Метаданни
Данни
- Серия
- Джийвс и Устър (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jeeves in the Offing, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселина Тихолова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Джийвс се намесва
Издателска къща „Кронос“, 1994
Художник: Борис Драголов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-04-7
История
- — Добавяне
2
Отдалечих се от телефона с това, което в крайна сметка се нарича треперещи колене. Ето ти, мислех си, един хубав букет. Боби Уикъм, с навика си да забърква каши и всеки нов ден да открива нови начини да смае цивилизацията, сама по себе си би била достатъчна. Прибави Обри Ъпджон, и букетът става прекалено богат. Не съм сигурен дали Кипър забеляза бледото ми чело, натежало от мисли, както съм чувал Джийвс да се изразява. Вероятно не, защото в момента нагъваше филия с мармалад, но то беше точно такова. Както се е случвало толкова често в миналото, предчувствах неизбежно злощастно. Разбира се, не можех да кажа точно в каква форма ще се появи — можеше да бъде една или друга, но един глас ми нашепваше, че Бъртрам е бил избран, по някакъв начин и в час не много далечен, да му бъде разказана играта.
— Беше леля Далия, Кипър — казах аз.
— Господ да благослови веселото й старо сърце — беше отговорът. — Едно от най-добрите, които знам, и можеш да ме цитираш. Никога няма да забравя ония щастливи дни в Бринкли и ще се радвам по всяко време, което й е удобно, да я посетим отново. Тя в Лондон ли е?
— Само до този следобед.
— Ще я затрупаме с лакомства, нали?
— Не, има среща за обяд. Отива на паша със сър Родерик Глосъп, оня психо-доктор. Знаеш ли го?
— Само съм те чувал да говориш за него. Костелив орех, както ми се струва.
— Един от най-костеливите.
— Той ли беше онзи, който намери двадесет и четирите котки в спалнята ти?
— Двадесет и три — поправих го. Обичам нещата да са точни. — И това не бяха мои котки. Бяха оставени там от братовчедите ми Клод и Юстис. Но не можах да го обясня. Той е доста слаб слушател. Надявам се, че няма да намеря и него в Бринкли.
— В Бринкли ли отиваш?
— Утре следобед.
— Ще бъде приятно.
— Дали? Въпросът е доста спорен.
— Ти си луд. Помисли за Анатол. Ах, какви ястия! Знаеш ли името на прогонената фея, която стояла неутешима пред вратите на рая?
— Чувал съм Джийвс да я споменава.
— Ето така се чувствам, когато си спомням ястията на Анатол. Като си представям как всяка вечер той ги поднася, а аз не съм там, сърцето ми е готово да се пръсне. Какво те кара да мислиш, че няма да е приятно? Та Бринкли Корт е земен рай.
— В много отношения си прав. Но животът там и момента си има своите недостатъци. Прекалено много вариации на темата „добри предпоставки, лоши хора“ за моя вкус. Кой мислиш, че ще бъде в стария приют за бездомници? Обри Ъпджон.
Ясно беше, че съм го разтърсил. Очите му се разшириха и едно парченце хляб падна от зяпналата му уста.
— Старият Ъпджон? Майтапиш ли се?
— Не, той е там. От плът и кръв. А ми се струва, че беше само вчера, когато ти повдигаше духа ми с думите, че няма никога да го видим отново. Може да надвиснат буреносни облаци, казваше ти, ако си спомняш…
— Но как така е попаднал в Бринкли?
— Точно това попитах и аз възрастната ми роднина, и тя ми даде обяснение, което изглежда отговаря на фактите. Явно когато го изпуснахме от очи, той се оженил за една нейна приятелка, някаква Джейн Милс и се сдобил с доведена дъщеря, Филис Милс, чиято кръстница е леля Далия. Моята роднина поканила момичето в Бринкли, а той дошъл да си направи кефа, гадняра му с гадняр.
— Разбрах. Нищо чудно, че трепериш като лист.
— Не точно като лист, но… да, струва ми се можеш да ме опишеш като треперещ. Човек не може да не си спомни оня негов безизразен поглед.
— И дебелата му горна устна. Няма да бъде много приятно да го гледаш през масата. Но, от друга страна, ще харесаш Филис.
— Познаваш ли я?
— Запознахме се в Швейцария миналата Коледа. Ще я потупаш по рамото, нали, и ще й предадеш моите поздрави. Симпатично момиче, макар и малко тъпо. Не ми е казвала, че има роднински връзки с Ъпджон.
— Естествено е да пази подобен факт в тайна.
— Да, това е разбираемо. Също както човек ще се опита да пази в тайна факта, че се е забъркал с Палмър затворника. Какъв гнусен боклук ни подхвърляше, когато си излежавахме присъдите в Малвърн Хаус. Помниш ли кренвиршите в неделя? А вареното овнешко с маринован сос?
— А гранясалия маргарин? Като се замисли човек, струва ми се, че ще бъде истинско изпитание да седя и да го гледам как поглъща тонове от най-доброто масло. О, Джийвс — казах аз, когато той се появи, за да прибере масата, — ти никога не си ходил в подготвителното училище на южния бряг на Англия, нали?
— Не, сър, получих частно образование.
— Е, тогава не би ме разбрал. Мистър Херинг и аз обсъждахме нашия бивш даскал от подготвителното училище, Обри Ъпджон, магистър на хуманитарните науки. Между другото, Кипър, леля Далия ми каза нещо за него, което не съм знаел преди и което би трябвало да му спечели отвращението на всички мислещи хора. Спомняш ли си неговите страстни обръщения към нас в края на срока? Е, нямаше да може да ни ги казва, ако нямаше пред очите си всичко напечатано, така че да може да го прочете. Без бележките си, както ги нарича, той е кръгла нула. Отвратително, Джийвс, не мислиш ли?
— Много оратори, струва ми се, имат подобни затруднения, сър.
— Толерантен си, Джийвс, прекалено толерантен. Трябва да се пазиш от такива нездрави възгледи. Както и да е, причината да спомена Ъпджон е, че той се върна отново в моя живот, или по-точно ще се върне, докато успея да се обърна. Отседнал е в Бринкли, а аз отивам там утре. Леля Далия беше току-що на телефона и ме покани. Ще приготвиш ли най-необходимото в един-два куфара?
— Разбира се, сър.
— Кога заминаваш за твоя излет в Хърн Бей?
— Мислех да взема влака тази сутрин, сър, но ако предпочитате да остана до утре…
— Не, не, така е добре. Тръгни, когато искаш. Има ли нещо смешно? — попитах, когато вратата се затвори след него, защото забелязах Кипър да хихика под мустак. Нещо не дотам лесно, когато устата ти е пълна с препечена филия с мармалад, но все пак той го правеше.
— Мислех си за Ъпджон — отвърна той.
Не можех да повярвам. Струваше ми се невероятно, че някой, който е прекарал известно време в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, може да хихика под мустак или другояче, докато съзнанието му е заето с тази невъобразима заплаха. Все едно да се подсмихваш, докато разсъждаваш върху някоя от онези извънземни ужасии, които в момента така плътно ни следват от екраните.
— Завиждам ти, Бърти — продължи да хихика той. — Предстои ти страхотно угощение. Ти ще бъдеш сред присъстващите на масата за закуска, когато Ъпджон отвори броя си на „Търсдей ривю“ от тази седмица и започне да преглежда страниците с коментари върху новите книги. Би трябвало да обясня, че между книгите, които напоследък се получиха в редакцията, беше едно тънко книжле, излязло изпод перото му, в което възторжено се описва подготвителното училище. Годините на формиране, които сме прекарали там, казва той, били най-щастливите в живота ни.
— По дяволите!
— Едва ли е знаел, че тази рожба на ума му ще бъде дадена за рецензия на един от старите каторжници от Малвърн Хаус. Ще ти кажа нещо, Бърти, което всеки млад мъж трябва да знае. Никога не бъди гадняр, защото дори и да процъфтяваш за известно време като зелено лаврово дърво, рано или късно ще те застигне възмездието. Няма нужда да ти казвам, че съдрах кожата на мръсната малка брошурка. Мисълта за ония неделни кренвирши ме изпълваше със справедливия гняв на Ювенал.[1]
— На кого?
— Не го познаваш. От друго време е. Бях вдъхновен. Нормално за такива книги давам по ред и половина в колонката „Други нови публикации“, но на тази отделих шестстотин думи вдъхновена проза. Какъв страшен късметлия си, че ще имаш удобна позиция да наблюдаваш лицето му, докато я чете.
— Откъде знаеш, че ще я прочете?
— Той е абониран. Имаше едно писмо от него на страницата за кореспонденции преди една-две седмици, в което той специално изтъкваше, че е абонат от години.
— Подписа ли се под рецензията?
— Не. Шефът не си пада по репортерчета, които изтъкват имената си.
— И наистина ли бълваш огън?
— Страшен огън. Само го следи на масата за закуска. Отбелязвай реакциите му. Сигурен съм, че руменината на срама и угризенията ще покрият лицето му.
— Единственият проблем е, че не слизам за закуска, когато съм в Бринкли. Струва ми се, обаче, че мога да направя специално усилие.
— Направи го. Ще видиш, че ще си струва — каза Кипър и след минута хукна, за да си заслужи плика със седмичното трудово възнаграждение.
Бяха минали около двадесет минути, когато влезе Джийвс с бомбе в ръка, за да каже довиждане. Беше тежък момент, върховно изпитание за нашия самоконтрол. Както и да е, и двамата се държахме мъжки и след като се помайтапихме за туй-онуй, той започна да се оттегля. Точно беше стигнал вратата, когато ми дойде на ум, че може да има вътрешна информация за този Уилбърт Крийм, за който говореше леля Далия. Бях открил, че в повечето случаи той знаеше всичко за всеки.
— О, Джийвс, само за секунда.
— Сър?
— Искам нещо да те питам. Оказва се, че сред останалите гости в Бринкли ще бъде някоя си мисис Хоумър Крийм, съпруга на американски мангизлия, и синът й Уилбърт, познат като Уили, а името Уили Крийм нещо ми напомня. С право или не, свързвам го с екскурзиите, които сме правили до Ню Йорк, но не се сещам с какво точно. На тебе говори ли ти нещо?
— Но да, сър. Господинът се споменава доста често в жълтата преса в Ню Йорк, по-точно в колонката, която се води от мистър Уолтър Уинчъл. Обикновено се среща под прякора Бродуей Уили.
— Разбира се, Джийвс! Сега се сещам. Той е това, което се нарича плейбой.
— Съвсем точно, сър. Известен е с лудориите си.
— Да, всичко се намества. Той е оня, който обича да оставя вонящи бомбички в нощните клубове и който рядко осребрява чека си в банката, без да извади пищов и да каже: „Това е обир“.
— И… Не, сър. Съжалявам, но не мога да се сетя точно.
— Какво?
— Имаше някаква подробност, сър, нещо, което ми бяха казали във връзка с Крийм. Ако си спомня, ще се свържа с вас.
— Да, направи го. Бих искал да имам пълна картина… О, боже!
— Сър?
— Нищо, Джийвс. Нещо ми дойде наум. Добре, сега потегляй, ако не искаш да изпуснеш влака си. Късмет в лова ти на скариди.
Ще ви кажа какво ми дойде наум. Вече изтъкнах какво безпокойство предизвикваше у мен перспективата да бъда затворен в една и съща къща с Боби Уикъм и Обри Ъпджон, защото Господ знае каква реколта можеше да даде това. И ако в добавка към тази тежка артилерия трябваше да се срещна очи в очи и с един нюйоркски плейбой, на когото явно му хлопа дъската… Започна да ми се струва, че това посещение ще дойде твърде много за крехката натура на Бъртрам и за секунда ме изкуши идеята да изпратя извинителна телеграма и да се измъкна.
Тогава си спомних гозбите на Анатол и отново бях силен. Никой, който веднъж ги е опитал, не може така необмислено да се лиши от пушените дарове на този магьосник. На каквито и душевни агонии да бъда подложен в Бринкли Корт, Маркет Снодсбъри, близо до Дройтуич, все някак ще успея да ги излекувам, вкусвайки от някое поредно блаженство със зашеметяващо име.
Както и да е, ще си бъде чисто извъртане на фактите, ако кажа, че бях спокоен при мисълта какво ме Очаква в тъмнината на Уорсестършър, и ръката, която запали цигарата ми след закуска, здравата трепереше.
В този момент на нервно напрежение телефонът отново нададе пронизителен вой, което ме накара да подскоча като ужилен, като че съм чул тръбата на Страшния съд. Тръгнах към съоръжението целият треперещ.
Нещо като иконом прозвуча отсреща:
— Мистър Устър?
— На телефона.
— Добро утро, сър. Нейно благородие желае да говори с вас. Лейди Уикъм, сър. Мистър Устър е на телефона, миледи.
И долетя гласът на майката на Боби.
Трябва да спомена, между другото, че по време на гореспоменатата обмяна на идеи с иконома, ми се струваше, че чувам някакво далечно хлипане, като музикален фон, и сега стана ясно, че то идва от ларинкса на вдовицата на покойния сър Кътбърт. Имаше кратка интермедия преди да задействат гласните й струни и докато я чаках да започне диалога, усетих, че се опитвам да се преборя с два въпроса, които изникнаха пред мен — а) защо, за бога, ми звъни тази жена, и б) защо хлипа, след като е набран номерът?
Особено ме озадачаваше въпрос А, защото от онзи епизод с грейката та досега отношенията ми с този родител на Боби бяха обтегнати. Всеобща тайна беше, че в нейните очи репутацията ми беше като на плъх от подземния свят. Знаех това от Боби, която имитираше извънредно правдиво как майка й ме обсъжда в кръг от съчувстващи приятели. Да си призная — съвсем не бях изненадан. Няма домакиня, оказала гостоприемство на приятел на дъщеря си, която би харесала как този млад посетител ходи из къщата, дупчи грейките на хората и си заминава в три сутринта, без да каже довиждане. Да, влизах й в положението и затова намирах за странно това, че сега ме търси така любезно по телефона. Както е алергична към Бъртрам, не бих си помислил, че ще посмее дори да държи слушалката и да разговаря с мен.
Но без съмнение тя беше там.
— Мистър Устър?
— О, здравейте, лейди Уикъм.
— Чувате ли ме?
Уверих я в това и тя си отдели няколко секунди, за да изхлипа отново. Тогава проговори с дрезгав гърлен глас, като заклет пушач, глътнал рибена кост.
— Вярна ли е тази ужасна новина?
— А?
— О, боже, о, боже, о, боже!
— Не ви разбирам.
— В днешния „Таймс“.
Аз съм доста проницателен и като отгатвах смисъла, разбрах, че в броя на „Таймс“, излязъл тази сутрин, е имало нещо, което я е разстроило ужасно, макар че защо беше избрала точно мен, за да сподели тревогите си, така и не проумявах. Възнамерявах да започна анкета с надеждата да се стигне до някакво обяснение, когато като добавка към хлипането, тя започна да се киска като хиена, което за моето опитно ухо означаваше, че е в истерия. И преди да успея да проговоря, чух тъп звук, наподобяващ падането на масивно тяло. Не разбрах къде и как диалогът е бил подновен, когато осъзнах, че икономът е заел ролята на дубльор.
— Мистър Устър?
— Още съм тук.
— Съжалявам, но трябва да кажа, че нейно благородие припадна.
— От нея ли дойде този звук?
— Точно така, сър. Много ви благодаря, сър. Дочуване.
Той затвори телефона и отиде да си върши домашните задължения, между които без съмнение бяха да разхлабва стегнати женски корсети и да пъха амоняк под носа й, а мен остави да размишлявам върху ситуацията. Липсваха ми нови бюлетини от фронта.
Стори ми се, че това, което трябва да се направи, е да намеря „Таймс“[2] и да видя какво може да ми предложи за осветляване на случката. Това е вестник, който не чета често. Предпочитам „Мирър“ или „Мейл“ за сутрешно четене, но Джийвс се снабдява с него и аз понякога вземам назаем броя му да си премеря силите в кръстословицата. Дойде ми наум, че той може да е оставил днешния брой в кухнята, и точно така се оказа. Върнах се с него, разположих се в един стол, запалих нова цигара и започнах да преглеждам съдържанието.
Беглият прочит изобщо не беше достатъчен да намеря, това, което трябваше да бъде зашеметяващ материал. Херцогинята на нещо си беше открила някакъв базар в Уимбълдън в подкрепа на похвални благотворителни цели. Имаше статия за лова на сьомга по река Уай и един министър от кабинета беше произнесъл реч за условията в памучната индустрия, но сред всичко това нямаше нищо, което да предизвика припадък. Нито пък ми изглеждаше вероятно една жена да загуби съзнание като прочете, че Хърбърт Робинсън (26) от Гроув Роуд, Пондърс Енд бил хвърлен в дранголника затова, че е откраднал чифт карирани панталони в зелено и жълто. Обърнах на новините от крикета. Дали пък някой неин приятел не е пропуснал да спечели в някой от вчерашните мачове на графството?
Едва след като бях прегледал ражданията и сватбите, погледнах и към годежите, и в следващия момент се бях изстрелял от стола, като че ли някакъв шип беше пробил седалката и стигнал до чувствителната част от месата ми.
— Джийвс! — изкрещях и чак тогава осъзнах, че той отдавна беше духнал. Горчива мисъл, защото ако е имало случай, когато неговият съвет и препоръка са били от първостепенна важност, то този случай беше тъкмо сега. Но него го нямаше и най-доброто ми постижение в соловото изпълнение беше едно глухо „ла“ с лице, заровено в шепите ми. И макар че, струва ми се, чувам читателя да цъка неодобрително на моето невротично поведение, историята мисля ще отсъди, че параграфът, на който се бяха спрели очите ми, беше повече от достатъчно оправдание на този акт.
Той гласеше:
Предстоящи сватби
Обявен беше годежът между Бъртрам Уилбърфорс Устър от Бъркли Маншънс и Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт Уикъм и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс.