П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (7)

7

Тази каничка за сметана, в случай че се интересувате, беше една сребърна съдинка, бърдук или кърчаг, или каквото и да било там. От всички глупави неща на този свят й беше избрана формата на крава с щръкнала опашка и изражение на лицето като на малолетен престъпник. Една крава, която изглеждаше така, като че ли замисля следващия път, когато я доят, да се обърне и да ръгне доячката в ребрата. На гърба й имаше подвижно капаче, а върхът на опашката докосваше гръбнака, като по този начин даваше на стопанина възможност да не я изпусне, докато налива. Как някой може да си пожелае такъв отвратителен предмет за мен винаги е било мистерия. Той със сигурност е пръв в списъка на нещата, с които не бих искал да открият костите ми в някоя яма, но явно точно такъв вид канички са се харесвали през осемнадесети век. Че и в по-нови времена, като се има предвид милото и драгото, което чичо Том дава за нея, а според показанията на свидетеля Глосъп, същото дава и Уилбърт. Разни хора, разни вкусове, така трябва да се гледа на тия неща. Или както казва старата максима: за един бисер, за друг дърдонка.

Както и да е, все едно дали харесвах пущината или не, тя се беше изпарила яко дим и тъкмо се канех да уведомя татко Глосъп и да проведем разискване, когато към нас се присъедини Боби Уикъм. Беше свалила ризата и бермудите, които носеше преди, и се беше приготвила за пътешествието до вкъщи.

— Здравейте, душици — изчурулика тя. — Как е хавата? Какво си зяпнал, Бърти? Има ли нещо?

Нямах намерение да пипам леко.

— Ще ти кажа какво има. Знаеш ли онази каничка за сметана на чичо Том?

— Не. Каква е тя?

— Един сребърен съд, противен, но ценен. Можеш спокойно да го наречеш галеното детенце на чичо. Обича я лудо.

— Браво на него.

— Браво, браво, ама проклетията изчезна.

Застиналият летен въздух беше разлюлян от звук като от вкиснала бира, шипяща от гърлото на шишето. Гъргореше татко Глосъп. Очите му се кокореха, върхът на носа му шаваше и можеше лесно да се забележи, че този пункт от новината не му идва като освежителен бриз, а по-скоро като удар по тила с чорап, пълен с мокър пясък.

— Изчезна?

— Изчезна.

— Сигурен ли сте?

Казах, че съм толкова сигурен, че повече не може.

— Няма ли вероятност да сте пропуснали?

— Такова нещо не може да се пропусне.

Той отново изгъргори:

— Но това е ужасно.

— Да, можеше да бъде значително по-добре.

— Чичо ви ще бъде страшно разстроен.

— Ще си вземе котенца.

— Котенца?

— Точно така.

— Защо котенца?

— Защо не?

Боби слушаше как си прехвърляхме топката и от изражението на лицето й разбрах, че същността прехвърча над главата й. Наличие на загадка, повече от това не успяваше да регистрира.

— Нищо не разбирам — простена тя. — Какво значи изчезна?

— Беше задигната.

— Не може ей така да се задигне нещо от селска къща.

— Може, ако има някой си Уилбърт Крийм на мястото — натъртих и й натиках писмото на Джийвс.

Тя го изкълва задълбочено и след като осмисли съдържанието му, изрече:

— Забъркахме се като куче в сливи — после добави, че вече никой не знае какво може да се случи през следващите дни. Има обаче, каза тя, един светъл лъч.

— Сега поне ще можете да си кажете тежката дума, че този човек е смахнат като слънчасала кокошка, сър Родерик.

Последва пауза, през която татко Глосъп изглежда размишляваше върху това, припомняйки си всички слънчасали кокошки, които беше срещал по време на професионалната си кариера и преценявайки степента им на нормалност в сравнение с тази на У. Крийм.

— Безспорно метаболизмът му е прекомерно податлив на стрес в резултат от взаимодействието на странични възбуди — заключи той.

След това Боби го потупа майчински по рамото, нещо, което аз не бих се осмелил, макар че сега отношенията ни бяха по-сърдечни от всякога, и го нарече умник.

— Ето това е приказката, която исках да чуя. Трябва да я кажеш и на мисис Травърс, когато се върне. Това ще й послужи като добро оръжие срещу Ъпджон в тая история с Уилбърт и Филис. С един замах ще може да забрани сватбения марш. „Какво ще кажеш за неговия метаболизъм?“ ще викне тя и Ъпджон няма да знае накъде да се обърне. Така че всичко е бомба.

— Всичко — напомних аз, — с изключение на това, че чичо Том е с едно галено детенце по-малко.

Тя прехапа долната си устна.

— Да, това е вярно. Тука си прав. Какви стъпки ще предприемем?

Тя погледна към мен и аз казах, че не знам, после погледна към татко Глосъп и той каза, че също не знае.

— Ситуацията е извънредно деликатна. Присъединявате ли се към това мнение, мистър Устър?

— Като момченце.

— В положението, в което се намира, чичо ви не може да отиде при младежа и да изиска възстановяване. Мисис Травърс подчерта възможно най-дебело, че трябва да се положат максимални усилия мистър и мисис Крийм да не бъдат…

— Засегнати?

— Канех се да кажа обидени.

— Все едно, няма голяма разлика.

— А те сигурно ще се обидят, ако синът им бъде обвинен в кражба.

— Ще подскочат като ужилени. Колкото и добре да знаят, че Уилбърт е джебчия, няма да искат да им се кълца лук на главата.

— Именно.

— Това е нещо, за което тактичният човек няма да вземе да се изтърве в тяхно присъствие.

— Точно. Така че наистина не виждам какво може да се направи. Аз съм сащисан.

— И аз.

— А аз не съм — проговори Боби.

Трепнах като подплашено… как му беше там името. Беше го изпяла с игриви трели в гласа си, които говореха на по-опитно ухо като моето, че тя замисля нещо. Въпрос на секунди беше, по часовника в Шрусбъри, както би казала леля Далия, тя да ми излезе с някоя от ония нейни оперативни разработки или секретни проекти. И трябва да им се признае, че те не само могат да поставят в мат обществото и да разкатаят майката и на луната, но още да накарат някой злочест мъж, който в настоящия случай силно подозирам, че ще бъда аз — да бъде запокитен, както казва Шекспир, в океан от тягост и неволи. Ако това изобщо беше Шекспир. Нека да спомена само един подобен случай. Същите тия трели в гласа й бях чул в момента, когато тя ми тикаше губерката за кърпене и ми казваше къде да намеря грейката на сър Родерик Глосъп. Много хора смятат, че на Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс, не трябва много да й се отпуска въжето. С готовност вдигам ръка в подкрепа на тази мисъл.

Татко Глосъп, който познаваше само щрихите на този женски индивид от своята порода, и не беше чувал, че още от люлката мотото й беше: „Нещо да става“, вдигна гребен в трепет и очакване.

— Имате предвид някаква линия на действие, която ще сме в състояние да приложим, така ли мис Уикъм?

— Разбира се. Че то очите ще ни избоде. Знаете ли стаята на Уилбърт?

Той каза, че я знае.

— И сте съгласен, че ако свиеш нещо, когато си на гости в една провинциална къща, единственото място, където можеш да го разположиш, е стаята ти.

Той отвърна, че няма спор.

— Много добре.

И тогава в погледа му прочетох това, което Джийвс нарича диво предчувствие.

— Би ли могло… Възможно ли е да предлагате…?

— Някой да свърне в стаята на Уилбърт и Да пусне локаторите в действие? Точно така. И много ясно на кого пада изборът. Избран си, Бърти.

Е, не бях изненадан. Както казах, надуших го. Не знам защо е така, но винаги, когато трябва да се ринат Авгиеви обори и то в решаващ момент, всички от малкия ми кръг реват вкупом: „Устър да го свърши“. Никога не ми е изневерявало. И макар да нямах много надежда, че думите ми могат да спомогнат за отклоняване на Дамоклевия меч, взех да се опъвам.

— Защо аз?

— Това е работа за млад мъж.

Макар и с нарастващото чувство, че вече съм стигнал до последната капка кръв, продължавах да се дърпам.

— Не мисля така — инатях се аз. — Бих казал, че един зрял опитен мъж с богат жизнен опит има много по-големи шансове да докара рибата в тигана, отколкото един новак като мен, който като невръстен никога не е бил добър на „топло — студено“. Логично е.

— Не ставай магаре, Бърти. Ще бъде забавно — каза тя, но така и не разбрах откъде й влезе тази муха в главата. — Опитай се да си представиш, че си някой от Тайните служби, тръгнал по дирите на военноморски договор, откраднат от мистериозна забулена жена, излъчваща странно екзотично ухание. Това ще бъде преживяването на твоя живот. Какво каза?

— Казах „Ха“! Ами ако някой надникне?

— Глупчо такъв. Мисис Крийм работи върху книгата си. Филис печата на машина в стаята си речта на Ъпджон. Уилбърт е на разходка. Ъпджон не е тука. Единственият персонаж, който може да надникне, е призракът на Бринкли Корт. Ако го направи, метни му един смразяващ поглед и мини през него. Това ще го научи да не си вре гагата, където не му е работа, ха, ха.

— Ха, ха — опна шия и Глосъп.

Помислих си, че веселбата им е ненавременна и със съмнителен вкус, и им дадох да го разберат по походката, с която поех напред. Защото аз наистина поех. Тези сблъсъци на волята с обратния пол винаги приключват с Бъртрам Устър с превит врат. Но не бях в игриво настроение и когато Боби, подтичвайки след мен, ме нарече свойто храбро мъжленце и възкликна, че винаги е знаела какво богатство крия в себе си, аз подминах забележката и от мене вееше такъв хлад, че няма как да не е бил почувстван.

Беше чуден следобед, пълен до пукване със синьо небе, блестящо слънце, жужащи насекоми и какво ли не. Следобед, който те мами навън, на простор, където божественият полъх да си играе с къдриците ти и в чашата да те очаква нещо изстудено. А ето какво правех аз, само за да угодя на Боби Уикъм. Напредвах по коридора, който трябваше да ме заведе в спалнята на един относително непознат мъж, а пък аз трябваше да я обърна наопаки. В това се включваше лазене по пода, ровене под леглата и вероятно овалване във вълма от прах и косми. Мисълта за това беше стипчива и не мисля, че някога съм бил по-близо до възклицанието „Тфю!“. Не можех да си представя, че се бях оставил да бъда въвлечен в подобно плюскане, само защото една жена го желаеше. Да му се не види и кавалерството, все за наша сметка — това сме ние Устърови и винаги сме били такива.

Когато стигнах до стаята на Уилбърт, спрях пред вратата и призовах целия си кураж на помощ. Тази процедура обаче ми напомни нещо и внезапно си спомних какво. Чувствах се така, като че ли съм отново в епохата на Малвърн Хаус, когато често се промъквах в кабинета на Обри Ъпджон посред нощ в издирване на бисквитите, които той държеше в една тенекиена кутия на бюрото си. И ето че от царството на спомените долетя точно този, когато веднъж по най-безшумен начин бях навлязъл в светилището с пижама и халат, за да го намеря там, разположен в стола си, сам да ръфа бисквитите. Момент, зареден с ужас. Последвалото от рода на „Какво означава това, Устър“ и втората вълна на следващата сутрин — шест от най-яките пръчки върху старите рани — ще остане изписано върху пергамента на паметта ми, ако това са точните думи.

Като изключим тракането на машина в една стая по-надолу по коридора, показващо, че мама Крийм се труди върху самоналожената си задача да смрази кръвта на читателя, всичко беше спокойно. Застанах пред вратата за секунда, докато „Влизам“ се пребори с „Не влизам“, така правели котките според Джийвс в старите поговорки. А след това натиснах леко бравата, бутнах — също леко, и навлизайки в интериора, се намерих лице в лице с едно момиче в одежди на прислужница. То сграбчи гърлото си с ръка, също като ония в пиесите, и подскочи десетина сантиметра в посока на тавана.

— Ух! — въздъхна, когато се приземи и успя да си поеме малко въздух. — Така ме стреснахте, сър!

— Ужасно съжалявам, скъпа ми стара, прислужнице — отвърнах сърдечно. — Всъщност и ти ми изкара ангела. Търся мистър Крийм.

— А аз търся една мишка.

Това ме наведе на интересен размисъл.

— Мислиш, че има мишки по тия места?

— Видях една тази сутрин, когато оправях стаята. Затова доведох Огъстъс — посочи тя към един огромен черен котарак, който до този момент беше останал вън от полезрението ми. Познах в него старото приятелче, с което често си бяхме правили компания на закуска — аз, забил муцуна в бърканите яйца, той — в чинийката с мляко.

— Огъстъс ще я научи — закани се тя.

Трябва да кажа, че още от първата секунда, както сами предполагате, се чудех как може да бъде отстранена тази прислужница, тъй като присъствието й щеше да направи на пух и прах моето начинание. От една страна, не можете да претърсвате стаи, когато около вас е виснал домашният персонал, но от друга пък — за всеки, който има претенциите да бъде благороден рицар, би било немислимо да я докопа за фустата и да я изхвърли навън. До този момент нещата се бяха задънили в сляпа улица, но последното й изявление, че Огъстъс ще научи мишките, ме наведе на идея.

— Съмнявам се — казах аз. — Ти си нова тука, нали?

Тя потвърди, че е на работа само от предишния месец.

— Така си и помислих, защото иначе щеше да знаеш, че на Огъстъс и петак не можеш да заложиш, що се отнася до ловенето на мишки. Познаваме се с него от време оно и съм му изучил психологията чак до кътните зъби. Той не е хващал мишка откакто беше едно парче месо. Като изключим яденето, не прави нищо друго, освен да спи. Летаргичен, точно това е думата, която ти идва на уста. Ако хвърлиш едно око, ще видиш, че и сега спи.

— О-о-о! Наистина.

— Това е някакъв вид заболяване. Има си и научен термин. Травмо-нещо си. Травматична симплегия, това е то. Този котарак има травматична симплегия. С други думи, преведено на непрофесионален език, докато другите котки се задоволяват с осемте си часа, Огъстъс си настоява за своите двадесет и четири. От мен един съвет, зарежи тая идея и го занеси обратно в кухнята. Само си губиш времето тука.

Красноречието ми беше възнаградено. Тя каза още едно: „О-о-о!“, вдигна котарака, който промърмори насън нещо, което не можах да разбера, и си отиде, като ме остави да продължа започнатото.