П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (16)

16

След няколко секунди стъпихме на сушата и зашляпахме обратно към къщата, придружени от Боби. Бяхме като двойка Наполеоновци, шляпащи обратно от Москва. Тогава се натъкнахме на леля Далия, която беше сложила оная нейна шапка, приличаща на кошница за риба, и бърникаше нещо из цветната алея до игрището за тенис. Около пет секунди ни зяпа опулено, носле произнесе възклицание, съвсем неподходящо за смесена компания, което без съмнение е усвоила от някой колега Нимрод^[1] от времето на ловджилъка си. Като освободи гръдния си кош от въпросното възклицание, тя каза:

— Какво става в тая бърлога? Уилбърт Крийм мина преди малко, подгизнал до кости, а сега и вие се появявате с вода, която тече и от ушите ви. Всички вкупом ли сте играли водна топка облечени?

— Не толкова водна топка, колкото конкурс за къпещи се красавци — казах аз. — Но това е дълга история, а мисля, че най-разумно за нас с Кипър сега е да побързаме да се подсушим, а не да се мотаем чук и да разговаряме с теб, колкото и да ни е приятно това — поясних любезно.

— Най-странното е, че видях Ъпджон преди малко, но той беше по-сух от чироз. Как стана така? Не можахте ли да го накарате да поиграе с вас?

— Трябваше да си тръгне, за да говори с адвоката си по телефона — обясних аз и като оставихме Боби да я запознае с фактите, подновихме шляпането.

Върнах се в стаята си и тъкмо се бях изхлузил от мократа обвивка и я бях заменил с нещо сухо от бледа каша, когато на вратата се почука. Отворих широко порти и на прага видях Боби и Кипър.

Първото нещо, което забелязах във вида им, беше отсъствието на отчаяние, унилост и другите тям подобни. Искам да кажа, като се имаше предвид, че само преди четвърт час всичките ни надежди и мечти се бяха сринали, човек би очаквал сърцата им да са натежали от горест. Но не, те кипяха от кураж и оптимизъм. Хрумна ми едно вероятно разрешение на загадката. Че верни на духа на булдога, непризнаващ поражение, който е направил англичанина — и разбира се, англичанката — такива каквито са, те са решили Да пробват отново в някой бъдещ момент. Запитах ги такъв ли е случаят.

Отговорът беше отрицателен. Кипър каза не, нямало вероятност да заведат отново Ъпджон на езерото, а Боби каза, че дори и да има, било все едно, защото пак съм щял да оплескам нещата.

Признавам, че това ме жегна.

— Какво искаш да кажеш да оплескам нещата?

— Ти непременно ще забъркаш някой миш-маш и сам ще паднеш в него както днес.

— Моля за извинение — натъртих аз с усилие да запазя изисканата любезност, която се очаква от един английски джентълмен, когато мъмри някой от другия пол, — на теб май чавка ти е изпила тъпото малко мозъче. Аз не съм забъркал никакъв миш-маш. Бях захвърлен в дълбините по божия воля, а именно, заради един абсолютно неочакван дакел, наврял се между краката ми. Ако трябва да обвинявате някого, обвинявайте оная гъска Филис, която доведе там Огъстъс и го нарече сладко писе. Това естествено го раздразни и го настрои отрицателно към всякакво нахалство от страна на лаещи кучета.

— Да — каза Кипър, преданото ми момче. — Не беше виновен Бърти, ангел мой. Каквото и да казваш за дакелите, тяхната необичайна форма ги прави кучетата, в които, сред всички други породи, най-лесно можеш да се препънеш. Мисля, че Бърти трябва да излезе от тази история неопетнен.

— А пък аз не мисля — настоя Боби. — Както и да е, няма значение.

— Да, наистина няма значение — каза Кипър, — защото леля ти предложи план не по-лош от Ланчестър-Симънсовия, ако не и по-добър. Тя разказваше на Боби за времето, когато Боко Фитълуърт се опитваше да спечели благоразположението на чичо ти Пърси. Ти много великодушно предложи да отидеш и да отправиш към чичо си един куп обидни думи, така че Боко, навъртащ се пред вратата, да влезе и да се застъпи за него. С други думи, да се солидаризира. Сигурно си спомняш случая?

Потреперах. Да, много добре си спомнях случая.

— Тя мисли, че същият сценарий ще подейства при Ъпджон и съм сигурен, че е права. Знаеш как се чувстваш, когато откриеш, че имаш истински приятел, някой, който мисли колко си страхотен и не може да понесе нито дума, казана срещу теб. Това докосва дълбоки струни в сърцето ти. Ако си имал някакви предубеждения срещу този човек, веднага си променяш мнението. Започваш да чувстваш, че не можеш да допуснеш и косъм да падне от безценната му глава. Ето как ще се почувства Ъпджон спрямо мен, Бърти, когато вляза и му засвидетелствам съчувствието и подкрепата си, след като ти си го нарекъл с всички възможни обиди, прякори и епитети. Трябва да си събрал голям запас от леля си. Тя обичаше да ловува, а ако ловуваш, трябва да знаеш всички обиди, прякори и епитети. Поискай й да ти нахвърли половин страничка от най-пиперливите.

— Няма да има нужда от това — намеси се Боби. — Той сигурно ги има всичките запечатани в мозъка си.

— Разбира се. Научил ги е още като дете в скута й. Е, това е плана, Бърти. Изчакай удобния момент, сгащи Ъпджон, надвеси се над него…

— … както се е свил в стола си.

— … размахай пръст в лицето му и го нагруби безцеремонно. И когато се разтрепери под твоята злъч и си пожелае някой приятел в нужда да се намеси и да го спаси от това тежко изпитание, ще вляза аз. Боби предлага да ти цапардосам един и да те просна на пода, но аз не мисля, че ще мога да го направя. Споменът за нашето древно приятелство ще накара ръката ми да потрепери. Аз само ще те порицая. „Устър — ще кажа, — аз съм шокиран. Шокиран и поразен. Не разбирам как можеш да говориш така на човек, когото винаги съм почитал и уважавал, човек, в чието подготвително училище съм прекарал най-щастливите години от живота си. Странно как си се самозабравил, Устър.“ При което ти ще се изсулиш, почервенял като рак от срам и смущение, а Ъпджон ще ми благодари, задавен от вълнение и ще ми каже, че ако има нещо, което може да направи за мен, трябва само да го назова.

— Все още мисля, че трябва да го цапардосаш.

— След като си спечеля обичта му по този начин…

— Малко повече театър.

— След като си спечеля обичта му по този начин, завъртам разговора около делото за клевета.

— Един юмрук в окото ще свърши работа.

— Казвам му, че съм видял оня брой на „Търсдей ривю“ и добре го разбирам защо иска да глоби вестника с тлъста сума, но „Не забравяйте, мистър Ъпджон“ — казвам, „че когато един седмичен вестник изгуби една камара пари, той трябва да се поокастри, а това значи да натири по-младите членове на персонала. Не бихте желали да загубя работата си, нали, мистър Ъпджон?“ Той се сепва. „Вие да не сте в «Търсдей ривю?»“ — пита. „За сега да“ — отговарям, — „но ако заведете това дело, ще продавам моливи на улицата.“ Това е решаващият момент. Поглеждайки го в очите, виждам, че мисли за онези пет хилядарки и за секунда, естествено, се колебае. Тогава добрата му половина надделява. Погледът му омеква. Просълзява се. Сграбчва ръката ми. Казва ми, че всеки може да употреби пет хилядарки, но никакви пари на света не могат да го накарат дори и да помисли да навреди на човек, който го е защитил така самоотвержено срещу тая въшка Устър. Сцената завършва като отиваме заедно в килера на Сордфиш за глътка портвайн, най-вероятно прегърнати през кръста. И същата вечер той пийте писмо до адвоката си и му казва да отмени делото. Някакви въпроси?

— От мен, не. Нали не може да разбере кой е написал статията. Не е била подписана.

— Не, господ да даде здраве на строгите редактори, които го предотвратиха.

— Не виждам дефект в сценария. Ще трябва да оттегли делото.

— Дори и от кумова срама. Единственото нещо, което остава да уточним, е времето и мястото на операцията за Бърти.

— Няма по-подходящ момент от сегашния.

— Но къде да намерим Ъпджон?

— Той е в кабинета на мистър Травърс. Видях го през френския прозорец.

— Чудесно. Тогава, Бърти, ако си готов…

Може би вече сте забелязали, че докато траеха тези реплики, аз не се намесих в разговора. И това беше, защото цял бях обхванат от предчувствието за ужаса, който ме очакваше. А бях сигурен, че наистина ме очаква, защото там, където обикновеният човек би посрещнал такова предложение с твърдото nolle prosequi^[2], на мен ми пречеше кодексът на Устърови. А според него, както всички знаят, ми е невъзможно да зарежа приятел в калта. Ако единственият начин да се спаси въпросния приятел от продаването на моливи по улиците — макар че червени портокали ми се струваше по доходоносно — беше да се размаха пръст в лицето на Ъпджон и да му се наговорят обиди, прякори и епитети, то този пръст трябваше да бъде размахан и обидите, прякорите и епитетите наговорени. От това изпитание косата ми щеше да побелее до корен и от мен щеше да остане само обвивката от предишното ми аз, но все пак трябваше да мина през него. Без да разсъждавам, както е казал човекът.

Затова промълвих дрезгаво: „Да, готов“ и се опитах да не мисля как изглежда лицето на Ъпджон без мустак. Това, което най-много ме вледеняваше, беше картината на тази гола горна устна, която толкова често се беше издувала към мен в отминалите дни. Когато тръгнахме към арената, смътно чух Боби да казва: „Моят герой!“, а Кипър да ме пита как е гласът ми. Но една гола възхвала на героизма ми и загрижеността за гласните ми струни, далеч не бяха достатъчни да възстановят тонуса на Бъртрамовата нервна система. Накратко, чувствах се като новак, който ще се изправи срещу шампиона в тежка категория. Междувременно стигнах до вратата на кабинета, отворих я и влязох, залитайки. Не можех да си го избия от ума, че един Обри Ъпджон, който с години се е справял дори със силните родители и ги е карал да се спаружват само от погледа му и чиято грубост беше пословична в Брамли-он-Сий, този човек не беше някой, комуто лесно можеш да размахаш пръст в лицето.

Кабинетът на чичо Том беше място, където рядко влизах по време на визитите ми в Бринкли Корт, защото той винаги ме притискаше в ъгъла и започваше да ми разправя за старото сребро. Докато, ако ме хванеше на открито, често зачекваше други теми. Така че по въпроса за кабинета му мислех, че няма смисъл сам да си навличам белята. Повече от година вече не бях влизал в това светилище и бях забравил колко си приличаше вътрешността му с тази на бърлогата на Обри Ъпджон в Малвърн Хаус. Сега обаче си спомних. И още — видях Обри Ъпджон, седнал на бюрото, както го бях виждал толкова пъти, когато пращаше да ме извикат, за да обсъдим поредното ми кривване от правия и тесен път. При тази гледка установих, че и последната оскъдна капчица хладнокръвие, която ми оставаше, се е изпарила. Установих и дефекта на този план, върху който се бях насадил — а именно, че не можеш да нахълташ в една стая и да започнеш да обиждаш някого ей така, като гръм от ясно небе. Трябваше да се подготви почвата. Предварителните разговори, накратко, са в основата.

Затова казах: „О, здравейте“, което ми се стори най-доброто като начало на предварителни разговори. Мисля, че политиците, за които говоря, начеват съвещанията си, преминаващи в дух на разбирателство, именно по този начин.

— Четем, а? — казах аз.

Той вдигна поглед от книгата — от ония на мама Крийм, както забелязах — и оцъкли една гола горна устна към мен.

— Уменията ти за наблюдение не са те подвели, Устър. Аз наистина чета.

— Някоя интересна книга?

— Много. И броя секундите, когато ще мога да подновя четенето си необезпокояван.

Аз съм доста схватлив и успях да забележа, че атмосферата не е в дух на разбирателство. Нито гласът му звучеше дружелюбно, нито погледът му беше дружелюбен. Целият му вид подсказваше, че заемам място в стаята, което може да се използва по-добре за други цели.

Аз, обаче, бях упорит.

— Виждам, че сте си обръснали мустака.

— Да. Надявам се, не мислиш, че съм направил грешка.

— О, не, всъщност не. Аз самият си пуснах мустаци миналата година, но трябваше да ги махна.

— Така ли?

— Общественото мнение беше срещу тях.

— Разбирам. Е, с удоволствие бих изслушал още от твоите спомени, Устър, но в момента очаквам телефонен разговор с адвоката си.

— Нали вече имахте един.

— Моля?

— Когато бяхте на езерото, не изтичахте ли, за да говорите с него?

— Изтичах. Но когато стигнах до телефона, адвокатът се беше уморил да чака и беше затворил. Не трябваше изобщо да позволявам на мис Уикъм да ме отведе от къщата.

— Тя искаше да ви покаже голямата риба.

— Така каза и тя.

— Като говорим за риби, сигурно сте изненадан да видите Кипър тук.

— Кипър?

— Херинг.

— О, Херинг — повтори той и лесно можеше да се забележи пълната липса на оживление в гласа му. Разговорът беше започнал да издиша, когато вратата се отвори и тъпата Филис нахлу стремглаво, развълнувана като момиченце.

— О, татенце — избълбука тя, — зает ли си?

— Не, скъпа.

— Мога ли да поговоря с теб за нещо.

— Разбира се. Довиждане, Устър.

Разбрах какво има предвид. Не ме искаше да се мотая наоколо. Нищо не ми оставаше, освен да се шмугна през френския прозорец и аз се шмугнах. Тъкмо се озовах навън, когато Боби ми се нахвърли като тигрица.

— Защо за бога се занасяш така, Бърти? — изсъска тя. — Какви бяха тия глупости за мустаците. Мислех, че ще си свършил досега.

Изтъкнах, че Обри Ъпджон не ми беше подал реплика.

— По дяволите с твоите реплики!

— Добре де, моите реплики. Но аз трябва някак да поведа разговора в търсената посока, нали?

— Разбирам какво иска да каже Бърти, скъпа — намеси се Кипър. — Той е търсил…

— Point d’appui^[3].

— Какво? — каза Боби.

— Нещо като изходно положение за атака.

Тигрицата изръмжа.

— Ако питате мен, той си глътна езика. Знаех си, че ще се случи. На червеите така им се подкосяват краката от страх.

Тук можех да я оборя, като й обърна внимание, че червеите нямат крака, нито подкосени, нито изпънати, но нямах желание да се заяждам.

— Трябва да те помоля, Кипър — рекох с ледено достойнство, — да изискаш от твоята приятелка да спазва нормите на приличие при разговор. Не съм си глътнал езика. Безстрашен съм като лъв и изгарям от нетърпение да се заловя за работа, но тъкмо когато се приближавах към развръзката, влезе Филис. Тя искаше да говори за нещо с него.

Боби изръмжа отново, този път с отчаяние.

— Тя ще остане там с часове. Няма смисъл да чакаме.

— Да. Май ще трябва да го отложим засега — каза Кипър. — Ще ти съобщим времето и мястото за следващото изпълнение, Бърти.

— О, благодаря — казах аз и те се отдалечиха.

След няколко минути, както стоях и размишлявах върху тъжния случай на Кипър, се зададе леля Далия. Зарадвах се да я видя. Мислех си, че може и да ми окаже някаква помощ и подкрепа. Макар че, като жената от стихотворението, за което споменавах, тя можеше да бъде и доста костелив орех в часовете ни спокойни. Все пак като правило на нея можеше да се разчита. Да ти предложи ласка и утеха, когато зад челото ти гори по жар.

Когато наближи обаче, забелязах, че собственото й чело по някакви причини се е свъсило. Приличаше ми на оная работа със сбирането на четирите краища на света.

Не грешах.

— Бърти — каза тя, като доплува до мен, размахвайки възбудено една градинарска лопатка, — знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Ще ти кажа какво — каза възрастната ми родственица, като натъртваше всяка сричка, както е правила сигурно в ловджийските си дни, когато види някоя от сюрията хрътки да преследва заек. — Това магаре Филис взело, че се сгодило за Уилбърт Крийм!