Нора Робъртс
Пристанище за мъже (21)

Двадесета глава

Кам откри, че една седмица може да е много време. Особено когато в теб са се насъбрали доста неща, които не можеш да излееш навън.

Донякъде му помагаше, като си го изкарваше на Филип и Етан. Но Анна му липсваше.

Помогна му също и това, че работата по корпуса на лодката поглъщаше твърде голяма част от времето и вниманието му. Не можеше да си позволи да мисли за нея, докато наковава дъските.

Но в свободното си време непрекъснато мислеше за нея.

Имаше някои твърде неприятни моменти, когато си я представяше да се излежава някъде по карибските плажове, а някой мускулест и загорял тип разтрива плажно масло по гърба й и й купува царевични питки.

После си казваше, че сигурно е отишла някъде да лекува въображаемите си рани и вероятно сега подсмърча в някоя хотелска стая.

Но и тази мисъл не го караше да се чувства по-добре.

Когато се прибра у дома, след като беше прекарал целия съботен ден в работилницата, имаше нужда от една бира. Двамата с Етан се насочиха право към хладилника и вече бяха отворили шишетата, когато се появи Филип.

— Сет не е ли с вас?

— У Дани е. — Кам отпи от бутилката. — Санди ще го докара по-късно.

— Хубаво. — Филип взе бира и за себе си. — Седнете.

— Какво?

— Тази сутрин получих писмо от застрахователната компания — придърпа стол той. — Основното е, че отлагат изплащането. Използват цял куп юридически термини, цитират клаузи, но по същество изказват съмнение относно причината за смъртта и продължават разследването си.

— Майната му! Копелетата просто не искат да се изръсят. — Кам ядно ритна един стол и от все сърце му се прииска това да беше Макензи.

— Говорих с адвоката ни — продължи брат му и се намръщи. — Може да започне да преосмисля приятелството ни, ако продължавам да му звъня през уикендите. Казва, че имаме някакъв избор. Можем да си кротуваме и да оставим застрахователната компания да продължи разследването си или можем да заведем дело срещу тях за неизплащане на застраховката.

— Нека си задържат шибаните пари. И без това не ги искам!

— Не — гласът на Етан прозвуча много тихо. Кам продължи да се взира мрачно в бирата си, като поклащаше глава. — Не е честно. Татко плащаше вноските година след година. Увеличил е полицата заради Сет. Не е честно да не платят. А и ако не платят, някак си ще излезе, че наистина се е самоубил. Това също не е честно. Досега само те ни притискаха — добави и вдигна сериозните си очи. — Нека сега и ние ги притиснем.

— Ако се стигне до съд — предупреди го Филип, — играта може да загрубее.

— Значи да се откажем от борбата, защото играта може да загрубее? — За пръв път по лицето на Етан пробягна усмивка. — Ами, майната му!

— Кам?

Той отпи още веднъж.

— От известно време ми се иска да се сбия хубавичко с някого. Предполагам, че това е то!

— Тогава сме съгласни. Следващата седмица ще подготвим документите и ще им подгоним задниците. — Набрал скорост и готов, Филип надигна бутилката. — Наздраве за хубавата битка!

— Наздраве за победата — поправи го Кам.

— Съгласен съм. Ще ни струва известни разходи — допълни Филип. — Държавни такси, юридически такси. Повечето капитал, с който разполагахме, вложихме в бизнеса. Предполагам, че ни трябва нов източник.

С по-малко съжаление, отколкото очакваше, Кам си помисли за любимото си порше, търпеливо очакващо го в Ница. Само една кола, каза си той. Само една проклета кола!

— Мога да се сдобия с малко свежи пари. Ще ми трябват два-три дни.

— Мога да продам къщата — сви рамене Етан. — Вече няколко души ме питаха, а и без това само си стои.

— Не. — Мисълта за това накара стомаха на Кам да се присвие мъчително. — Няма да си продаваш къщата. Дай я под наем. Ще се оправим.

— Имам малко акции — въздъхна Филип и каза сбогом на едно голямо парче от набъбващия си портфейл. — Ще кажа на брокера си да ги осребри. Следващата седмица ще открием обща сметка — фонд за юридическа защита на Куин.

И тримата се усмихнаха леко.

— Детето трябва да знае — каза след малко Етан. — Ако ще се борим докрай, то трябва да знае какво става.

Кам погледна нагоре тъкмо навреме, за да види как очите на братята му се впиват в него.

— О, я стига! Защо трябва да съм аз?

— Ти си най-големият — ухили се Филип. — Освен това така ще престанеш да въздишаш по Анна.

— Не въздишам по нея или по която и да е жена.

— Цяла седмица си настръхнал и въздишаш — промърмори Етан. — Подлуди ме.

— Кой пък те пита? Имахме малък спор, това е всичко. Сега й давам време да се поохлади.

— Последния път, когато я видях, ми се стори охладена до ледено — загледа се в бирата си Филип. — Това беше преди седмица.

— Отношенията ни не те засягат!

— Естествено. Но ме уведоми, когато приключиш с нея. Тя е…

Филип не довърши, тъй като Кам буквално скочи през масата и го сграбчи за гърлото. Бирени бутилки се разхвърчаха и пръснаха на пода.

Етан примирено прокара ръка през косата си, изтръсквайки пръските бира. Кам и Филип бяха на пода и се блъскаха като полудели. Взе си нова бира, а след това напълни кана студена вода.

Работните му ботуши изскърцаха по разпилените стъкла: надяваше се, че няма да му се наложи да кара някого до болницата. Приближи се и изпразни каната върху братята си.

Това привлече вниманието им.

Устната на Филип беше цепната. Кам го боляха ребрата, а и двамата кървяха от търкалянето върху счупените стъкла. Мокри и задъхани, двамата се изгледаха предпазливо. Филип неуверено прокара пръст по разкървавената си устна.

— Съжалявам. Лоша шега. Не знаех, че нещата са толкова сериозни между вас.

— Никога не съм казвал, че са сериозни.

Филип се засмя, после се намръщи, защото устната го заболя.

— Нима си го казвал някога, братко! Изобщо не съм очаквал, че ти пръв от всички ни ще се влюбиш.

Коремът му, пострадал от юмруците на Филип, сега се присви мъчително.

— Кой е казал, че съм влюбен в нея?

— Не ми разкраси физиономията, защото само я харесваш. — Погледна изцапаните си панталони. — По дяволите! Знаеш ли колко трудно се премахват петна от кръв от памучна материя? — Стана и протегна ръка на Кам. — Страхотна дама е — допълни, докато го издърпваше. — Надявам се, че добре си го обмислил.

— Нищо не трябва да обмислям — упорито възрази той. — Много си далече от истината.

— Щом така казваш. Отивам да се оправя.

Тръгна навън, като накуцваше леко.

— Няма да чистя пода, защото вас са ви ударили хормоните.

— Той започна — промърмори Кам, без да го е грижа колко смешно ще прозвучат думите му.

— Напротив, струва ми се, че ти започна. — Етан отвори работния шкаф, извади парцал и му го подхвърли. — Така че предлагам ти да изчистиш.

И се измъкна през задната врата.

— Вие двамата си въобразявате, че всичко знаете! — Разярен, Кам ритна някакъв стол по пътя си, докато отиваше да вземе кофа. — Би трябвало аз да знам какво става с моя живот. Пълна лудост, това е! Трябваше да съм в Австралия и да се подготвям за състезанието на живота си! — Започна да почиства пода и продължи да си мърмори. — Точно в Австралия щях да съм сега, ако ми беше останал малко здрав разум в главата. Проклетите жени все усложняват нещата. По-добре да се махна и да сложа край.

Ритна още един стол, защото му действаше добре.

— Кой се е бил? — поинтересува се Сет.

Кам се извърна и изгледа с присвити очи застаналото на вратата момче.

— Аз натупах Филип.

— За какво?

— Така.

Детето кимна, заобиколи локвата и си взе пепси от хладилника.

— Щом си го натупал, защо ти тече кръв?

— Може пък да ми харесва да ми тече кръв. — Довърши почистването, докато момчето стоеше и го наблюдаваше. — Какъв ти е проблемът?

— Нямам проблем.

Кам побутна с крак кофата. Филип поне можеше да я изхвърли. Приближи се до мивката и сърдито започна да чисти стъклата от ръката си. После извади уиски, изправи един стол и седна с бутилката и чаша.

Видя как очите на Сет стрелнаха шишето, после бързо се отклониха. Кам хладнокръвно наля два пръста „Джони Уокър“.

— Не всички, които пият, се напиват — каза той. — Не всички, които се напиват, бият деца.

— Просто не разбирам защо някой ще пие тоя боклук.

Кам гаврътна уискито.

— Защото сме слаби и глупави и защото в момента ти става добре.

— Ще заминаваш ли за Австралия?

Той си наля още малко.

— Няма такива изгледи.

— Не ми пука дали ще вървиш. Изобщо не ми пука къде ще вървиш на майната си! — Стаеният гняв в гласа на момчето изненада и двамата.

Сет се изчерви и хукна през вратата.

Добре де, помисли си Кам и бутна чашата встрани. Стана от масата и стигна до вратата в момента, в който Сет прекосяваше двора по посока на гората.

— Спри! — След като момчето не намали темпото, той извика сърдито: — По дяволите, казах да спреш!

Този път Сет рязко се закова на място. Когато се обърна, двамата се вгледаха един в друг с гняв и напрежение.

— Върни малкия си задник обратно. Веднага!

Върна се, стиснал юмруци и вдигнал гордо брадичка.

И двамата знаеха, че няма къде да бяга.

— Не си ми притрябвал.

— О, така ли?! Май трябва да те натупам, задето си толкова глупав. Всички разправят колко гениален мозък си имал, но ако питат мен, си тъп като галош. Сядай сега. Ето там — посочи към стъпалата. — И ако не правиш каквото ти казвам и когато ти казвам, може и наистина да те натупам.

— Не ме е страх от теб — отвърна Сет, но седна.

— Страх те е до смърт от мен и това ме вбесява. — Кам също седна и видя как кутрето пропълзя крадешком към тях по корем. „И малките кученца също ги е страх от мен“ — помисли си с отвращение. — Никъде няма да ходя — заяви.

— Казах, че не ми пука.

— Добре, но все пак ти казвам. Представях си, че ще стане, след като нещата се поуталожат. Казвах си, че ще стане. Предполагам, че така ми се е искало. Никога не съм си мислел, че ще се установя тук.

— Тогава защо не заминеш?

Кам на шега го перна по главата с опакото на ръката.

— Защо не млъкнеш, докато не свърша с това, което имам да казвам?

Безобидният удар и нетърпеливата заповед подействаха по-усмиряващо на Сет, отколкото хиляди увещания.

— Стигнах до извода, че достатъчно дълго съм бягал. Харесваше ми това, което правех, но предполагам, че вече съм приключил с него. Както изглежда, тук си имам къща, имам си работа, може би и жена — изрече по-тихо, мислейки за Анна.

— Значи оставаш да работиш и да сваляш жената.

— Това са дяволски добри причини да останеш някъде. А освен това и ти. — Кам се облегна на лакти на последното стъпало. — Не мога да кажа, че много си падах по теб, когато дойдох в началото. То е заради гадното ти поведение, а и освен това си грозен, но май от теб ще излезе свястно момче.

Невероятно поласкан, Сет се усмихна.

— Ти си по-грозен.

— Аз съм по-голям, полага ми се. Така че май ще поостана да видя дали с времето ще се разхубавиш малко.

— Всъщност не искам да заминаваш — изрече пресипнало след известно време детето. Повече от това не можеше да разкрие за истинските си чувства.

— Знам — въздъхна Кам. — И след като изяснихме този въпрос, остава едно друго нещо. Нищо сериозно, просто някакви юридически дивотии. Фил и адвокатът се оправят с повечето работи, но може да се пуснат разни клюки. Не трябва да им обръщаш никакво внимание, ако чуеш нещо.

— Какви клюки?

— Някои хора — разни идиоти — смятат, че татко нарочно се е блъснал в онзи стълб. Че се е самоубил.

— Аха и сега оня тъпанар от застрахователната компания задава въпроси.

Кам тежко въздъхна. Знаеше, че трябва да направи забележка на момчето да не нарича възрастните тъпанари, но сега имаше по-важна задача.

— Знаеше ли?

— Естествено, чу се. Говорил е с майката на Дани и Уил. Дани каза, че хубавичко му ги наприказвала. Не й харесало някакъв тип да идва и да разпитва за Рей. Оня тъпоумник Чък в Деъри Куин казал на детективчето, че Рей се чукал със студентките си, после го загризала съвестта и се убил.

— Загризала го съвестта. — Господи, откъде ги измисля тези хлапето? — Чък Кимбъл? Винаги си е бил тъпоумник. Говори се, че го хванали да преписва на някакъв изпит по литература и го изритали от колежа. А струва ми се, че веднъж Филип яко го натупа. Обаче не мога да си спомня защо.

— Физиономията му е като на шаран.

Кам се разсмя.

— Да, май си прав. Татко — Рей — никога не е пипвал с пръст студентка, Сет.

— Държа се добре с мен. — А това беше най-важното. — Майка ми…

— Давай — насърчи го младият мъж.

— Каза ми, че той ми бил баща. Но друг път ми казваше, че бил онзи другият тип, а когато наистина се подреждаше, разправяше, че моят старец бил някакъв тип на име Кийт Ричардс.

Кам просто не можа да сдържи напиращия смях.

— Господи! Сега пък със Стоунс ли се чука?

— Кой?

— По-късно ще се погрижа за музикалното ти образование.

— Не знам дали Рей ми е бил баща — вдигна очи Сет. — Тя е лъжкиня, така че не й вярвам за нищо, което разправя, но той ме взе. Знам, че й даде пари, много пари. Не знам дали щеше да ми каже дори и да ми беше баща. Каза, че има неща, за които трябва да си поговорим, но първо трябва да уреди някои работи. Знам, че не искаш да е вярно.

„Не би имало значение — помисли си Кам. — Вече не.“

— Ти искаш ли той да ти е баща?

— Беше свестен — толкова простичко отвърна момчето, че той обви ръка около раменете му. И Сет се облегна на него.

— Да, беше.

Всичко се беше променило. Всичко беше различно. И той нямаше търпение да й каже. Кам разбра, че животът му още веднъж се е преобърнал. И някак си сега се беше озовал точно там, където трябваше да бъде.

Липсваше само Анна.

Реши да отиде до апартамента и. Събота вечер е, каза си той. В понеделник трябва да е на работа. Като практична жена ще иска да използва неделята, за да се подготви, да оправи прането си, да прегледа пощата.

Ако не си е вкъщи, ще седне пред вратата й и, господ му е свидетел, ще я чака, докато се върне.

Но тя отвори на почукването му и застана там, толкова свежа, толкова прелестна, че го завари неподготвен.

Анна от своя страна се беше подготвяла за тази среща цяла седмица и знаеше как да се държи.

— Кам, каква изненада. Случайно ме хващаш.

— Хващам те? — глупаво повтори той.

— Да, но имам няколко минутки. Ще влезеш ли?

— Да, аз… къде беше, по дяволите?

— Моля?! — изви вежди тя.

— Изчезна.

— Не бих казала. Взех си отпуск, помолих съседите да поливат цветята ми, докато отсъствам. В никакъв случай не бях отвлечена от извънземни, просто заминах за няколко дни. Искаш ли кафе?

— Не. — Добре, каза си, значи тя е решила да се дистанцира. И той може да се справи. — Искам да говоря с теб.

— Това е добре, защото и аз искам да говоря с теб. Как е Сет?

— Добре е. Наистина. Изгладихме много неща. Точно днес…

— Какво си направил с ръката си?

— Нищо. Няма нищо. Слушай, Анна…

— Защо не седнеш? Наистина искам да ти се извиня, ако съм се държала грубо с теб миналата седмица.

— Да се извиниш? — Е, виж това е по-добре. Готов да прости, той се настани на дивана. — Защо направо не го забравиш? Имам да ти казвам много неща.

— Иска ми се наистина да изясним това. — Любезно усмихната, тя се настани насреща му. — Предполагам, че и двамата бяхме в трудно положение. Това до голяма степен беше по моя вина. Да се обвържа с теб беше премерен риск. Но се увлякох и не можах да преценя достатъчно добре възможните проблеми. Очевидно подобно нещо като разправията от миналата седмица беше нормално да се случи. И тъй като и двамата сме взели присърце доброто на Сет, а така ще бъде и за в бъдеще, ще ми бъде неприятно да сме скарани.

— Хубаво, значи няма да сме. — Посегна към ръката й, но тя му се изплъзна и само леко потупа неговата.

— А сега, след като уточнихме нещата, ще трябва наистина да ме извиниш. Неприятно ми е да те отпращам, Кам, но имам среща.

— Какво?

— Среща. — Погледна часовника си. — И то съвсем скоро, така че трябва да се преоблека.

Той много бавно се изправи на крака.

— Имаш среща? Тази вечер? Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Каквото обикновено означава. — Примигна два пъти, сякаш не разбира, после му отправи извинителен поглед. — О, съжалявам. Смятах, че и двамата разбираме, че сме приключили с… ами, по личния аспект на отношенията си. Реших, че е съвсем ясно, че не се получава и за двамата.

Сякаш някой го беше издебнал и беше забил железен юмрук в слънчевия му сплит.

— Виж, ако още си ядосана…

— На ядосана ли ти приличам? — хладнокръвно попита тя.

— Не. — Впери очи в нея и поклати глава, а стомахът му се присви мъчително. — Не, не изглеждаш. Значи ме изритваш.

— Не ставай мелодраматичен. Просто слагаме край на една връзка, която и двамата започнахме доброволно и без обещания или някакви очаквания. Беше ни хубаво. Неприятно ми е да разваляме всичко. А що се отнася до отношенията ни в професионален план, вече казах, че ще направя всичко според възможностите си, за да ви помогна да получите постоянно настойничество над Сет. Все пак от сега нататък ще очаквам да ми сътрудничиш с повече информация. Ще се радвам също така да ти давам консултации или съвети по всички въпроси на настойничеството. Ти и братята ти чудесно се справяте с него.

Изчака, сигурен, че ще има още.

— Това ли е?

— Не мога да се сетя за нищо друго, а и малко съм притеснена с времето.

— Притеснена си с времето. — Току-що го беше пробола смъртоносно право в сърцето, а сега беше притеснена с времето. — Това е ужасно неприятно, защото аз изобщо не съм свършил.

— Съжалявам, ако себелюбието ти е наранено.

— Да, себелюбието ми е наранено. Точно в момента съм доста наранен. Как, по дяволите, можеш да стоиш тук и да ме изритваш след всичко, което имаше между нас?

— Сексът беше страхотен, не го отричам. Просто повече няма да го правим.

— Секс? — Сграбчи я за раменете, разтърси я и изпита задоволство да види как в хладния й поглед проблясват гневни искрици. — Само това ли е било за теб?

— Това беше и за двамата. — Не се получаваше, както го беше замислила. Очакваше той да се разгневи и да си тръгне. Или да изпита облекчение, че тя се отдръпва първа. Но не очакваше да се държи по този начин. — Пусни ме!

— Няма! Едва не полудях да те чакам да се върнеш. Промени целия ми живот и проклет да съм, ако те пусна просто така да си отидеш, защото си решила да приключиш с мен.

— И двамата приключихме. Не те искам вече и просто аз първа го казах. А сега си махни ръцете от мен.

Пусна я, сякаш беше опарила дланите му. Имаше нещо нередно в гласа й, нещо подозрително.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо щях да го кажа?

— Ние не се стремим към едни и същи неща. До никъде няма да стигнем, а аз нямам намерение да продължавам, независимо какво изпитвам към теб.

— Какво изпитваш към мен?

— Уморих се от теб! — извика тя. — Уморих се от себе си, от нас. Писна ми и се уморих да си повтарям, че може да е достатъчно само да ми е приятно и забавно. Е, не е достатъчно. Изобщо не е и искам да си вървиш.

Кам усети как обзелият го гняв и страх се стопяват.

— Влюбена си в мен, нали?

Никога не беше виждал жена, която така бързо да избухне. И в този момент се зачуди защо му трябваше толкова време, за да проумее, че я обожава. Анна се завъртя, грабна някаква лампа и я захвърли.

Спаси се само благодарение на това, че успя да реагира навреме. Поставката профуча точно покрай главата му и се разби в стената.

— Нахален, самонадеян, студенокръвен кучи син! — Този път вдигна една ваза — нова, която си беше купила на връщане, за да си подобри настроението. Запрати и нея.

— Господи, Анна! — Изпълни се с възхищение и успя да улови вазата, преди да се е стоварила в лицето му. — Трябва много да си падаш по мен.

— Мразя те! — Трескаво се огледа за нещо друго, което да запрати по него, и издърпа една купа с плодове от кухненския плот. Първо заминаха плодовете. Ябълки. — Ненавиждам те! — Круши. — Презирам те! — Банани. — Не мога да повярвам, че съм ти позволила изобщо да ме докоснеш. — После купата. Но този път постъпи по-хитро — най-напред се престори, а след това силно я запрати по целта си.

Керамичният съд го улучи точно над ухото и пред очите му затанцуваха звезди.

— Добре, край на играта! — Хвърли се към нея и успя да я улови. Израненото му тяло трябваше да изтърпи нови ритници и удари, но въпреки това я завлече до дивана и я притисна под себе си. — Овладей се, преди да си ме убила.

— Искам да те убия! — изрече през стиснати зъби тя.

— Повярвай ми, картинката ми е ясна.

— Нищо не ти е ясно. — Заудря го и го накара да настръхне от възбуда и смях.

Почувствала и двете, тя се надигна и го ухапа силно.

— Ох! По дяволите! Добре, стига толкова! — Издърпа я и я преметна през рамо. — Багажът ти събран ли е още? Седнала да ми разправя, че имала среща. Това няма да стане! Разправя ми, че сме били приключили. Ама че глупост! — Занесе я в спалнята, видя чантата й на леглото, вдигна я.

— Какво правиш? Пусни ме. Пусни чантата.

— Няма да пусна и двете, докато не стигнем във Вегас.

— Вегас? Лас Вегас? — Заудря го с юмруци по гърба. — Никъде няма да ходя с теб, а още по-малко във Вегас.

— Точно там отиваме. Там човек най-бързо може да се ожени, а аз ужасно бързам.

— И как очакваш, по дяволите, да ме качиш в самолета, като крещя с пълно гърло? Само за пет минути и ще те пратя в затвора.

На края на силите си, Кам я пусна на входната врата и хвана ръцете й.

— Ще се оженим и с това ще се свърши.

— Можеш направо да… — Тялото й се отпусна и главата й клюмна. — Да се оженим? — най-после осъзна думите му тя. — Ти не искаш да се жениш.

— Можеш да си сигурна, че обмислям идеята, откакто ме цапардоса с купата. Така, ще се държиш ли сега вече разумно, или ще се наложи да те упоя?

— Моля те, пусни ме.

— Анна. — Притисна чело към нейното. — Не искай това от мен, защото не вярвам, че ще мога да живея без теб. Поеми риска, хвърли заровете. Ела с мен.

— Ядосан си и се чувстваш засегнат — неуверено отвърна тя. — И си мислиш, че като хукнем към Вегас, за да сключим някакъв безумен и евтин, прибързан брак, всичко ще се оправи.

Улови лицето й, този път нежно. В очите й блестяха сълзи и той разбра, че е готов да падне на колене пред нея.

— Не можеш да твърдиш, че не ме обичаш, защото няма да ти повярвам.

— О, обичам те, Кам, но ще го преживея. Има неща, на които държа. Трябва да бъда честна пред себе си и да си го призная. Ти разби сърцето ми.

— Знам. — Притисна устни върху челото й. — Знам, че е така. Бях късоглед. Бях егоист и глупак. И, по дяволите, бях уплашен! От мен, от теб, от всичко, което ставаше. Обърках всичко, а сега ти не искаш да ми дадеш още една възможност.

— Не е въпрос на възможност. Въпросът е да бъдем достатъчно честни, за да си признаем, че двамата искаме различни неща.

— Днес най-после разбрах какво искам аз. Кажи ми ти какво искаш.

— Искам дом.

Разполага с такъв за нея, помисли си той.

— Искам брак.

Не й ли беше предложил същото току-що?

— Искам деца.

— Колко?

Сълзите й пресъхнаха и тя го побутна.

— Това не е шега.

— Не се шегувам. Аз си мислех за две, но може и три. — Устните му потрепнаха, щом забеляза изписаното изумление на лицето й. — Ето, сега пък ти се плашиш, защото започваш да проумяваш, че съм напълно сериозен.

— Ти… ти ще се върнеш в Рим или някъде си, веднага щом ти се удаде възможност.

— Може да отидем в Рим, или някъде си, по време на медения ни месец. Но няма да вземаме хлапето. За това съм категоричен. Може и да реша да участвам в едно-две състезания, от време на време. Само колкото да си поддържам формата. Но основното ми занимание ще е строителството на лодки. Разбира се, така може да пусна коремче. Освен това ще се наложи да се примириш със съпруг, който действително мрази домакинската работа.

Искаше й се да притисне слепоочията си с пръсти, но той продължаваше да я държи за раменете.

— Не мога да мисля.

— Добре. Просто слушай — когато замина, ти остави празнота в мен, Анна. Не го признавах, но това беше факт. Огромна празнота. — Опря чело в нейното. — Знаеш ли какво правих днес? Работих по лодката. И се чувствах добре. Прибрах се у дома, в единствения дом, който съм имал, и ми беше добре. Имахме семеен съвет и решихме, че ще се борим със застрахователната компания и ще направим каквото трябва за баща ни. Между другото, говорих с него.

Не можеше да откъсне втренчения си поглед от него, макар че главата й се въртеше.

— Какво? С кого?

— С баща ми. Имах няколко разговора с него — по-точно три — след като умря. Изглежда добре.

Дъхът й пресекна.

— Кам…

— Да, да — потвърди с усмивка. — Имам нужда от психиатър. Можем да си поговорим по-късно за това — нямах намерение да се отклонявам. Разправях ти какво правих днес, нали така?

Анна кимна.

— Да.

— Добре, след събирането Фил пусна някаква умна забележка, така че го фраснах и двамата се сбихме малко. От това също се почувствах добре. После си поговорих със Сет за разни неща, за които трябваше да си поговорим преди, и го изслушах така, както трябваше да го изслушам преди, а след това просто си поседяхме малко. Беше ми добре, Анна, и го намирах за съвсем нормално.

Устните й се извиха.

— Радвам се.

— Има и още. Докато си седях там, разбрах, че точно това е мястото, където искам да бъда, където трябва да бъда. Само едно нещо липсваше и това беше ти. Така че дойдох да те открия и да те върна с мен. — Леко докосна с устни челото й. — Да те заведа у дома, Анна.

— Струва ми се, че искам да седна.

— Не, искам коленете ти да се подкосят, когато ти кажа, че те обичам. Готова ли си?

— О, господи!

— Много внимавах никога да не казвам на някоя жена, че я обичам — с изключение на майка ми. Но и на нея не го казвах достатъчно често. Дай ми възможност, Анна, и ще ти го казвам толкова често, колкото можеш да издържиш да го чуваш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Няма да се омъжа във Вегас.

— Не ми разваляй удоволствието. — Видя как устните й се извиват в усмивка, преди да я целуне. И вкусът й успокои всички рани на тялото и душата му. — Господи, как ми липсваше! Никога повече не си отивай.

— Вразумих те малко. — Прегърна го и се почувства по-добре. Намери го за съвсем нормално. — О, Кам, искам да го чуя, веднага!

— Обичам те. Струва ми се толкова прекрасно да те обичам. Не мога да повярвам, че пропилях толкова много време.

— Няма и три месеца — напомни му тя.

— Твърде много. Но ще наваксаме.

— Искам да ме отведеш у дома — прошепна тя. — След това.

Той се отдръпна и отметна глава.

— След кое? — И я накара да се разсмее, докато я вдигаше на ръце. Пристъпи внимателно. — Знаеш ли, не мога да разбера защо съм си мислил, че бракът ще бъде скучен.

— Нашият няма да бъде — целуна го. — Обещавам.