П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (11)

11

От Бринкли Корт до Хърн Бей е значително повече от една крачка. Първото се намира в средата на Уорсестършайър, а второто — на брега на Кент. Дори и при най-добрите условия не можеш да се надяваш да вземеш пътуването на един дъх. В случая ме забави и арабският ми кон, който получи пристъп от мъглата и трябваше да се влачи на буксир до един гараж, за да бъде подложен на медицинско обслужване. Така че приключих пътешествието си едва след полунощ. Когато на разсъмване потърсих Джийвс на адреса му, ме информираха, че е излязъл рано и не знаят кога ще се върне. Оставих му бележка да ми се обади при Търтеите и се върнах в столицата. Тъкмо си вземах цигарата преди ядене в стаята за пушачи, когато той позвъни.

— Мистър Устър? Добър вечер, сър. Джийвс се обажда.

— Най-после — извиках аз, развълнуван като загубено агне, което след дълга раздяла с майката овца най-сетне е успяло да я съзре в другия край на поляната. — Къде беше през цялото това време?

— Трябваше да обядвам с един приятел във Фолкстоун, сър, а там ме убедиха да удължа визитата си, за да участвам в журито на един крайморски конкурс за къпещи се красавици.

— Виж ти. Добре си живееш, а?

— Да, сър.

— И как мина?

— Твърде задоволително, сър, благодаря ви.

— Кой спечели?

— Някоя си мис Марлийн Хигинс от Брикстън, заедно с подгласничките мис Лана Браун от Тълс Хил и мис Мерилин Бънтинг от Пендж. И трите са изключително привлекателни млади дами.

— Секси?

— Извънредно.

— Нека да ти кажа, Джийвс, и можеш да си го залепиш на шапката — да си секси не е всичко на този свят. Всъщност понякога ми се струва, че колкото по-изваяни и гъвкави са представителките на другия пол, толкова по-голямо е умението им да разтърсят даже ада из основи. Аз съм дълбоко затруднен, Джийвс. Помниш ли, веднъж ми разказваше за някого, който казал на един друг, че ще му разкаже нещо, което ще го накара да се замисли. Имаше нещо за разчесани къдели и таралежи, доколкото си спомням.

— Мисля, че става дума за духа на бащата на Хамлет, принц на Дания, сър. Обръщайки се към сина си, той казва: „… ти би изслушал разказ, от чиято най-слаба дума младата ти кръв се би смразила, мозъкът — побъркал, очите ти — изхвръкнали безумно от своите орбити като звезди, а къдрите ти, сресани грижливо, във ужас биха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж!“^[1]

— А, точно така. Къдри, разбира се, не къдели. Както и да е, Джийвс. Имам една история от съвършено същия характер, която се каня да ти представя. Слушаш ли?

— Да, сър.

— Тогава дръж си шапката и не изпускай нито дума.

Когато свърших с представянето, той каза: „Много добре разбирам тревогата ви, сър. Ситуацията, както казвате, е наистина крайно обезпокоителна“, което е доста голяма дума за Джийвс. Като правило той излиза само с едно „Доста неприятно, сър“.

— Ще дойда незабавно в Бринкли Корт, сър.

— Наистина ли? Не обичам да прекъсвам почивката ти.

— Няма нищо, сър.

— Можеш да я подновиш по-късно.

— Разбира се, сър, ако това ви е удобно.

— Но сега…

— Именно, сър. Ако мога да си послужа с една известна фраза…

— … е време всички истински мъже да се притекат на помощ?

— Точно тези думи щях да употребя, сър. Ще дойда в апартамента утре сутринта колкото се може по-рано.

— И ще отпътуваме заедно. Чудесно — приключих аз и пристъпих към своята простичка, но питателна вечеря.

Когато на следващия следобед потеглих за Бринкли, духът ми беше… е, не чак приповдигнат, но поне наполовина приповдигнат. Мисълта, че до мен е Джийвс, на мое разположение със захранения си с риба мозък, разсейваше буреносните облаци и в тях просветваше лъч надежда. Но само лъч, защото се питах дали даже и Джийвс няма да се провали в разрешаването на проблема, така грозно изпречил се на пътя ни. Той, разбира се, е всепризнат експерт по събиране на разлъчени сърца, но никога не му е попадал такъв силен пробив в спойката като този между Роберта Уикъм и Реджиналд Херинг. А, както съм го чувал да казва, не е дадено на смъртните да диктуват успеха.

При мисълта какво може да последва, ако той се провали в изпълнението на задачата, потреперах като желе. Не ми излизаше от ума това, което е казала Боби на Кипър, докато му е биела дузпата. Изразила е твърдо намерението си да ме завлече пред олтара и да даде знак на свещеника да си свърши работата. Тъй че карах по пътя с дух, както вече подчертах, приповдигнат, но само до известна степен.

Когато бяхме вече извън лондонското движение и беше възможно да разговаряме, без да се блъскаме в автобуси и пешеходци, обявих събранието открито за дебати.

— Не си забравил снощния ни разговор по телефона, нали, Джийвс?

— Не, сър.

— И имаш характерните моменти, маркирани в главата си, нали, Джийвс?

— Да, сър.

— Размишлява ли вече върху тях?

— Да, сър.

— Имаш ли някакво хрумване?

— Не още, сър.

— Да, едва ли можех да очаквам, че ще имаш. За тия неща винаги трябва време.

— Да, сър.

— Същността на проблема е — казах аз, завъртайки кормилото, за да избегна една минаваща кокошка, — че в лицето на Роберта Уикъм ние имаме работа с момиче гордо и своенравно.

— Да, сър.

— А с момичета горди и своенравни като нея трябва да се действа внимателно. Няма да стане, ако се наричат рижоглави Иезавели^[2].

— Не, сър.

— Представям си някой да ме нарече рижоглава Иезавел. Веднага ще се засегна. Коя беше Иезавел, между другото? Звучи ми познато, но не знам откъде.

— Герой от Стария завет, сър. Кралица на Израил.

— Разбира се, да. Остава само да си забравя и моето име. Изяли са я кучета, нали?

— Да, сър.

— Едва ли й е било много приятно.

— Не, сър.

— А, като говорим за изядени от кучета, сещам се и нещо друго. Има един дакел в Бринкли, който на пръв поглед може да ти се стори като че възнамерява да те превърне в лека закуска между обичайното ядене. Не му обръщай внимание. Чисто и просто прах в очите. Войнственото му поведение е само…

— Лай и бяс, които нищо не означават?

— Точно така. Чисто перчене. Няколко любезни думи и той ще… какво беше това, което съм те чувал да казваш?

— Ще се привърже към мене като със стоманени обръчи, това ли, сър?

— Да, и само след две минути. Не би наранил и муха, но трябва да си придава важности, защото са го нарекли Попит^[3]. Мога да го разбера това. Когато едно куче чува, че му викат „кукло“ ден след ден, започва да си мисли, че трябва да се понадуе. Достойнството му го изисква.

— Именно, сър.

— Ще ти хареса Попит. Мило куче. Носи си ушите обърнати. Защо дакелите си носят ушите обърнати?

— Не мога да кажа, сър.

— Нито пък аз. Често съм се чудил. Но, стига, Джийвс. Така до никъде няма да стигнем. Ето ни, бръщолевим за Иезавели и дакели, когато трябва да се концентрираме върху…

Изведнъж секнах. В полезрението ми беше попаднал един крайпътен хан. Всъщност не точно крайпътният хан, а това, което стоеше пред него — а именно, ален открит автомобил, който мигновено разпознах като собственост на Боби Уикъм. Ясно беше какво се е случило. Връщайки се обратно в Бринкли, след няколко вечери, прекарани с мама, е решила, че се е разгорещила повечко, и е спряла пред тази страноприемница за едно бързо. Много умно. Нищо не ободрява повече от малка промивка в горещ летен следобед.

Ударих спирачките.

— Имаш ли нещо против да ме почакаш малко, Джийвс?

— Разбира се не, сър. Искате да говорите с мис Уикъм?

— А, забелязал си колата й.

— Да, сър. Строго индивидуална е.

— Като притежателката си. Имам чувството, че с две-три благи думи бих могъл да постигна нещо за каузата на сближаването. Струва си да опитам, нали?

— Несъмнено, сър.

— В момент като този на човек не му се иска да остави непроверена възможност.

Вътрешността на крайпътния хан „Лисицата и гъските“ — не че има някакво значение — беше като вътрешността на всички крайпътни ханове. Тъмна, хладна, воняща на бира, сирене, кафе, туршия и здраво английско селячество. Влизайки, се озоваваш в уютно кътче с халби по стените, столовете и масите, ошарени тук-таме. На един от столовете до една от масите седеше Боби с чаша и бутилка сайдер пред нея.

— Божичко, Бърти! — опули се тя, когато й се изпречих с весел поздрав на уста. — Откъде изникна?

Обясних, че се връщам обратно в Бринкли с колата си.

— Внимавай някой да не ти я свие. Обзалагам се, че не си извадил ключовете.

— Не, но Джийвс е там. Отваря си очите на четири, би могло да се каже.

— О-о, водиш Джийвс? Мислех, че си е взел почивката.

— Беше така любезен да я отложи.

— Какъв феодал!

— Вярно. Когато му казах, че имам нужда да се облегна на него, той не се поколеба.

— Защо имаш нужда да се облегнеш на него?

Моментът за благата дума беше дошъл. Сниших глас до поверителен шепот, но когато тя ме попита дали нямам ларингит, се наложи да го повиша отново.

— Мислех си, че ще може да направи нещо.

— За какво?

— За теб и Кипър — започнах аз внимателно да опипвам почвата. Знаех, че ще трябва да избирам думите най-осторожно, защото с момичета горди и своенравни като Боби всяка стъпка е важна, особено пък ако имат и рижи коси. Ако те заподозрат, че говориш не по реда, се разгневяват, а гнева лесно може да я накара да се пресегне за бутилката със сайдер и да ме издумка с нея. Не казвам, че непременно би го направила, но такава вероятност трябваше да се вземе предвид. Тъй че аз пристъпих плахо, така да се каже, към точка първа.

— Ще започна с това, че Кипър ми предаде пълен свидетелски рапорт — или май трябва да кажа слушателски — на вашия малък разговор по телефона. Нищо чудно, ако си мислиш, че би било проява на по-добър вкус от негова страна да го беше запазил за лично ползване. Но трябва да си спомниш, че ние израстнахме заедно, а човек, естествено, споделя с онзи, с когото е израсъл. Както и да е, той си изля душата пред мен, и не трябваше да излива много, за да разбера, че е жегнат до краен предел. Кръвното му беше високо, очите му се въртяха, както се вика лудешки и имаше вид на човек, готов да прегърне смъртта.

Видях я, че потръпва с поглед, съсредоточен върху бутилката сайдер. Но дори и да го беше вдигнала и положила върху Устъровата тиква, нямаше да бъда по-зашеметен от думите, които пророниха устните й:

— Бедното агънце!

Бях поръчал джин с тоник. Една част от него вече беше разлята.

— Бедното агънце ли каза?

— Можеш да се обзаложиш, че казах бедното агънце, макар че „бедният гламчо“ би било по-добро описание. Представи си го само, да го вземе насериозно. Би трябвало да знае, че не го мисля.

Не успявах да схвана.

— Само си си приказвала?

— Е, пуснах малко пара. За бога, не е ли позволено на едно момиче да пуска по малко пара понякога? Не си и представях, че наистина може да се разстрои. Реджи приема нещата толкова буквално.

— Тогава да приемем ли, че богът на любовта е върнат на пиедестала, ухилен до уши?

— И още питаш.

— С други думи, вие още сте гаджета?

— Разбира се. Може и да съм мислела това, което казах тогава, но само за пет минути.

Поех дълбоко въздух и в следващия момент си пожелах да не го бях правил, защото едновременно с това бях отпил от моя джин с тоник.

— Знае ли Кипър това? — попитах, след като бях спрял да кашлям.

— Не още. Отивам да му го кажа.

Повдигнах един въпрос, по който особено желаех да получа уверение.

— Тогава нещата отиват натам — разминавам се със сватбения марш?

— Страхувам се, че да.

— Много добре. Както ти е угодно.

— Не искам да ме окошарят заради двубрачие.

— Да, мога да те разбера. И твоят избор за големия ден е Кипър. Не те обвинявам. Идеалният съпруг.

— Точно така мисля и аз. Страхотен е, нали?

— Колосален.

— Не бих се омъжила за друг, дори да ми свали звездите, Луната и спътника на Марс. Кажи ми, как изглеждаше като момче?

— О, като всички останали.

— Глупости!

— Освен, разбира се, това, че вадеше хора от горящи къщи и спасяваше деца изпод копитата на препускащи коне.

— Често ли правеше това?

— Почти всеки ден.

— Беше ли гордостта на училището?

— О, да.

— Не че е било кой знае какво училище, някакъв мъжки пансион, както ми-е разказвал.

— Условията при Обри Ъпджон бяха доста сурови. Не може да не запомниш кренвиршите в неделя.

— Знам това от Реджи. Казваше, че не били направени от доволни и щастливи прасета, а от прасета, издъхнали, за общо съжаление, от шап, глисти и туберкулоза.

— Да, това би било доста правдиво описание, струва ми се. Тръгваш ли? — попитах, защото тя беше станала.

— Не мога да чакам нито миг повече. Искам да се хвърля в обятията на Реджи. Ако не го видя скоро, ще умра.

— Знам как се чувстваш. Онзи тип в „Сватбената песен на чифликчията“ се чувствал по същия начин, ама го е казал с други думи. „Там-тарам, там-тарам, там-тарам, аз бързам натам“. По едно време често изпълнявах този номер по селските концерти, само дето като се стигнеше до „Защото това е моето сватбено утро“, трябваше да удължавам „у“-то около десет минути, а това беше жестоко изпитание за дробовете ми. Спомням си, че викарият веднъж ми каза…

Тук бях прекъснат, както често се случва, когато излагам идеите си относно „Сватбената песен на чифликчията“. Боби ме увери, че умира да чуе всичко това, но ще почака да го прочете в автобиографията ми. Излязохме заедно, аз я изпратих и се върнах при Джийвс, който бдеше над колата, ухилен като ряпа. Искам да кажа, аз бях ухилен като ряпа, не Джийвс. Най-доброто, което той може да направи в подобни случаи, е да придърпа устата си леко на една страна, обикновено лявата. Бях в невероятно разположение на духа, който се рееше в непознати висини. Не знам друго нещо, което действа така ободрително, както откритието, че все пак няма да бъдеш оженен.

— Извинявай, че те задържах, Джийвс — изхилих се аз. — Надявам се да не си се отегчил.

— О, не, сър, благодаря ви. Много ми беше добре с моя Спиноза.

— А?

— Екземпляр от „Етика“ на Спиноза, който бяхте така добър да ми дадете неотдавна.

— О, а-а, да, спомням си. Бива ли я?

— Извънредно, сър.

— Предполагам накрая ще се окаже, че икономът е голяма работа. Е, Джийвс, радвам се да ти съобщя, че всичко е под контрол.

— Наистина ли, сър?

— Да, пробива в спойката е овладян и сватбените камбанки са в готовност да запеят всеки момент. Тя е променила решението си.

— Varium et mutabile semper femina^[4], сър.

— He би трябвало да се изненадвам. А сега — въздъхнах, като се качвах в колата и посягах към кормилото, — ще ти разкажа историята за Уилбърт и каничката за сметана, и ако това не накара косата ти да настръхне, ще бъда безмерно изненадан.