Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (10)

ГЛАВА VIII
СВЕТИ КРАЛ НУРЕДДИН

Докато в лагера на Зинки цари объркване, един единствен човек остава несмутим. Той е на двадесет и девет години, висок, с възтъмна кожа, с обръснато лице с изключение на брадата, с широко чело и мек и ведър поглед. Приближава се към все още топлото тяло на атабека, треперейки взима ръката му, сваля пръстена, символ на властта, и го поставя на собствения си пръст. Нарича се Нуреддин. Той е вторият син на Зинки.

Чел съм животописите на владетелите от миналите епохи и не съм открил нито един, освен измежду първите халифи, така добродетелен и така справедлив като Нуреддин. Ибн ал-Атир с основание ще изпитва истински култ към този княз. Ако синът на Зинки е наследил качествата на баща си — суровост, храброст, държавнически усет — той не притежава нито един от недостатъците, направили атабека така отвратителен в очите на съвременниците му. Докато Зинки плаши с просташкото си самохвалство и пълната си безскрупулност, Нуреддин успява още с появата си на сцената да си създаде образ на човек благочестив, сдържан, справедлив, държащ на дадената дума и напълно предан на джихада срещу враговете на исляма.

Нещо много по-важно, защото именно в това се състои геният му, той ще превърне добродетелите си в страшно политическо оръжие. Разбрал в средата на XII век незаменимата роля на психологическата мобилизация, той създава истинска пропагандна машина. Няколкостотин образовани хора, повечето от които свещенослужители, са натоварени със задачата да му спечелят истинска народна симпатия и да накарат по този начин владетелите на арабския свят да се наредят под знамето му. Ибн ал-Атир разказва за оплакванията на един емир от Джезира, който веднъж бил „поканен“ от сина на Зинки да участва в поход срещу франджите:

Ако не окажа помощ, рекъл той, Нуреддин ще ми отнеме владението, защото вече е писал на божиите хора и аскетите да ги моли за помощта на молитвите им и да ги накара да подтикнат мюсюлманите за джихад. В този час всеки един от тези хора седи с учениците и другарите си, чете писмата на Нуреддин, плаче и ме проклина. Ако искам да избягна проклятието, трябва да приема искането му.

Впрочем Нуреддин лично наблюдава пропагандния си апарат. Поръчва стихове, писма, книги и следи за разпространението им в точно избран момент, така че да окажат желания ефект. Принципите, които проповядва, са прости: една религия, сунитски ислям, което означава ожесточена борба срещу всички „ереси“; една държава, за да бъдат обкръжени франджите от всички страни; една цел, джихад, за да бъдат възвърнати завзетите територии и особено, за да бъде освободен Ерусалим. През двадесет и осемгодишното си царуване Нуреддин ще подтикне много улеми да напишат трактати, възхваляващи достойнствата на Свещения град, ал-Кудс, и публични четения ще бъдат организирани в джамии и училища.

При такива случаи никой не пропуска да възхвали върховния муджахид, безупречния мюсюлманин Нуреддин. Но култът към личността е още по-умел и резултатен, защото се крепи — парадоксално — на скромността и суровия начин на живот на сина на Зинки.

Ибн ал-Атир разказва:

Един ден съпругата на Нуреддин се оплака, че няма достатъчно пари, за да посреща нуждите си. Той й даде три магазина, които лично притежаваше в Хомс и които носеха по двадесетина динара годишно. Тъй като тя пак намери, че това не е достатъчно, той й отговори: „Нямам друго. Що се отнася до парите, с които разполагам, аз съм само ковчежник на мюсюлманите и нямам намерение да ги предам, нито пък да горя в пъкления огън заради теб“.

Широко огласени, подобни думи се оказват особено неудобни за князете от областта, които живеят в охолство и изстискват от поданиците си и последните им спестявания. Пропагандата на Нуреддин непрекъснато поставя ударението върху премахването на данъците, нещо което той предприема почти във всички страни, оказали се под властта му.

Неудобен за своите противници, синът на Зинки често затруднява и собствените си емири. С течение на времето той става все по-строг в спазването на религиозните предписания. Не само на себе си забранява да пие алкохол, но и на цялата армия; забранени са „тамбурините, флейтите и други предмети, неугодни Богу“, уточнява Камаледдин, хронистът от Алеп, който прибавя: Нуреддин се раздели и с най-малката луксозна дреха и покри тялото си с груби платове. Разбира се, турските офицери, свикнали с питието и разкошните тъкани, не винаги се чувстват удобно с господар, който рядко се усмихва и предпочита компанията на улеми с тюрбани пред всички останали.

Още по-тревожна за емирите е склонността на Зинки да се отказва от прозвището си Нуреддин, „Светлина на религията“ и да предпочита собственото си име Махмуд. Господи, молел се той преди битка, отдай победата на исляма, а не на Махмуд. Кое е това куче Махмуд, за да заслужава победа? Подобни демонстрации на смиреност ще му спечелят симпатиите на слабите и на благочестивите, но силните ще започнат да ги считат за проява на лицемерие. При все това убежденията му изглеждат искрени, макар и външният му облик да е бил до известна степен сътворен. Независимо от всичко резултатът е налице: именно Нуреддин ще превърне арабския свят в сила, способна да смаже франджите, а наместникът му Саладин ще обере плодовете на победата.

След смъртта на баща си Нуреддин успява да се наложи в Алеп, което е почти нищо като се има предвид огромното по размери владение на атабека. Но именно скромността на това първо владение ще осигури славата на царството му. Зинки прекарва основната част от живота си в борба срещу халифите, султаните и различните емирства в Ирак и Джезира. Изтощителна и неблагодарна задача, която ще бъде спестена на сина му. Като оставя Мосул и областта му на по-големия си брат Сайфеддин, с когото ще поддържа добри отношения, и следователно уверен, че по източната граница ще може да разчита на приятелска сила, Нуреддин се посвещава изцяло на сирийските дела.

Въпреки това, когато през септември 1146 година пристига в Алеп, придружен от доверения си човек Ширкух, кюрдски емир и чичо на Саладин, положението му не е лесно. Градът живее отново в страх от антиохийските рицари, Нуреддин няма време да утвърди властта си по-далече от стените на своята столица, а ето че в края на октомври идват да му съобщят, че Жоселин е успял да си възвърне Едеса с помощта на част от арменското население. Не става въпрос за обикновен град като някой от онези, изгубени след смъртта на Зинки — Едеса е символ на славата на атабека, падането й поставя под въпрос бъдещето на династията. Нуреддин реагира бързо. Като язди денонощно и изоставя край пътя изтощените коне, той пристига в Едеса преди още Жоселин да е успял да организира отбраната си. Графът, когото отминалите изпитания не са направили по-смел, решава да побегне с настъпването на нощта. Привържениците му се опитват се да го последват, но са настигнати и изклани от алепските конници.

Бързината, с която е потушено въстанието, придава на сина на Зинки авторитет, от който силно се нуждае раждащата му се мощ. Разбрал поуката, Раймонд Антиохийски ограничава начинанията си. Що се отнася до Унар, той побързва да предложи ръката на дъщеря си на господаря на Алеп:

Брачният договор бе съставен в Дамаск, уточнява Ибн ал-Каланиси, в присъствието на пратениците на Нуреддин. Веднага започнаха да приготвят прикята и щом тя бе готова, пратениците поеха по обратния път за Алеп.

Положението на Нуреддин в Сирия вече е добре подсигурено. Но в сравнение с очертаващите се на хоризонта опасности заговорите на Жоселин, разбойническите набези на Раймонд и интригите на старата лисица от Дамаск скоро ще изглеждат смешни:

Една след друга от Константинопол, от земята на франджите, както и от съседните страни идваха вести, че кралете на франджите са тръгнали от родината си, за да нападнат ислямската земя. Те били изпразнили земите си, оставили ги без бранители и носели със себе си богатства, съкровища и безброй снаряжения. Броят им, както казваха, достигал един милион пешаци и конници, че дори и повече.

Когато пише тези редове, Ибн ал-Каланиси е на шестдесет и пет години и вероятно помни, че половин век по-рано вече му се е налагало да отразява с почти същите думи почти същото събитие.

Всъщност второто франкско нашествие, предизвикано от падането на Едеса, в началото изглежда като преиздание на първото. Многобройни войници заливат Мала Азия през есента на 1147 година и отново носят пришити на гърба си кръстове от плат. Преминават през Дорилеон, място на историческия разгром на Килидж Арслан — там ги очаква синът му Масуд, за да си отмъсти с петдесетгодишно закъснение. Той залага множество засади и им нанася крайно смъртоносни удари. Непрекъснато съобщаваха, че броят им намалява. Така духовете малко по малко се успокоиха. Все пак Ибн ал-Каланиси добавя, че след всички понесени загуби франджите наброяваха, както се говореше, близо сто хиляди души. Естествено, тези цифри отново не трябва да бъдат взимани за достоверни. Подобно на всички свои съвременници, летописецът от Дамаск не изпитва култ към точността, а и няма никаква възможност да провери предположенията си. Все пак следва мимоходом да поздравим Ибн ал-Каланиси за словесната му предпазливост. Той отбелязва „както се говореше“ всеки път, когато дадена цифра му изглежда съмнителна. Въпреки че Ибн ал-Атир не изпитва такива скрупули, той също придружава всяко свое лично тълкувание на дадено събитие с думите „Аллаху аалам“, „единствен Бог знае“.

Каквато и да е точната численост на новите франкски завоеватели, едно е сигурно — силите им заедно с тези на Ерусалим, Антиохия и Триполи имат с какво да обезпокоят арабския свят, който наблюдава със страх придвижването им. Един въпрос се върти непрестанно: кой град ще нападнат първо? Логично е да започнат от Едеса. Нали са дошли, за да отмъстят за падането й? Но биха могли да започнат и от Алеп, като така ударят направо в зародиш мощта на Нуреддин, след което Едеса ще падне от само себе си. Всъщност няма да се случи нито едното, нито другото. След дълги спорове между кралете им, разказва Ибн ал-Каланиси, те се споразумяха помежду си да нападнат Дамаск и бяха толкова уверени, че ще успеят да го превземат, че веднага се договориха как да поделят владенията му.

Да се нападне Дамаск? Да се нападне града на Моинуддин Унар, единствения мюсюлмански владетел, сключил договор с Ерусалим? Франджите не биха и могли да направят по-добра услуга на арабската съпротива! Ретроспективно погледнато изглежда, застаналите начело на франкските армии могъщи крале са считали, че само превземането на престижен град като Дамаск би оправдало идването им чак на Изток. Арабските хронисти споменават главно Конрад, германски крал, и въобще не говорят за присъствието на краля на Франция, Людовик VII, наистина личност без особен размах:

Щом получи сведения за намеренията на франджите, разказва Ибн ал-Каланиси, емир Моинуддин започна да се готви да провали злодейските им планове. Укрепи всички места, откъдето можеше да се очаква нападение, разположи войници по пътищата, запълни кладенците и разруши чешмите около града.

На 24 юли 1148 година войските на франджите пристигат пред Дамаск, следвани от дълги редици камили, натоварени с багажите им. Дамаскчани излизат със стотици вън от града, за да се бият с нашествениците. Между тях е и един много стар богослов от северноафрикански произход, ал-Финдалауи:

Като го видя да върви пеша, Моинуддин се приближи до него, ще разкаже Ибн ал-Атир, поздрави го и му рече: „О, дълбокоуважаеми, напредналата ти възраст те освобождава от задължението да се биеш. На нас се пада да защитим мюсюлманите“. Помоли го да се върне обратно, но ал-Финдалауи отказа с думите: „Аз се продадох и Бог ме купи“. По този начин той цитираше думите на Всевишния: „Бог купи от правоверните техните личности и техните иманета, за им даде рая в замяна“. Ал-Финдалауи тръгна напред и се би с франджите докато не падна под ударите им.

Тази мъченическа смърт е скоро последвана от гибелта на един друг аскет, палестинския бежанец ал-Халхули. Но въпреки героичните действия напредването на франджите не може да бъде спряно. Те са се настанали в равнината Гута и на много места са опънали палатки почти до самите крепостни стени. В навечерието на първия ден от боя, в очакване на най-лошото, дамаскчани започват да издигат барикади по улиците.

На другия ден, 25 юли, беше неделя, разказва Ибн ал-Каланиси, и жителите предприеха набези вън от града още призори. Боят престана едва привечер, когато всички бяха изтощени. Тогава всеки се върна при позициите си. Дамаската армия прекара нощта срещу франджите, а гражданите останаха по крепостните стени да дежурят и наблюдават, защото виждаха врага досами себе си.

В понеделник сутринта дамаскчани са отново обнадеждени, защото виждат от север да пристигат на вълни турски, кюрдски и арабски конници. Унар е писал до всички владетели в областта, за да моли за подкрепления и ето че те вече почти стигат до обсадения град. На следващия ден се очаква идването на Нуреддин начело на войската от Алеп, както и това на брат му Сайфеддин с армията от Мосул. Когато те наближават, Моинуддин изпраща, според Ибн ал-Атир, едно послание на чуждестранните франджи и друго на сирийските франджи. Към първите той се обръща с прости думи: Пристига кралят на Изтока. Ако не си тръгнете, ще му предам града и ще съжалявате за това. Към другите, „заселниците“, той си служи с различен език: Нима сте полудели до такава степен, че да помагате на онези там срещу нас? Нима не разбирате, че ако те победят Дамаск, ще се опитат да изтръгнат от вас и собствените ви градове? Що се отнася до мен, ако не успея да защитя града, ще го предам на Сайфеддин. А вие знаете добре, че ако той завземе Дамаск, няма да можете повече да се задържите в Сирия.

Успехът от тактическия ход на Унар е незабавен. Успял да постигне тайно споразумение с местните франджи, които се опитват да убедят германския крал да се отдалечи от Дамаск преди да пристигнат подкрепленията, той раздава — за да е сигурен в успеха на дипломатическите си совалки — големи подкупи, като в същото време поставя из овощните градини край столицата стотици стрелци, които се скриват и стрелят из засада срещу франджите. Още в понеделник вечерта посетите от стария турчин раздори започват да дават плодове. Обсадителите, изведнъж деморализирани, решават да предприемат тактическо отстъпление, за да прегрупират силите си, но се оказват под стрелите на дамаскчани в една открита от всички страни равнина, лишени и от най-малкия извор. След няколко часа положението им става до такава степен неудържимо, че кралете им вече и не мислят да превземат сирийската столица, а само как да спасят войските и себе си от гибел. Във вторник сутринта франкската армия се оттегля по посока на Ерусалим, преследвана от хората на Моинуддин.

Очевидно франджите не са това, което са били. Нехайството на владетелите и разделението между военачалниците вече не са само, както по всичко изглежда, тъжна привилегия на арабите. Дамаскчани са поразени: възможно ли е мощната франкска експедиция, накарала целия Изток да трепери в продължение на месеци, да се окаже в състояние на пълно разложение след по-малко от четири дни бой? Помислиха си, че те подготвят някаква хитрост, пише Ибн ал-Каланиси. Напротив. Новото франкско нашествие просто е завършило. Германските франджи, ще отбележи Ибн ал-Атир, се върнаха в родината си, отвъд Константинопол, и Бог отърва правоверните от туй бедствие.

Удивителната победа на Унар ще повдигне авторитета му и ще потопи в забвение миналото му компрометиране с нашественика. Но Моинуддин изживява последните дни от живота си. Той умира година след битката. Един ден, след като се беше нахранил обилно както обикновено, той се почувства зле. Разбраха, че е болен от дизентерия. Това е, уточнява Ибн ал-Каланиси, една страшна болест, от която човек рядко се отървава. След смъртта му властта преминава в ръцете на един владетел само по име, Абак, потомък на Тогтекин — шестнадесетгодишен не особено интелигентен младеж, който така и не ще успее да литне със собствени криле.

Истинският победител от битката край Дамаск е без съмнение Нуреддин. През юни 1149 година той успява да смаже армията на антиохийския княз Раймонд, когото Шир-кух, чичо на Саладин, убива със собствените си ръце. Той отрязва главата и я отнася на господаря си, а той, според обичая, я изпраща на багдадския халиф в сребърно ковчеже. Отстранил по този начин всякаква франкска опасност от Северна Сирия, синът на Зинки е с развързани ръце, за да се посвети изцяло на старата бащина мечта: превземането на Дамаск. През 1140 година градът е предпочел съюза с франджите, вместо да се подчини на суровата власт на Зинки. Но нещата са се променили. Моинуддин го няма, поведението на западните рицари е разклатило увереността на най-верните им привърженици и най-вече репутацията на Нуреддин няма нищо общо с тази на баща му. Той не желае да насилва гордия град на Омаядите, а само да го прелъсти.

Когато начело на войските си стига до овощните градини около града, той е много по-загрижен как да спечели симпатията на населението, отколкото как да се подготви за атака. Нуреддин, пише Ибн ал-Каланиси, се показа доброжелателен спрямо селяните и се постара присъствието му с нищо да не ги утежни. Навсякъде се молеха Богу за него, в Дамаск, както и в околностите. Когато малко след пристигането му, заваляват обилни дъждове, слагайки край на дълго продължилата суша, хората си казват, че заслугата е негова. Това е благодарение на него, говорят те, благодарение на неговата справедливост и неговото образцово поведение.

Макар и природата на амбициите му да е очевидна, господарят на Алеп отказва да се държи като завоевател:

Не съм дошъл да лагерувам по тези места с намерение да воювам с вас или да ви обсаждам, пише той в едно писмо до управниците на Дамаск. Единствено многобройните оплаквания на мюсюлманите ме накараха да постъпя така, защото селяните са лишени от всичкото си имане, разделени са от децата си заради франджите и си нямат никой, който да ги брани. Като се има предвид мощта, която Бог ми даде, за да помагам на мюсюлманите и да воювам с неверниците, като се имат предвид богатствата и войниците, с които разполагам, не ми е позволено да нехая за мюсюлманите и да не ги защитавам. Още повече, когато зная за невъзможността ви да защитите вашите провинции и за унижението, до което стигнахте да молите за помощ франджите и да им давате притежаваното от най-бедните ви поданици, от които го отнемате по най-престъпен начин. Ето това не е угодно нито на Бог, нито на който и да е мюсюлманин!

Писмото разкрива цялата тънкост на стратегията на новия господар на Алеп, който се явява като спасител на дамаскчани, особено на най-бедните измежду тях, и очевидно се опитва да ги разбунтува срещу господарите им. Отговорът на последните чрез своята грубост още повече сближава гражданите и сина на Зинки: „Между теб и нас вече стои само сабята. Франджите ще дойдат, за да ни помогнат да се защитим“.

Въпреки симпатиите, които си е спечелил всред населението, Нуреддин, предпочита да не напада обединените сили на Ерусалим и Дамаск и приема да се оттегли на север. Но едва след като получава името му да бъде споменавано в проповедите в джамиите веднага след това на халифа и султана, както и да бъдат сечени монети с неговото име — знак на подчинение, често използван от мюсюлманските градове за успокоение на завоевателите.

Нуреддин приема като окуражителен половинчатия успех. Година по-късно той се завръща с войските си в околностите на Дамаск и изпраща ново писмо на Абак и останалите градски първенци: Искам само благополучие за мюсюлманите, джихад срещу неверниците и освобождаване на държаните от тях пленници. Ако застанете до мен с армията на Дамаск, ако си помогнем взаимно, за да водим джихад, желанието ми ще бъде постигнато. Вместо отговор Абак отново призовава франджите, които пристигат водени от своя крал Балдуин III, син на Фулк, и се настаняват пред вратите на Дамаск за няколко седмици. Рицарите им дори се ползват от правото да се разхождат из суковете, което естествено довежда до известно напрежение сред населението на града, още непрежалило загиналите три години по-рано свои деца.

Нуреддин продължава внимателно да избягва всеки сблъсък със съюзените противници. Той отдалечава войските си от Дамаск в очакване франджите да се върнат в Ерусалим. За него битката е преди всичко политическа. Като използва максимално огорчението на гражданите, той изпраща безброй послания до дамаските първенци и свещенослужители, в които разобличава измяната на Абак. Дори влиза във връзка с много военни, отчаяни от откритото съглашателство с франджите. За сина на Зинки вече не е достатъчно само да предизвика недоволство против Абак. Той търси да организира вътре в бленувания град мрежа от съучастници, способни да накарат Дамаск да капитулира. С тази деликатна мисия е натоварен бащата на Саладин. През 1153 година, след умела организационна работа Аюб наистина успява да осигури благосклонната ненамеса на градската стража, чийто комендант е един от по-малките братя на Ибн ал-Каланиси. Много хора от армията възприемат същото поведение, което от ден на ден засилва изолацията на Абак. Около последния остава само малка група емири, които му дават кураж да не се предава. Решен да се отърве и от последните непреклонни противници, Нуреддин изпраща до господаря на Дамаск неверни сведения за скроен от приближените му заговор. Без да провери истинността им, Абак побързва да екзекутира или хвърли в затвора много от съветниците си. Изолацията му вече е пълна.

Последна операция: Нуреддин внезапно залавя всички I кервани с храна на път за Дамаск. За два дни цената на чувал жито скача от половин на двадесет и пет динара, а населението започва да се бои от глад. На агентите на господаря на Алеп остава само да убедят общественото мнение, че ако има недостиг на храни, то е защото Абак се е съюзил с франджите срещу едноверците си от Алеп.

На 18 април 1154 година Нуреддин се връща с войските си пред Дамаск. Абак провожда ново спешно послание на Балдуин. Но ерусалимският крал няма да има време да пристигне.

В неделя, 25 април, е даден последен щурм източно от града:

Върху крепостните стени нямаше никой, разказва хронистът от Дамаск, нито войници, нито граждани, като изключим шепа турци, които пазеха една от кулите. Един от войниците на Нуреддин се хвърли към крепостната стена, на която бе застанала една еврейка — тя му хвърли въже. Той се покатери по него, стигна до върха на стената, без никой да го забележи и бе последван от неколцина свои другари, които развяха знаме, побиха го на стената и се провикнаха: „Я мансур! О, победителю!“ Дамаската войска и населението се отказаха от всякаква съпротива поради симпатията, която изпитваха към Нуреддин, неговата справедливост и доброто му име. Един сапьор изтича до Източната порта, баб-Шарки, и с кирката си разби бравата. Войниците нахлуха и завзеха главните улици, без да срещнат съпротива. Томината порта, баб-Тума, бе също отворена за войските. Накрая крал Нуреддин влезе, придружен от свитата си, за най-голяма радост на гражданите и войниците, обхванати от страх пред глада, както и от ужас да не бъдат обсадени от франкските неверници.

Щедър в победата си, Нуреддин предлага на Абак и близките му земи в околностите на Хомс и ги оставя да избягат с всичкото си имущество.

Без бой, без проливане на кръв Нуреддин завзема Дамаск по-скоро с убеждение, отколкото с оръжие. Градът, съпротивлявал се отчаяно в продължение на четвърт век срещу всеки, опитал се да го подчини — асасини, франджи или Зинки — се оставя да бъде прелъстен от кротката твърдост на един княз, който обещава едновременно да му даде сигурност и да уважава неговата независимост. Дамаск няма да съжалява и ще преживее благодарение на него и наследниците му един от най-славните периоди в своята история.

Веднага след победата си Нуреддин събира улеми, кадии и търговци, говори им успокоителни думи, заповядва да докарат големи запаси от храни, премахва някои данъци, наложени на пазара на плодове, сука за зеленчуци и водоснабдяването. В този смисъл е издадено и постановление, което още на следващия петък бива прочетено от катедрата след молитвата. Ибн ал-Каланиси, на осемдесет и една години, е също там и се присъединява към радостта на своите съграждани. Населението изръкопляска, разказва той. Граждани, селяни, жени, бедняци, всички отправиха публично молитви към Бога да удължи дните на Нуреддин и знамето му винаги да е победоносно.

За първи път от началото на франкските войни двата главни сирийски града Алеп и Дамаск са част от една държава и се намират под властта на един тридесет и седем годишен княз, твърдо решен да воюва срещу завоевателя. Всъщност цяла мюсюлманска Сирия вече е обединена с изключение на малкото емирство Шайзар, където династията на Мункизидите успява все още да запази независимостта си. Но не за дълго, тъй като историята на тази държавица е обречена да бъде прекъсната най-внезапно.

През август 1157 година, докато в Дамаск се носят слухове за предстоящ поход на Нуреддин срещу Ерусалим, рядко по силата си земетресение разлюлява цяла Сирия, сеейки смърт всред араби и франджи. В Алеп се срутват много от кулите на крепостната стена, а ужасеното население се разпръсва из близката равнина. В Харан земята се разцепва на две и от зейналата огромна пукнатина на повърхността се появяват останките на древно селище. В Триполи, Бейрут, Тир, Хомс, Маарра жертвите и разрушените сгради са неизчислими.

Но два града се оказват най-засегнати от природната катастрофа: Хама и Шайзар. Разказват, че един учител в Хама, който излязъл от класната стая, за да задоволи нетраеща отлагане естествена нужда на едно пусто място, намерил при завръщането си училището разрушено, а всичките си ученици — мъртви. Смазан, той седнал върху развалините, питайки се как да съобщи на родителите, но от тях никой не бил оцелял, за да потърси детето си.

В Шайзар, през същия този ден господарят на града, емир Мохамед Ибн Султан, братовчед на Усама, организира прием в цитаделата, за да отпразнува обрязването на сина си. Всички първенци на града са събрани там, както и членовете на владетелското семейство, когато изведнъж земята се разлюлява и стените рухват — всички присъстващи загиват. Емирството на Мункизидите просто престава да съществува. Усама, който по това време се намира в Дамаск, е един от малкото оцелели членове на семейството. Силно развълнуван, той ще напише: Смъртта не пристъпи бавно, за да убие хората от моята раса, за да ги премахне двама по двама или всеки поотделно. Всички загинаха за миг, а дворците им се превърнаха в техни гробове. След което добавя обезверен: Земетресения разлюляха тази страна на безразличие, за да я изтръгнат от вцепенението й.

Драмата на Мункизидите наистина кара съвременниците да се замислят за нищожността на човешките дела, но бедствието — напълно прозаично — ще даде възможност на мнозина да завземат или плячкосат без усилие някой отчаян град или крепост с рухнали стени. Шайзар, в частност, е веднага нападнат както от асасините, така и от франджите, преди да бъде превзет от алепската армия.

През октомври 1157 година, докато посещава град след град, за да инспектира възстановяването на стените, Нуреддин се разболява. Лекарят Ибн ал-Уакар от Дамаск, който го следва неотлъчно при всичките му пътувания, е песимист. В продължение на година и половина князът е между живота и смъртта. От това се възползват франджите, за да завземат отделни крепости и опустошат околностите на Дамаск. Но Нуреддин използва отреденото му бездействие за размисъл върху съдбата. През първата част от царуването си е успял да обедини мюсюлманска Сирия под своя егида и да сложи край на изтощителните вътрешни борби. Отсега нататък ще трябва да води джихад за освобождението на големите градове, завладени от франджите. Някои от приближените му, главно алепчани, му внушават да започне от Антиохия, но за тяхна голяма изненада Нуреддин не се съгласява. Този град, обяснява им той, от историческа гледна точка принадлежи на румите. Всеки опит той да бъде превзет ще накара империята да се обърне срещу Сирия, което ще изложи мюсюлманските армии на необходимостта да се бият на два фронта. Не, настоява той, не трябва да се предизвикват румите, по-добре е да бъде освободен някой важен град по крайбрежието или дори, ако Бог даде, самият Ерусалим.

Уви, събитията много бързо ще оправдаят страховете на Нуреддин. През 1159 година, едва започнал да се възстановява, той научава, че внушителна византийска армия, предвождана от император Мануил, син и наследник на Йоан Комнин, се е събрала в Северна Сирия. Нуреддин бърза да изпрати посланици при императора, за да му пожелае най-вежливо добре дошъл. Когато ги приема, величественият и мъдър василевс, почитател на медицината, обявява намерението си да поддържа изключително приятелски взаимоотношения с господаря им. Дошъл е в Сирия, уверява ги той, само за да даде урок на господарите на Антиохия. Спомнете си, че двадесет и две години по-рано бащата на Мануил пристига със същите мотиви, които не му попречват да се съюзи със западните рицари срещу мюсюлманите. Въпреки това пратениците на Нуреддин не се съмняват в казаното от василевса. Те знаят каква ярост предизвиква у румите името на Реналд Шатийонски, рицарят, който от 1153 година се разпорежда със съдбата на Антиохия — груб, самонадеян, циничен и отблъскващ човек, който един ден ще се превърне за арабите в символ на цялото зло, сторено от франджите, и когото Саладин ще се закълне да убие със собствените си ръце.

Княз Реналд, „бринс Арнат“ както го наричат летописците, пристига на Изток през 1147 година с остарелия манталитет на първите завоеватели — жаден за злато, кръв и завоевания. Малко след смъртта на Раймонд Антиохийски, той успява да съблазни вдовицата му и да се ожени за нея, като по този начин става сеньор на града. Твърде бързо произволът му кара не само съседите му алепчани, но и румите, и собствените му поданици да го намразят. През 1156 година, като използва за претекст отказа на Мануил да му заплати обещана сума, той решава да си отмъсти, организира наказателна акция срещу византийския остров Кипър и поисква от антиохийския патриарх да финансира похода. Тъй като прелатът се показва неотстъпчив, Реналд го хвърля в затвора, подлага го на мъчения и след като намазва раните му с мед, го оковава и оставя на слънце през целия ден. Хиляди насекоми разяждат тялото му.

Разбира се, накрая патриархът разтваря ковчезите си за княза, който събира флотилия, дебаркира на брега на средиземноморския остров, смазва с лекота малкия византийски гарнизон и оставя хората си на острова. Кипър никога няма да се възстанови от преживяното през онази пролет на 1156 година. От север на юг всички обработени полета са до едно опустошени, всички стада са изклани, дворците, църквите и манастирите са разграбени, всяко нещо, което не е могло да бъде отнесено, е разрушено на място или опожарено. Жените са изнасилени, старците и децата са с прерязани гърла, богатите са взети за заложници, а бедните — обезглавени. Преди да си тръгне натоварен с плячка, Реналд заповядва да бъдат събрани всички гръцки свещеници и монаси. Отрязва им носовете и ги изпровожда в Константинопол.

Мануил трябва да отговори. Но бидейки наследник на римските императори не може да го направи по просташки начин. Той търси как да възстанови престижа си като публично унижи разбойника-рицар от Антиохия. Реналд знае, че всяка съпротива е безполезна и веднага решава да моли за прошка веднага щом научава, че императорската армия е на път за Сирия. Еднакво талантлив в сервилността, както и в арогантността, той се явява в лагера на Мануил с боси нозе, облечен като просяк и се хвърля по корем пред императорския трон.

Посланиците на Нуреддин присъстват на сцената. Те виждат „бринс Арнат“ легнал в прахта в краката на василевса, който, сякаш без да го забелязва, продължава спокойно разговора си с гостите и изчаква дълги минути преди да благоволи да хвърли поглед на неприятеля си и да му направи снизходително знак с ръка да се изправи.

Реналд получава опрощение и успява да запази княжеството си, но престижът му в Северна Сирия е завинаги накърнен. Още на следващата година той е заловен от алепски войници докато разбойничества северно от града и прекарва шестнадесет години в плен, преди отново да се появи на сцената, където съдбата му е отредила най-зловещата роля.

Що се отнася до Мануил, след похода властта му все повече укрепва. Той успява да наложи господството си както над франкското княжество Антиохия, така и над турските държави в Мала Азия, с което възстановява решаващата роля на империята в сирийските дела. Подобно възраждане на византийската военна мощ — последно в историята — за момента променя даденостите в конфликта, противопоставил араби и франджи. Постоянната заплаха, идваща от румите по границите му, не позволява на Нуреддин да се хвърли в огромното начинание за мечтаното освобождение на заграбените земи. В същото време мощта на сина на Зинки не позволява на франджите да предприемат каквато и да е експанзия. Положението в Сирия се оказва до известна степен блокирано.

Но сдържаната енергия на араби и франджи сякаш търси да се освободи и тежестта на войната се измества по посока на един нов театър на военните действия: Египет.