Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (6)

ГЛАВА IV
ДВЕ ХИЛЯДИТЕ ДНИ НА ТРИПОЛИ

След толкоз непрекъснати разгроми, разочарования и унижения трите неочаквани известия, които достигат до Дамаск през лятото на 1100 година, пораждат доста надежди. И то не само сред воините за вярата, насъбрани около кадията ал-Харауи, но и по пазарищата, под сводовете на Правата улица, където търговци на сурова коприна, позлатен брокат, дамаски тъкани и мебели, приседнали под сянката на пълзящите лози, си подвикват от един дюкян на друг през главите на минувачите, както през щастливите дни.

В началото на юли се понася първата мълва, скоро след това потвърдена: старият Сен-Жил, който от никого не криел апетитите си спрямо Триполи, Хомс и цяла Средна Сирия, изведнъж бил отплавал за Константинопол след конфликт с останалите франкски вождове. Говори се, че повече няма и да се върне.

В края на юли пристига втора вест, още по-необичайна от първата, която прелита за няколко минути от джамия на джамия, от уличка на уличка. По време на обсадата на град Акра, Готфрид, господар на Ерусалим, бил поразен от стрела, която го убила, разказва Ибн ал-Каланиси. Говори се също и за някакви отровни плодове, които палестински първенец поднесъл на франкския военачалник. Други мислят, че е било естествена смърт, предизвикана от епидемия. Но на публиката най й харесва версията, отбелязана от летописеца от Дамаск: Готфрид загинал под ударите на защитниците на Акра. Не означава ли подобна победа, само година след падането на Ерусалим, че вятърът започва да се променя?

Впечатлението сякаш се потвърждава няколко дни по-късно, когато става известно, че Боемунд, най-страшният от франджите, е заловен. „Мъдрият“ Данишменд се справя с него. Както и три години преди това, при битката край Никея, турският вожд е обсадил арменския град Малатия. Като научи това, пише Ибн ал-Каланиси, Боемунд, крал на франджите и господар на Антиохия, събра хората си и тръгна срещу мюсюлманската армия. Безразсъдно начинание, защото, за да стигне до обсадения град, франкският военачалник трябва да язди цяла седмица през планинска местност, здраво владяна от турците. Осведомен за приближаването му, Данишменд подготвя засада. Боемунд и петстотинте рицари, които го придружават, са посрещнати с преграден огън от стрели, сипещи се върху им в тесния проход, където им е невъзможно да се разгърнат. Бог отсъди победа на мюсюлманите и те убиха голям брой франджи. Боемунд и неколцина от другарите му бяха пленени. Отвеждат ги оковани по посока на Никсар, в Северен Анадол.

Последователното отстраняване на Сен-Жил, Готфрид и Боемунд, тримата главни архитекти на франкското нашествие, е схванато от всички като Божи знак. Хората, доскоро смазани от привидната непобедимост на западните рицари, отново добиват смелост. Не е ли това моментът да им нанесат решителен удар? Един човек, във всеки случай, го желае силно. Дукак.

Да не се лъжем, младият владетел на Дамаск няма нищо общо с ревностните бранители на исляма. Нима не доказва по време на битката за Антиохия, че е готов да предаде своите, заради местните си амбиции? Едва през пролетта на 1100 година селджукският владетел внезапно вижда необходимостта от свещена война срещу неверниците. Един от васалите му, бедуински владетел от Голанското плато, се оплаква от честите нахлувания на франджите от Ерусалим, които опустошават реколтата и крадат стадата му. Дукак решава да ги сплаши. През един майски ден, когато Готфрид и дясната му ръка Танкред, племенник на Боемунд, се връщат с хората си от поредния набег, оказал се особено плодоносен, армията от Дамаск ги напада. Натежали от плячката, франджите са неспособни да завържат бой. Затова предпочитат да побягнат, като оставят след себе си много мъртъвци. Самият Танкред едва успява да се спаси. За да отмъсти, той организира ответно нападение досами околностите на сирийската столица. Овощните градини са опустошени, селата оплячкосани и опожарени. Изненадан от мащабите и бързината на ответния удар, Дукак не се осмелява да се намеси. С обичайното си непостоянство, горчиво съжалявайки за действията си в Голан, той стига дори дотам да предложи на Танкред да му заплати голяма сума пари, ако се отдалечи. Разбира се, подобно предложение само засилва решителността на франкския княз. Като преценява съвсем логично, че владетелят се намира в безизходно положение, той му изпраща делегация от шестима души, която го приканва или да приеме християнството, или да предаде Дамаск. Нищо по-малко. Възмутен от подобно нахалство, селджукът заповядва пратениците да бъдат задържани и заеквайки от ярост, на свой ред им нарежда да приемат исляма. Един от тях се съгласява. Останалите петима тозчас са обезглавени.

Едва научил за случилото се, Готфрид се присъединява към Танкред. Начело на всички хора, с които разполагат, в продължение на десет дни двамата системно опустошават околностите на сирийската столица. Богатата равнина Гута, която обгръща Дамаск както светлият кръг обгръща луната, според израза на Ибн Джубайр, изглежда плачевно. Дукак не мърда. Затворен в двореца си в Дамаск, той изчаква бурята да отмине. Още повече, че васалът от Голан е отхвърлил сюзеренството му и е приел да плаща годишен данък на господарите на Ерусалим. Но онова, което е по-сериозно, е, че населението на сирийската столица започва да се оплаква от неспособността на управниците да го защитават. Хората недоволстват срещу турските войници, които се разхождат като пауни из суковете, но изчезват вдън земя щом врагът се подаде край градските порти. Дукак е обсебен от една едничка мисъл: да си отмъсти колкото се може по-скоро, дори и само за да се реабилитира в очите на собствените си поданици.

Представяме си при тези обстоятелства каква огромна радост доставя смъртта на Готфрид на селджукския владетел, който само три месеца преди това би се отнесъл безразлично към нея. Залавянето на Боемунд няколко дни по-късно му дава кураж да предприеме бляскав ход.

Удобен случай се представя през октомври. Когато Готфрид бе убит, разказва Ибн ал-Каланиси, неговият брат граф Балдуин, господар на Едеса, пое към Ерусалим с петстотин рицари и пешаци. При вестта за преминаването му, Дукак събра войските си и тръгна срещу него. Пресрещна го близо до крайбрежието на Бейрут. Очевидно Балдуин иска да наследи Готфрид. Рицарят е известен с грубостта си и отсъствието на всякакви скрупули, както го показва убийството на „осиновителите“ му в Едеса. Но той е и храбър и хитър воин — присъствието му в Ерусалим би представлявало постоянна заплаха за Дамаск и цяла мюсюлманска Сирия. Убийството или залавянето му в този критичен момент би значело да бъде обезглавена армията на нашественика и да бъде поставено под въпрос самото присъствие на франджите на Изток. И ако датата е така добре избрана, то и мястото на атаката не е случайно.

Идвайки от север, по продължение на средиземноморския бряг, Балдуин се очаква да стигне в Бейрут около 24 октомври. Преди това трябва да пресече Нахр ел-Калб, старата фатимидска граница. Близо до устието на Кучешката река пътят се стеснява и над него надвисват отвесни и стръмни скали. Идеално място за засада. Именно там е решил Дукак да изчака франджите, като скрие хората си в пещерите и гористите склонове. Съгледвачите редовно му съобщават за придвижването на врага.

От най-дълбока древност Нахр ел-Калб е фикс идея за завоевателите. Когато някой от тях успее да премине прохода, изпитва такава гордост, че издълбава върху скалите разказа за своя подвиг. По времето на Дукак човек вече може да се възхити на много от тези свидетелства — от йероглифите на фараон Рамзес II и клинописното писмо на вавилонеца Навуходоносор до латинските хвалебствия, които римският император от сирийски произход Септимий Север някога отправил към храбрите галски легионери. Но в сравнение с шепата победители, колко воини са видели мечтите си разбити в тези скали без да оставят следа! За владетеля на Дамаск няма никакво съмнение, че „проклетият Балдуин“ скоро ще се присъедини към кохортата на победените. Дукак има пълно основание да се чувства оптимист. Войските му са шест или седем пъти по-многобройни от тези на франкския вожд. Но най-вече на негова страна е ефектът от изненадата. Не само че ще измие нанесената му обида, но ще си възвърне първенството между сирийските князе и отново ще властва както допреди нахълтването на франджите.

Ако има човек, комуто не убягва залогът на битката, това е новият господар на Триполи, кадията Фахр ел-Мулк, наследил година преди това брат си Джалал ел-Мулк. Градът му е обект на апетитите на дамаския владетел още преди идването на западните рицари. Ето защо той има не една причина да се страхува от разгрома на Балдуин, тъй като тогава Дукак би се провъзгласил за първенец на исляма и освободител на сирийската земя и би се наложило да се признае сюзеренството му и да бъдат търпени приумиците му.

За да избегне това, Фахр ел-Мулк е далеч от всякакви скрупули. Когато научава, че Балдуин приближава Триполи на път за Бейрут и оттам за Ерусалим, той нарежда да му изпратят вино, мед, хляб и месо, както и богати златни и сребърни дарове; един пратеник настоява да се срещне с франкския вожд насаме и му съобщава за засадата, приготвена от Дукак, като същевременно му дава подробни сведения за разположението на армията от Дамаск и съвети за най-добрата тактика, която може да се използва. Франкският предводител изпраща благодарности на кадията за толкова ценното сътрудничество и поема отново пътя си към Нахр ел-Калб.

Без да изпитва ни най-малко съмнение, Дукак се готви да нападне франджите веднага щом стъпят на тясната брегова ивица, взета на прицел от стрелците му. Рицарите се появяват от страната на селището Джуние и се придвижват напълно спокойно. Още няколко крачки и ще паднат в клопката. Но изведнъж спират и бавно започват да отстъпват. Нищо още не е изгубено, но като вижда, че врагът не се е хванал на въдицата му, Дукак се обърква. Тормозен от емирите си, той най-накрая заповядва на стрелците да изпратят няколко залпа стрели, без да се осмели да хвърли конницата срещу франджите. Когато настъпва нощта, мюсюлманските войски са изцяло паднали духом. Араби и турци взаимно се обвиняват в страхливост. Избухват сбивания. На сутринта след кратък сблъсък войските от Дамаск се изтеглят по посока на Ливанската планина, а франджите спокойно продължават пътя си към Палестина.

Кадията на Триполи решава умишлено да спаси Балдуин, като преценява, че главната заплаха за града му идва от Дукак, който две години преди това е постъпил по същия начин спрямо Карбука. За единия, както и за другия, в решителния момент франкската опасност изглежда по-малкото зло. Но злото плъзва много бързо. Три седмици след неуспялата засада край Нахр ел-Калб Балдуин се провъзгласява за крал на Ерусалим и се захваща с двойно дело на организатор и завоевател с цел да заздрави придобивките от нашествието. Опитвайки се, един век по-късно, да проумее какво кара франджите да дойдат на Изток, Ибн ал-Атир приписва инициативата на крал Балдуин, „ал-Бардауил“, когото смята в известен смисъл за вожда на Запада. И той не греши, защото макар и само един от многото виновници за нашествието, рицарят е справедливо сочен за главен архитект на завладяването. В сравнение с безнадеждната раздробеност на арабския свят франкските държави веднага се налагат със своята решителност, воински качества и относителна сплотеност като истинска регионална сила.

При все това мюсюлманите разполагат със значителен коз: изключителната числена слабост на противника. След падането на Ерусалим повечето от франджите се връщат по родните си места. При възкачването си на трона Балдуин разчита само на няколкостотин рицари. Но привидният недостатък се стопява, когато през пролетта на 1101 година става известно, че нови франкски войски, доста по-многобройни от предишните, са се събрали в Константинопол.

Първите разтревожени са естествено Килидж Арслан и Данишменд, които още не са забравили последното преминаване на франджите през Мала Азия. Без колебание те решават да обединят силите си, за да се опитат да препречат пътя на новите нашественици. Турците вече не се осмеляват да се появяват по посока на Никея и Дорилеон, държани здраво от румите. Ето защо решават да заложат новата засада доста по-далече, в югоизточен Анадол. Килидж Арслан, възмъжал и помъдрял, нарежда да бъдат отровени всички водоизточници, разположени по пътя на предишната експедиция.

През май 1101 година султанът научава, че около сто хиляди души са преминали Босфора, предвождани от Сен-Жил, който от година живее във Византия. Опитва се да следи стъпка по стъпка придвижването им, за да знае в кой момент да ги изненада. Първата им спирка вероятно ще бъде Никея. Но странно нещо, оставените на пост край старата султанска столица съгледвачи не ги виждат да се приближават. Откъм Мраморно море и дори в Константинопол нищо не се знае за тях. Килидж Арслан попада отново на следите им чак в края на юни, когато те внезапно се появяват под стените на град, който му принадлежи — Анкара, разположен в центъра на Анадола, в сърцето на турските земи. Той нито за миг не е допускал, че градът може да бъде атакуван. Преди още да е успял да стигне дотам, франджите го превземат. Килидж Арслан се връща сякаш четири години назад, по времето на падането на Никея. Но не е време за хленчене, защото западните рицари заплашват вече самия център на владенията му. Решава да им приготви засада още щом излязат извън Анкара и поемат пътя си на юг. Но отново греши: нашествениците обръщат гръб на Сирия и тръгват решително на североизток, по посока на Никсар, могъщата цитадела, в която Данишменд държи Боемунд. Ето за какво ставало въпрос! Франджите се опитват да освободят господаря на Антиохия!

Султанът и неговият съюзник започват малко по-малко да проумяват, все още недоверчиви, странния маршрут на завоевателите. В известен смисъл се чувстват успокоени, защото вече могат да изберат място за засада. Това е село Мерзифун, до което западните пришълци ще стигнат през първите дни на август, оскотели под оловното слънце. Армията им не впечатлява с нищо. Няколкостотин рицари, които се придвижват тежко, огъвайки се под парещите доспехи, а зад тях пъстра тълпа, в която можеш да преброиш повече жени и деца, отколкото бойци. Франджите отстъпват още пред първата вълна турски конници. Настава не битка, а клане, продължило цял ден. Когато пада нощта, Сен-Жил побягва с приближените си, без дори да предупреди армията. На другия ден и последните оцелели намират смъртта. Хиляди млади жени са взети в плен, за да бъдат изпратени в азиатските хареми.

Клането в Мерзифун току-що е завършило и ето че пратеници съобщават на Килидж Арслан тревожната вест: нова франкска експедиция напредва в Мала Азия. Този път маршрутът не крие изненада. Кръстоносците поемат на юг и едва след дълги дни път си дават сметка, че пътят е осеян с клопки. Когато в края на август султанът пристига от североизток с конницата си, мъчените от жажда франджи са вече в агония. Избиват ги, без те да окажат съпротива.

Но това не е краят. Една седмица по-късно трета франкска експедиция следва втората, по същия път. Рицари, пешаци, жени и деца пристигат напълно обезводнени близо до град Хераклея. Там виждат река да блести и всички вкупом се хвърлят към нея. Но именно на брега на реката ги чака Килидж Арслан…

Франджите не ще се възстановят от тройното клане. Като се има предвид владеещата ги в онези решителни години воля за експанзия, притокът на толкова голям брой нови участници, били те воини или не, несъмнено е можел да им позволи да колонизират целия Арабски Изток, без да му оставят време да се съвземе. Макар че именно недостигът на хора стои в основата на най-трайното и най-впечатляващото франкско творение в арабските земи — строителството на крепости. Именно за да избягнат своята малочисленост, франджите ще трябва да издигат добре защитени крепости, така че шепа бранители да устояват на многобройни обсадители. Но в подкрепа на неизгодната си численост, в продължение на дълги години рицарите ще разполагат и с още едно оръжие, много по-страшно от собствените им крепости — заспалостта на арабския свят. Нищо не разкрива по-добре състоянието на нещата от описанието, дадено от Ибн ал-Атир на необикновената битка, разразила се край Триполи в началото на април 1102 година:

Сен-Жил, да бъде проклет от Господа, се върна в Сирия след като бе смазан от Килидж Арслан. Разполагаше с не повече от триста воини. Тогава Фахр ел-Мулк, господар на Триполи, изпрати послание до цар Дукак и до управника на Хомс: „Сега или никога трябва да свършим със Сен-Жил, защото има твърде малко войска!“ Дукак проводи две хиляди души, а управникът на Хомс се яви лично. Армията от Триполи се присъедини към тях пред портите на града и всички заедно нападнаха. Сен-Жил хвърли сто от войниците си срещу хората от Триполи, сто други срещу тези от Дамаск, петдесет срещу тези от Хомс и запази петдесет до себе си. Още при вида на врага, хората от Хомс побягнаха, не след дълго последвани от дамаскчани. Само триполци се държаха и Сен-Жил, като видя това, ги нападна с другите двеста войници, надви ги и изби седем хиляди души.

Триста франджи успяват да се справят с няколко хиляди мюсюлмани? Разказът на арабския историк изглежда напълно правдоподобен. Вероятното обяснение е, че Дукак е поискал да накаже кадията на Триполи за поведението му по време на засадата край Нахр ел-Калб. Предателството на Фахр ел-Мулк осуетява отстраняването на основателя на Ерусалимското кралство. Реваншът на дамаския владетел ще доведе до създаването на четвърта франкска държава — графство Триполи.

Шест седмици след унизителния разгром ставаме свидетели на нова демонстрация на нехайство от страна на местните владетели, които, макар и по-многочислени, се оказват неспособни като победители да се възползват от победата си.

Случката се разиграва през май 1102 година. Близо двадесетхилядна египетска армия, предвождана от Шараф, син на везир ал-Афдал, пристига в Палестина и успява да изненада армията на Балдуин в Рамле, близо до пристанищния град Яфа. Самият крал едва успява да се спаси от плен, като се скрива, легнал по корем, в тръстиките. Повечето от рицарите му са избити или пленени. В този ден армията от Кайро е напълно в състояние да превземе Ерусалим, защото — както ще отбележи Ибн ал-Атир — градът е останал без бранители, а франкският крал е побягнал:

Едни от хората на Шараф му рекоха: „Хайде да превземем Свещения град!“ Други му казаха: „По-скоро да превземем Яфа!“ Шараф не знаеше какво да реши. Докато се колебаеше по този начин, франджите получиха подкрепления по море и Шараф трябваше да се върне при баща си в Египет.

Като вижда, че победата му се е разминала на косъм, господарят на Кайро решава да предприеме нова офанзива на следващата и по-следващата година. Но при всеки опит някакво непредвидено събитие се изправя между него и победата. Първия път това е неразбирателството между египетската флота и сухопътната армия. Втория път случайно загива предводителят на експедицията и загубата му хвърля в смут войските. Ибн ал-Атир разказва, че той бил храбър генерал, но изключително суеверен. Бяха му предсказали, че ще умре при падане от кон и когато го назначиха за управител на Бейрут, заповяда да махнат всички плочи от улиците на града от страх да не би конят му да се подхлъзне. Но предпазливостта не ни помага срещу съдбата.

По време на битката конят му се изправя на задните си крака, без да е нападнат, а генералът се строполява мъртъв всред армията си. Липса на късмет, липса на въображение, липса на смелост, но всички походи на ал-Афдал един след друг завършват плачевно. През това време франджите продължават спокойно завладяването на Палестина.

След като превземат Хайфа и Яфа, през май 1104 година те атакуват пристанищния град Акра, който благодарение на естествения си залив е единственото място, където корабите могат да акостират и лете, и зиме. Като изгуби всякаква надежда, че ще получи помощ, египетският управител поиска да бъде запазен собственият му живот и този на съгражданите му, пише Ибн ал-Каланиси. Балдуин му обещава, че няма да бъдат застрашени. Но веднага щом мюсюлманите напускат града, отнасяйки със себе си имуществото си, франджите се нахвърлят върху тях, ограбват ги и избиват мнозина. Ал-Афдал се заклева да отмъсти за новото унижение. Всяка година той ще изпраща мощна армия срещу франджите, но всеки път ще следва ново поражение. Пропуснатият шанс край Рамле през май 1102 година няма да се повтори.

На север нехайството на мюсюлманските емири също спасява франджите от унищожение. След пленяването на Боемунд през август 1100 година, основаното от него княжество Антиохия остава в продължение на седем месеца без владетел и практически без армия, но никой от съседните монарси — нито Редуан, нито Килидж Арслан, нито Данишменд — не помисля да се възползва от това. Те оставят време на франджите да изберат регент на Антиохия, в случая Танкред, племенник на Боемунд, който поема владението през март 1102 година и за да затвърди присъствието си, започва да опустошава околностите на Алеп, както година преди това е опустошил и тези на Дамаск. Редуан се показва по-малодушен и от брат си Дукак. Той нарежда да предадат на Танкред, че е готов да удовлетвори всичките му прищевки, ако последният се съгласи да се отдалечи. По-нагъл от всякога, франджът поисква да бъде поставен голям кръст върху минарето на най-голямата джамия в Алеп. Редуан изпълнява. Унижение, което, както ще видим, няма да мине без последствия!

През пролетта на 1103 година Данишменд, комуто са известни амбициите на Боемунд, решава при все това да го пусне на свобода, без да поставя каквото и да е политическо условие. Той поиска от него сто хиляди динара откуп и освобождаването на пленената дъщеря на Яги Сиян, предишния господар на Антиохия. Ибн ал-Атир е възмутен от постъпката:

Като излезе от затвора, Боемунд се върна в Антиохия, с което вдъхна смелост на хората си и не закъсня да накара жителите на околните градове да платят цената на откупа. Така мюсюлманите претърпяха ущърб, който ги накара да забравят ползата от държането в плен на Боемунд.

След като се „разплаща“ по този начин за сметка на местното население, франкският княз започва да уголемява владението си. През пролетта на 1104 година са предприети съвместни действия на франджите от Антиохия и Едеса срещу укрепения град Харан, издигнат над обширна долина на брега на река Ефрат и практически контролиращ съобщенията между Ирак и Северна Сирия.

Самият град не представлява интерес. Ибн Джубайр, минал оттам няколко години по-късно, го описва с особено обезсърчителни думи:

В Харан водата нивга не знае що е свежест, а непрестанно лъхащата из пещта му горещина изгаря земята. Не ще намерите там сенчесто място, където да отдъхнете; човек диша измъчено. Харан създава впечатление на изоставен всред голата равнина. Той няма блясъка на град и покрайнините му не са изящно накичени.

Но стратегическото значение на града е голямо. Ако завземат Харан, франджите ще могат в бъдеще да тръгнат по посока на Мосул и самия Багдад. На първо време падането на града би обрекло Алепското царство на обкръжение. Целта е амбициозна, но на завоевателите не липсва смелост. Още повече, че междуособиците в арабския свят окуражават действията им. Кървавата борба между враждуващите братя Баркярук и Мохамед е избухнала отново с още по-голяма сила и Багдад преминава за пореден път от ръцете на един селджукски султан в тези на друг. В Мосул атабек Карбука току-що се е споминал и неговият наследник, турският емир Йекермиш, изпитва трудности да се наложи.

В самия Харан положението е объркано. Управителят е убит от един от офицерите си по време на пиянски гуляй и градът е в огън и кръв. Точно в този момент франджите се отправиха срещу Харан, обяснява Ибн ал-Атир. Когато Йекермиш, новият господар на Мосул, и неговият съсед Сокман, бивш управител на Ерусалим, научават за това, те са във война помежду си:

Сокман искаше да отмъсти за един от племенниците си, убит от Йекермиш, и те се готвеха взаимно да се нападнат. Но изправени пред новия факт, се споразумяха да обединят силите си, за да спасят положението в Харан, като всеки изрази своята готовност да жертва живота си в името на Бога и да търси единствено славата на Всевишния. Те се обединиха, скрепиха съюза си и тръгнаха срещу франджите, Сокман със своите седем хиляди туркменски конници, а Йекермиш начело на три хиляди души.

На брега на река Балих, приток на Ефрат, двамата съюзници се сблъскват с врага през май 1104 година. Мюсюлманите се престорват, че бягат и оставят франджите да ги преследват повече от час. След това, по сигнал на емирите си, се обръщат, обграждат преследвачите си и ги избиват:

Боемунд и Танкред се бяха отделили от войската и укрили зад един хълм, за да нападнат мюсюлманите отстрани. Но когато видяха, че хората им са победени, те решиха да се спотаят. Така изчакаха нощта и избягаха, преследвани от мюсюлманите, които избиха и плениха много от другарите им. Самите те успяха да се спасят с още шестима конници.

Измежду участващите в битката край Харан франкски вождове е и Балдуин II, братовчед на краля на Ерусалим, който го наследява на трона на Едеското графство. Той също се опитва да избяга, но докато преминава река Балих през един брод, конят му затъва в калта. Войниците на Сокман го пленяват и отвеждат до шатрата на господаря си, с което предизвикват, според разказаното от Ибн ал-Атир, ревността на съюзниците си:

Хората на Йекермиш му казаха: „На какво ще заприличаме, ако другите вземат цялата плячка, а ние останем с празни ръце?“ И те го убедиха да отиде и доведе графа от шатрата на Сокман. Когато Сокман се върна, остана силно огорчен от случилото се. Другарите му вече бяха на конете си, готови за бой, но той ги възпря с думите: „Нека радостта, която победата ни ще породи у мюсюлманите, да не бъде помрачена от препирните ни. Не искам да утоля гнева си, като дам удовлетворение на врага за сметка на мюсюлманите“. Тогава той събра всички оръжия и знамена, взети от франджите, облече хората си с техните дрехи, накара ги да възседнат техните коне и се отправи към държаните от франджите крепости. Франджите мислеха, че другарите им се връщат победители и всеки път излизаха да ги посрещнат. Сокман ги избиваше и превземаше крепостта. Той повтори тази хитрост на много места.

Отзвукът от победата край Харан е огромен, за което свидетелства необичайно приповдигнатият тон на Ибн ал-Каланиси:

За мюсюлманите това бе триумф, който нямаше равен на себе си. Духът на франджите помръкна, броят им намаля, способността им да нападат отслабна, както и въоръжението им. Духът на мюсюлманите укрепна, пламенното им желание да бранят вярата си се засили. Хората се поздравяваха за победата и добиваха увереност, че късметът е изневерил на франджите.

Един франдж, и то не кой да е, ще се почувства наистина деморализиран от разгрома — Боемунд. Няколко месеца по-късно той се качва на един кораб. Повече няма да бъден видян на арабска земя.

Така битката при Харан сваля от сцената, този път за добро, главния архитект на нашествието. Но най-важното е, че тя спира завинаги напредването на франджите на изток. И отново, подобно на египтяните през 1102 година, победителите се оказват неспособни да оберат плодовете на своя успех. Вместо заедно да се насочат към Едеса, на два дни път от бойното поле, те се разделят като врагове. И докато хитростта на Сокман му позволява да превземе няколко крепости без голямо значение, то Йекермиш бива изненадан скоро след това от Танкред, който успява да плени много хора от свитата му, между които и една млада и рядко красива княгиня. Господарят на Мосул държи толкова много на нея, че изпраща да кажат на Боемунд и Танкред, че е готов да я размени срещу Балдуин II Едески или да я откупи за петнадесет хиляди златни динара. Чичо и племенник се съветват взаимно и съобщават на Йекермиш, че след като добре са размислили, предпочитат да вземат парите и да оставят другаря си в плен — който ще продължи три години. Не знаем нищо за чувството, изпитано от емира, след един толкова нерицарски отговор от страна на франкските вождове. Той им заплаща уговорената сума, получава обратно княгинята и задържа Балдуин при себе си.

Но нещата не свършват дотук. От тях води началото си един от най-любопитните епизоди по време на франкските войни.

Събитието се разиграва четири години по-късно, в началото на октомври 1108 година, всред една сливова градина, където още се чернеят последните плодове. Наоколо се простират безкрайни хълмове, покрити с редки горички. Върху един от тях се издигат величествените стени на Тел Башер, край които две воюващи армии предлагат необичайна гледка.

В единия лагер е Танкред Антиохийски, заобиколен от хиляда и петстотин франкски рицари и пешаци, които носят шлемове на главите си, покриващи чак носовете им, и стискат здраво в ръце мечове, боздугани или наострени секири. До тях са изправени шестстотин турски конници с дълги сплетени коси, изпратени от Редуан Алепски.

В другия лагер е емирът на Мосул, Джауали, облечен с ризница под дълга роба с везани ръкави — армията му наброява три хиляди бойци, разделени на три батальона: отляво арабите, отдясно турците, а в средата франкските рицари, между които Балдуин Едески и братовчед му Жоселин, господар на Тел Башер.

Можели ли са участниците в гигантската битка край Антиохия да си представят, че десет години по-късно един управник на Мосул, наследник на атабек Карбука, ще сключи съюз с франкския граф на Едеса и че двамата ще се бият рамо до рамо срещу коалиция на франкския княз на Антиохия и селджукския владетел на Алеп? Несъмнено на франджите не им е било необходимо много време, за да станат пълноправни съдружници на мюсюлманските владетели в братоубийствената им война! Хронистите не изглеждат никак учудени от това. Само у Ибн ал-Атир откриваме лека закачлива усмивка, но той изброява споровете между франджите и техните съюзници със същия тон, с който разказва в цялата си Съвършена история за безбройните конфликти между мюсюлманските князе. Докато Балдуин е пленник в Мосул, ни обяснява арабският историк, Танкред слага ръка на Едеса, което означава, че той никак не бърза да види другаря си отново на свобода. Дори интригантства, за да остане в плен при Йекермиш възможно най-дълго.

Но през 1107 година, след падането от власт на емира, графът се оказва в ръцете на новия господар на Мосул, Джауали, забележително интелигентен турски авантюрист, начаса проумял ползата, която може да изтегли от враждата между двамата франкски предводители. Той освобождава Балдуин, дарява го с почетни дрехи и сключва с него съюз. „Едеса, вашето владение, е заплашено — му казва той буквално. — Моето положение в Мосул също не е сигурно. Да си помогнем взаимно.“

Веднага щом бе освободен, разказва Ибн ал-Атир, граф Балдуин, ал-Комес Бардауил, отиде да се срещне с „Танкри“ в Антиохия и поиска от него да му върне Едеса. Танкред му предложи тридесет хиляди динара, коне, оръжие, дрехи и много други неща, но отказа да му върне града. А когато Балдуин напусна Антиохия вбесен, Танкред се опита да го преследва, за да му попречи да се свърже със съюзника си Джауали. Между тях станаха няколко сблъсъка, но след всеки бой те се събираха, за да хапнат и побъбрят заедно!

Тези франджи са луди, сякаш ни казва историкът от Мосул. След което продължава:

Като не успяха да уредят въпроса, повикаха за посредник патриарха, който за тях е като имам. Последният назначи комисия от епископи и свещеници, които засвидетелстваха, че Боемунд, чичо на Танкред, преди да отпътува за родината си, бил поръчал Едеса да бъде върната на Балдуин, ако се завърне от пленничество. Господарят на Антиохия прие арбитража и графът възстанови властта си над владението.

Преценявайки, че победата му се дължи не толкова на добрата воля на Танкред, колкото на страха му от намесата на Джауали, Балдуин незабавно освобождава всички мюсюлмански пленници на своя територия, като дори екзекутира един от своите християнски служители, който публично хулел исляма.

Танкред не е единственият владетел, отчаян от странния съюз между графа и емира. Цар Редуан пише на господаря на Антиохия, за да го предупреди за амбициите и коварността на Джауали. Казва му, че емирът иска да завземе Антиохия и че ако успее, франджите не биха могли повече да се задържат в Сирия. Загрижеността на селджукския цар за сигурността на франджите е доста забавна, но между князе човек се разбира с половин дума въпреки верските и културни бариери. Така се ражда нова ислямо-франкска коалиция в отговор на първата. Оттам и двете армии, изправени една срещу друга през октомври 1108 година, край стените на Тел Башер.

Войниците от Антиохия и Алеп бързо взимат преднина. Джауали избяга и много от мюсюлманите потърсиха убежище в Тел Башер, където Балдуин и братовчед му Жоселин ги приеха благосклонно. Те се погрижиха за ранените, дадоха им дрехи и ги върнаха по родните им места. Почитта, засвидетелствана от арабския историк на Балдуин за рицарското му рицарското му поведение, контрастира с мнението на християнските жители на Едеса за графа. Като научават, че той е победен и вероятно е загинал, арменците от града решават, че е дошъл моментът да отхвърлят франкското робство. Когато се връща, Балдуин заварва столицата управлявана от нещо като комуна. Обезпокоен от тежненията за независимост на своите поданици, той нарежда да бъдат арестувани главните първенци, между които и много свещеници, и заповядва да им бъдат избодени очите.

Съюзникът му Джауали би искал да постъпи по същия начин с първенците на Мосул, които също са се възползвали от отсъствието му, за да се разбунтуват, но е принуден да се откаже, защото поражението му го е дискредитирало докрай. Съдбата, която го очаква, не е за завиждане — загубил е владението, армията, хазната, а султан Мохамед е обявил награда за главата му. Но Джауали не се признава за победен. Предрешен като търговец, той пристига в двореца в Исфахан и внезапно и смирено коленичи пред трона на султана, носейки в ръце саван. Развълнуван, Мохамед решава да му прости. Малко по-късно го назначава за управител на провинция в Персия.

Що се отнася до Танкред, победата през 1108 година го е издигнала на върха на славата му. Княжество Антиохия се е превърнало в регионална сила, от която се страхуват всички съседи, били те турци, араби, арменци или франджи. Цар Редуан е само един уплашен до смърт васал. Племенникът на Боемунд започва да се нарича „велик емир“!

Само няколко седмици след битката край Тел Башер, ознаменувала присъствието на франджите в Северна Сирия, идва ред на Дамаското царство да подпише примирие с Ерусалим: доходите от земеделските земи, разположени между двете столици, ще бъдат делени на три части — една трета за турците, една трета за франджите, една трета за селяните, отбелязва Ибн ал-Каланиси. На тази основа бе съставен протокол. Няколко месеца по-късно сирийската столица признава чрез нов договор загубата на още по-важна зона — богатата долина Бекаа, разположена на изток от Ливанската планина. Бекаа на свой ред е поделена с Ерусалимското кралство. Дамаскчани са на практика доведени до безпомощност. Реколтите им са в ръцете на франджите, а търговията им минава през пристанището на Акра, където вече се разпореждат генуезките търговци. В южните, както и в северните части на Сирия, франкското владичество е всекидневна реалност.

Но франджите не спират дотук. През 1108 година те са в навечерието на най-обширната териториална експанзия, предприета след падането на Ерусалим. Всички големи крайбрежни градове са заплашени, а местните управници нямат вече нито сила, нито воля да се отбраняват.

Първата набелязана жертва е Триполи. От 1103 година Сен-Жил се е настанил в околностите на града и е наредил да бъде издигната крепост, която градските жители наричат веднага с неговото име. Добре запазена, „Калаат Сен-Жил“ може още да се види през XX век в центъра на съвременния град Триполи. При пристигането на франджите градът стига до пристанищния квартал ал-Мина, разположен в края на полуостров, достъпът до който се контролира от прочутата крепост. Нито един керван не може да стигне до Триполи, нито да излезе оттам, без да бъде пресрещнат от хората на Сен-Жил.

Кадията Фахр ел-Мулк иска на всяка цена да разруши цитаделата, която заплашва да задуши столицата му. Всяка нощ войниците му правят безстрашни опити да убият някой от стражите и да разрушат строежа, но най-мащабната операция е предприета през септември 1104 година. Целият триполски гарнизон извършва масиран набег под предводителството на кадията, избива много франкски бойци и опожарява едно от крилата на крепостта. Самият Сен-Жил е изненадан върху един от горящите покриви. Тежко обгорен, той умира пет месеца по-късно в страшни мъки. По време на агонията си пожелава да са срещне с пратеници на Фахр ел-Мулк и им предлага следното споразумение: триполци ще спрат да атакуват цитаделата, в замяна на което франкският предводител ще се задължи да не пречи повече на движението на пътници и стоки. Кадията приема.

Странен компромис! Нима целта на всяка обсада не е да бъде възпрепятствано движението на хора и храни? А ето че човек добива впечатлението, че между обсадители и обсадени се установяват почти нормални отношения. Изведнъж пристанището на Триполи се оживява, керваните влизат и излизат като заплащат такса на франджите, триполските първенци пресичат вражите позиции, снабдени с разрешително! Всъщност, двете воюващи сили изчакват. Франджите се надяват, че ще пристигне християнска флота от Генуа или Константинопол, която да им позволи да атакуват обсадения град. Триполци, които се досещат за това, чакат също някоя мюсюлманска армия да им се притече на помощ. Най-ефикасната подкрепа би могла да дойде от Египет. Фатимидският халифат е велика морска сила и намесата му би била достатъчна да обезкуражи франджите. Но отношенията между господаря на Триполи и този на Кайро са отново катастрофални. Бащата на ал-Афдал е бил роб в семейството на кадията и изглежда отношенията му с господарите са били доста лоши. Везирът никога не е крил неприязънта си и желанието да унижи Фахр, който, от своя страна, би предпочел по-скоро да изостави града на Сен-Жил отколкото да остави съдбата си в ръцете на ал-Афдал. В Сирия също кадията няма съюзник, на когото да разчита. Налага се да потърси помощ другаде.

Когато до него достига вестта за победата при Харан, през юни 1104 година, той веднага изпраща послание на емир Сокман, в което го моли да довърши триумфа си като изгони франджите от Триполи. В подкрепа на молбата си той изпраща голямо количество злато и се задължава да покрие всички разходи по експедицията. Победителят от Харан се чувства изкушен. Той събира силна армия и се отправя към Сирия. Но само на четири дни път от Триполи е повален от пристъп на ангина. Войските му се разпръсват. Бойният дух на кадията и поданиците му рухва.

Въпреки това през 1105 година се появява светлинка на надежда. Султан Баркярук умира от туберкулоза и смъртта му слага край на безкрайната братоубийствена война, парализирала селджукската империя от началото на франкското нашествие. Отсега нататък Ирак, Сирия и Западна Персия следва да имат само един господар, султанът спасител на света и вярата, Мохамед Ибн Маликшах. Титлата на осемдесетгодишния селджукски монарх е приета буквално от триполци. Фахр ел-Мулк изпраща на султана послание след послание и получава обещание след обещание. Но никаква спасителна армия не се появява.

Междувременно блокадата на града се затяга. На мястото на Сен-Жил застава един от неговите братовчеди, „ал-Сердани“, граф дьо Сердан, който засилва натиска над обсадените. Храни пристигат все по-трудно по суша. Цените на хранителните стоки се покачват с главозамайваща бързина: ливра фурми се продава за един златен динар, монета която обикновено стига за прехраната на цяло семейство в продължение на седмици. Много от жителите на града се опитват да се изселят в Тир, Хомс или Дамаск. Гладът води до предателства. Един ден триполски първенци се срещат с ал-Сердани и за да получат благосклонността му, го известяват за начините, чрез които градът все още успява да получава провизии. Фахр ел-Мулк предлага на противника си баснословна сума, за да му върне предателите. Но графът отказва. На следващата сутрин откриват първенците с прерязани гърла в самия вражески лагер.

Въпреки подвига положението в Триполи продължава да се влошава. Помощ все така не идва и се носи упорита мълва за приближаването на франкска флота. В отчаянието си Фахр ел-Мулк решава да отиде лично в Багдад и защити каузата си пред султан Мохамед и халиф ал-Мустазхир-биллах. Един от братовчедите му е натоварен да управлява временно в негово отсъствие, а войските получават предварително възнаграждение за шест месеца. Ел-Мулк приготвя сериозен ескорт от петстотин конници и пешаци, както и много слуги, носещи най-различни дарове: гравирани саби, чистокръвни коне, везани церемониални роби, както и златни изделия, донесли славата на Триполи. В края на март 1108 година той напуска града начело на дългия си кортеж. Напусна Триполи по суша, уточнява недвусмислено Ибн ал-Каланиси, единственият летописец, свидетел на събитията, с което намеква, че кадията вероятно е получил разрешение от франджите да пресече укрепените им линии, за да отиде да призовава за свещена война срещу тях! Като се имат предвид странните отношения, които съществуват между обсадители и обсадени, това е напълно допустимо. Но по-правдоподобно изглежда кадията да е стигнал до Бейрут с кораб и след това да е поел по суша.

Фахр ел-Мулк спира първо в Дамаск. Господарят на Триполи е хранел неприкрита омраза към Дукак, но негодният селджукски владетел е мъртъв, вероятно отровен малко преди това, и градът вече се намира в ръцете на неговия настойник, атабек Тогтекин, бивш куц роб, чиито неясни взаимоотношения с франджите ще доминират сирийската политическа сцена в продължение на повече от двадесет години. Амбициозен, хитър, безскрупулен, този турски военачалник е подобно на Фахр ел-Мулк човек зрял и реалист. Сложил край на отмъстителното поведение от времето на Дукак, той топло посреща господаря на Триполи, организира голям пир в негова чест и дори го кани в личния си хамам. Кадията оценява жестовете на внимание, но предпочита да прекара нощта извън стените — доверието си има граници!

В Багдад посрещането е още по-пищно. Към кадията се отнасят като към могъщ монарх — толкова голям е престижът на Триполи в мюсюлманския свят. Султан Мохамед му изпраща собствената си ладия, за да прекоси Тигър. Служителите от протокола повеждат господаря на Триполи към този истински плаващ дворец — на единия му край е поставена бродирана възглавница, на която обикновено сяда султанът. Фахр ел-Мулк се настанява встрани, на мястото, отредено за гости, но служителите се втурват и го хващат за раменете — монархът лично е настоял гостът да заеме неговото място върху собствената му възглавница. Приет от дворец в дворец, кадията е разпитван от султана, халифа и техните съветници за обсадата на града. Целият Багдад хвали неговата смелост в джихада му срещу франджите.

Но когато стигат до политическите въпроси и Фахр ел-Мулк моли Мохамед да изпрати армия, която да освободи Триполи, султанът, разказва с насмешка Ибн ал-Каланиси, заповяда на неколцина от главните си емири да заминат с Фахр ел-Мулк, за да му помогнат да отблъсне враговете, обсадили града му. Той нареди наказателният отряд да спре за малко в Мосул, за да го изтръгне от ръцете на Джауали и щом направи това, да отиде в Триполи.

Фахр ел-Мулк е поразен. Положението в Мосул е толкова заплетено, че ще са нужни години, за да бъде оправено. Но което е по-важно, градът се намира северно от Багдад, докато Триполи лежи съвсем на запад. Ако армията направи подобно отклонение, тя никога няма да стигне навреме, за да спаси столицата му. Триполи може да падне днес или утре, настоява той. Но султанът не иска да чуе. Интересите на селджукската империя изискват да се реши с предимство въпросът с Мосул. Кадията напразно опитва различни начини, като например да подкупи със злато някои от съветниците на монарха, нищо не помага — армията ще иде първо в Мосул. Когато след четири месеца Фахр ел-Мулк поема по обратния път, всичко става без излишни церемонии. Убеден е, че няма да може да запази града. Онова, което все още не знае, е, че вече го е загубил.

Още при пристигането му в Дамаск през август 1108 година му съобщават тъжната новина. Деморализирани от твърде дългото му отсъствие, триполските първенци решили да поверят града на господаря на Египет, който обещал да го защитава срещу франджите. Ал-Афдал изпратил кораби с хранителни запаси, както и управител, който да поеме градските дела. Първото му задължение било да задържи семейството на Фахр ел-Мулк и верните му хора, да сложи ръка на хазната, мебелите и личните му вещи, както и да изпрати всичко това с кораб за Египет!

Докато везирът се разправя по този начин с нещастния кадия, франджите се готвят за последна атака срещу Триполи. Вождовете им пристигат един след друг под стените на обсадения град. Там е крал Балдуин Ерусалимски, господар на всички. Там са и Балдуин Едески и Танкред Антиохийски, които са се сдобрили по този повод. Там са и двама представители на семейството на Сен-Жил — ал-Сердани и синът на починалия граф, наричан от хронистите Ибн Сен-Жил, току-що пристигнал от родината си с десетки генуезки кораби. И двамата ламтят за Триполи, но кралят на Ерусалим ще ги накара да забравят раздорите. А Ибн Сен-Жил ще изчака края на битката, за да убие съперника си.

През март 1109 година всичко изглежда готово за съгласувано нападение по суша и вода. Триполци наблюдават със страх приготовленията, но не губят надежда. Нали ал-Афдал им е обещал да изпрати флота, много по-могъща от всички онези, които са виждали досега, снабдена с достатъчно храни, бойци и бойна техника, така че да издържи година?

Триполци са убедени, че генуезките кораби ще побягнат още щом фатимидската флота се появи на хоризонта. Остава все пак тя да пристигне навреме!

В началото на лятото, разказва Ибн ал-Каланиси, франджите нападнаха Триполи с всичка сила, като тикаха подвижните си кули към крепостните стени. Когато хората от града видяха какви яростни атаки трябва да отбиват, загубиха смелост, защото разбраха, че гибелта им е неминуема. Хранителните запаси бяха изчерпани, а египетската флота се бавеше. По Божия воля ветровете не бяха попътни, а Бог решава сетнините на света. Франджите удвоиха усилията си и превзеха града с ожесточение на 12 юли 1109 година. След две хиляди дни съпротива градът на златарството и библиотеките, на безстрашните мореплаватели и образованите кадии е разрушен от западните воини. Сто хилядите тома на Дар-ел-Илм са разграбени и после изпепелени, за да бъдат унищожени „безбожните“ писания. Според летописеца от Дамаск, франджите решиха една трета от града да бъде даден на генуезците, а другите две трети на сина на Сен-Жил. За крал Балдуин бе заделено всичко, което му се понрави. Повечето жители са продадени в робство, останалите са лишени от имот и пропъдени. Мнозина ще се насочат към пристанищния град Тир. Фахр ел-Мулк ще завърши живота си в околностите на Дамаск.

А египетската флота? Тя пристигна в Тир осем дни след падането на Триполи, разказва Ибн ал-Каланиси, когато всичко бе свършено по Божие наказание, стоварило се върху жителите му.

За втора жертва франджите избират Бейрут. Опрян на Ливанската планина, градът е заобиколен от борови гори, особено откъм предградията Мазраат ал-Араб и Рас ел-Набаа, откъдето нашествениците взимат дървен материал за построяването на обсадните машини. Бейрут не може да съперничи по разкош на Триполи, а скромните му къщи трудно биха издържали сравнение с римските дворци, чиито мраморни останки все още покриват земята на древния Бе-ритус. Но все пак това е процъфтяващ град благодарение на пристанището, разположено под надвесен крайбрежен път, където според преданието Свети Георги убил змея. Силно желан от дамаскчани, немарливо управляван от египтяни, градът най-накрая се изправя със собствени сили срещу франджите през февруари 1110 година. Петте му хиляди жители се бият енергично и отчаяно, като разрушават една след друга дървените кули на обсадителите. Франджите не знаеха по-жестока битка от тази нито преди, нито след това!, възкликва Ибн ал-Каланиси. Завоевателите няма да им го простят. След превземането на града на 13 май те започват безогледно клане. За назидание.

Поуката е добре запомнена. На следващото лято един франкски крал (можем ли да се сърдим на летописеца от Дамаск, че не е разпознал Сигурд, владетеля от далечна Норвегия?) пристигна по море с повече от шестдесет кораби, натоварени с бойци, за да стане поклонник и да воюва в ислямската земя. Тъкмо се запъти към Ерусалим и ето че Балдуин се появи насреща му и двамата заедно обсадиха по суша и вода пристанищния град Сайда, древния финикийски Сидон. Крепостната стена на града, многократно разрушавана и възстановявана в течение на историческите епохи, все още стои и впечатлява с огромните си каменни блокове, постоянно блъскани от вълните на Средиземно море. Но жителите, показали голяма смелост в началото на франкското нашествие, вече нямат сърце да се бият, защото, според Ибн ал-Каланиси, се страхуваха от съдба, подобна на бейрутската. Така те проводиха при франджите своя кадия с делегация от първенци, които да измолят от Балдуин животът им да бъде запазен. Той се съгласи. Градът капитулира на 4 септември 1110 година. Този път, вместо клане, започва масово изселване по посока на Тир и Дамаск, които вече са препълнени от бежанци.

За седемнадесет месеца Триполи, Бейрут и Сайда, трите най-прочути града на арабския свят, са завзети и опустошени, жителите им — изклани или пропъдени, емирите, кадиите, законотворците — избити или принудени да приемат изгнаничеството, джамиите — осквернени. Има ли сила, която може все още да спре франджите, преди да са стигнали до Тир, Алеп, Дамаск, Кайро, Мосул и — защо не? — Багдад?

Има ли още воля за съпротива? Вероятно не, що се отнася до мюсюлманските владетели. Но всред населението на най-застрашените градове войната за вярата, водена от западните поклонници-воини без прекъсване в течение на последните тринадесет години, започва да дава резултат. Джихадът, превърнал се от дълго време само в пусти думи за украса на официалните речи, се завръща. За него отново заговорват няколко групи бежанци, неколцина поети, неколцина духовници.

Именно един от тях, Абду-Фадл Ибн ал-Хашаб, кадия на Алеп, дребен на ръст и високогласен, решава чрез упоритостта си и силата на своя характер да събуди заспалия великан, на какъвто е заприличал арабският свят. Първият му публичен акт е да предизвика наново, след дванадесетгодишна пауза, скандал, подобен на вдигнатия от ал-Харауи по улиците на Багдад. Този път се стига до истинска буна.