Метаданни
Данни
- Серия
- Джийвс и Устър (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jeeves in the Offing, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселина Тихолова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Джийвс се намесва
Издателска къща „Кронос“, 1994
Художник: Борис Драголов
Редактор: Красимира Маврова
ISBN 954-8516-04-7
История
- — Добавяне
10
Тъй като нямах никаква представа кои стаи са на разположение и кои не, устройването на Кипър наложи да се позвъни на татко Глосъп. Натиснах звънеца и той се появи. На влизане ми хвърли такъв конспираторски поглед, какъвто изпълняващият длъжността секретар на някое тайно общество би хвърлил на приятел от членската маса.
— О, Сордфиш — казах аз, като му върнах конспираторския поглед, защото обичам да съм вежлив, — това е мистър Херинг, който е дошъл да се присъедини към нашата малка група.
Той се прегъна в кръста, не че имаше много кръст.
— Добър вечер, сър.
— Той ще остане за известно време. Къде ще го настаним?
— Червената стая е съвсем подходяща, сър.
— Получаваш Червената стая, Кипър.
— Добре.
— Миналата година бях в нея. Не и дълбока като кладенец, ниту широка като църковна порта, ну стига, шъ стане — изрецитирах една от шегите на Джийвс. — Ще придружите ли мистър Херинг дотам, Сордфиш?
— Много добре, сър.
— А когато той е готов, може би ще мога да ви кажа две-три думи в кухненския килер — рекох, намигайки конспираторски.
— Разбира се, сър — отвърна той, също намигайки конспираторски.
Беше една от онези велики вечери за конспираторски погледи.
Не го чаках дълго в килера, когато той доплува и изманеврира през прага. Първото нещо, което направих, беше да го поздравя за съвършенството на техниката му. Бях дълбоко впечатлен от всичкото това „Много добре, сър“, „Разбира се, сър“, кръстопрегъването и прочее. Казах му, че и Джийвс не би могъл да си прочете по-добре думите, а той изкъкри скромно, че човек научава тия малки номера от собствения си иконом.
— А, между другото — сетих се аз, — откъде изровихте това Сордфиш?
Той се усмихна снизходително.
— Това беше предложение на мис Уикъм.
— Така си и мислех.
— Каза ми, че винаги е мечтала някой ден да срещне иконом на име Сордфиш. Очарователна млада лейди. Прелива от веселие.
— Може да е веселие за нея — изсмях се аз с оня мой горчив смях, — но не е толкова забавно за несретниците, дето са й под ботуша и които тя толкова безжалостно захвърля в соса. Нека да ви разкажа какво се случи, когато се разделихме този следобед.
— Да, целият съм в слух.
— Тогава го наострете хубавичко и слушайте.
Разказах му историята както подобава, без да пропускам и най-малкия детайл. Тя го накара да божика през цялото време, а когато свърших, имаше малко тц-тц-тц, после ми каза, че трябва да е било много неприятно за мен, а аз казах, че неприятно така точно покрива фактите, както найлонът — кренвирша.
— Но мисля, че на ваше място бих помислил за обяснение на присъствието ви, пресметнато така, че да носи по-непосредствено убеждение от това, че сте търсили мишка.
— Например?
— Трудно е да се каже така на момента.
— Беше точно на момента, когато аз трябваше да го кажа — възразих разпалено. — Нямате време да оглаждате диалога и да пощите сюжетното действие, когато една жена с вида на Шерлок Холмс ви хване в стаята на сина си със задните ви възвишения, стърчащи изпод тоалетката.
— Вярно. Съвсем вярно. Но си мисля…
— Мислите си какво?
— Не бих искал да нараня чувствата ви.
— Давайте. Чувствата ми вече са толкова наранени, че още малко отгоре няма да се усети.
— Мога ли да говоря откровено?
— Направете го.
— Ето тогава. Чудя се дали изобщо беше разумно да поверяваме такава деликатна операция в ръцете на младеж като вас. Връщам се на онова, което изтъкнахте, когато дискутирахме въпроса с мис Уикъм. Ако си спомняте, казахте, че начинанието трябва да се повери на зрял опитен мъж с богат жизнен опит, а не на някой в по-незряла възраст, който като дете никога не е бил добър на „топло — студено“. Аз съм, както ще се съгласите, зрял и в детските си години събирах немалко овации заради ловкостта си в „топло — студено“. Спомням си веднъж на едно коледно тържество, където бях поканен, домакинята ме сравни с млада хрътка. Ексцентрична похвала, разбира се, но тя така се изрази.
Погледнах го с диво недоумение. Струваше ми се, че зад тези думи може да се крие само едно значение.
— Нали не мислите да се пробвате и вие?
— Точно това е моето намерение, мистър Устър.
— Боже, пази патките!
— Изразът е нов за мен, но от него разбирам, че възприемате поведението ми за ексцентрично.
— О, не бих казал това. Но съзнавате ли на какво се излагате? Няма никак да ви е забавна една среща с мама Крийм. Тя, има поглед като… как се казваше онова същество? Горгона Медуза, точно така. Тя има поглед като Горгона Медуза. Обмислихте ли възможността да ви бъде забит поглед, който действа като доза пургатив?
— Да, мога да предвидя опасността. Истината, мистър Устър, обаче е, че гледам на тези събития като на предизвикателство. Кръвта ми ври.
— А мойта се смръзна.
— И може да не ми повярвате, но намирам, че едно претърсване на стаята на мистър Уилбърт, може да се окаже доста забавно.
— Забавно?
— Да. По някакъв странен начин ме връща в младостта ми. Навява ми спомена за времето в подготвителното училище, когато често се прокрадвах нощем в кабинета на директора, за да ям бисквити.
Подскочих. Очите ми изпуснаха искри. Докосната беше най-дълбоката струна на сърцето ми и то се възрадва.
— Бисквити?
— Държеше ги в една тенекиена кутия на бюрото си.
— Наистина ли правехте това във вашето училище?
— Преди много години.
— Но същото правех и аз — продумах аз и насмалко да викна „Братко мой!“.
Той повдигна рунтавите си вежди и лесно можеше да се види, че и неговото сърце се възрадва.
— Наистина ли? Виж ти! Мислех си, че това е само мой патент, но явно из цяла Англия идващите поколения правят същото. Значи и вие сте били в царството на блаженството? Какви бяха вашите бисквити? Моите бяха асорти.
— Онези с розова и бяла захар отгоре?
— Повечето да, но някои бяха обикновени.
— Моите бяха курабийки с джинджифил.
— Тези също са много хубави, разбира се, но аз предпочитам асорти.
— Също и аз. Но в онези дни трябваше да вземаш това, до което се докопаш. Някога успяха ли да ви пипнат?
— Горд съм да кажа: „Никога“.
— А мене веднъж. Още ме боли на това място, когато захладнее.
— Много лошо. Но такива неща стават. Впускайки се в тази авантюра, ме крепи мисълта, че ако се случи най-лошото и бъда заловен, едва ли ще получа шест от най-добрите, преметнат върху стол, както казвахме навремето. Да, можете да оставите този малък проблем изцяло на мен, мистър Устър.
— Бих искал да ме наричате Бърти.
— Разбира се, разбира се.
— А мога ли да ви наричам Родерик?
— За мен ще бъде удоволствие.
— Или Роди? Родерик е малко дълго.
— Както предпочитате.
— И наистина ще поиграете на „топло — студено“?
— Решен съм да го направя. Много уважавам и обичам чичо ви и знам колко дълбоко ще бъде наранен, ако този високо ценен предмет изчезне завинаги от колекцията му. Никога няма да мога да си простя, ако в усилията си да възстановя притежанието му, оставя и…
— … един непреобърнат камък?
— Канех се да кажа една неизползвана възможност. Ще напрегна всяка…
— … жила?
— Щях да използвам думата клетка.
— Съвсем точно. Ще трябва, разбира се, да изчакате удобен момент.
— Да.
— И да издебнете благоприятна възможност.
— Именно.
— Случаят веднъж чука на вратата.
— И аз мисля така.
— Ще ви помогна малко. Онова нещо не е отгоре на скрина, нито пък над гардероба.
— О, това ще ми е от полза.
— Освен ако не е сложено там по-късно. Е, както и да е, желая ви късмет, Роди.
— Благодаря, Бърти.
Дори и да бях вземал редовно от Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън, не бих могъл да чувствам повече вътрешна топлина, както когато се разделихме и се запътих към поляната. Исках да взема книгата на мама.
Крийм и да я прибера на мястото й, върху полицата в будоара на леля Далия. Гърдите ми се изпълваха с възхищение към мъжествения дух на Роди. Беше попрехвърлил доста годинки, сигурно има петдесет, и се вълнувах при мисълта, че старото куче е още толкова жизнено. Това показваше… е, не знам точно какво, но нещо показваше. Размишлявах върху момчето Глосъп и се чудех какъв ли е бил в ония бисквитени години. Със сигурност знаех, че тогава няма как да е бил плешив, но като изключим това, не можех да си представя нищо друго. Често става така, когато се замислиш за по-възрастните от теб. Спомням си колко бях изненадан, когато научих, че моят чичо Пърси, един стар костелив орех без капчица човещинка в гърдите си, някога е държал първо място по изхвърляне от баловете в Ковънт Гардън[1].
Взех книгата и като стигнах до леговището на леля Далия, установих, че има още десетина минути, преди да започна приготовленията си за вечерята. Затова седнах и поднових четенето. Бях го прекъснал точно в момента, когато Мама Крийм започваше да си плюе на ръцете и да пълни читателя с жалост и ужас. Но едва-що се бях заплел в една-две улики и беше започнала да се лее човешка кръв, вратата се отвори с трясък и изникна Кипър. Вдигнах очи към него и той също ме изпълни с жалост и ужас, защото физиономията му гореше, а видът му беше на обезумял. Изглеждаше като боксьора Джак Демпси към края на първата си среща с Джийн Тъни, ако си спомняте, когато беше забравил да се наведе.
На секундата ме заля с порой от думи.
— Бърти! Търсих те навсякъде из това място.
— Бъбрех си със Сордфиш в килера му. Има ли нещо?
— Има ли нещо!
— Не ти ли харесва Червената стая?
— Червената стая!
От поведението му успях да разбера, че не е дошъл да се жалва от настаняването.
— Тогава какъв е малкият ти проблем?
— Малкият ми проблем!
Реших, че това трябва да бъде спряно още в зародиш. До времето за обличане оставаха десет минути, а ние можехме да продължаваме в този дух с часове.
— Слушай, стара ми главо — рекох търпеливо, — най-добре е да решиш дали си старият ми приятел Реджиналд Херинг, или ехото на швейцарските планини. Ако продължаваш да повтаряш всяка дума, която кажа…
В този момент влезе татко Глосъп с коктейлите и размяната на реплики секна. Кипър изпразни чашата си до дъно и изглежда се поуспокои. Щом вратата се затвори след Роди и той можеше отново да говори, започна доста свързано. А след още една чаша продължи.
— Бърти, случи се най-ужасното нещо.
Нямам нищо против да кажа, че сърцето ми се сви. Спомнете си, че в един по-ранен разговор с Боби Уикъм бях сравнил Бринкли Корт с едно от ония свърталища, за които пишеше покойният Едгар Алън По. Ако сте запознати с творбите му, ще се сетите, че не им е леко на тия, които отсядат в подобни провинциални имения. Посетителят във всеки един момент може да срещне разхождащ се труп под покров, напоен с кръв. Преобладаващите условия в Бринкли не представляваха навярно чак такова изпитание, но атмосферата несъмнено беше започнала да става зловеща. А ето сега Кипър недвусмислено намекваше, че има история за разказване, която ще задълбочи генералното усещане, че нещо се мъти.
— Какво има? — попитах го.
— Ще ти кажа какво има — отвърна той.
— Да, кажи ми — повторих аз и той ми каза.
— Бърти — рече той, вземайки трета чаша, — мисля, че ще ме разбереш, че когато прочетох онова съобщение в „Таймс“, аз бях като застрелян.
— О, да. Съвършено естествено е.
— Зави ми се свят и…
— Да, ти ми каза… ти причерня пред очите.
— По-добре да си беше останало черно — промълви горчиво, — ама не би. След малко мъглата се разсея и ето ме седнал там, кипящ от гняв. И като покипях малко, станах от стола, взех писалка в ръка и написах на Боби една помия.
— О, боже!
— Излях цялата си душа.
— О, господи!
— Обвиних я, че ми е била шута, за да се ожени най-меркантилно за по-богат мъж. Нарекох я рижоглава Иезавел, от която с радост съм се отървал. Написах… О, не си спомням още какво написах, но казвам ти, беше помия.
— Но ти не ми спомена нито дума за това, когато се видяхме.
— Бях в еуфория, когато научих, че всичко е било само една хитрост и че тя още ме обича, затова съвсем ми изхвръкна от ума. Когато преди малко внезапно си спомних, почувствах, че някой ме халосва с мокра риба в окото. Политнах.
— Ритна?
— Политнах. Костите ми омекнаха. Но събрах достатъчно сили да се добера до телефона. Позвъних в Скелдингс Хол и бях информиран, че току-що е пристигнала.
— Трябва да е карала като фиркан моторист.
— Точно така е карала. Момичетата ще си останат момичета. Както и да е, беше там. Каза ми като се подхилкваще, че е намерила писмо от мен на масата в хола и едва чака да си го отвори. С треперещ глас я помолих да не го прави.
— Значи навреме.
— Навреме, дръжки! Бърти, ти си човек с опит. Познавал си доста представителки на другия пол през живота си. Какво прави едно момиче, когато му кажеш да не отваря някое писмо?
Разбрах накъде бие.
— Отваря го?
— Именно. Чух как пликът беше раздран и в следващия момент… Не, по-добре да не мисля за това.
— Тя се засегна?
— Да, и едва не ми отнесе главата. Не знам дали някога си попадал сред тайфун в Индийския океан.
— Не, не съм посещавал тези места.
— Нито пък аз, но от приказките на хората заключавам, че това, което последва, би трябвало много да му прилича. Тя говори около пет минути…
— По часовника на Шрусбъри.
— Какво?
— Нищо. И какво каза?
— Не мога да повторя всичко и не бих искал, дори и да мога.
— А ти какво каза?
— Не можах да й затворя устата.
— Понякога човек не може.
— Жените говорят така дяволски бързо.
— Познато до болка. И как приключи?
— Каза, че е благодарна, че съм се отървал от нея, защото за нея е изключително облекчение, че се е отървала от мен. И че безмерно съм я ощастливил, защото сега е свободна да се ожени за теб, което винаги е било най-съкровеното й желание.
В този кръвосмразител на мама Крийм, който прелиствах, имаше един тип на име Скарфис Маккол, някакъв съмнителен гангстер, който, качвайки се една сутрин в колата си и завъртайки ключа, става на парчета. Всичко това благодарение на конкурент в бизнеса, който му е сложил бомба в двигателя. Докато четях, си помислих за момент как ли се е чувствал. Сега вече знаех. Точно както него. И аз се вдигнах. С един скок бях до вратата. Кипър повдигна вежди.
— Отегчавам ли те? — отсече рязко той.
— Не, не. Но трябва да вървя да докарам колата.
— На разходка ли отиваш?
— Да.
— Но почти е време за вечеря.
— Не искам никаква вечеря.
— Къде отиваш?
— Хърн Бей.
— Защо Хърн Бей?
— Защото Джийвс е там, а тая история трябва да се остави в неговите ръце без нито секунда отлагане.
— Какво може да направи Джийвс?
— Това — казах, — не мога да кажа, но ще направи нещо. Ако е ял повечко риба, а несъмнено го е направил, щом е на морски курорт, мозъкът му трябва да е във върхова форма. А когато мозъкът на Джийвс е във върхова форма, всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш звънеца и да не му се пречкаш, докато той се погрижи.