. Може и да не ми повярваш, но само преди няколко дни тя се сгоди за мен.

— Ами? Какво каза?

— Казах и пак ще го повторя.

— Сгодила се за теб, а?

— Абсолютно. А през цялото време трябва да е крояла това гнусно предателство.

— Малко кофти.

— Ако можеш да ми кажеш нещо по-кофти, ще ти бъда много благодарен. Това още веднъж показва какви са жените. Чудовищен пол, Бърти. Трябва да има закон. Надявам се да доживея деня, когато жените ще бъдат забранени.

— Това би било спирачка за поддържането на човешката раса, не мислиш ли?

— Кой пък иска да поддържа човешката раса?

— Разбирам те. Има нещо вярно в това, да.

Той сприхаво хвърли къч по един минаващ бръмбар, направи гримаса и продължи:

— И точно варварското, кръвожадно коравосърдечие в цялата история, е това, което ме шокира. Нито намек за това, че се готви да ми бие дузпата. Едва миналата седмица, когато обядвахме заедно, тя чертаеше планове за медения месец с най-голямо въодушевление. А ето я сега. Без думичка предупреждение. Би трябвало едно момиче, което прави на пух и прах живота на един мъж, да му драсне един ред, или поне една картичка. Но явно това изобщо не й е дошло наум. Тя просто ме е оставила да си го прочета в сутрешния вестник. Бях като треснат.

— Обзалагам се, че е било така. Причерня ли ти?

— И още как. През останалата част от деня го премислях, а тази сутрин си изпросих отпуск, метнах се на колата и дойдох да ти кажа…

Той млъкна, задавен от силните си чувства.

— Да?

— … да ти кажа, че каквото и да правим, не трябва да оставяме това да помрачи старото ни приятелство.

— Разбира се, че не трябва. Ама, че глупост.

— Такова старо приятелство.

— Не си спомням друго по-старо.

— Още като деца бяхме заедно.

— От времето на ученическите куртки и пъпките.

— Именно. Повече и от братя. Бях готов да отчупя за теб и от последното си блокче карамел с бадеми, а ти делеше фифти-фифти и последната си торбичка кисели бонбонки. Когато се разболях от заушка, я хванах от тебе, а когато имах морбили, ти ги хвана от мен. Всичко за всеки. Така че трябва да продължим независимо от всичко, сякаш нищо не се е случвало.

— Вярно.

— Същите стари обеди.

— О, разбира се.

— Голф в събота и по някоя игра на скуош^[1]. А когато се ожениш, ще наминавам често за по един коктейл.

— Да, непременно.

— Ще го направя. Макар че трябва да стискам яко зъби, за да не цапардосам с шейкъра това мекотело, тази малка вероломница мисис Бъртрам Устър, по баща Уикъм.

— Трябва ли да я наричаш мекотело и малка вероломница?

— Защо, сещаш ли се за нещо по-лошо? — попита той с вид на човек, който винаги е петимен за идеи. — Познаваш ли Томас Отуей?

— Не мисля. Някой твой приятел?

— Драматург от седемнадесети век. Написал е „Сиракът“. В която пиеса се срещат следните думи: „Кое велико зло не е дело на Жената? Кой е предал Капитолът? Една жена. Заради кого Марк Антоний загуби света? Заради една жена. Кой беше причина за дългата десетгодишна война и превърна накрая старата Троя в пепел? Една жена. Лъжовната, проклетата, гибелната Жена“. Отуей е знаел какво приказва. Направо го е заковал. Не можеше да го изрази по-добре, дори и ако беше познавал Роберта Уикъм лично.

Пуснах още една тънка усмивчица. Всичко това ми беше извънредно забавно.

— Не знам дали си въобразявам, Кипър — казах му, — но нещо ми говори, че меракът ти по Боби не се е изпарил съвсем.

Той сви рамене.

— О, не бих казал. Като изключим желанието ми да извия гръцмуля на малката двуличница с голи ръце и после да скачам върху останките й с подковани ботуши, май не изпитвам други чувства към нея. Тя предпочита теб пред мен и толкова. Страхотното в случая е, че между нас всичко е наред.

— И ти измина целия път до тук само за да се увериш в това? — разчувствах се аз.

— Е, може би някъде дълбоко в мен дремеше и надеждата да се докопам до някоя от ония гастрономически оргии на Анатол, преди да ида да си взема стая в „Бикът и букът“ в Маркет Снодсбъри. Как е готвенето на Анатол напоследък?

— По-превъзходно от всякога.

— Все така се топи в устата, а? Две години минаха, откакто набивах от неговите произведения, но вкусът им още е в устата ми. Какъв артист!

— А-а! — възкликнах аз и сигурно щях да му сваля шапка, ако не бях гологлав.

— Ще се стигне ли до покана за вечеря, как мислиш?

— Но скъпи ми приятелю, разбира се. Нашата врата никога не се захлопва пред изпадналите в нужда.

— Чудесно. А след вечерята ще направя предложение на Филис Милс.

— Какво?

— Да, знам какво си мислиш. Тя е тясно свързана с Обри Ъпджон, така си казваш. Но, Бърти, тя просто не може да избяга от това.

— Заслужава по-скоро съчувствие, отколкото порицание, така ли мислиш?

— Именно. Не трябва да сме тесногръди. Тя е сладко мило момиче, за разлика от някои рижоглави Далили, които няма да назовавам. Аз съм много привързан към нея.

— Мислех, че едва я познаваш.

— О, доста често се срещахме в Швейцария. Доста близки приятелчета сме.

Стори ми се, че е дошъл моментът да му разкажа добрите новини от А до Я, както се казва.

— Не знам, аз не бих направил предложение на Филис Милс. Боби може да не хареса това.

— Но точно там е цялата работа — да и покажа, че тя не е единствената мръвка в яхнията и ако не ме иска, други може да мислят различно. Какво се хилиш?

Всъщност аз пусках тънка усмивчица, но от мене да мине.

— Кипър — започнах аз, — имам да ти разказвам удивителна история.

Не знам дали ви се е случвало някога да вземете от Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън, който предизвиква мигновено облекчение, действа като магия и предава вътрешна топлина, когато черният ви дроб не е в ред. Аз не съм, защото лично моят винаги е бил що-годе добре, но съм виждал рекламите. Те показват страдалеца преди и след вземане. В първия случай с удължено лице и кухи очи, готов всеки момент да сдаде Богу паницата си за вечеря, а във втория — здрав като бик, това, което французите наричат bien-etre^[2]. Та искам да кажа, че тази моя удивителна история имаше същия ефект върху Кипър, както дневната доза за възрастни… Той шавна, размърда се и изглежда усети как животът отново нахлува във вените му. И макар да не мисля, че наддаде с някое и друго кило докато разказвах, съвсем ясно ми се привиждаше, че се надува като едно от ония гумени патета, които пълниш с въздух, преди да ги мушнеш във ваната.

— Майка му мечка! — викна той, когато бях изложил пред него фактите. — Мътните да ме вземат дано!

— Май щяха да те вземат.

— Господ да благослови малкото й изобретателно сърчице! Малко са момичетата, на които сивото вещество работи така.

— Много малко.

— Каква спътница в живота! Говори ми за сътрудничество и заслуги. А имаш ли вече някаква представа как се развиват нещата?

— Доста гладко, струва ми се. Когато прочела обявата в „Таймс“, Уикъм старша получила истеричен припадък.

— Тя не те ли харесва?

— С такова впечатление останах. После се потвърди и от телеграмите до Боби, в които фигурирам като абдал и тиквеник. Освен това ме смята и за мухльо.

— Но това е чудесно. Изглежда, че след теб аз ще й дойда като… на езика ми е.

— … манна небесна?

— Именно. Ако искаш, можем да се хванем на бас по пет шилинга, че този сценарий ще има следната заключителна сцена — лейди Уикъм ме взима в прегръдките си, целува ме по челото и казва, че знае, че ще направя малкото й момиче щастливо. Господи, Бърти, като си помисля, че тя — искам да кажа Боби, не лейди Уикъм, скоро ще бъде моя и че малко след като ей онова слънце се скрие зад хълма, аз ще нагъвам гозбите на Анатол, идва ми да затанцувам сарабанда. Между другото, като говорим за вечеря, мислиш ли, че може да се стигне и до нощувка? „Бикът и букът“ е похвален доста в Пътеводителя за автомобилиста, но тия провинциални ханчета са ми дошли до гуша. Бих предпочел да остана в Бринкли Корт, откъдето имам толкова щастливи спомени. Можеш ли да го уредиш с леля ти?

— Тя не е тука. Отиде да се погрижи за сина си Бонзо в неговото училище, защото има шарка. Но ми се обади днес следобед и ме инструктира да ти пратя телеграма и да те поканя на едно по-продължително гостуване.

— Майтапиш се.

— Не, съвсем официално е.

— Но защо се е сетила за мен?

— Иска да направиш нещо за нея.

— Може да има всичко, което поиска, дори половината от кралството ми. Какво… — гласът му секна и погледът му светна тревожно. — Не ми казвай, че иска от мен да раздам наградите на средното училище в Маркет Снодсбъри както Гъси.

Говореше за един наш общ приятел на име Гъси Финк-Нотъл, когото възрастната ми родственица хвана на тясно за тази задача предишното лято. Той се нафиркал до козирката и така вдигнал летвата, че всички бъдещи оратори напразно ще се силят да го стигнат.

— Не, нищо подобно. Тази година наградите ще бъдат раздадени от Обри Ъпджон.

— Успокояваш ме. Как е той, между другото? Не може да не сте се срещнали?

— О, да, срещнахме се. Полях малко чай отгоре му.

— По-добро от това здраве му кажи.

— Пуснал си е мустаци.

— Какво облекчение. Никак не тръпнех в очакване да видя тая негова горна устна. Помниш ли как ни караше да треперим, когато я размърдаше насреща ни. Чудя се как ли ще реагира, когато се изправи лице в лице не само с един, но с двама бивши ученици, и то точно двойката, която го е преследвала в сънищата му последните петнайсет години. Може пак да се позанимаем с него.

— Той не е тука.

— Ти каза, че е бил.

— Беше и пак ще бъде, но сега не е. Отиде в Лондон.

— Никой ли няма тука?

— Разбира се, че има. Филис Милс…

— Мило момиче.

— … и мисис Хоумър Крийм от Ню Йорк и нейният син Уилбърт. А тук стигаме и до това, което леля Далия ще иска да направиш за нея.

Бях доволен да забележа, че докато го информирах по въпроса Уилбърт-Филис и обяснявах ролята, която се очаква да играе, той не прояви признаци на несъгласие с председателското вето. Само проследи умно разясненията ми и когато свърших, каза, че е изпълнен с желание да помогне. Не е много, каза той, за човек, който толкова уважава леля Далия и откакто го е напоила така щедро преди две лета, чака с нетърпение момента да й се отплати.

— Разчитай на мен, Бърти — рече той. — Не можем да оставим Филис да се свърже с мъж, който очевидно ще се окаже откачалка. Ще бъда винаги до този Крийм, и до леглото му, и до чинията му, и ще следя всичките му ходове. Всеки път, когато подмами бедното девойче към зелената морава, ще бъда там, клекнал зад някой цъфнал храст — целият нащрек да изскоча и да гръмна дивеча при най-малкия знак, че се готви да се разчувства. А сега, ако ми покажеш стаята ми, ще се изкъпя и наглася, за да изглеждам като кукуряк на вечеря. Анатол още ли прави онези Timbales des ris de veau toulousaines?

— Да и Sylphides a la ere me d’ecrevisses.

— Няма друг като него, няма — изхриптя Кипър, като облиза устни с върха на езика си и се огледа като вълк, мернал руски мужик. — Един-единствен е.