П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (5)

5

И понеже, както се казва, съм восък в ръцете на другия пол, аз отидох и попречих, според нареждането. Но не и с песен на уста. Никак не е приятно за един разумен мъж да се постави в положението на досадник и лепка, а че Уилбърт Крийм ме мисли за такъв, беше ясно от пръв поглед. В момента, в който се появих, той беше спрял с четенето на поезия и беше взел ръката на Филис в своята, явно изричащ или готов да изрече нещо от интимен и нежен характер. Като чу моето: „Е-хей“, той пусна ръката и ми хвърли поглед, който много приличаше на онзи, получен наскоро от Обри Ъпджон. Измърмори нещо под мустак за някого, на когото не чух името.

— А, пак ли сте вие — каза той.

Нямаше спор по този въпрос.

— Май си нямате работа? — продължи той. — Защо не се спрете някъде с една хубава книга?

Обясних, че само съм се отбил да им кажа, че чаят е сервиран на поляната пред къщата и Филис нададе лек писък, като че ли е разтревожена:

— О, боже! Трябва да тичам. Татко не обича да закъснявам за чая. Казва, че е непочтително към по-възрастните.

Можах да забележа как от устните на Уилбърт Крийм едва не се изтърси предложение къде може да се завре татенцето заедно с възгледите си за почтителност, но с неимоверно усилие той успя да го удържи.

— Ще заведа Попит на разходка — каза той, като подсвирна на дакела, който душеше около краката ми и пълнеше дробовете си с прелестния Устъров букет от ухания.

— Не пиете ли чай? — попитах аз.

— Не.

— Има кифли с масло.

— Егати! — възкликна той, ако това е думата, и се отдалечи, следван от малоръстовото животно. Стана ми ясно, че се сдобих с още един източник, от където нямаше да получа подарък за Коледа. Целият му вид ми даваше да разбера, че кръгът ми от приятели не се е разширил. С дакелите е фасулска работа, но с Уилбърт Крийм претърпях пълен неуспех.

Когато Филис и аз стигнахме до поляната, на масата за чай беше останала само Боби и това много ни изненада.

— Къде е татко? — попита Филис.

— Внезапно реши да замине за Лондон — отговори Боби.

— За Лондон?

— Така каза.

— Защо?

— Не ми съобщи.

— Трябва да ида да го видя — каза Филис и изчезна.

Боби размишляваше.

— Знаеш ли какво си мисля, Бърти?

— Какво?

— Когато Ъпджон слезе преди малко, беше като ударен с мокър парцал и държеше последния брой на „Търсдей Ривю“. Дошъл е със следобедната поща, предполагам. Мисля, че е прочел рецензията на Реджи за неговата книга.

Това изглеждаше правдоподобно. Лично познавах няколко автора — веднага ми идва наум например Боко Фитълуърт — и те всеки път приличат на ударени с мокър парцал, когато прочетат някоя помия в пресата за техните последни напъни.

— А, ти знаеш, значи, за онова, което е написал Кипър?

— Да, показа ми го веднъж, когато обядвахме заедно.

— Много язвително, ако съдя от това, което ми каза. Но не виждам защо Ъпджон трябва да хукне към Лондон.

— Сигурно иска да попита редактора кой е написал рецензията, за да може после да го причака с камшик на входа на клуба му. Но разбира се, няма да му кажат, а и тя не беше подписана, така че… О, здравейте, мисис Крийм.

Жената, към която се обърна, беше дълга и слаба, с лице като на ястреб, което ми напомняше на Шерлок Холмс. На носа си имаше мастилено петно, резултат от работата й върху детективския роман. Всъщност е невъзможно да пишеш детективски роман, без да качиш известно количество мастило на муцуната си. Питайте Агата Кристи или който и да било друг.

— Тъкмо свърших главата и си помислих, че мога да спра за чаша чай — каза литераторката. — Няма смисъл да прекалявам.

— Не. Почини, когато си напред в плановете си, това е идеята. А ето и племенникът на мисис Травърс, Бърти Устър — каза Боби с тон, който ми се стори малко прекалено извинителен. Ако Роберта Уикъм има недостатък, който най-много бие на очи, то е навикът й да ме представя на хората, като че ли съм нещо, за което би предпочела да премълчи.

— Бърти харесва книгите ви — допълни тя, съвсем ненавреме, от което госпожата подскочи като бой-скаут при звука на тръбата.

— О, така ли?

— Няма по-щастлив от мен, когато успея да се свра някъде с една от тях — казах с надеждата, че тя няма да ме попита коя харесвам най-много.

— Когато му казах, че сте тука, той беше въодушевен.

— Е, това е чудесно. Винаги се радвам да се срещна с почитатели. Коя от моите книги харесвате най-много?

Стигнах до „Ъ-ъ“ и тъкмо се чудех, макар и не с голяма надежда, дали едно „Всички“ ще свърши работа, когато татко Глосъп се присъедини към нас с телеграма за Боби върху един поднос. От майка й, предполагам, съдържаща някой епитет за мен, който е забравила да вмъкне в предишните. Или, разбира се, изразяваща за пореден път убеждението й, че съм абдал, което, струва ми се, след като имах малко време да поразмисля, би могло да включва още хулиган и тъпанар.

— О, благодаря, Сордфиш^[1] — каза Боби и взе телеграмата.

Имах късмет, че в този момент не държах чаша чай, защото като чух как се обърна към сър Родерик, последва едно от моите внезапни трепвания, и ако държах такава чаша, щях вече да съм пръснал съдържанието й като сеяч по време на сеитба. Но в случая аз само запратих един сандвич с краставица в небето.

— О, извинете — промърморих, защото бях подминал писателката Крийм на косъм.

Трябваше да разчитам, че Боби ще налее масло в огъня. Момичето нямаше никакво намерение да изпусне случая.

— Извинете го, моля — намеси се тя. — Трябваше да ви предупредя, че Бърти тренира в дисциплината „Тласкане на сандвич с краставица“ за следващите Олимпийски игри. Трябва да се упражнява непрекъснато.

На челото на мама Крийм се появи една замислена бръчка, като че ли й беше трудно да възприеме обяснението на случая. Но следващите й думи показаха, че е разсъждавала не върху моето деяние, а върху новоизлюпения Сордфиш. След като го проследи с проницателен поглед, докато той изчезне от очите й, тя запита:

— Този иконом на мисис Травърс… Знаете ли откъде го е взела, мис Уикъм?

— От обичайния магазин за домашни любимци, струва ми се.

— Има ли препоръки?

— О, да. Бил е при сър Родерик Глосъп, специалиста по мозъците, от много години. Мисис Травърс се похвали, че сър Родерик му е дал превъзходна препоръка. Тя беше дълбоко впечатлена.

Мама Крийм изсумтя.

— Препоръките могат да се преправят.

— Боже мили! Защо казвате това?

— Защото нещо ме безпокои около този човек. Има лице на престъпник.

— Е, същото може да се каже и за Бърти.

— Мисля, че мисис Травърс трябва да бъде предупредена. В романа ми „Черно в нощта“ икономът се оказва член на банда крадци, внедрен в къщата, за да улесни проникването в нея. Това се нарича заемане на вътрешна позиция. Подозирам, че точно затова Сордфиш е тук, макар че, разбира се, е възможно да действа и самостоятелно. В едно съм сигурна, и това е, че той не е истински иконом.

— Какво ви кара да мислите така? — попитах, като бършех с кърпичка челните си части, които добре се бяха оросили. Посоката, която поемаше този разговор, изобщо не ми се нравеше. Ако тази Крийм си навие яко на пръста, че сър Родерик Глосъп не е иконом, само иконом и нищо друго освен иконом, то катастрофата беше неизбежна. Тя ще слухти и ще търси, и преди да можеш да изречеш „Е-хо“, ще се е добрала до фактите. В такъв случай чичо Том ще каже чао на шанса си да струпа малко лесни пари. А откакто го познавам, при всеки неуспех да клъвне някой страничен доход, който случаят му предлага, на него му избива чивията. Не че е меркантилен. Просто си пада по тая част.

Видът й подсказваше, че се е зарадвала на въпроса ми.

— Ще ви кажа какво ме кара да мисля така. Издава се, че е аматьор по хиляда възможни начина. Тази сутрин го заварих да разговаря надълго и нашироко с Уилбърт. Истинският иконом никога не прави това. За него това би означавало волност.

Оспорих това твърдение.

— Моля — казах, — искам да направя възражение. Много от най-щастливите ми часове съм прекарал в сладки приказки с икономи и точно те в повечето случаи са правили първата крачка. Те ме откриват и започват да ми разказват за ревматизма си. Сордфиш според мен се държи нормално.

— Вие не се занимавате с криминология като мен. Имам набито око и никога не греша в преценките си. Този мъж не е тука за добро.

Виждах, че всичко това разгорещи Боби, но добрата й половина надделя и тя преглътна острата забележка. Беше много привързана към Т. Портарлингтън Травърс, който, както ми каза, бил живият образ на един четинест териер, някога много скъп за нея, но сега квартируващ сред ясните звезди. Така тя си спомни, че заради него трябва да прави път на Крийм и да им посяга с ръкавици. Когато заговори, гласът й беше кадифен като на гълъбица, гукаща на друга гълъбица, от която се надява да вземе пари назаем.

— Не мислите ли, мисис Крийм, че всичко може да е само въображение? Вие имате такова възхитително въображение. От ония дни Бърти се чудеше как успявате да го направите. Да напишете всичките тези невероятно фантастични книги искам да кажа. Нали, Бърти?

— Точно това бяха думите ми.

— И ако имате такова въображение, на вас просто ви е трудно да спрете да си въобразявате. Нали, Бърти?

— Дяволски трудно.

Подсладените й слова бяха пропилени. Крийм продължи да се инати като Валаамовото магаре^[2], за което несъмнено сте чували.

— Не си въобразявам, че този иконом крои нещо мътно — запъна се тя кисело. — И мисля, че е повече от ясно какво е то. Вие май сте забравили, че мистър Травърс притежава една от най-чудните колекции на старо сребро в Англия.

Това беше вярно. Благодарение вероятно на някакъв дефект в умствената си нагласа, чичо Том колекционираше старо сребро откак бях ей таквоз момченце, и предполагам, че съдържанието на стаята в приземието, където той инсталира материалите, възлиза на доста тлъста сума. Знаех всичко за тази негова колекция, не само защото трябваше да го слушам с часове по темата свещници, листовидна декорация, гирлянди във висок релеф и декоративен обков, но защото имах и един вид личен интерес, след като веднъж бях свил за него една каничка за сметана от осемнадесети век във формата на крава с доста странно, според мен, изражение, доказващо известни нейни извратени наклонности. Дълга история. Сега няма време да навлизаме в нея. Ще я намерите някъде из архивите.

— Мисис Травърс я показа онзи ден на Уили и той се възторгна. Уили също колекционира старо сребро.

С всеки изминат час ми ставаше все по-трудно да намеря опорна точка в разгадаването на характера на У. Крийм. Не ще и дума — умее да сервира изненади. Първо ония стихове, сега това. Винаги съм мислел, че един плейбой не дава и петак за друго, освен за блондинки и изстудени бутилки. Това още веднъж доказва, че половината свят няма и представа как живеят останалите три четвърти.

— Той казва, че има няколко нещица в колекцията на мистър Травърс, за които е готов да си даде кътниците. А една кравоподобна каничка за сметана от осемнадесети век събуди у него неимоверно желание. Така че дръжте си очите отворени около този иконом. А аз ще държа моите. Е — отсече Крийм, ставайки, — трябва да се връщам на работното си място. Обичам да нахвърлям новата глава, преди да приключа за деня.

Тя запраши и за момент се възцари тишина. Тогава Боби изпръхтя „Пфу“ и аз се съгласих, че това „Пфу“ беше точната дума.

— Най-добре е да измъкнем Глосъп от тук по най-бързия начин — казах аз.

— Как бихме могли? Леля ти трябва да реши това, а нея я няма.

— Тогава ти казвам, че аз самият ще се измъкна. Твърде много зла орис за моя вкус витае по тия места. Някога Бринкли Корт беше тиха провинциална къща, сега се е превърнала в зловещ откъс от Едгар Алън По, от който кръвта ми се смразява. Напускам.

— Не можеш, докато не се върне леля ти. Тука трябва да има нещо като домакин или домакиня, а аз непременно трябва да замина за вкъщи утре и да видя мама. Ще трябва да стискаш зъби и да издържиш.

— И жестокото душевно напрежение, на което съм подложен, е без значение, предполагам?

— Нито трохичка. Действа ти добре. Отваря ти порите.

Вероятно щях да каже нещо доста солено в отговор, ако можех да го измисля, но тъй като не успях, не казах.

— Какъв е адресът на леля Далия?

— Ийстбърн, Ройал хотел. Защо?

— Защото — обясних, докато вземах още един сандвич с краставица, — ще изпратя телеграма да ми се обади утре без отлагане, за да й светна какви неща се мътят в това свърталище.