Нора Робъртс
Пристанище за мъже (19)

Осемнадесета глава

Анна не беше сигурна какво точно изпитва, докато наблюдаваше Кам да настройва очуканата китара „Гибсън“. Това беше една страна у него, за която не беше подозирала.

Изненада я и й стана приятно да види как тримата мъже с лекота подемат песента. Силни гласове, отбеляза, бързи и изкусни пръсти. Отново й демонстрираха здрави семейни връзки.

Несъмнено в живота им е имало много вечери като тази. Представяше си как тримата, малко по-млади, сливат гласовете си, а съпрузите, които им бяха дали музиката, и цел в живота, и семейство, седят и ги слушат.

С тази представа се качи да си ляга. В леглото на Кам.

Тъй като не забравяше, че в къщата има дете, Анна заключи вратата — в случай че Кам реши да се промъкне в стаята. И си каза, че няма да отключи, ако той дойде да почука. Независимо колко секси изглеждаше, докато вдъхваше живот на старата китара.

Повечето мелодии бяха стари ирландски балади и песни от кръчмите, които не беше чувала. Намираше ги тъжни и сърцераздирателни дори. Продължиха с някакъв рок и се усмихнаха самодоволно към Сет, когато той им предложи да изсвирят нещо от този век.

Бяха очарователни, помисли си Анна, докато се събличаше. Те самите никога не биха го възприели по този начин и сигурно щяха да останат ужасени, ако им го кажеше. Но тя го намираше за очарователно — четирима мъже — четирима братя — не по кръв, а по сърце. Личеше си какво разбирателство има помежду им и как бяха успели не просто да приемат момчето, а да го приобщят към тях.

Когато Сет подхвърли, че цигулките са за момичета и за лигльовци, Етан само се усмихна и засвири някакъв бърз и сложен мотив. А лаконичният му коментар „дай да видим как някой лигльо ще изсвири това“, предизвика свиване на раменете и усмивка от страна на Сет.

Когато Сет заспа, просто го оставиха изтегнат на килима, с кутрето, сложило глава на хълбока му като на възглавница — още един член на семейството в представите на Анна.

Облече нощницата си и взе четката за коса. В тази къща човек лесно може да се почувства част от семейството. Големи, обикновени стаи, поизносени мебели, шумна водопроводна инсталация. Забеляза няколко отпечатъка от женска ръка, които преди липсваха. Мебелите бяха излъскани и имаше ваза с пролетни цветя. Дарове от жената, която им чисти, предположи Анна, които вероятно остават напълно незабелязани от обитателите.

Ако къщата беше нейна, нямаше да прави големи промени, каза си и отново започна да мечтае, докато прокарваше четката през косите си. Може би ще поосвежи малко някои цветове, ще разхвърли тук-там възглавници. Определено ще се погрижи за градината. Беше прочела няколко книги за многогодишните растения — кои обичат слънце, кои предпочитат сянката. Има едно хубаво местенце, където дърветата са се надвесили над двора. Смяташе, че момини сълзи, перуники и кандилки ще виреят добре там и ще го направят по-интересно.

Няма ли да бъде прекрасно да не усеща как отлита съботната сутрин, докато копае земята и подрежда красиви лехи с цветя, обмисляйки как да съчетае цветовете?

И да ги наблюдава как поникват, растат и цъфтят.

Някакво движение отвън привлече погледа й в огледалото. Сърцето й се качи в гърлото, когато забеляза сянката зад тъмните стъкла. Прозорецът изскърца и тя се обърна бавно, хванала четката като оръжие.

Кам скочи в стаята.

— Привет! — С удоволствие я беше наблюдавал как реши косите си и остана разочарован, че спря. — Донесох ти нещо.

Протегна букетче диви теменужки, които тя направи опит да изгледа подозрително.

— И как стигна дотук?

— Покатерих се. — Пристъпи напред, а тя отстъпи.

— По какво се покатери?

— По стената. Някога можех да се катеря и спускам по улука, но тогава бях по-лек. — Приближи се още малко, тя се отдръпна.

— Много умно от твоя страна. Ами ако беше паднал?

Беше се катерил по голи скали в Монтана, Мексико и Франция, но се усмихна очарован от загрижеността й.

— Щеше ли да ти е мъчно за мен?

— Не мисля. — Понеже беше успял да се доближи до нея, тя протегна ръка и издърпа поувехналите цветя. — Благодаря за теменужките. Лека нощ!

Интересно, реши той. Тонът и изражението й бяха изпълнени с достойнство, въпреки факта, че стоеше пред него само по дълга бяла тениска. Поради някаква причина намираше обикновената и практична памучна дреха необяснимо секси. Изглежда, в крайна сметка, все пак ще му се удаде възможност да я съблазни.

— Не можах да заспя. — Протегна се и натисна ключа за осветлението, като остави само малката нощна лампа да грее с топъл и златист отблясък.

— Не си опитвал достатъчно — отвърна тя и отново светна лампата.

— Стори ми се, че са минали часове. — Вдигна ръка, за да прокара леко пръст по нейната. Кожата й изглеждаше мургава и златиста на фона на снежнобялата дреха. — Единственото, за което можех да мисля, беше ти. Красивата Анна — допълни той — с италианските очи.

Цялата настръхна от допира на едва-едва докосващия я пръст, който сега очертаваше лицето й. Сърцето й пърхаше мъчително. А може би това беше стомахът й.

— Кам, в къщата има дете.

— Което спи като заклано. — Пръстът му се спусна към гърлото и напипа бесния пулс на вената. — Хърка на килима във всекидневната.

— Трябваше да го занесеш в леглото.

— Защо?

— Защото… — Трябва да има някаква сериозна причина, но как би могла да мисли ясно, когато гранитеносивите му очи се взираха толкова съсредоточено, толкова настойчиво в лицето й? — Предварително си го замислил — изрече тихо.

— Не точно. Мислех, че ще се наложи да те уговарям да отидем на разходка в гората, след като къщата утихне. И тогава щях да те любя навън. — Взе ръката й, обърна я с дланта нагоре и притисна устни в средата. — Под светлината на звездите. Но ще вали.

— Ще вали? — Погледна към прозореца и видя пердето да се издува от свежия ветрец. В този миг ръцете му вече бяха около нея, тези изкусни ръце с широки длани, които милваха гърба й.

— А и те желая в леглото. В моето легло. — Наклони глава, за да обсипе с леки, хапещи целувчици извивката на брадичката, после точно под нея, където кожата бе мека и нежна. — Желая те, Анна. Денем и нощем.

— Утре — изрече тя.

— Тази нощ, утре. — И думичката „винаги“ изскочи в главата му в мига, в който устата му намери нейната.

Тя издаде тих звук, който би могъл да е и от отчаяние, докато той задълбочаваше целувката. Букетчето се изплъзна от пръстите й и красивите, дребни цветчета се посипаха по пода.

Беше я целувал така само веднъж преди това — с такава неописуема нежност, че разголваше напълно душата й. Ако можеше да произнесе думите, щеше да му признае любовта си. Но коленете й се бяха подкосили, а думите бяха нещо непостижимо.

Почти не я докосваше, докато устата му я изпиваше и опустошаваше.

— Този път няма да препускаме — чу се да шепне думите, но не беше сигурен дали говори на себе си или на нея. Единственото, което знаеше, е, че иска да бъде бавно, мъчително бавно, безкрайно бавно, така че да може да вкуси всеки миг, всяко движение, всеки стон — протегна се и угаси светлината. — Искам това местенце — прошепна и остави устните си отново да се плъзнат по нежната кожа точно под брадичката. — И това. — По дългата й шия, където уханието бе топло и потайно.

Когато Кам я пусна и издърпа ризата си през глава, Анна успя да си поеме дъх. Ще трябва да отстъпи и да му предложи в отплата поне малко от това, което той й даваше. Хвана се за него и се надигна на пръсти, докато очите и устните им застанаха на едно ниво.

Но той целуна слепоочията, челото и очите й, когато се притвориха.

— Обичам да те гледам — изрече тихо. Улови края на тениската й и я повдигна сантиметър по сантиметър. — Цялата. Дори когато не си до мен, в съзнанието си нося твоя образ.

Дрехата се свлече на пода и той продължи да се взира в Анна. После я вдигна на ръце. Усети я как трепери.

И разбра, че никога не е желал друга жена така, както желаеше Анна. Този път, след като я положи на леглото, той бе този, който се потопи безпаметно в целувката.

Не се налагаше да заповядва на ръцете си да бъдат нежни, да действат бавно. Не се налагаше да обуздава желанието да завладява грубо. Не и когато тя така тихо въздишаше под допира му, не и когато така леко се движеше под ръцете му, не и когато се отдаваше така пълно още преди да го е поискал.

Изследваше я с някаква своеобразна почуда, сякаш му е за пръв път. Първата жена, първото желание. Беше някак си ново — този копнеж да се сдържи. Да отпива, вместо да поглъща. Да се рее, вместо да препуска. Когато ръцете й се плъзнаха по него, кожата му пламна.

Никой от двамата не чу първите тихи капки на дъжда, нито тихите, жални стонове на вятъра.

Тя се издигна до кулминацията на една-единствена дълга и нажежена до бяло вълна. Отново се спусна обратно, шепнейки името му.

Удоволствието бе чисто, нежно като утринна роса, необятно като тъмно море. Усещаше го как се понася през нея, как се разраства, разпростира се и я извисява до още един величествен, стръмен връх, където съществуваше единствено той.

Притисна устни към шията, към рамото му, би искала да го просмуче в кожата си, ако знаеше как. Никой никога не я беше завладявал така цялостно. И когато улови лицето му в ръце, поднесе устните му към своите и изля цялото си същество в целувката, разбра, че той е за нея. Изцяло за нея.

Когато я изпълни, то бе само още една връзка. Тя се разтвори, прие го и се отдаде. Бавно се задвижиха заедно, стаили дъха си, впили погледи. Движеха се в синхронен ритъм, за да извлекат повече удоволствие.

То нарастваше, зашеметяващо и заслепяващо, така че устните й потрепнаха в мига, в който очите й се замъглиха.

— Целуни ме — помоли с последния си разтреперан дъх.

И устните им се срещнаха, сляха се, докато стремителната вълна ги поглъщаше.

Той не проговори, не посмя, когато ръцете й се отпуснаха безсилни на леглото. Чувстваше се така, сякаш се е строполил от висока скала и се е приземил рязко върху сърцето си. Сега сърцето му бе болезнено и оголено. И беше нейно.

Ако това е любов, тя го караше да умира от страх.

Но не би могъл да помръдне, не би могъл да я пусне. Беше толкова добре, толкова на място под него. Тялото му бе обезсилено, заситено, а съзнанието му почти празно. Съществуваше само сърцето му, което трепереше и пулсираше.

По-късно ще се тревожи за това.

Той мълчаливо я притегли по-близо до себе си и се остави дъждът да го унесе в сън.

 

 

Анна се събуди от блесналото в очите й слънце и с изумление установи, че се намира в прегръдките на Кам. Ръцете му я бяха обхванали здраво, а нейните бяха обвити около него. Краката им бяха преплетени, при което десният й крак беше заклещен около бедрото му като котва.

Дори не се замисли, че докато и двамата смятаха връзката си за несериозна, в съня си и двамата бяха на друго мнение.

Плъзна крак надолу с надежда да раздели вплетените им крайници, но той само помръдна и още по-здраво я притисна към себе си.

— Кам! — изрече го шепнешком, чувствайки се смешна и гузна, и след като не получи отговор, се размърда и заговори по-решително: — Камерън, събуди се!

Той изсумтя, сгуши се по-близо и промърмори нещо.

Анна въздъхна и след като реши, че няма избор, повдигна крака си, който беше притиснат между неговите, докато коляното й опря в чатала му. После бързо го побутна.

Това го принуди да отвори очи.

— Оу! Какво?

— Събуди се.

— Буден съм. — Очите му я гледаха неразбиращо. — Имаш ли нещо против да си преместиш… — След като натискът намаля, той изпусна задържания въздух. — Благодаря.

— Трябва да си вървиш — отново започна да шепне: — Не биваше да оставаш цяла нощ.

— Защо не? — отвърна й също шепнешком. — Това е моето легло.

— Знаеш какво имам предвид — изсъска тя. — Някой от братята ти всеки момент може да стане.

Напрегна се да повдигне глава и да види часовника на нощното шкафче отсреща.

— Минава седем. Етан е станал и вероятно вече е изпразнил първия кош с раци. А защо шепнем?

— Защото ти не трябваше да си тук.

— Аз тук си живея. — По устните му пробяга сънлива усмивка. — Дявол да го вземе, много си хубава, когато си притеснена. Струва ми се, че ще трябва да те обладая отново.

— Престани! — Едва не се изкиска, когато ръката му се промъкна, за да обхване едната й гърда. — Не сега.

— Сега сме в леглото голи. И ти си толкова мека и топла. — Зарови лице във врата й.

— Не започвай!

— Твърде късно. Вече съм на първата обиколка.

И действително, когато се размърда, тя разбра, че стартовият изстрел вече е прозвучал. Озова се в нея с едно-единствено леко движение и то бе толкова лесно, толкова естествено, толкова приятно, че можеше само да въздъхне.

— Без охкане — прошепна през смях в ухото й той. — Ще събудиш братята ми.

Анна сдържа смеха си, издърпа се и се претърколи, докато го възседна. Изглеждаше сънен, опасен и вълнуващ. Леко задъхана, опря ръце от двете страни на главата му. Наведе се и засмука долната му устна.

— Добре, умнико, да видим кой пръв ще изохка — и като се изви назад, започна ездата.

Впоследствие решиха, че резултатът е равен.

Накара го да се спусне през прозореца, което според него беше смешно. Но то я накара да се чувства недотам порочна. Къщата беше тиха, когато слезе долу облечена в удобен сивкавозелен памучен клин и спортна риза. Сет още спеше на килима. Фулиш стоеше на пост до него.

Щом я видя, кученцето скочи и жално заскимтя. Последва я в кухнята. Когато отвори задната врата, то се стрелна като куршум навън и се изпишка върху една напъпила азалия.

Птички пееха с пълни гърла. Роса искреше по тревата, а тревата се нуждаеше от косене. Над водата все още се стелеше лека мъгла, но бързо се стопяваше подобно на издухан цигарен дим и през нея можеше да види ситните диамантени отблясъци на слънчевите лъчи върху спокойната вода.

Въздухът беше свеж от нощния дъжд, а листата изглеждаха по-зелени и по-гъсти.

Въображението й нарисува приятна картина, която включваше димящо кафе и разходка до пристана. Тъкмо приготви кафето, Кам влезе през вратата откъм коридора.

Не се беше обръснал, забеляза Анна и установи, че леко наболата брада подхожда на представата й за ленива неделна утрин в провинцията. Кам изви вежда.

Тя извади две чаши от шкафа.

— Добро утро, Камерън.

— Добро утро, Анна. — Реши да се включи в играта и се приближи да я дари с целомъдрена целувка. — Как спа?

— Много добре, а ти?

— Като пън. — Нави кичур от косата й около пръста си. — Не ти ли беше прекалено тихо?

— Тихо?

— Градско момиче, селска тишина.

— О, не, приятно ми беше. Всъщност мисля, че никога не съм спала по-добре.

Двамата се усмихваха един на друг, когато Сет се появи в кухнята, търкайки очи.

— Имаме ли нещо за ядене?

Кам не отделяше поглед от Анна.

— Филип предложи да направи палачинки. Върви го събуди.

— Палачинки? Страхотно. — Хукна навън, шляпайки с боси крака по дъските.

— На Филип няма да му хареса тази работа — подхвърли Анна.

— Той сам предложи.

— Мога и аз да ги направя.

— Ти приготви вечерята. Тук се редуваме, за да избегнем хаоса и проливането на кръв. — Над главите им се чу силен и сърдит грохот, който накара Кам да се усмихне. — Защо не си налеем кафето и не се отстраним от полесражението?

— И аз си мислех същото.

Той грабна и една въдица.

— Дръж това. — Претърсването в хладилника го възнагради с малко парче от любимото сирене „Бри“ на Филип.

— Смятах, че ще ядем палачинки.

— Ще ядем. Това е стръв. — Пъхна сиренето в джоба на панталона и взе кафето си.

— Използваш „Бри“ за стръв?

— Използваш каквото имаш под ръка. Ако някоя риба ще кълве, тя ще кълве на каквото и да е. — Подаде й чашата. — Да видим какво ще можем да хванем.

— Не знам как се лови риба — заяви тя, докато излизаха.

— Нищо особено. Потапяш някой червей — а в случая, малко деликатесно сирене — и гледаш какво ще стане.

— Тогава защо хората го правят с разните му там скъпи, сложни приспособления и причудливи шапки?

— Само за показ. Тук не става дума за някакъв скучен риболов на муха. Ние просто ще хвърлим по една въдица. Ако не успеем да извадим две-три котки, докато Филип сложи палачинките на масата, значи наистина съм загубил тренинг.

— Котки?! — ужаси се тя. — Нали не използвате котки за стръв?

Примигна насреща й, видя, че е напълно сериозна, после избухна в смях.

— Разбира се, че използваме. Хващаме ги за опашките, одираме ги и ги закачаме. — Съжали се над нея, само защото я видя как пребледня като мъртвец. Но това не го възпря да се разсмее отново. — Морски котки, скъпа. Ще измъкнем няколко морски котки преди закуска.

— Много забавно! — промърмори тя и отново тръгна напред. — Морските котки са ужасно грозни. Виждала съм ги на картинка.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че никога не си яла морска котка?

— И защо пък трябва да съм? — Седна леко намусена в края на пристана, със спуснати над водата крака и взе чашата си.

— Ако ги изпържиш пресни и ги изпържиш както трябва, няма нищо по-вкусно. Пусни вътре някоя и друга царевична питка, едно-две парченца сладък корен и си осигуряваш истинско угощение.

Анна го изгледа крадешком, докато сядаше до нея и слагаше сиренето на кукичката си. Беше небръснат, косата му беше разрошена, а краката му бяха боси.

— Пържена морска котка и царевични питки? И това го чувам от Камерън Куин, мъжът, който препуска по вода и суша през цяла Европа. Струва ми се, че твоето малко сладкишче от Рим няма да те познае.

Той се намръщи и хвърли въдицата във водата.

— Нали няма пак да започваме с това?

— Няма. — Засмя се и се наведе да го целуне по бузата. — Самата аз почти не мога да те позная. Но доста ми харесваш.

Кам й подаде въдицата.

— И ти не изглеждаш точно като сериозната и делова държавна служителка тази сутрин, госпожице Спинели.

— В неделя не съм на работа. Какво да правя, ако хвана риба?

— Изтегли я.

— Как?

— Ще му мислим, като стане. — Приведе се напред да издърпа коша за раци, завързан на съседния кол. Двойката сърдити кривокрачковци вътре го накара да се усмихне. — Поне няма да умрем от глад довечера.

Размаханите щипци принудиха Анна леко да повдигне крака над водата. Но й беше приятно да седи тук, да отпива от кафето и да наблюдава раждането на утрото. Когато край тях доплува патица с шестте си пухкави рожби, реакцията й според Кам беше на типично градско момиче.

— О, виж! Виж, малки патенца! Не са ли сладички?

— Почти всяка година си имаме гнездо, ей там в заливчето до горичката. — И понеже очите й гледаха така замечтано, не можа да се въздържи. — Добър лов пада през зимата.

— Лов на какво? — промърмори очарована, искаше й се да хване някое от тези пухкави патенца в ръка. После очите й се ококориха ужасени. — Стреляте по малките патенца?

— Е, тогава вече са по-големички. — Никога не беше отстрелвал патица или каквото и да е през живота си. — Можеш да си седнеш тук и да свалиш две-три преди закуска.

— Би трябвало да се срамуваш.

— Градското ти възпитание се проявява.

— Бих казала, че става дума за хуманност. Ако бяха мои патици, никога не бих стреляла по тях. — Мимолетната му усмивка я накара да присвие очи. — Само се опитваш да ме ядосаш.

— Успях. Изглеждаш толкова сладка, когато си възмутена от нещо. — Целуна я по бузата, за да я умилостиви. — Майка ми имаше прекалено меко сърце, за да ни разреши да ловуваме. Риболовът не я притесняваше. Казваше, че борбата е напълно равностойна. И мразеше оръжието.

— Каква беше тя?

— Беше… уравновесена и търпелива — реши той. — Бързо кипваше, но и бързо й минаваше. Обичаше работата си, обичаше децата. Имаше си много слаби места. Плачеше на филми и на книги и дори не можеше да гледа, когато чистехме риба. Но когато имаше някакви неприятности, беше като скала. — Несъзнателно беше хванал ръката на Анна. — Когато пристигнах, бях бит доста зле. Тя се погрижи за мен. Мислех си, че ще духна, веднага щом успея да се изправя на крака. Повтарях си, че тия двамата са абсолютни тъпанари. Можех да ги обера и да изчезна, когато си поискам. Отивах в Мексико.

— Но не се махна — тихо вметна Анна.

— Влюбих се в нея. Беше в деня, в който се върнах след първото си плаване с лодката на татко. Този свят се беше отворил за мен. Бях малко уплашен, но така си беше. Той се прибра да проверява някакви писмени работи, струва ми се. Аз вдигах врява, задето трябва да нося спасителната жилетка. Тя ме хвана за ръка и ме издърпа във водата. Каза, че е по-добре да се науча да плувам. И ме научи. Влюбих се в нея на около десетина метра от този пристан. И никой повече не можеше да ме откъсне от нея.

Развълнувана, Анна вдигна преплетените им ръце към бузата си.

— Иска ми се да можех да се запозная с нея. Да се запозная и с двамата.

Кам се размърда, внезапно осъзнал, че й е разказал нещо, което не беше споделял с никого. Спомни си също и как бе седял тук предишната вечер, разговаряйки с баща си.

— Вярваш ли, че хората се завръщат?

— Откъде?

— Нали знаеш, призраци, духове, зоната на здрача?

— Не го отричам — отвърна след малко. — Когато майка ми умря, имаше моменти, в които усещах парфюма й. Просто ей така, от нищото, от въздуха усещах този мирис, който беше толкова… като нея. Може да е бил истински, може да е било плод на въображението ми, но ми помагаше. Предполагам, че това е важното.

— Да, но…

— А! — Едва не изпусна въдицата, когато усети подръпването. — Там има нещо! Хвани я!

— Ъ-ъ. Ти я хвани. — Реши, че прекъсването дойде тъкмо навреме. Още минута и можеше да се прояви като пълен глупак и да й каже всичко. Протегна се, за да закрепи въдицата. — Навий малко, после я остави да се отпусне. Точно така! Не, не дърпай рязко, бавно и постепенно.

— Струва ми се, че е голяма. — Сърцето й туптеше в ушите. — Наистина е голяма.

— Винаги е така. Вече я хвана, сега продължавай само да навиваш. — Стана да вземе серкмето, което винаги висеше закачено на края на пристана. — Издърпай я нагоре, нагоре и навън.

Анна се отдръпна назад, притворила очи. После ги ококори, когато рибата изскочи над водата, като проблясваше и се мяташе на слънчевата светлина.

— О, господи!

— Само не изпускай въдицата, за бога! — През смях Кам я улови за рамото, преди да е цопнала във водата.

Протегна се напред и подхвана с мрежата пляскащата морска котка.

— Хубаво парче.

— Какво да правя? Какво да правя сега?

Кам откачи рибата от кукичката, след което, за неин ужас, й подаде тежкото серкме.

— Дръж го.

— Не ме оставяй с това нещо. — Хвърли му поглед и видя мустаци и рибешки очи. — Кам, върни се и вземи това грозно нещо.

Той остави широкото ведро, което току-що бе напълнил с вода, върху дъсчената платформа, пое мрежата и пусна рибата вътре.

— Гражданка!

— Може би — въздъхна с облекчение тя. После надникна във ведрото. — Уф! Хвърли я обратно. Отвратителна е!

— За нищо на света. Има поне кило и половина.

След като тя отказа да хване втори път въдицата, той пожертва остатъка от сиренето на брат си и се настани сам да хване останалата част от вечерята.

 

 

Реакцията на Сет промени отношението й. Да впечатли малко момче с улова на безспорно грозна и най-вероятно лакома риба, беше ново усещане. Докато пътуваше с Кам към работилницата за лодки, Анна реши, че една от следващите й цели ще бъде да прочете нещо за риболова.

— Мисля, че с подходяща стръв бих могла да хвана нещо далеч по-привлекателно от морска котка.

— Искаш ли следващия уикенд да излезем да изкопаем някой и друг земен червей.

Тя леко смъкна надолу слънчевите си очила.

— Толкова гадни ли са, колкото изглеждат?

— Позна.

— Не мисля. Струва ми се, че ще предпочета да ползвам онези красиви перца и разните там джаджи. — Отново му хвърли бърз поглед. — Е, ти знаеш ли тайната рецепта за палачинки на баща ти?

— Не. Не ми я довери. Твърде бързо разбра, че съм пълна катастрофа в кухнята.

— Какъв вид подкуп би подействал най-добре пред Филип?

— Не можеш да му я измъкнеш дори и с вратовръзка „Хермес“. Предава се само в семейство Куин.

Ще се погрижи за това, реши тя и забарабани с пръсти по коляното си.

Спряха на празното място до старата тухлена сграда. Не беше сигурна каква реакция очаква той от нея. Не забелязваше големи промени. Боклукът беше махнат, счупените прозорци — подменени, но сградата изглеждаше все така овехтяла и пуста.

— Почистили сте. — Това й се стори безопасно решение и изглежда го удовлетвори, докато слизаха от колата.

— Докът ще има нужда от малко работа — подхвърли той. — Филип би трябвало да се справи. — Извади връзка ключове, лъскави също като новата брава на входната врата. — Ще ни трябва табела — проговори почти на себе си, докато отключваше.

Когато отвори вратата, Анна усети миризма на дървени стърготини, мухъл и застояло кафе. Но учтивата усмивка, изобразена на лицето й, стана по-искрена, когато пристъпи вътре.

Кам включи осветлението и тя примигна. Голите крушки грееха ярко от тавана, закачени по гредите. Подновеният под беше преметен. Бяха иззидани нови стени, които разделяха помещението. Стъпалата бяха подменени. Галерията под тавана изглеждаше все така опасна.

Видя макари и ключове, огромни електрически инструменти със страшни зъби, метален шкаф с множество чекмеджета, които предполагаше, че съдържат най-невероятни сечива. Нови стоманени ключалки проблясваха на широката порта към дока.

— Прекрасно е, Кам! Бързо действаш.

— Скоростта е моята професия — каза го на шега, но му беше приятно да види, че е възхитена.

— Сигурно сте работили като волове, за да свършите толкова много работа. — Макар че искаше да види всичко, огромната платформа в средата на помещението я привличаше най-силно. Върху нея с дебел молив или въглен бяха разчертани прави и криви линии под различни ъгли. — Нищо не разбирам. — Запленена, тя я заобиколи. — Това лодка ли би трябвало да бъде?

— Това е лодка. Лодката. Начертаваш корпуса в пълен размер, огънатия участък, напречните секции. После ги уточняваш, като нахвърляш няколко надлъжни контура — например отклонението. Част от ватерлиниите.

Докато говореше, се озова на колене върху платформата, за да й покаже.

Тя не разбираше техническите подробности, които й описваше. Разбираше него. Може би той още не го проумяваше, но вече беше влюбен в това място и в работата, която щеше да върши тук.

— Трябва да добавим извивката на носа и диагоналите. Може да решим да използваме още веднъж същия модел, а това е единственият начин да се възпроизведе с голяма точност. Това е дяволски добър проект. Ще искам да добавя структурните детайли в пълен размер. Колкото по-подробен е, толкова по-добре. — Погледна нагоре към нея и я видя да се усмихва. — Извинявай. Нямаш представа за какво говоря.

— Смятам, че е прекрасно. Сериозно го казвам. Тук правите не само лодки.

Леко смутен, той се изправи на крака.

— Договорихме се да строим лодки. — Скочи сковано от платформата. — Ела да погледнеш тези. — Хвана я за ръка и я поведе към отсрещната стена. Вече имаше две поставени в рамка рисунки: една на любимия скипджак на Етан и друга на лодката, която предстоеше да се строи. — Сет ги направи — с гордост изрече Кам. — Той е единственият сред нас, който наистина може да рисува. Филип се справя, но детето е направо талант. Сега ще нарисува работната лодка на Етан, а след това — едномачтовия платноход. Трябва да поръчам някоя и друга снимка на две лодки, по които съм работил, така че да може да ги прерисува. Ще закачим всичките тук и ще добавяме рисунки на другите, които ще направим. Нещо като галерия. Запазена марка.

В очите й имаше сълзи, докато се извръщаше и обвиваше ръце около него. Силната й прегръдка го изненада.

— Не само лодки — изрече задавено и се отдръпна, за да улови лицето му в длани. — Прекрасно е — повтори отново и впи устни в неговите.

Целувката го издигна високо, повали го обратно, разтърси го. Всичко за нея, за тях се завъртя вихрено в сърцето му. Безброй въпроси зажужаха като пчели в главата му. И почти успя да съзре отговора, единствения отговор.

Изрече името й, после неуверено я отдръпна от себе си.

— Анна — повтори отново. — Почакай малко.

Преди да успее да осъзнае отговора, преди отново да усети твърда почва под краката си, вратата се отвори със скърцане и пропусна слънчевата светлина.

— Простете, приятели — любезно подвикна Макензи, — видях колата отвън.