Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (9)

ГЛАВА VII
ЕДИН ЕМИР ПРИ ВАРВАРИТЕ

През юни 1137 година Зинки пристига с внушителни обсадни машини и се разполага на лагер в лозята край Хомс, главен град на Средна Сирия, който традиционно си оспорват алепчани и дамаскчани. По това време градът е в ръцете именно на последните, а негов управител е не друг, а самият стар Унар. Като вижда строените от противника катапулти и други стенобитни оръдия, Моинуддин Унар разбира, че няма да може дълго да се съпротивлява. Той намира начин да съобщи на франджите, че възнамерява да капитулира. Рицарите от Триполи, нямащи ни най-малко намерение да гледат как Зинки се настанява на два дни път от града им, се вдигат на крак. Хитростта на Унар постига напълно целта си — страхувайки се да не попадне между два огъня, атабекът сключва набързо примирие със стария си неприятел и се обръща срещу франджите, решен да обсади най-силната им крепост в областта, Баарин. Разтревожени, рицарите от Триполи повикват на помощ крал Фулк и той долита с армията си. И именно под стените на Баарин, в терасовидно обработената долина се разразява първата важна битка между Зинки и франджите. Учудващо като се има предвид, че атабекът владее Алеп в продължение на повече от девет години!

Битката ще бъде кратка, но решителна. За няколко часа западните рицари, изнурени от дългия и бърз преход, са смазани и разбити от числено превъзхождащия ги враг. Единствено кралят и няколко души от свитата му успяват да се укрият в крепостта. Фулк има време само да изпрати пратеник в Ерусалим, за да дойдат да го освободят, след което, разказва Ибн ал-Атир, Зинки отряза всички съобщения и не позволи на нито една вест да премине, така че обсадените вече не знаеха какво става в страната им — толкова строг бе контролът по пътищата.

Подобна блокада би била безрезултатна спрямо арабите, които използват от векове пощенски гълъби за връзка от един град до друг. Всяка тръгнала на война армия взимала със себе си гълъби от различни мюсюлмански градове и крепости. Те били така дресирани, че винаги да се връщат в първоначалното си гнездо. Така че било достатъчно да се обвие съобщение около едно от крачетата им, за да литнат и разнесат по-бързо и от най-бързия кон вестта за победа, поражение или владетелска смърт, да поискат помощ или да окуражат защитниците на някой обсаден гарнизон. Колкото по-организирана става арабската съпротива срещу франджите, толкова по-редовни са пощенските съобщения с гълъби между Дамаск, Кайро, Алеп и други градове като държавата отделя дори заплати за хората, които отглеждат и дресират птиците.

Впрочем именно при престоя си на Изток франджите се запознават с отглеждането на гълъби, което по-късно ще стане изключително модно в родината им. Но по време на обсадата на Баарин те все още не знаят нищо за подобен начин на комуникация, от което се възползва Зинки. Атабе-кът засилва натиска си върху обсадените и след горчиви преговори им предлага изгодни условия за капитулация — да предадат крепостта и да заплатят петдесет хиляди динара. В замяна на това той се съгласява да ги остави мирно да си тръгнат. Фулк и хората му капитулират, след което побягват презглава, доволни, че са се измъкнали толкова евтино. Малко след като напуснаха Баарин, те срещнаха големите подкрепления, които им идваха на помощ, и се разкаяха, макар и късно, че са се предали. А това стана възможно, отбелязва Ибн ал-Атир, именно защото франджите бяха напълно отрязани от външния свят.

Зинки е предоволен, че случаят е разрешен в негова полза, още повече, че до него достигат особено тревожни новини. Византийският император Йоан Комнин, наследил през 1118 година баща си Алексий, е на път за Северна Сирия начело на десетки хиляди войници. Веднага щом Фулк се отдалечава, атабекът яхва коня си и препуска към Алеп. Любима мишена на румите в миналото, градът кипи. В очакване на нападение жителите започват да изпразват рововете около града, където в мирно време имат лошия навик да изхвърлят сметта си. Но скоро пратеници на василевса идват да успокоят Зинки: целта им не е Алеп, а Антиохия, франкският град, за който румите никога не са спирали да претендират. Атабекът скоро научава — не без удовлетворение — че градът вече е обсаден и обстрелван с катапулти. Като оставя християните да разрешат сами споровете си, Зинки потегля да обсади Хомс, където Унар продължава да му се опълчва.

Но руми и франджи успяват да се сдобрят по-бързо от очакванията. За да успокоят василевса, западните рицари обещават да му върнат Антиохия, а Йоан Комнин се задължава да им предостави в замяна няколко мюсюлмански града в Сирия. Това отприщва нова завоевателна война през март 1138 година. Заместници на императора са двама франкски вождове: новият едески граф Жоселин II и един рицар на име Раймонд, който току-що е поел княжество Антиохия след женитбата си с осемгодишната Констанс, дъщеря на Боемунд II и Аликс.

През април съюзниците предприемат обсадата на Шай-зар, като използват осемнадесет катапулта и стенобитни машини. Старият емир Султан Ибн Мункиз, управител на града още отпреди началото на франкското нашествие, изглежда въобще не е в състояние да се противопостави на обединените сили на руми и франджи. Според Ибн ал-Атир, съюзниците са избрали за своя мишена Шайзар, защото смятаха, че Зинки няма да се втурне да защитава ревностно град, който не му принадлежи. Но това значи, че зле го познават. Турчинът организира и лично ръководи съпротивата. Повече от когато и да било битката за Шайзар му предоставя случай да разгърне удивителните си качества на държавник.

За няколко седмици той разтърсва целия Изток. След като изпраща пратеници в Анадола, които успяват да убедят наследниците на Данишменд да нападнат византийската територия, той провожда бунтари в Багдад, които организират там буна, подобна на предизвиканата от Ибн ал-Хашаб през 1111 година, и принуждават по този начин Масуд да изпрати войски към Шайзар. На всички емири в Сирия и Джезира той пише и нарежда, без да пести заплахите си, да съберат всичките си сили, за да отблъснат новото нашествие. Армията на самия атабек, доста по-малобройна от тази на противника, се отказва да атакува фронтално и предприема тактиката на тормоз. Междувременно Зинки разменя дейна кореспонденция с василевса и франкските вождове. Той „съобщава“ на императора — впрочем това е точно така — че съюзниците му се страхуват от него и очакват с нетърпение той да напусне Сирия. На франджите — по-точно на Жоселин Едески и Раймонд Антиохийски — той изпраща послания. Не разбирате ли, казва им той, че ако румите превземат една единствена крепост в Сирия, скоро ще владеят всички ваши градове? Всред обикновените византийски и франкски бойци внедрява множество агенти, повечето от които сирийски християни, чиято задача е да разпространяват деморализиращи слухове за приближаването на внушителни военни подкрепления, идващи от Персия, Ирак и Анадола.

Тази пропаганда дава своите плодове, особено сред франджите. Докато василевса, на глава с позлатен шлем, ръководи лично стрелбата на катапултите, сеньорите на Едеса и Антиохия, седнали под една шатра, играят непрекъснато на зарове. Известната още във фараонски Египет игра през XII век е еднакво популярна както на Изток, така и на Запад. Арабите я наричат „аз-зар“, дума, която франджите възприемат, за да обозначат вече не самата игра, а късмета, „случая“.

Играта на зарове на франкските князе отчайва василевса Йоан Комнин. Обезкуражен от липсата на желание у съюзниците си и разтревожен от настойчивите слухове за пристигането на внушителна военна подкрепа за мюсюлманите — всъщност подобна подкрепа въобще не тръгва от Багдад — той вдига обсадата на Шайзар и на 21 май 1138 година поема обратно за Антиохия. Там влиза на кон, следван пеш от Раймонд и Жоселин, към които се отнася като към свои коняри.

За Зинки това е огромна победа. В арабския свят, където съюзът между руми и франджи е предизвикал силна тревога, от сега нататък атабекът се явява като спасител. Разбира се, той решава да използва авторитета си и да реши без отлагане някои въпроси, които му тежат на сърцето — на първо място проблема с Хомс. В края на май, когато битката за Шайзар е едва приключила, Зинки сключва прелюбопитен договор с Дамаск — той ще се ожени за княгиня Зумруд и ще получи Хомс като зестра. Детеубийцата пристига със свита три месеца по-късно пред стените на Хомс, за да се събере тържествено с новия си съпруг. На церемонията присъстват представители на султана, на халифа на Багдад и на този на Кайро, както и посланици на румския император, който, извлякъл поука от несполуките си, вече е решил да поддържа най-приятелски отношения със Зинки.

Господар на Мосул, Алеп и цяла Средна Сирия, атабекът си поставя за цел да завземе Дамаск с помощта на новата си жена. Надява се, че тя ще успее да убеди сина си Махмуд да му предаде столицата без бой. Княгинята се колебае, отлага. Като не може да разчита на нея, Зинки в края на краищата я изоставя. Но през юли 1139 година, когато се намира в Харан, той получава тревожно послание от Зумруд. Тя му съобщава, че Махмуд е бил намушкан с кама в леглото от трима свои роби. Княгинята настойчиво моли съпруга си незабавно да тръгне за Дамаск, да превземе града и да накаже убийците на сина й. Атабекът веднага потегля на път. Сълзите на жена му го оставят напълно безразличен, но той смята, че би могъл да се възползва от отстраняването на Махмуд, за да осъществи най-накрая обединението на Сирия под свое ръководство.

Но това са сметки без вечния Унар, върнал се в Дамаск след отстъпването на Хомс и лично поел в ръце градските дела след смъртта на Махмуд. В очакване на нападение от страна на Зинки, Моинуддин изготвя незабавно таен план за съпротива. За момента не бърза да го прилага и подготвя отбраната.

Впрочем Зинки не тръгва направо срещу бленувания град. Първо напада древния римски град Баалбек, единственото селище с известно значение, държано все още от дамаскчани. Намерението му е едновременно да обкръжи сирийската столица и да деморализира бранителите й. През август той издига четиринадесет катапулта около Баалбек и обстрелва града без почивка с надеждата да го превземе за няколко дни и да започне обсадата на Дамаск преди края на лятото. Баалбек капитулира без проблеми, но цитаделата, строена с камъни от древния храм на финикийския бог Ваал, се съпротивлява в продължение на цели два месеца. Зинки е до такава степен вбесен, че когато гарнизонът се предава в края на октомври след като е получил уверения, че животът на всички ще бъде пощаден, той заповядва да бъдат разпънати на кръст тридесет и седемте защитници, а комендантът да бъде одран жив на площада. Този зверски акт, предназначен да убеди дамаскчани, че всеки опит за съпротива би довел до самоубийство, предизвиква обратния ефект. Здраво сплотено около Унар, населението на сирийската столица е повече от всякога решено да се бие докрай. Във всеки случай зимата приближава и Зинки не би могъл да атакува преди пролетта. Унар ще използва тези няколко месеца отсрочка, за да изкусури тайния си план.

През април 1140 година, когато атабекът засилва натиска си и се приготвя за голямото нападение, Унар избира момента за осъществяване на плана си: да поиска от армията на франджите, предвождана от крал Фулк, да се притече с цялата си сила на помощ на Дамаск. Не става въпрос за конкретно военно действие, а за прилагането на действителен съюзнически договор, който ще продължи да действа дори след смъртта на Зинки.

Още през 1138 година Унар изпраща в Ерусалим своя приятел, летописеца Усама Ибн Мункиз, за да проучи възможността за франко-дамаско сътрудничество срещу господаря на Алеп. Усама, приет както подобава, постига принципно споразумение. Следват нови посланичества и в началото на 1140 година хронистът тръгва за свещения град с конкретни предложения: франкската армия ще принуди Зинки да се отдалечи от Дамаск; силите на двете държави ще се обединят в случай на нова опасност; Моинуддин ще заплати двадесет хиляди динара за военните действия; ще бъде организиран общ военен поход под предводителството на Унар за превземане на крепостта Баниас, владяна от известно време от васал на Зинки, и предаването й на ерусалимския крал. Като доказателство за добрите си намерения дамаскчани ще предадат на франджите заложници, избрани измежду най-знатните семейства в града.

На практика това означава живот под франкски протекторат, но населението на сирийската столица се примирява. Изплашено от зверските методи на атабека, то единодушно одобрява договора, сключен от Унар, чиято политика се оказва неизменно ефикасна. Като се страхува да не бъде обкръжен, Зинки се оттегля в Баалбек, поверява града на един сигурен човек, Аюб, и тръгва заедно с армията си на север, но обещава на бащата на Саладин скоро да се върне и да отмъсти за претърпяното поражение. След заминаването на атабека Унар превзема Баниас и предава града на франджите съгласно съюзническия договор. След това прави официално посещение в Ерусалимското кралство.

Придружава го Усама, станал в известен смисъл големият специалист в Дамаск по франкските въпроси. За наше щастие емирът летописец не се ограничава само с дипломатическите преговори. Този любознателен дух и проницателен наблюдател ще ни остави незабравимо свидетелство за нравите и всекидневния живот от времето на франджите:

Когато отивах в Ерусалим, имах навика да се отбивам в джамията ал-Акса, където се бяха настанили моите приятели тамплиерите. От едната страна имаше малък кът за молитва, превърнат от франджите в параклис. Тамплиерите ми отстъпваха това място за моите молитви. Един ден влязох, изрекох „Аллаху акбар!“ и тъкмо се готвех да започна молитвата, когато един франдж се втурна насреща ми, сграбчи ме и изви лицето ми на изток с думите: „Така се молят хората!“ Веднага дотичаха тамплиери и го отдръпнаха от мен. Отдадох се на молитвата си, но този човек, възползвайки се от момент невнимание, отново се нахвърли върху мен и изви лицето ми на изток като повтори: „Така се молят хората!“ Отново дотичаха тамплиери, отдръпнаха го и ми се извиниха с думите: „Чужденец е. Току-що пристига от страната на франджите и никога не е виждал някой да се моли, без да се обърне на изток“. Отговорих, че съм свършил молитвата си и излязох поразен от държането на онзи демон, който се бе ядосал до такава степен, виждайки ме да се моля по посока на Мека.

Ако емир Усама не се колебае да назове тамплиерите „свои приятели“, то е защото смята, че варварските им обичаи са се шлифовали при допира им с Изтока. Измежду франджите, обяснява той, има такива, които са се установили сред нас и които са възприели обществото на мюсюлманите. Те са доста над онези, които току-що пристигат във владените от тях територии. За него случилото се в джамията ал-Акса е „пример за недодялаността на франджите“. Той цитира и други подобни случки, на които е станал свидетел по време на честите си посещения в Ерусалимското кралство:

Един ден се намирах в Тивериада, където франджите празнуваха някакъв свой празник. Рицарите бяха излезли вън от града, за да помятат копия. Водеха със себе си две немощни старици, които поставиха в единия край на хиподрума; в другия край имаше прасе, окачено на една скала. Рицарите организираха надбягване между двете старици. Всяка от тях вървеше напред, заобиколена от конници, които й препречваха пътя. На всяка крачка стариците падаха и ставаха всред неописуемия смях на зрителите. Накрая една от жените, пристигнала първа, сграбчи прасето като награда за своята победа.

Един изтънчен и образован емир като Усама не може да оцени подобни дебелашки шеги. Но снизходителната му усмивка се превръща в гримаса на отвращение, когато наблюдава как франджите раздават правосъдие:

В Наблус, разказва той, имах възможността да присъствам на едно прелюбопитно зрелище. Двама души трябваше да водят необичаен бой. Причината бе следната: мюсюлмански разбойници бяха завзели едно от близките села и един от селяните беше набеден, че им е помогнал. Той бе избягал, но скоро се върнал, защото крал Фулк наредил да затворят децата му. „Бъди справедлив към мен, помолил го селянинът, и ми позволи да премеря сили с онзи, който ме набеди“. Тогава кралят казал на сеньора, на който било дадено селото: „Докарай противника“. Сеньорът избрал един ковач, който работел в селото, и му казал: „Ти ще идеш да се биеш на двубой“. Владетелят на селото не искал в никакъв случай някой от селяните му да загине от страх да не пострада селскостопанската работа. Аз видях този ковач. Той беше млад, силен мъж, но имаше навика като върви или седи все да иска нещо за пиене. Що се отнася до обвинения, то той беше един храбър старец, който щракаше с пръсти в знак на предизвикателство. Виконтът, управител на Наблус, се приближи, даде на всеки по копие и щит и нареди в кръг около тях зрителите. Боят започна, продължава Усама. Старецът притискаше ковача назад, отблъскваше го към тълпата и се връщаше обратно в средата на арената. Последваха толкова яростни удари, че съперниците заприличаха на общ кървав стълб. Боят продължи, въпреки призивите на виконта, който искаше да приближи развръзката. „По-бързо!“, им подвикваше той. Накрая старецът бе изтощен, а ковачът се възползва от опита си в работата с чук и му нанесе такъв удар, че го преобърна и накара да изпусне копието. След това се наведе над него и се опита да забие пръсти в очите му, но не успя заради кръвта, която шуртеше. Тогава ковачът стана и довърши противника си с копието. Веднага завързаха трупа с въже през шията и го завлякоха до бесилката, където го обесиха. Съдете от този пример какво е правосъдието у франджите!

Нищо по-естествено от възмущението на емира, защото през XII век правосъдието е сериозно нещо за арабите. Съдиите — кадии — са високоуважавани личности, които, преди да произнесат присъдата си, са задължени да следват строга процедура, установена от Корана: обвинителна реч, защитна реч, свидетелски показания. „Божият съд“, към който западните пришълци прибягват така често, им се струва мрачен фарс. Описаният от хрониста двубой е само една от формите на ордалия. Изпитването с огън е друга такава. Съществува и мъчение с вода, както с ужас открива Усама:

Бяха поставили голяма бъчва, пълна с вода. Заподозреният младеж бе вързан, провесен през ключиците на едно въже и спуснат в бъчвата. Ако е невинен, говореха те, ще потъне във водата и ще го извадим с помощта на въжето. Ако е виновен, ще му бъде невъзможно да потъне. Щом го хвърлиха в бъчвата, нещастникът започна да се мъчи да стигне дъното, но не успя и трябваше да се подчини на жестокия им закон, Господ да ги прокълне! Тогава допряха до очите му нажежени сребърни клещи и го ослепиха.

Мнението на сирийския емир за „варварите“ не се променя, дори когато говори за знанията им. През XII век франджите са силно изостанали от арабите във всички области на науката и техниката. Но изостаналостта между развития Изток и примитивния Запад е най-голяма в областта на медицината. Усама наблюдава разликата:

Един ден, разказва той, франкският управител на Му-нейтра, в Ливанската планина, писа на чичо ми Султан, емир на Шайзар, с молба да му бъде изпратен лекар, който да се занимае с няколко спешни случая. Чичо ми избра един лекар християнин на име Табет. Той отсъства само няколко дни, след това се върна при нас. Всички бяхме крайно любопитни да разберем как е успял толкова бързо да излекува болните и го засипахме с въпроси. Табет отговори: „Доведоха при мен един рицар с абсцес на крака и жена, жертва на изтощение. Сложих мушама на рицаря; туморът се отвори и състоянието се подобри. На жената предписах диета, която да съживи духа й. Но тогава дойде един франкски лекар и каза: «Този човек не знае как да ги лекува!» И като се обърна към рицаря го попита: «Какво предпочиташ — да живееш с един крак или да умреш с два?» Пациентът отговори, че предпочита да живее с един крак и лекарят нареди: «Доведете ми някой рицар здравеняк с добре наострена секира». Видях скоро да идва рицар със секира, Франкският лекар постави крака върху един дръвник и рече на новодошлия: «Удряй хубаво, за да го отрежеш отведнъж!» Пред очите ми мъжът нанесе един удар, после втори, тъй като кракът не падаше. Костният мозък се разхвърча и раненият умря начаса. Що се отнася до жената, франкският лекар я прегледа и каза: «В главата си има демон, който е влюбен в нея. Отрежете косите й!» Отрязаха ги. Жената започна да се храни с тяхната храна, която е с чесън и горчица, и изтощението й се засили. «Значи дяволът е влязъл в главата й», твърдеше техният лекар. И като сграбчи един бръснач той й направи разрез във формата на кръст, оголи костта на главата и я натърка със сол. Жената умря начаса. Тогава попитах: «Имате ли нужда още от мен?» Отговориха ми, че не и се върнах, научил за медицината на франджите доста неща, които не знаех“.

Възмутен от невежеството на западните рицари, Усама е в много по-голяма степен скандализиран от нравите им. Франджите, възкликва той, нямат чувство за чест! Ако някой от тях излезе на улицата със съпругата си и срещне друг мъж, другият мъж хваща за ръка жената, дръпва я настрани, за да й говори, а съпругът се отдалечава, за да изчака тя да довърши разговора си. Ако той продължи прекалено дълго, съпругът я оставя със събеседника й и си тръгва! Емирът е развълнуван: Помислете малко какво противоречие. Тези хора не изпитват ни ревност, ни чувство за чест, въпреки храбростта си! А нима храбростта не идва от чувството за чест и презрението към всяко зло?!

Колкото повече научава за западните рицари, толкова по-лоша представа добива за тях Усама. Той се възхищава единствено на воинските им качества. Затова разбираме реакцията му, когато веднъж един от новите му „приятели“, рицар от армията на Фулк, предлага да отведе младия му син в Европа, за да го посвети в правилата на рицарството. Емирът вежливо отклонява поканата, промърморвайки на себе си, че „предпочита по-скоро синът му да отиде в затвор, нежели в страната на франджите“. Побратимяването с чужденците си има свои граници. Впрочем прословутото сътрудничество между Дамаск и Ерусалим, дало неочакван случай на Усама да опознае по-добре западните пришълци, скоро се оказва само кратка интермедия. Един поразителен случай подновява безкрайната война срещу завоевателя. В събота, 23 декември 1144 година, град Едеса, столица на най-старата от четирите франкски държави на Изток, пада в ръцете на атабек Имадеддин Зинки.

Ако падането на Ерусалим през юли 1099 година отбелязва края на франкското нашествие, а това на Тир през юли 1124 година — завършека на фазата на завладяване, то възвръщането на Едеса ще остане в историята като връх на арабския отпор срещу нашествениците и като начало на дългия път към победата.

Никой не е очаквал, че чуждото владичество ще бъде отново заплашено по такъв блестящ начин. Вярно е, че Едеса е само преден пост на франкското присъствие, но графовете й успяват да се присъединят напълно към местните политически игри. Последният западен господар на този град с преобладаващо арменско население е Жоселин II, дребен на ръст, с брада и стърчащ нос, с изпъкнали очи и несъразмерно телосложение, който никога не е блестял със смелостта или мъдростта си. Но поданиците му не го мразят — най-вече поради факта, че майка му е арменка — и положението на владението му въобще не изглежда критично. Той напада и граби своите съседи, те му отговорят със същото и обикновено всичко приключва с примирие.

И ето че внезапно, през есента на 1144 година, положението се променя. Благодарение на умелата си военна маневра Зинки слага край на половинвековното франкско владичество в тази част на Изтока, като постига победа, която ще разтърси и силните, и слабите, от Персия чак до далечната страна „Алман“, и ще отвори вратите за ново нашествие, предвождано от най-великите крале на франджите.

Най-вълнуващият разказ за превземането на Едеса ни е предоставен от един очевидец, сирийския епископ Абул-Фарадж Базил, който се оказва пряко замесен в събитията. Държането му по време на битката свидетелства за драмата на източнохристиянските общности, към които принадлежи, След нападението срещу града Абул-Фарадж участва дейно в защитата му, но в същото време симпатиите му са по-скоро към мюсюлманската армия, отколкото към западните „покровители“, към които не изпитва кой знае колко уважение:

Граф Жоселин, разказва той, беше тръгнал да разбойничества по бреговете на Ефрат. Зинки научи за това. На 30 ноември той пристигна под стените на Едеса. Войската му бе многобройна като звездите по небето. Всички земи около града бяха залети от воините му. Навсякъде се издигаха палатки, а атабекът разположи шатрата си северно от града, срещу Часовниковата порта, на един хълм, който се извисява над Църквата на Изповедниците.

Макар и разположена в дъното на долина, Едеса е трудна за превземане, защото внушителната й триъгълна стена е здраво стъпила на околните хълмове. Но, обяснява ни Абул-Фарадж, Жоселин не бе оставил никаква войска. Имаше само обущари, тъкачи, търговци на коприна, шивачи, свещеници. Така че отбраната се пада на франкския епископ на града, подпомаган от един арменски свещенослужител и от самия летописец, въпреки факта, че последният е склонен на споразумение с атабека:

Зинки, разказва той, непрекъснато отправяше към обсадените предложения за мир с думите: „О, нещастници! Виждате, че всяка надежда е изгубена. Какво искате? Какво чакате? Имайте милост към себе си, към синовете си, към жените си, към домовете си! Направете така, че градът ви да не бъде унищожен и лишен от жителите си!“ Но в града нямаше вожд, способен да осъществи волята му. Отговаряха глуповато на Зинки със самохвалства и оскърбления.

Като вижда, че сапьори започват да прокопават входове под стените, Абул-Фарадж предлага да изпратят писмо на Зинки, с което да му предложат примирие. Франкският епископ се съгласява. Написахме писмото и го прочетохме на народа, но един безумец, търговец на коприна, протегна ръка, грабна листа и го скъса. Зинки продължава да повтаря: Ако искате няколко дни примирие, ние ще ви го дадем, за да видим дали ще получите подкрепление. Ако не, предайте се веднага и останете живи!

Но никаква помощ не идва. Въпреки че веднага научава за щурма срещу столицата, Жоселин не се осмелява да мери сили с атабека. Предпочита да се настани в Тел Башер и да изчака войските от Антиохия и Ерусалим да му се притекат на помощ.

Турците бяха вече разрушили основите на северната стена и ги бяха запълнили с дървета, колове и греди в голямо количество. Пролуките запушиха с нафта, лой и сяра, така че кладата да лумне по-бързо и стената да рухне. Тогава, по заповед на Зинки, подпалиха огъня. Глашатаите в лагера се провикнаха всички да бъдат готови за бой и призоваха бойците да се вмъкнат през пробойната веднага щом рухне стената, като им обещаха да ги оставят три дни да плячкосват из града. Огънят подпали нафтата и сярата и оттам се пренесе върху дървото и стопената лой. Вятърът духаше от север и отнасяше дима към бранителите. Въпреки здравината си стената поддаде и рухна. След като изгубиха много от своите край пробойната, турците проникнаха в града и започнаха да убиват наред. През онзи ден загинаха близо шест хиляди жители. Жените, децата и младежите се втурнаха към високата цитадела, за да се спасят от клането. Но намериха портите заключени по вина на франкския епископ, който бе наредил на пазачите: „Ако не видите лицето ми, не отваряйте вратите!“ Така хората прииждаха едни след други и се тъпчеха взаимно. Плачевна и ужасяваща гледка: блъскащи се, задушаващи се, превърнали се в плътна обща маса, близо пет хиляди души, а може би и повече, загинаха по най жесток начин.

Зинки се намесва лично, за да спре клането, а след това изпраща главния си наместник при Абул-Фарадж: „Преподобни, обръща се той към него, искаме да ни се закълнеш пред Кръста и Евангелието, че ти и твоята общност ще ни бъдете верни. Ти знаеш много добре, че този град, през двете столетия, когато го управляваха арабите, бе процъфтяващ като истинска столица. Днес, петдесет години след завладяването му от франджите, той е вече разорен. Нашият господар Имадеддин Зинки е благоразположен към вас. Живейте в мир, чувствайте се сигурни под негова власт и се молете за живота му“.

И така, продължава Абул-Фарадж, изведоха от цитаделата сирийците и арменците и всеки от тях се прибра у дома си, без да бъде обезпокояван. На франджите, напротив, им взеха всичко, което притежаваха — злато, сребро, църковни утвари, потири, дискоси, инкрустирани кръстове и купища накити. Строиха по отделно свещениците, аристократите и първенците. Свалиха дрехите им и оковани ги изпратиха за Алеп. Измежду останалите отделиха занаятчиите, които Зинки взе със себе си като затворници, за да му работят всеки според занаята си. Всички други франджи, близо стотина души, бяха екзекутирани.

Щом новината за освобождението на Едеса се разчува, арабският свят е обхванат от ентусиазъм. Приписват на Зинки най-амбициозни планове. Бежанците от Палестина и крайбрежните градове, които не са малко в свитата на атабека, започват да говорят за освобождение на Ерусалим, цел, която скоро ще се превърне в символ на съпротивата срещу франджите.

Халифът побързва да даде на героя на деня престижни титли: ал-Малик ал-мансур, „победоносен крал“, зайн-ел-ислям, „украса на исляма“, насир амир ал-муминин, „подкрепа на повелителя на правоверните“. Подобно на всички владетели от епохата Зинки гордо носи тези прозвища, символ на могъщество. В една леко сатирична бележка, Ибн ал-Каланиси се извинява пред читателите си, че споменава в своята хроника еди-кой си султан, емир или атабек, без да придружава името с пълните титли. Защото, обяснява той, от X век насам съществува такова обезценяване на почетните прозвища, че текстът би станал нечетим, ако реши всичко да изреди. Като дискретно съжалява за времето на първите халифи, които се задоволявали с внушителната по простотата си титла „повелител на правоверните“, летописецът от Дамаск привежда много примери, за да илюстрира казаното от него, между които и примера със Зинки. Всеки път, когато говори за атабека, Ибн ал-Каланиси напомня, че би трябвало буквално да напише:

Емирът, пълководецът, великият, справедливият, Божият помощник, победоносният, единственият, стълбът на вярата, крайъгълният камък на исляма, украсата на исляма, защитникът на хората, съдружникът на династията, помощникът на учението, величието на нацията, честта на кралете, подкрепата на султаните, победителят на неверниците, бунтовниците и безбожниците, вождът на мюсюлманските армии, кралят победител, първият измежду князете, слънцето на заслугите, емирът на двата Ирака и Сирия, завоевателят на Иран, Бахлауан Джихан Алп Инасадж Котлог Тогрулбег атабек Абу Саид Зинки Ибн Ак Сонкор, подкрепа на повелителя на правоверните.

Въпреки натруфеността, която кара летописеца от Дамаск да се подсмихва непочтително, тези титли отразяват все пак първостепенното място, което вече заема Зинки в арабския свят. Франджите треперят само при споменаването на името му. Отчаянието им е дотолкова по-голямо от факта, че крал Фулк е починал малко преди падането на Едеса, оставяйки две невръстни деца. Жена му, станала регентка, е побързала да изпрати емисари в страната на франджите, които да съобщят за катастрофата, преживяна от народа й. „Тогава из всички техни страни, пише Ибн ал-Каланиси, бяха разпространени призиви хората да се втурнат и да нападнат ислямската земя“.

Сякаш за да потвърди страховете на западните рицари, след победата си Зинки се връща в Сирия и разпространява новината, че подготвя широкомащабна офанзива срещу главните градове на франджите. В началото плановете му се посрещат с ентусиазъм от сирийските градове. Но малко по малко дамаскчани започват да си задават въпроси относно истинските намерения на атабека, настанил се в Баалбек както през 1139 година, за да строи обсадни машини. Не се ли кани да нападне самите дамаскчани под прикритието на джихада?

Никога няма да научим, защото през януари 1146 година, когато подготовката му за пролетната кампания изглежда завършена, Зинки се вижда принуден да тръгне на север. Шпионите са го информирали, че Жоселин Едески и някои от останалите му в града арменски приятели подготвят заговор с цел да изколят турския гарнизон. Още с пристигането си в завзетия град, атабекът взима положението в ръце, екзекутира привържениците на бившия граф и за да засили антифранкската опозиция всред населението, настанява в Едеса триста еврейски семейства, в чиято неизменна подкрепа не се съмнява.

Тази тревога убеждава Зинки, че е по-добре да се откаже поне за известно време от разширяването на владението си и да се посвети на неговото укрепване. По-точно казано на главния път от Алеп за Мосул живее един арабски емир, който контролира силната крепост Джаабар, разположена на река Ефрат, и отказва да признае властта на атабека. Тъй като неподчинението му ненужно заплашва съобщителните връзки между двете столици, през юни 1146 година Зинки обсажда Джаабар. Надява се градът да падне за няколко дни, но начинанието се оказва по-трудно от предвиденото. Изминават цели три месеца, без да отслабне съпротивата на обсадените.

През една септемврийска нощ атабекът заспива след погълнато голямо количество алкохол. Внезапно се събужда от шум в шатрата. Като отваря очи, забелязва един от евнусите си, някой си Яранкаш, от франкски произход, да пие вино от собствената му чаша. Това отприщва яростта на атабека и той се заклева жестоко да го накаже на другия ден. Страхувайки се от гнева на господаря си, Яранкаш го изчаква да заспи отново, намушква го с кама и побягва към Джаабар, където го посрещат с дарове.

Зинки не умира веднага. Докато агонизира в полусъзнание един от приближените му влиза в палатката. Ибн ал-Атир предава свидетелството му:

Като ме видя, атабекът помисли, че идвам, за да го доубия и направи жест с пръста, с който ме молеше за милост. От вълнение паднах на колене и го попитах: „Господарю, кой постъпи така с теб?“ Но той не успя да ми отговори и предаде Богу дух. Господ да се смили над него!

Трагичната смърт на Зинки, настъпила малко след триумфа му, ще впечатли съвременниците. Ибн ал-Каланиси коментира събитието в стихове:

Утринта го завари в постелята, там, където го бе заклал евнухът му, сякаш заспал сред гордата си войска, заобиколен от гора от храбреци и саби.

Той загина и богатства и власт не му помогнаха. Съкровищата му станаха плячка на други, разграбени от синове и противници.

След смъртта му враговете се надигнаха и размахаха мечове, така както не биха се осмелили никога приживе му.

И наистина смъртта на Зинки е сигнал за грабеж. Войниците му, толкова дисциплинирани докато е жив, се превръщат в орда неконтролируеми грабители. Хазната, оръжията и личните му вещи изчезват за миг. След което армията започва да се разпръсква. Един след друг емирите събират хората си и бързат да тръгнат и да превземат някоя крепост, където да изчакат на сигурно място развитието на събитията.

Когато Моинуддин Унар научава за смъртта на неприятеля си, незабавно напуска Дамаск начело на войските си и превзема Баалбек, като възстановява за няколко седмици суверенитета си над цяла Средна Сирия. Раймонд Антиохийски, възобновявайки една стара и позабравена традиция, напада и стига чак до стените на Алеп. Жоселин подновява интригите си, за да си възвърне Едеса.

Епопеята на основаната от Зинки могъща държава изглежда приключила. Всъщност, тя току-що започва.