П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (15)

15

Цялото ми същество гореше от нетърпение и ентусиазъм да се запретна за работа и да покажа на какво съм способен. Бях изпълнен с воля за победа. Затова на следващия следобед ми дойде като студен душ не дотам високото мнение на Джийвс по Операция „Ъпджон“. Казах му точно преди да тръгна за уреченото място, с чувството, че моралната му подкрепа ще ми дойде добре, но бях озадачен да се сблъскам със сдържаното му, дори надменно поведение. Той тъкмо ми описваше как се чувства човек, участник в жури на крайморски конкурс за къпещи се красавици, когато аз бях принуден да го прекъсна, при това със съжаление, защото той съвсем ме беше омаял с неговите приказки.

— Извинявай, Джийвс — казах аз, като се консултирах с часовника си, — но трябва да хуквам. Спешен ангажимент. Ще ми разкажеш останалото после.

— По всяко време, когато ви е угодно, сър.

— Ще правиш ли нещо в следващия половин час?

— Не, сър.

— И нямаш намерение да се свиеш в някое уютно ъгълче с цигара и Спиноза.

— Не, сър.

— Тогава горещо ти препоръчвам да дойдеш с мен към езерото и да станеш свидетел на една човешка драма.

Съвсем накратко му очертах програмата и събитията, които бяха довели до нея. Той изслуша с внимание и повдигна лявата си вежда с около сантиметър.

— Това идея на мис Уикъм ли беше, сър?

— Не. Съгласен съм, че изглежда такава, но всъщност я подхвърли сър Родерик Глосъп. Между другото, сигурно си се изненадал да го видиш тук в ролята на иконом.

— За момент това предизвика у мен известна почуда, но сър Родерик ме запозна с обстоятелствата.

— Опасявайки се да не го издадеш пред мисис Крийм, ако не те запознае?

— Несъмнено, сър. Съвсем естествено е да вземе всички предохранителни мерки. От неговите забележки разбрах, че още не е достигнал до определено заключение относно психическото състояние на мистър Крийм.

— Да, той още го наблюдава. Всъщност, както ти казах, неговата плодовита глава роди тази идея. Какво мислиш за нея?

— Неблагоразумна, сър, по мое мнение.

Бях шашнат. Не можех да повярвам на ушите си.

— Неблагоразумна?

— Да, сър.

— Но е задействала без засечка в случая с Бърта Симънс, Джордж Ланчестър и стария мистър Симънс.

— Много вероятно, сър.

— Тогава защо е това пораженческо отношение?

— Само едно чувство, сър, дължащо се вероятно на моето предпочитание към финеса. Нямам доверие в тези оплетени схеми. На тях не може да се разчита. Както казва поетът Бърнс — и най-добрите планове на мишките и людете посока грешна хващат.

— Шотландска е, нали? Думата?

— Да, сър.

— „Людете“, де. Така си и мислех. Защо трябва да казват там люде?

— Нямам информация, сър. Не са ми се доверили.

Започвах вече да се дразня, защото не виждах никаква причина за високомерието му. Бях очаквал да ми даде тласък в начинанието с окуражителни и възвисяващи слова, а не да изтъпява тънкото острие на мойта жар по този начин. Чувствах се като хлапе, което е изтичало при майка си за похвала и одобрение за нещо, което е направило, а вместо това получава безцеремонно отупване по дупето. Вложих доста сърдечност в гласа си, когато отново му заговорих:

— Значи мислиш, че поетът Бърнс ще погледне подозрително на това наше начинание, така ли? Е, можеш да му предадеш от мое име, че е магаре. Ние сме обмислили нещата до последния детайл. Мис Уикъм ще покани мистър Ъпджон на разходка. Ще го отведе към езерото. Аз стоя на брега и уж гледам рибките, които си играят сред тръстиките. Кипър, излъскан и приготвен, е зад съседното дърво. При вика „О, вижте“ от страна на мис Уикъм, придружен с женско вълнение и посочване на нещо във водата, Ъпджон се навежда, за да погледне. Аз го бутам, Кипър се хвърля и готово. Просто няма какво да се изпорти.

— Както кажете, сър. Но аз все пак имам онова чувство.

Кръвта на Устър е гореща и аз тъкмо се канех да му кажа ясно и открито какво мисля за неговото идиотско чувство, когато изведнъж осъзнах какво го караше да се опъва като магаре. Беше го ухапало зеленоокото чудовище. Кисел беше, защото не той стоеше зад майсторски изпипаната работа. Проектът беше начертан от съперник. Даже и великите мъже си имат своите слабости. Затова задържах зад зъбите язвителната забележка, която се канех да направя и отминах с едно просто „О, да?“. Искам да кажа, нямаше нужда да сипвам сол в раната.

И все пак си останах раздразнен, защото когато нервите са ти опънати и си напрегнат, последното нещо, което би желал, е хората да те разстройват с намесването на поета Бърнс. Не му бях казал, че замисълът ни и без това насмалко да се осуети от самото начало поради злощастното обстоятелство, че Ъпджон, докато е бил в столицата, си беше обръснал мустака. Това едва не накара Кипър да излезе от релси и да захвърли цялата работа. Гледката на това голо протежение, или степ, от плът под носа, обясни той, накарала нещо в него да се скъса, като му напомнила старите дни. Тогава, когато кръвта му толкова често се смразявала, щом го зърнел. Наложи се да го напомпаме със серия от разговори, за да възвърне мъжествения си дух.

Както и да е, момчето беше замесено от добро тесто и макар че температурата на краката му рязко беше спаднала, заплашваща да го доведе до състоянието на котка, която отказва да сътрудничи, точно в 3,30 по Гринуич беше на поста си. Скрит зад избраното дърво и решен да изпълни дълга си. Показа носа си иззад дървото, когато пристигнах и на моето весело помахване с ръка, отговори с друго сравнително весело помахване. Макар че едва го мярнах, успях да забележа, че не е паднал духом.

Още нямаше и следа от звездата от женски пол и нейния компаньон, затова заключих, че малко съм подранил. Запалих си цигара и зачаках излизането им на сцената. Междувременно с удоволствие забелязах, че условията за предстоящото празненство сред водите едва ли можеха да бъдат по-добри. Английските летни дни много често са облачни и с един хаплив вятър, който излиза от североизток. Този следобед обаче беше един от онези знойни следобеди, когато и най-малкото движение извиква капки пот на челото. Един следобед, накратко, в който би било истинско удоволствие да бъдеш тикнат в езерото. „Колко извънредно освежаващо“, би възкликнал Ъпджон, когато хладната вода се разплиска около крайниците му.

Стоях и си преговарях наум сценичните указания, за да проверя всичко ли помня, когато съзрях Уилбърт Крийм да се приближава. Около глезените му подскачаше и вдигаше предни лапи кутрето Попит. Щом ме видя, то се втурна напред, както имаше навик, с яростен лай, но само като шмръкна от Устър Номер Пет, се успокои и аз можех да посветя вниманието си на Уилбърт, който виждах, че желае да разговаря с мен.

Той имаше доста омърлушен вид и, точно както Кипър при своето пристигане, имаше фасон на глътнал развалена стрида. Ясно беше, че загубата на Филис Милс, колкото и безспорно глуповата да е последната, му беше нанесла сериозен удар и предполагах, че идва при мен за съчувствие и сърдечен балсам, които с най-голямо удоволствие бих му поднесъл. Надявах се, разбира се, да свършим по-живо и да се оттегли навреме, защото когато дойде моментът да излети балонът, не исках в краката ми да се мотае публика. Когато буташ някого в езеро, нищо не може да те смути повече от опулени наблюдатели, заели първите редове.

Той обаче зачекна въпрос, различен от този за Филис.

— О, Устър — каза, — говорих с майка си преди една-две вечери.

— О, да? — махнах леко с ръка с цел да подскажа, че ако иска да говори с майка си когато и да е и където и да е из цялото имение, има моето одобрение.

— Тя ми каза, че се интересуваш от мишки.

Не ми хареса посоката, която поемаше разговорът, но запазих самочувствието си.

— Да, защо не, доста се интересувам.

— Тя каза, че си се опитвал да хванеш една в моята спалня!

— Да, така беше.

— Много мило, че си се загрижил.

— Няма защо. За мен е удоволствие.

— Тя каза, че доста задълбочено си я търсил.

— Е, ти знаеш, когато човек се запъне.

— И не намери ли мишка?

— Не, никаква мишка. Съжалявам.

— Чудя се, дали случайно не си намерил една каничка за сметана от осемнадесети век?

— А?

— Една сребърна каничка с формата на крава.

— Не. Защо, някъде на пода ли беше?

— Беше в чекмеджето на бюрото.

— Е, тогава трябва да съм я пропуснал.

— Но сега вече наистина си я пропуснал. Тя изчезна.

— Изчезна?

— Изчезна.

— Искаш да кажеш, изпари се, така да се каже?

— Да.

— Странно.

— Много странно.

— Да, изглежда наистина извънредно странно, нали?

Бях говорил с доброто старо Устърово самообладание и се съмнявам, че случайният наблюдател би разбрал, че Бъртрам е неспокоен. Но аз мога да уверя своята публика, че бях на километри от спокойствието. Сърцето ми подскочи в стила, популяризиран от Кипър Херинг и се тресна в предните ми зъби с такъв екот, който трябва да се е чул в Маркет Снодсбъри. И значително по-непроницателен човек би се досетил какво е станало. Без да знае резултата, поради липсата на последните новини и гледайки на каничката за сметана само като на една от плячките в джебчийската кариера на Уилбърт татко Глосъп ревностно беше изпълнил замисленото. Интуицията му, развита от годините, когато е играл на „топло-студено“, го беше отвела на правилното място. Твърде късно беше да съжалявам горчиво, че вглъбен в Операция „Ъпджон“, бях пропуснал да го запозная с фактите. Всичко се изчерпваше с едно „Ех, ако знаеше“.

— Исках да те питам — продължи Уилбърт, — мислиш ли, че трябва да информирам мисис Травърс?

Цигарата, която пушех за щастие беше от типа, който те прави безгрижен, затова аз безгрижно — или почти безгрижно, успях да отговоря:

— О, не бих го направил.

— Защо не?

— Може да я разстрои.

— Мислиш я за крехко цвете?

— О, изключително. Външността й е малко грубовата, разбира се, но по това не може да се съди. Не, ако бях на твое място, бих почакал. Може пък да се окаже, че каничката е някъде, където си я сложил, но си забравил, че си я сложил. Искам да кажа, че човек често слага нещо някъде и си мисли, че го е сложил на друго място, а после открива, че не го е сложил на другото място, а на първото място. Не знам дали ме разбра?

— Не, не те разбрах.

— Исках да кажа да изчакаш малко и тя вероятно ще се намери.

— Мислиш, че ще се върне?

— Да.

— Като пощенски гълъб?

— Точно това е идеята.

— О? — каза Уилбърт и се обърна да поздрави Боби и Ъпджон, които тъкмо пристигаха на кея до навеса за лодки. Намирах маниера му за доста необичаен, особено това последно „О?“, но все пак бях доволен, че в главата му не витае подозрението, че аз съм взел проклетото нещо. Много лесно можеше да му хрумне идеята, че чичо Том е съжалил за своето безценно съкровище и ме е наел тайно да го възстановя. Това, струва ми се, е нещо, което колекционерите често правят. Както и да е, все пак бях много разтревожен и си записах в главата да кажа на Роди да използва първия удобен момент и тайничко да пъхне предмета обратно сред притежанията на Уилбърт.

Сега вече се обърнах натам, където стояха Боби и Ъпджон. И макар и с висок дух и сърце, готово за всякакви жертви, не можех да се отърва от чувството, което понякога имате, като че ли сте глътнали двойна порция пеперуди. Емоциите ми бяха подобни на онзи път, когато беше първото ми изпълнение на „Сватбената песен на чифликчията“. Пред публика, имам предвид, защото много преди това съм си я пял в банята.

— Здравей, Боби — казах аз.

— Здравей, Бърти — каза тя.

— Здравей, Ъпджон — казах аз.

Правилният отговор тук трябваше да бъде „Здравей, Устър“, но той изруга както той си знае и издаде звук на вълк, чийто палец се е хванал в капан. Стори ми се малко нервен, като че ли искаше да е някъде другаде.

А Боби беше оживена като момиченце.

— Разказах на мистър Ъпджон за оная голяма риба, която видяхме в езерото вчера, Бърти.

— А, да, голямата риба.

— Беше истински змей, нали?

— Да, много добре сложена.

— Доведох го да му я покажа.

— Много правилно. Ще ти хареса голямата риба, Ъпджон.

Бях съвършено прав като предположих, че е нервен. Отново изпълни вълчата си интерпретация.

— Изобщо няма да ми хареса — изръмжа той сприхаво, и това май е най-подходящият израз, който може да опише говора му. — Абсолютно неудобно ми е да се отдалечавам от къщата по това време. Очаквам телефонен разговор с адвоката си.

— О, телефонните разговори с адвокати не са нещо, за което си струва да се безпокоиш — рекох сърдечно. — Тия правни клечки никога не казват нещо съществено. Само тра-ла-ла. Никога няма да си простиш, че си изпуснал голямата риба. Какво каза, Ъпджон? — най-любезно спрях, защото той беше проговорил.

— Казах, мистър Устър, че вие двамата с мис Уикъм полагате усилия въз основа на странното заблуждение, че аз се интересувам от риби, големи или малки. Не трябвате изобщо да напускам къщата. И незабавно се връщам там.

— О, не още — извиках аз.

— Изчакайте за голямата риба — подкрепи ме Боби.

— Трябва да се появи всеки момент — додадох аз.

— Ей-сегичка — допълни Боби.

Погледите ни се срещнаха и в очите й прочетох посланието, което се опитваше да ми изпрати — а именно, че времето за действие е настъпило.

Има приливи в делата на човека, които в благоприятния момент водят към успеха. Не съм го казал аз. Джийвс беше. Тя се наведе над водата и пламенно посочи с пръст.

— О, вижте! — извика тя.

Това, както бях обяснил на Джийвс, трябваше да бъде условния знак за Ъпджон да се наведе над езерото и така да ме улесни в извършването на делото ми, но той не се наведе нито сантиметър. Защо ли? Защото в този момент патката Филис внезапно изникна при нас и каза:

— Тате, скъпи, търсят те по телефона.

При тези думи Ъпджон фукна като изстрелян от оръдие. Не можеше да се придвижи по-бързо, дори и ако беше дакелът Попит, който в този критичен момент обикаляше в кръг, опитвайки се, ако съм прочел правилно мислите му, да смели доста обилния обяд, който беше поел по-рано този следобед.

Започвах да разбирам какво е имал предвид поетът Бърнс. Не знам нещо друго, което така да провали драматичното действие, от внезапното и неочаквано оттегляне на важен член от актьорския състав в критичен момент от развитието. Това ми напомни времето, когато поставихме „Лелята на Чарли“ в градския салон на Маркет Снодсбъри в помощ на фонда за местния орган. По средата на втория акт, точно когато се бяхме разгорещили, Катсмийт Потър-Пърбрайт, който играеше лорд Фанкорт Бабърли, напусна сцената изневиделица, за да се погрижи за едно непредвидено кръвотечение от носа.

Що се отнася до мен и Боби, възцари се тишина. Този нов обрат в сценария пресуши думите от устните ни, както се казва, но Филис продължи да бъбри:

— Намерих това сладко котенце в градината — изчурулика тя и едва сега видях, че носи Огъстъс в ръцете си. Той изглеждаше като че светът му е крив за нещо, и можех лесно да се досетя за какво. Искаше да си продължи дрямката, а беше държан буден от гальовните думи, които тя нашепваше в ухото му.

Тя понечи да го остави на земята.

— Доведох го да си поговорят с Попит. Попит обича котета, нали ангелче? Ела и кажи здравей на сладкото писе, скъпичък.

Хвърлих бърз поглед към Уилбърт Крийм да видя как ще реагира на това. Беше сцена, която лесно би потушила любовния пламък в гърдите му, защото нищо не охлажда мъжкото сърце по-бързо от бебешките лиготии. Съвсем не отвратен, обаче, той я гледаше жадно като че ли думите й бяха музика за ушите му. Твърде странно, помислих си, и тъкмо си казвах, че са неведоми пътищата на съдбата, когато усетих известно оживление в непосредствена близост.

В момента, в който Огъстъс усети твърда земя под себе си, той се сви на кълбо и се унесе в лека дрямка. Попит тъкмо завършваше десетата обиколка и се готвеше да започне единадесетата. Като видя, обаче, Огъстъс, удари спирачките, ухили се широко, обърна уши отвътре навън, изопна опашка под прав ъгъл с тялото и се хвърли напред с щастлив лай.

Бих могъл да кажа на магарето му глупаво, че действията му са съвсем погрешни. Лишена внезапно от съня й и най-доброжелателната котка е склонна да се разсърди. Огъстъс вече беше изтърпял достатъчно от Филис, която го бе измъкнала от царството на сънищата и завлякла от градината. И пялата тази врява и веселие, които избухнаха точно когато отново се беше унесъл, дойдоха като капак на мрачното му настроение. Той изфуча свадливо, нададе силен врясък, а после между краката ми се стрелна нещо дълго и кафяво, което се хвърли презглава, барабар с мене, в дълбините. Водите се затвориха над главата ми и за секунда всичко потъна в тъмнина.

Когато изплувах на повърхността, разбрах, че Попит и аз не сме единствените къпещи се. Към нас се беше присъединил и Уилбърт Крийм, който се беше гмурнал, сграбчил кучето за врата и сега го теглеше живо към брега. И по една от ония странни случайности, в този момент аз също бях сграбчен за врата.

— Всичко е наред, мистър Ъпджон, запазете спокойствие, запазете… Какво, по дяволите, правиш тук, Бърти? — изумя Кипър, защото това беше той. Може и да греша, но ми се стори раздразнен.

Изхвърлих около половин литър Н₂О.

— Може и да си питаш — отвърнах аз, като махнах намусено един йоден бръмбар от косата си. — Не знам дали си чукнал нещо за поета Бърнс, Кипър, но, да ти го кажа разбираемо, така понякога се случва с людете.