П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (17)

17

Думите й бая ме стреснаха. Не казвам, че съм политнал и че ми е причерняло пред очите, но бях разтърсен. И кой ли племенник не би бил. Любимата леля с пот на челото се е трудила да спаси кръщелницата си от лапите на един нюйоркски плейбой, а после научава, че добронамерените й усилия са отишли залудо. Съвсем естествено е синът на покойния й брат да почувства силен прилив на съчувствие.

— Не може да бъде? — казах аз. — Кой ти каза?

— Тя.

— Самата тя?

— От плът и кръв. Дойде при мен като подскачаше, пляскаше с ръце и блееше колко много, много е щастлива, скъпа мисис Травърс. Глупаво девойче. За малко да я цапна с лопатката по тиквата. Винаги съм мислила, че не е много печена, но нея май изобщо не са я слагали в пещта.

— Но как се е случило?

— Онова нейно куче нали скочило с теб в езерото.

— Да, и то си взе банята като всички останали. Но какво общо има всичко това?

— Уилбърт Крийм се гмурнал и го спасил.

— То можеше съвсем спокойно и само да си доплува.

Всъщност вече беше започнало в стил нещо като австралийски кроул.

— Това не е хрумнало на празноглавката. За нея Уилбърт Крийм е мъжът, спасил дакела й от гроб сред вълните. Затова ще се омъжи за него.

— Но човек не се омъжва за някого, защото спасява дакели.

— Омъжва се, ако има нейния интелект.

— Изглежда странно.

— Странно е. Но точно така става. Момичета като Филис Милс са като отворена книга за мен. Ако си спомняш, в продължение на четири години бях собственик и редактор на седмичен вестник за жени. — Тя напомняше за периодичното издание „Будоарът на милейди“. Веднъж и аз имах принос към страницата „Съпрузи и братя“ с една статия, или парче, на тема „Какво носи добре облеченият мъж“. Наскоро вестникът беше продаден на един абдал от Ливърпул и чичо Том никога не е цвъртял така от радост, както когато сделката приключи. През тези четири години той беше покривал разноските.

— Едва ли — продължи тя, — си бил редовен читател, но за твоя информация, във всеки брой се появяваше по един разказ и в седемдесет процента от тях героят печелеше сърцето на героинята, спасявайки кучето й, котката, канарчето или каквото там противно животно се случи да има. Е, Филис не е написала всичките тези истории, но лесно би могла, защото така е устроен мозъкът й. Като казвам мозък — уточни кръвната ми роднина, — имам предвид четвъртинката чаена лъжичка вещество, което може и да намериш, ако изкопаеш в главата й артезиански кладенец. Бедната Джейн!

— Бедната коя?

— Майка й. Джейн Милс.

— О, а, да. Твоя приятелка, ти ми каза.

— Най-добрата, която съм имала. Тя винаги ми казваше: „Далия, момичето ми, ако взема да се гътна преди теб, за бога, погрижи се Филис да не се омъжи за някой гаден простак. Тя сигурно ще го направи. Момичетата винаги го правят, един господ знае защо“ — така ми казваше и знам, че си мислеше за първия си мъж, който беше мерзавец над мерзавците и постоянен камък на врата й, докато една нощ за късмет не влязъл в Темза както бил фиркан и не го намериха сума време. „Моля ти се, спри я“, казваше тя, а аз й отговарях: „Джейн, можеш да разчиташ на мен“. А какво стана сега?

Опитах се да я успокоя.

— Не можеш да се виниш.

— О, Да, мога.

— Не е твоя грешка.

— Аз поканих Уилбърт Крийм тук.

— Просто от съпружеско чувство да направиш добро на чичо Том.

— И допуснах Ъпджон да се навърта наоколо, да й виси над главата и да я подтиква.

— Да, Ъпджон трябва да поеме вината.

— Точно така.

— Ако не беше неговото… незаконно въздействие, така ли се казва? — Филис щеше да си остане неомъжена, или стара мома, или каквото там беше. „Ти си виновникът, Ъпджон!“ — това май обобщава нещата. Той трябва да се засрами от себе си.

— И аз ще му го кажа! Давам десет лири да ми падне тук точно в този момент.

— Можеш да си ги спестиш. Той е в кабинета на чичо Том.

Лицето й просия.

— Така ли? — тя отметна глава назад и напълни дробовете си. — ЪПДЖОН! — изгърмя, като че ли събираше добитъка оттатък през бреговете на Дий.

Предупредих я любезно:

— Внимавай с кръвното си налягане, стара ми родственице.

— Ти не бери грижа за кръвното ми налягане. Като го оставиш на мира, и то ще те остави на мира. ЪПДЖОН!

Той се появи на френския прозорец, хладен и суров, какъвто съм го виждал, когато сме общували в кабинета му в Малвърн Хаус — разбира се не като гост по своя воля, а по принуда, (формулата беше: „Бих искал да видя Устър в кабинета си веднага след утринната молитва“.)

— Кой вдига тоя отвратителен шум? А, ти ли си, Далия?

— Да, аз съм.

— Искаш да ме видиш ли?

— Да, но не в тоя ти вид. Бих предпочела да си беше прекършил гръбнака, или поне да си беше строшил някой и друг глезен, или най-малкото да те беше хванала проказа.

— Драга моя Далия!

— Не съм драга твоя Далия. Аз съм кипящ вулкан. Виждал ли си Филис?

— Тя току-що си тръгна.

— Каза ли ти?

— Че се е сгодила за Уилбърт Крийм? Разбира се.

— И предполагам, умираш от кеф.

— Разбира се.

— Ама разбира се! Мога да си представя какво е било най-драгоценното ти желание. Да видиш това тъпоглаво момиче съпруга на тип, който хвърля вонящи бомби в нощните клубове, краде лъжички, има вече три развода и който, ако властите си изиграят добре картите, някой ден ще чука камъни в Синг-Синг^[1]. И то ако лудницата не ги изпревари. Ето ти го тоя Принц Очарование.

— Не те разбирам.

— Тогава си магаре.

— Е, стига толкова! — повиши тон Обри Ъпджон и в гласа му се прокраднаха заплашителни нотки. Виждах, че държанието на моята роднина, което не беше любящо, и думите й, на които липсваше сърдечност, започваха да го дразнят. Изглеждаше наострен така, като че ли всеки момент щеше да й даде да препише десет пъти Дневната молитва или даже да й заповяда да се наведе върху стола, докато си вземе бастуна. Ето на какво са способни тия директори на подготвителни училища.

— Чудесен край за дъщерята на Джейн. Мисис Бродуей Уили.

— Бродуей Уили?

— Така го наричат в средите, в които се подвизава. И в които сега ще въведе Филис. „Запознайте се с ортака“, така ще им каже. А после ще й предаде дванадесет лесни урока как да прави вонящи бомби. А децата, ако и когато ги имат, ще бъдат обучени да изпразват джобовете на хората още докато ги дундуркат в скута си. И ти ще си отговорен, Обри Ъпджон!

Не ми хареса, че нещата поемаха тази посока. Не може да се отрече, че възрастната ми роднина беше голяма работа и цяло удоволствие за слушане. Но бях видял устната на Ъпджон да шава и на лицето му да се появява онова високомерно самодоволство, които толкова често бях виждал, когато играеше прокурора в дело срещу мен и улавяше позорен дефект в показанията ми. Веднага мога да се сетя за случая, когато бях съден за това, че съм счупил прозореца на приемната с топка за крикет. И сега беше съвсем ясно за проницателно око като моето, че се кани да прояви истинската си природа, при което леля ми да съжали, че изобщо е проговорила. Не знаех точно как ще го направи, но симптомите бяха налице.

Бях прав. Тая шаваща устна не можеше да ме подведе.

— Ако ми бъде позволено да отбележа, драга ми Далия — каза той, — струва ми се, че говорим за съвсем различни неща. Ти изглежда си останала с впечатлението, че Филис се жени за по-младия брат на Уилбърт, Уилфред, известният плейбой. Неговите подвизи са причинили на семейството му достатъчно мъки и, както ти правилно забеляза, той се подвизава сред приятелите си под името Бродуей Уили. Съгласен съм, че Уилфред би бил — и вече на три пъти това се е случвало — най-нежелан съпруг, но доколкото знам, досега никой не е казал лоша дума за Уилбърт. Познавам много малко млади мъже, които са така почитани от всички. Той е преподавател в един от най-големите американски университети и е в тази страна за годишния си отпуск. Преподава романски езици.

Прекъснете ме, ако съм ви казвал това и преди, а май наистина съм ви го казвал, но веднъж в Оксфорд си стояхме на брега с едно момиче, чието име ми изхвръкна от мозъка, и си бъбрехме. Тогава се чу лай и един як пес от типа на Баскервилското куче се завтече към мен, явно с цел да ми нанесе тежка телесна повреда. Имаше вид на звяр, който мисли, че за нищо не ставам. И тъкмо се канех да си поверя душата Господу Богу и си мислех, че там при него цената на съдрания ми панталон от каша ще падне с поне тридесет шилинга, когато се случи друго. Момичето изчака, докато види бялото на очите на песа и с невероятно присъствие на духа разтвори един пъстър японски чадър и го тикна в муцуната му. При което той се стъписа, направи с рев три задни премятания и се посвети на личните си въпроси.

Причината да се сещам за това сега е, че като изключим задните премятания, реакцията, с която леля Далия посрещна това комюнике, беше именно като на песа с японския чадър в муцуната. Същото очебиещо стъписване. След това ми е разказвала, че и друг път се е чувствала така — когато веднъж била на лов по време на дъжд, препускала през едно разорано поле и конят на някакъв друг ловец пред нея метнал кило и половина кал в лицето й.

Тя започна да преглъща като булдог, опитващ се да погълне говежда пържола, няколко пъти по-голяма от гръцмуля му.

— Искаш да кажеш, че са двама?

— Именно.

— И Уилбърт не е този, за когото го мислех?

— Много добре си схванала състоянието на нещата. Сега вече можеш да си дадеш сметка, драга моя Далия — продължи мазно Ъпджон, ако това е думата. Същият глас, е който си сваляше картите и представяше необоримото доказателство, че твоя е била ръката, Устър, която е запратила тази топка за крикет. — Сега вече можеш да си дадеш сметка, че твоята загриженост, която ти прави голяма чест, е била ненужна. Не бих могъл да пожелая по-добър съпруг за Филис. Уилбърт има външен вид, ум, характер… и отлични перспективи — додаде, като жабуркаше думите из устата си, като че пробваше някой изключителен портвайн. — Баща му, струва ми се, притежава поне двадесет милиона долара, а Уилбърт е по-старият син. Да, напълно задоволителен, напълно…

В този момент телефонът иззвъня и с едно бързо „Ха!“ той се шмугна обратно в кабинета, както заек в дупката си.