П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (18)

18

Около — четвърт минута, след като той напусна сцената, възрастната ми родственица правеше упорити напъни да проговори. В края на този период успя да разчлени:

— Да му се не видят и проклетите му тъпотии!

Беше нещо като крякане.

— От сто чешитски имена, тия чешити Криймови да нарекат единия си чешитски син Уилбърт, а другия си чешитски син Уилфред, и на двамата чешитски синове да им викат Уили. Бая са се напънали, за да объркат невинния наблюдател. Хората би трябвало да са по-предвидливи.

Аз отново я помолих да вземе под внимание кръвното си налягане и да не се нервира толкова, а тя отново ме отряза, като ми рече да ида и да се гръмна.

— И ти щеше да се нервираш, ако Обри Ъпджон те беше сдрусал с противната си самодоволна физиономия, като че ли гълчи пъпчив ученик от гадното си даскало, затова, че си е влачил краката в църквата.

— Виж ти! — изненадах се аз от съвпадението. — Той веднъж ме гълча точно за това. И имах пъпки.

— Надуто магаре!

— Оказва се, че светът е много малък.

— Какво, всъщност, прави той тука? Аз не съм го канила.

— Изритай го. Ако си спомняш, и преди ти изложих мнението си. Изхвърли го навън в тъмнината, където се чува вой и скърцане на зъби.

— И ще го направя, ако си покаже още веднъж зъбите.

— Виждам, че си в свирепо настроение.

— Можеш да се обзаложиш, че съм в свирепо… Мили боже! Ето ти го пак!

И Ъпджон наистина отново се изсули от френския прозорец. Но този път беше посял някъде онзи си вид, от който се оплакваше моята роднина. Сегашният му подсказваше, че откакто се чухме последния път, нещо беше разбудило демона, който дремеше у него.

— Далия! — той… Да, най-добре е отново да кажа изкряка. Убеден съм, че това е думата.

Демонът, който дремеше у леля Далия, също беше на нокти. Тя му отправи поглед, който ако беше отправила към някой съгрешил член на кучешкия ловен състав, той щеше да подвие опашка между краката и да обещае за в бъдеще да води по-праведен живот.

Точно както и леля Далия, Обри Ъпджон правеше усилени напъни да проговори. Бая такива напъни имаше из тия места в този летен следобед.

— Току-що говорих с адвоката си по телефона — каза той след кратка сценична пауза. — Бях го помолил да направи някои проучвания и да установи името на автора на онази клеветническа атака срещу мен на страниците на „Търсдей ривю“. Направил ги е и сега ме информира, че това е дело на мой бивш ученик, Реджиналд Херинг.

Той замълча, за да ни даде възможност да го смелим и сърцето се сви. Моето, имам предвид. На леля Далия май много не й пукаше. Тя почеса брадичката си с лопатката и каза:

— А, така ли?

Ъпджон премигна, като че ли беше очаквал нещо повече от този тип на съчувствие и загриженост.

— Само това ли можеш да кажеш?

— Това е всичко.

— Я виж? Е, добре, съдя вестника за тежки шеги и нещо повече, отказвам да остана под един покрив с Реджиналд Херинг. Или той ще си отиде, или аз.

Възцари се тишина, каквато предшества вероятно циклоните секунди преди да задействат и да дадат на масите да се разберат. Застрашително трептене? Да, това би било добро описание. Както и електрически искри. И ако искате да прибавите още и злокобно, не бих имал нищо против. Това е тишина от типа, който те кара да ти щръква косата и нещо да ти мравучка по гръбначния стълб, докато чакаш трясъка. Можех да забележа как леля Далия се надува като мехур от дъвка за балончета и дори някой по-малко благоразумен от Бъртрам Устър би я предупредил отново за кръвното й налягане.

— Моля? — каза тя.

Той повтори ключовите думи.

— О? — проговори роднината ми и изригна.

Бих могъл да кажа на Ъпджон, че си го е търсил. Обикновено добродушна душица, която и бисквитата троши с жал, тази моя леля, когато е раздразнена, можеше да се надуе повече от всяка друга гранд-дама, пред която и най-храбрите да потреперят. И тя не използваше, както някои други, лорнет, за да натика гражданството в миша дупка. Тя правеше това с просто око.

— О? — каза тя. — Значи ти си решил да преработиш вместо мен списъка на гостите ми? Имаш безочието, ъ-ъ…

Почувствах, че трябва да й помогна.

— Дързостта — подхвърлих й репликата.

— Дързостта да ми диктуваш кой да каня в къщата си.

Трябваше да каже „кого“, но карай да върви.

— Имаш…

— Нахалството.

— … върховното дебелокожие — поправи ме тя, и трябваше да й призная, че беше по-силно — да ми казваш кого — този път го изкара правилно — мога да забавлявам в Бринкли Корт и кой — пак грешка, — не мога. Много добре, ако не можеш да дишаш същия въздух с моите приятели, прав ти път. Надявам се „Бикът и букът“ в Маркет Снодсбъри да е удобен.

— С много добри отзиви е в „Пътеводител на автомобилиста“ — казах аз.

— Отивам там — заяви Ъпджон. — Отивам там веднага, щом нещата ми бъдат събрани. Може би ще бъдеш така добра да кажеш на иконома си да ми ги опакова.

Той си тръгна решително, леля Далия влезе в кабинета на чичо Том, а аз я последвах. Тя позвъни.

Появи се Джийвс.

— Джийвс? — изненада се роднината ми. — Звънях на…

— Днес е свободният следобед на сър Родерик, госпожо.

— О? Тогава би ли могъл ти да опаковаш вещите на мистър Ъпджон, Джийвс? Той ни напуска.

— Много добре, госпожо.

— А ти можеш да го закараш до Маркет Снодсбъри, Бърти.

— Добре — отвърнах. Не ми харесваше задачата, но пък още по-малко ми харесваше идеята да възразя на нажежената си леля точно в този й вид.

Сигурността на първо място, това е девизът на Устър.