Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (5)

ГЛАВА III
ЧОВЕКОЯДЦИТЕ ОТ МААРРА

Не знам дали е туй пасбище на диви зверове или моят дом, родната ми стряха!

Викът на покруса, нададен от неизвестен поет от Маарра, не е само словесен похват. За нещастие, принудени сме да приемем думите му буквално и да се запитаме заедно с него: какво толкова чудовищно се е случило в сирийския град Маарра в края на 1098 година?

До идването на франджите жителите му живеели мирно, защитени от описващите кръг крепостни стени. Лозята, подобно на маслиновите и смокинови горички, им осигурявали скромно благоденствие. Градските дела били поверени в добрите ръце на не твърде амбициозни местни първенци, които се намирали под пряката власт на Редуан Алепски. Маарра се гордеела, че е родина на един от най-великите представители на арабската литература: Абул-Ала ал-Маарри, починал през 1057 година. Слепият, но свободомислещ поет се осмелявал да се опълчи срещу нравите на своето време и не се съобразявал със забраните. Необходима е била смелост, за да напишеш:

Жителите на земята се делят на две, Едните имат ум, но нямат религия, Другите имат религия, но нямат ум.

Четиридесет години след смъртта му довеяният отдалеко фанатизъм щял очевидно да признае правотата на сина на Маарра както по отношение на неверието му, така и на прословутия му песимизъм:

Съдбата ни руши сякаш сме от стъкло, нашите останки нивга не ще се съединят в едно.

И наистина градът му ще бъде разрушен до основи, а недоверието, което поетът толкова често е проявявал към своите съграждани, ще намери своето най-жестоко потвърждение.

В първите месеци на 1098 година жителите на Маарра следят с безпокойство битката за Антиохия, която се води на три дни път северозападно от града им. След победата си франджите нападат и ограбват няколко близки села. Маарра е пощадена, но отделни семейства предпочитат да потърсят по-сигурно място — Алеп, Хомс или Хама. Страховете им се оправдават, когато в края на ноември хиляди франкски воини обкръжават града. Макар и неколцина граждани да успяват да избягат, мнозинството са хванати в капан. Маарра не разполага с войска, а само с обикновена градска стража, към която бързо се присъединяват няколкостотин младежи без военен опит. Цели две седмици те храбро се съпротивляват на страшните рицари, като дори хвърлят от крепостните стени върху обсадителите кошери с пчели.

Като видяха колко упорити са, ще напише Ибн ал-Атир, франджите издигнаха дървена кула, която стигаше до върха на стените. Някои мюсюлмани, обхванати от страх и обезсърчени, си казаха, че ще могат по-добре да се защитават, ако се укрепят в най-високите сгради на града. Така те изоставиха стените и оголиха позициите, които дотогава държаха. Други последваха примера им и друга част от стената също беше изоставена. Скоро цялата крепостна стена остана без бранители. Франджите се покатериха с помощта на стълби, а когато мюсюлманите ги видяха на върха на стената, изгубиха кураж.

Настъпва вечерта на 11 декември. Тъмно е и франджите все още не се осмеляват да проникнат в града. Градските първенци влизат във връзка с Боемунд, новия властелин на Антиохия, който е начело на обсадителите. Франкският военачалник обещава животът на гражданите да бъде запазен, ако те прекратят боя и напуснат някои от сградите. Вкопчвайки се отчаяно в думите му, семействата се събират заедно в къщите и избите на града и треперещи, прекарват цяла нощ в очакване.

Призори идват франджите. Настава сеч. В продължение на три дни те убиваха, посякоха над сто хиляди души и много плениха. Цифрите, посочени от Ибн ал-Атир, са очевидно измислени, тъй като населението на града преди превземането му е наброявало вероятно не повече от десет хиляди души. Но ужасът идва не толкова от броя на жертвите, колкото от отредената им съдба, която човек е трудно да си представи.

В Маарра, нашите варяха възрастните езичници в казани, набучваха децата на шишове, печаха ги и ги ядяха. Признанието на франкския хронист Раул дьо Кан не ще бъде прочетено от жителите на съседните на Маарра селища, но до края на живота си те ще помнят онова, което са видели и чули. Защото споменът за жестокостите, препредаван от местните поети и устното творчество, ще запечати в душите един трудно заличим образ на франджите. Летописецът Усама Ибн Мункиз, роден три години преди събитията в съседния град Шайзар, ще напише един ден:

Всички, които научиха за франджите, видяха в тяхно лице зверове, които притежават превъзходството на смелостта и разпалеността в боя и нищо друго, както зверовете имат превъзходството на силата и агресивността.

Подобна лишена от благосклонност присъда обобщава добре впечатлението, оставено от франджите при идването им в Сирия: смесица от страх и презрение, добре разбираеми от страна на една арабска народност, превъзхождаща ги с културата си, но загубила своята борбеност. Турците няма никога да забравят проявения от западните рицари канибализъм. В цялата им епическа литература франджите неизменно ще бъдат описвани като човекоядци.

Несправедлива ли е подобна представа за франджите? Може би западните нашественици са яли жители на града-мъченик с единствената мисъл да оцелеят? Предводителите им го твърдят на следващата година в официално писмо до папата: Ужасен глад нападна армията в Маарра и я изправи пред жестоката необходимост да се храни с труповете на сарацините. Но подобно обяснение изглежда прибързано. Защото в продължение на цялата зловеща зима обитателите на района на Маарра стават свидетели на постъпки, трудно обясними единствено с глада. Шайки фанатизирани франджи, наречени тафури, шетат из полето, крещейки гръмогласно, че им се яде сарацинско месо. Вечер същите се събират край огъня и изяждат плячката си. Човекоядци по необходимост? Човекоядци от фанатизъм? Изглежда нереално, но свидетелствата са красноречиви както по отношение на описаните факти, така и по отношение на атмосферата на смърт, вееща от тях. В този смисъл едно изречение на франкския хронист Алберт д’Екс, който лично участва в битката край Маарра, остава ненадминато по своя ужас: Нашите не изпитваха отвращение да ядат не само убитите турци и сарацини, но и кучета!

Наказанието на града на Абул-Ала свършва едва на 13 януари 1099 година, когато стотици въоръжени с факли франджи препускат по улиците и подпалват всеки дом. Преди това крепостната стена е разрушена камък по камък.

Случилото се в Маарра ще издълбае такава пропаст между араби и франджи, която няма да бъде запълнена в продължение на векове. Но по онова време парализираното от ужас население престава да се съпротивлява, освен ако не е принудено. И когато нашествениците, оставили след себе си само димящи развалини, поемат отново своя път на юг, сирийските емири бързат да им изпратят натоварени с дарове емисари, за да им засвидетелстват своята добра воля и да им предложат помощ, в случай, че се нуждаят от нещо.

Първи е Султан Ибн Мункиз, чичо на летописеца Усама, владеещ малкото емирство Шайзар. Франджите достигат земите му ден след като напускат Маарра. Предвожда ги Сен-Жил, един от най-често споменаваните от арабските хронисти военачалници. Емирът праща делегация и двамата бързо сключват договор. Султанът се задължава не само да снабдява франджите с храни, но им разрешава и да закупуват коне от пазара в Шайзар, обещава да им даде и водачи, за да прекосят безпрепятствено останалата част от Сирия.

Всички в областта вече са в течение на придвижването на франджите, маршрутът им е известен. Нали крещят гръмогласно, че главната им цел е Ерусалим, където ще завладеят гроба Исусов? Всички, попаднали на пътя, водещ към свещения град, се опитват да се предпазят от бича на франджите. Най-бедните се изпокриват в близките гори, макар и обитавани от диви зверове, лъвове, вълци, мечки и хиени. Онези, които могат да си го позволят, заминават навътре в страната. Други се подслоняват в най-близката крепост. Именно подобно решение избират селяните от богатата долина Букая, когато в последната седмица на януари 1099 година научават, че наблизо има франкски войски. Като подкарват добитъка си и понасят запаси от растително масло и жито, те тръгват нагоре към Хосн ел-Акрад, „Кюрдската цитадела“, която от трудно достижимия планински връх се възвисява над цялата долина, чак до Средиземно море. Въпреки че крепостта е от дълго време изоставена, стените й са здрави и селяните смятат, че там ще бъдат защитени. Но франджите, отново са останали без провизии, ги обкръжават. На 28 януари воините им започват да се катерят по крепостните стени на Хосн ел-Акрад. Предусещайки края, селяните прибягват до хитрост. Разтварят внезапно портите на цитаделата и оставят да излязат навън част от стадата. Забравили боя, всички франджи се втурват към добитъка, за да грабнат по нещо. В редовете им настъпва такава суматоха, че окуражените защитници нападат, стигат до шатрата на Сен-Жил и малко остава да пленят франкския предводител, изоставен от телохранителите си, втурнали се да получат и те част от плячката.

Селяните са горди с подвига си. Но те знаят, че обсадителите ще се върнат, за да си отмъстят. На другия ден, когато Сен-Жил хвърля войниците си срещу крепостта, те не се показват. Нападателите се питат каква ли нова хитрост са измислили. Наистина, избрали са най-доброто: възползвайки се от нощта, те безшумно са излезли и изчезнали в далечината. Четиридесет години по-късно, на мястото на Хосн ел-Акрад, франджите ще издигнат една от най-страшните си крепости. Името ще остане почти същото — „Акрад“ се променя на „Крат“, а после на „Крак“. „Рицарският Крак“ възвисява все още величествената си осанка и днес, през XX век, над долината Букая.

През февруари 1099 година цитаделата се превръща за няколко дни в главна квартира на франкската армия. В нея може да бъде видяно смайващо зрелище. От всички съседни градове и дори от някои села пристигат делегации, водещи след себе си мулета, натоварени със злато, платове, храни. Политическата раздробеност на Сирия е такава, че и най-малкото градче се държи като независимо емирство. Всеки съзнава, че може да разчита единствено на собствените си сили, за да се защити и да преговаря със завоевателите. Никой княз, никой кадия, никой първенец не може да направи и най-малкия опит за съпротива, без да изложи на опасност цялата си общност. Така че всеки оставя настрани патриотичните си чувства и отива, с престорена усмивка, да поднесе дарове и почитания. Ръката, която не можеш да пречупиш, целуни и моли Бога той да я пречупи, казва една местна пословица.

Именно тази примиренческа мъдрост диктува и поведението на емир Джанах ад-Даула, господар на град Хомс. Само седем месеца преди това известният с храбростта си воин е бил най-верният съюзник на атабек Карбука. Ибн ал-Атир уточнява, че Джанах ад-Даула беше последният, който избяга при Антиохия. Но вече не е време за воинско или верско усърдие и емирът се показва особено внимателен спрямо Сен-Жил, комуто поднася, освен обичайните дарове, и голям брой коне, защото — уточняват със сладникав глас посланиците от Хомс — Джанах ад-Даула е научил, че рицарите имат нужда от коне.

От всички делегации, преминали през огромните голи зали на Хосн ел-Акрад, най-щедра е тази от Триполи. Изваждайки една по една прекрасните скъпоценности, излезли изпод ръцете на еврейски майстори-занаятчии от града, посланиците пожелават на франджите добре дошли от името на най-уважавания княз по сирийското крайбрежие, кадията Джалал ел-Мулк. Той принадлежи на рода Бану Амар, превърнал Триполи в перлата на Арабския Изток. В никакъв случай не става въпрос за някой от безбройните военни кланове, завоювали земята си със силата на оръжието, а за династия от учени хора, чийто основател бил магистрат, кадия, титла, запазена от владетелите на града.

Когато франджите приближават, Триполи и околността живеят, благодарение на мъдростта на кадиите, във век на мир и благоденствие, за което съседите им завиждат. Гордост за жителите на града е огромният „дом на знанието“, Дар-ел-Илм, приютил библиотека със сто хиляди тома — една от най-големите за времето си. Градът е заобиколен от полета с маслинови дръвчета, рожкови, захарна тръстика и най-различни овощни насаждения, даващи изобилна реколта. Пристанището се радва на оживена търговия.

Именно богатството на града става причина за първите неприятности с нашествениците. В посланието, което изпраща в Хосн ел-Акрад, Джалал ел-Мулк кани Сен-Жил да изпрати делегация в Триполи, за да бъде сключен съюз. Непростима грешка. Франкските емисари са до такава степен впечатлени от градините, дворците, пристанището и златарския сук, че вече не чуват предложенията на кадията. Мислят все повече за онова, което биха могли да плячкосат, ако превземат града. И по всичко изглежда, че още със завръщането си при своя главатар са направили всичко възможно да разпалят алчността му. Джалал ал-Мулк, който наивно очаква отговора на Сен-Жил на предложението си за съюз, е доста изненадан, когато научава, че на 14 февруари франджите са обсадили Арка, вторият по големина град в княжество Триполи. Не само разочарован, но и ужасен, той вярва, че действията на нашествениците са само първа крачка към превземането на собствената му столица. Как да не си спомни за съдбата на Антиохия? Джалал ал-Мулк вече се вижда на мястото на нещастния Яги Сиян, препускащ позорно към смъртта или към забравата. В Триполи се запасяват с храни в очакване на дълга обсада. Жителите се питат с тревога колко ли време завоевателите ще се бавят пред Арка. Всеки отминал ден носи неочаквана отсрочка.

Минава февруари, минават март и април. Както всяка година, уханията на цъфналите овощни градини обгръщат Триполи. Времето изглежда още по-хубаво, тъй като новините са утешителни: франджите все още не са успели да превземат Арка, чиито бранители са не по-малко учудени от самите обсадители. Вярно е, че крепостните стени са яки, но не по-яки от стените на други градове, превзети от франджите. Силата на Арка идва от факта, че от първия миг на битката жителите й са убедени, че дори един единствен пробив да бъде направен, всички ще бъдат изклани подобно на братята им от Маарра или Антиохия. Ден и нощ те бдят, отблъскват атаките, възпират и най-малкия опит да се проникне. Накрая завоевателите се уморяват. До обсадения град достига шумът от кавгите им. На 13 май 1099 година те вдигат своя лагер и се отдалечават с наведени глави. След тримесечна изтощителна борба упоритостта на защитниците е възнаградена. Арка ликува.

Франджите поемат отново пътя си на юг. Минават пред Триполи обезпокоително бавно. Джалал ел-Мулк, който знае, че са раздразнени, бърза да им изпрати най-добрите си пожелания за добър път. Погрижва се да прибави към тях и храни, злато, няколко коня, както и водачи, които да ги преведат по тесния крайбрежен път, водещ към Бейрут. Скоро към придружителите от Триполи се присъединяват и християни маронити, живеещи в ливанските планини, които, подобно на мюсюлманските емири, предлагат своята помощ на западните воини.

Без повече да се занимават с владенията на рода Бану Амар, между които Джбейл, античният Библос, завоевателите достигат до Нахр ел-Калб, „Кучешката река“.

Преминавайки я, те влизат във война с Египет, фатимидския халифат.

Най-влиятелният човек в Кайро, могъщият и снажен везир ал-Афдал Шахиншах, не скрива задоволството си, когато през април 1097 година пратеници на Апексий Комнин идват да му съобщят за пристигането на множество франкски рицари в Константинопол и за началото на офанзивата им в Мала Азия. Ал-Афдал, „Най-добрият“, тридесет и пет годишен, бивш роб, управляващ еднолично седеммилионния египетски народ, предава на императора пожеланията си за успех и поисква да бъде информиран, в качеството си на приятел, за напредването на експедицията:

Някои говорят, че когато господарите на Египет видели разширяването на селджукската империя, били обхванати от такъв страх, че поискали от франджите да тръгнат срещу Сирия и да създадат буфер между тях и мюсюлманите. Само Бог знае истината.

Особеното обяснение, дадено от Ибн ал-Атир за началото на франкското нашествие, говори красноречиво за разделението, което царува всред мюсюлманския свят между сунити, считащи себе си за потомци на Багдадския абасидски халифат, и шиити, припознаващи Каирския фатимидски халифат. Схизмата, датираща от VII век и свързана с конфликт в рода на Пророка, е била винаги източник на ожесточени борби между мюсюлманите. Дори за държавници като Саладин, борбата срещу шиитите ще изглежда толкова важна, колкото и войната срещу франджите. „Разколниците“ са редовно обвинявани за всички злини, които сполетяват исляма, и нищо чудно, че дори самото франкско нашествие се приписва на техните интриги. Но даже повикването на франджите от Фатимидите да е напълно измислено, то радостта на каирските управници при пристигането на западните воини е напълно истинска.

След падането на Никея везир ал-Афдал топло поздравява василевса, а три месеца преди нашествениците да превземат Антиохия натоварена с дарове египетска делегация посещава лагера на франджите, за да им пожелае скорошна победа и да им предложи съюз. Военен от арменски произход, господарят на Кайро не изпитва никаква симпатия към турците и в това личните му чувства съвпадат с интересите на Египет. От средата на века напредването на селджуките къса територии от фатимидския халифат, така както и от византийската империя. Докато румите гледат как им се изплъзват Антиохия и Мала Азия, египтяните загубват Дамаск и Ерусалим, принадлежали им в продължение на век. Между Кайро и Константинопол, както и между ал-Афдал и Алексий, се установява здраво приятелство. Редовно се допитват един до друг, разменят сведения, кроят общи планове. Малко преди идването на франджите двамата мъже установяват с удовлетворение, че селджукската империя се разкъсва от вътрешни междуособици. Както в Мала Азия, така и в Сирия се появяват много съперничещи си държавици. Настъпил ли е час за реванш срещу турците? Не е ли време египтяни и руми да си възвърнат загубените земи? Ал-Афдал мечтае за общи действия на двете съюзнически сили и когато научава, че василевсът е получил от страните на франджите голямо подкрепление от войски, той предусеща, че реваншът е близък.

Делегацията, която изпраща в Антиохия, не споменава за договор за ненападение. За везира това се разбира от само себе си. Онова, което предлага на франджите, е справедлива подялба — за тях Северна Сирия, за него Южна, т.е. Палестина, Дамаск и крайбрежните градове чак до Бейрут. Той държи да направи предложението си възможно най-рано, в момент, когато франджите все още не са сигурни в превземането на Антиохия. Убеден е, че те ще бързат да приемат.

Но странно, отговорът им е уклончив. Те искат обяснения, уточнения, особено що се отнася до бъдещата съдба на Ерусалим. Държат се, разбира се, приятелски с египетските дипломати, дори им показват отрязаните глави на триста турци, убити край Антиохия. Но отказват да сключат каквото и да е споразумение. Ал-Афдал недоумява. Нима предложението му не е реалистично, не е щедро? Да не би румите и франкските им съюзници да имат сериозно намерение да завземат Ерусалим, с каквото впечатление са останали пратениците му? Нима Алексий го е излъгал?

Силният човек на Кайро все още се колебае каква политика да следва, когато през юни 1098 година до него достига вестта за падането на Антиохия, последвана три седмици по-късно от новината за унизителното поражение на Карбука. Везирът решава мигновено да действа, за да изненада и противниците, и съюзниците си. През юли, отбелязва Ибн ал-Каланиси, съобщиха, че генералисимус ал-Афдал, емир на войските, е напуснал Египет начело на многобройна армия и обсадил Ерусалим, където се намираха емирите Сокман и Илгази, синове на Орток. Той нападна града и разположи катапулти. Двамата братя турци, които властват над Ерусалим, току-що са се върнали от север, където са взели участие в злощастната експедиция на Карбука. След четиридесетдневна обсада градът капитулира. Ал-Афдал се отнесе щедро към двамата емири и ги пусна на свобода заедно с приближените им.

Месеци наред събитията сякаш потвърждават правотата на господаря на Кайро. Всичко се развива така, като че ли франджите, поставени пред свършен факт, са се отказали да продължат по-нататък. Поетите от фатимидския двор сякаш не намират достатъчно хвалебствени думи, за да възпеят подвига на държавника, изтръгнал Палестина от ръцете на „разколниците“ сунити. Но когато през януари 1099 година франджите поемат решително пътя си на юг, ал-Афдал е обезпокоен.

Той провожда един от доверените си хора в Константинопол, за да се допита до Алексий, който тогава, в едно известно писмо, прави трогателното признание: василевсът няма вече никакъв контрол над франджите. Колкото и невероятно да звучи, те правят каквото решат, искат да създадат собствени държави, отказват да върнат Антиохия на империята, въпреки че са се клели да го сторят, и изглеждат решени да превземат Ерусалим с всички средства. Папата ги е призовал на свещена война за освобождението на Христовия гроб и нищо не може да ги отклони от целта им. Алексий добавя, че той самият не одобрява действията им и спазва стриктно съюза си с Кайро.

Въпреки последното уточнение, ал-Афдал има впечатлението, че е попаднал в смъртоносна клопка. Самият той е от християнски произход и не му е трудно да разбере, че франджите, които наивно и пламенно вярват в своя Бог, са решени да стигнат до края на въоръженото поклонничество. Вече съжалява, че се е хвърлил в палестинската авантюра. Нямаше ли да е по-добре да остави франджи и турци да се бият за Ерусалим, вместо самият той да се изпречи безполезно на пътя на едни колкото смели, толкова и фанатични рицари?

Знаейки, че му е необходим цял месец, за да вдигне на крак армия, способна да се бие с франджите, той пише на Алексий и го заклева да направи всичко възможно, за да забави напредването на завоевателите. И така, през април 1099 година, по време на обсадата на Арка, василевсът им праща послание, в което ги моли да забавят тръгването си за Палестина, защото, споменава той като предлог, скоро лично ще пристигне и ще се присъедини към тях. От своя страна каирският господар изпраща нови предложения за споразумение на франджите. Освен подялбата на Сирия, той уточнява и своята политика по отношение на свещения град — стриктно съблюдавана свобода на вероизповеданията и възможност поклонниците да го посещават винаги, когато поискат, при условие, разбира се, че това ще става на малки невъоръжени групи. Отговорът на франджите е оскърбителен: „Ще отидем в Ерусалим всички заедно, в боен ред, с вдигнати копия!“

Звучи като обявяване на война. На 19 май 1099 година, преминавайки от думи към дела, нашествениците пресичат решително Нахр ел-Калб, северната граница на фатимидското владение.

Но „Кучешката река“ е фиктивна граница, защото ал-Афдал е предпочел да подсили гарнизона на Ерусалим, като изостави египетските владения по крайбрежието на собствената им съдба. Така всички приморски градове, с едно изключение, бързат да сключат мир със завоевателя.

Първият град е Бейрут, на четири часа път от Нахр ел-Калб. Жителите му изпращат делегация да пресрещне рицарите, като им обещават злато, храни и водачи при условие, че не пипат реколтата в долината. Бейрутчани добавят, че са готови да признаят властта на франджите, в случай че последните успеят да превземат Ерусалим. Сайда, античният Сидон, реагира по друг начин. Гарнизонът извършва няколко дръзки нападения срещу нашествениците, които си отмъщават, като опустошават овощните градини и оплячкосват близките села. Това е единственият случай на съпротива. Пристанищните градове Тир и Акра, въпреки че са лесно защитими, следват примера на Бейрут. В Палестина повечето от градовете и селата са напуснати от жителите си още преди идването на франджите. В нито един момент нашествениците не срещат истинска съпротива и сутринта на 7 юни 1099 година жителите на Ерусалим ги виждат в далечината, долу, на хълма, близо до джамията на пророк Самуил. Почти чуват виковете им. Надвечер те вече са разпънали стан пред стените на града.

Генерал Ифтихар ад-Даула, „Гордост на държавата“, който командва египетския гарнизон, ги наблюдава, изпълнен със спокойствие, от върха на Кулата на Давид. В течение на няколко месеца той е взел всички необходими мерки, за да издържи на дълга обсада. Поправил е част от стената, пострадала предишното лято по време на похода на ал-Афдал срещу турците. Натрупал е огромни запаси от храна, за да избегне и най-малката опасност от хранителен недостиг докато чака везира, обещал да пристигне до края на юли, за да освободи града. За още по-сигурно е последвал примера на Яги Сиян и е изгонил извън града християните, способни да сътрудничат на франкските си едноверци. В последните дни дори е отровил водата в близките извори и кладенци, за да не позволи на врага да ги използва. Под юнското слънце, всред безводния планински пейзаж, осеян тук-там с маслинови дръвчета, животът на обсадителите няма да бъде лек.

За Ифтихар се очертава борбата да започне в добри условия. Благодарение на арабските конници и суданските стрелци, настанили се здраво зад пълзящите по хълмовете и спускащи се в долините дебели стени, той е сигурен, че ще издържи. Вярно е, че западните рицари са известни с храбростта си, но поведението им пред стените на Ерусалим изглежда някак странно в очите на един опитен военен. Ифтихар очаква те да започнат още с пристигането си да строят подвижни кули и разни обсадни машини, да копаят траншеи, за да се защитят от набезите на гарнизона. Но франджите не само не предприемат подобни действия, ами организират шествие около крепостта, водено от свещеници. Те гръмогласно пеят и се молят, а след това като полудели се втурват към стените, без да разполагат с каквато и да е стълба. Напразно ал-Афдал му е обяснявал, че франджите искат да завземат града поради верски причини. За Ифтихар подобен сляп фанатизъм е учудващ. Самият той е вярващ мюсюлманин, но ако се бие в Палестина, то е, за да защити египетските интереси и — защо да го отрича — за да изгради собствената си военна кариера.

Той знае, че градът не е като другите. Ифтихар винаги го е наричал с обикновеното му име, Елия, но улемите, докторите по ислямско право, го наричат ал-Кудс, Бейт-ел-Макдес или ал-Бейт ал-Мукаддас, „свято място“. Казват, че това е третият свещен град на исляма след Мека и Медина, защото тук Бог довел Пророка през една чудотворна нощ, за да го срещне с Мойсей и Исус, сина на Мария. Оттогава за всеки мюсюлманин ал-Кудс е символ на приемствеността на Божието послание. Много вярващи идват, за да се помолят в джамията ал-Акса, под огромния блестящ купол, който величествено се извишава над четвъртитите къщи на града.

Макар и небето да присъства на всеки уличен ъгъл, Ифтихар е здраво стъпил на земята. Военните техники, смята той, са едни и същи независимо от града. Пеещите шествия на франджите го дразнят, но не го тревожат. Едва след втората седмица на обсадата той започва да усеща как у него се заражда безпокойство, когато врагът се втурва разпалено да строи две огромни дървени кули. В началото на юли те вече са вдигнати, готови да пренесат стотици бойци до върха на крепостните стени. Силуетите им стърчат заплашително в средата на вражеския лагер.

Заповедите на Ифтихар са точни: ако някое от тези съоръжения направи и най-малкото движение по посока на стените, да го удавят под дъжд от стрели. Ако въпреки всичко кулата успее да се доближи, да използват гръцки огън, смес от петрол и сяра, която изсипват в стомни и я хвърлят запалена срещу обсадителите. Разпръсквайки се, течността предизвиква трудни за потушаване пожари. Страшното оръжие ще позволи на войниците на Ифтихар да отблъснат множество последователни нападения през втората седмица на юли, въпреки че, за да се предпазят от пламъците, обсадителите покриват подвижните кули с прясно одрани животински кожи, напоени с оцет. През това време плъзват мълви, че ал-Афдал ще пристигне всеки миг. Обсадителите, които се опасяват да не попаднат между два огъня, удвояват усилията си:

От двете подвижни кули, построени от франджите, разказва Ибн ал-Атир, едната бе насочена към Цион, на юг, а другата — на север. Мюсюлманите успяха да изпепелят първата, като убиха всички онези, които бяха вътре. Но тъкмо свършиха с унищожаването й, ето че пристигна пратеник със зов за помощ, тъй като градът бе нападнат от другата страна. Всъщност той бе превзет от север един петък сутринта, седем дни преди края на месец шаабан 492 година.

През онзи ужасен ден на юли 1099 година, Ифтихар се е отдръпнал в Кулата на Давид, осмоъгълна цитадела, чиито основи са споени с олово и която е най-здравото място по крепостната стена. Може да издържи още дни наред, но знае, че битката е изгубена. Еврейският квартал е завзет, улиците са пълни с трупове и боят вече се води близо до голямата джамия. Скоро той и хората му ще бъдат обкръжени от всички страни. При все това той продължава да се бие. Какво друго му остава? След обяд боевете в центъра на града практически приключват. Бялото знаме на Фатимидите остава да се вее само над Кулата на Давид.

Изведнъж атаките на франджите спират, приближава се пратеник. Той идва от страна на Сен-Жил и предлага на египетския генерал и хората му да се оттеглят невредими, ако предадат кулата. Ифтихар се колебае. Много пъти вече франджите не са удържали на обещанията си и нищо не говори, че Сен-Жил ще го направи този път. Казват, че бил около шестдесетгодишен, с побелели коси и че всеки го поздравявал с уважение, от което може да се предполага, че той би държал на дадената дума. Във всеки случай, знае се, че на него му е необходимо да се споразумее с гарнизона, защото дървената кула е разрушена, а всички атаки отблъснати. От сутринта марширува под стените, докато неговите събратя, останалите франкски предводители, вече грабят из града и спорят за къщите. Като премерва доводите за и против, Ифтихар най-накрая съобщава, че е готов да капитулира, при условие, че Сен-Жил обещае, като се закълне в честта си, че ще гарантира неговата сигурност и тази на хората му.

Франджите удържаха на думата си и ги оставиха да излязат през нощта по посока на пристанищния град Аскалон, където се установиха, ще отбележи съвестно Ибн-Ал-Атир. След което ще добави: Населението на свещения град бе избито, франджите клаха мюсюлманите в продължение на седмица. В джамията ал-Акса те убиха повече от седемдесет хиляди души. А Ибн ал-Каланиси, който избягва да споменава непотвърдени цифри, уточнява: Много хора бяха избити. Евреите бяха събрани в синагогата и франджите ги изгориха живи. Те разрушиха също така паметниците на светиите и гроба на Авраам — мир на праха му!

Измежду съборените от завоевателите паметници е Джамията на Омар, издигната в памет на втория наместник на Пророка, халиф Омар Ибн ал-Хатаб, завоювал Ерусалим от румите през февруари 638 година. Впоследствие арабите не пропускат често да отбелязват това събитие, изтъквайки разликата между собственото си поведение и това на франджите. Омар влязъл на гърба на прочутата си бяла камила, посрещнат от гръцкия патриарх на Свещения град. Халифът първо го уверил, че животът и имотът на всички жители ще бъдат запазени, а след това го помолил да му покаже светите места на християнството. Докато били в църквата Кияма, гроба Господен, настанал час за молитва и Омар попитал домакина си къде може да постеле килимчето си, за да се помоли. Патриархът му отговорил, че може да остане там, където е, но халифът възразил: „Ако го направя, утре мюсюлманите ще поискат това място да стане тяхно с думите: Омар се е молил тук“. И като взел килимчето си, той излязъл да коленичи навън. Той бил прав, защото именно на това място щяла да бъде построена джамията, носеща името му. Франкските военачалници, уви, нямат неговото великодушие! Те отбелязват победата си с неописуемо клане, след което дивашки разграбват града, който твърдят, че почитат.

Едноверците им също не са пощадени. Една от първите мерки, предприети от франджите, е да изхвърлят от църквата на Божи Гроб всички свещеници от източното вероизповедание — гърци, грузинци, арменци, копти и сирийци — които служат заедно там по силата на древна традиция, спазвана от всички завоеватели дотогава. Изумени от толкова фанатизъм, първослужителите на източнохристиянските общности решават да се съпротивляват. Те отказват да открият пред завоевателя мястото, където са скрили истинския кръст, на който е умрял Христос. За тези хора религиозната преданост към реликвата е съпроводена от патриотична гордост. Нима не са съграждани на Назарееца? Но нашествениците не са никак впечатлени от този факт. След като арестуват свещениците, на които е поверено пазенето на кръста, и ги подлагат на мъчения, за да изтръгнат тайната, те успяват чрез сила да лишат християните в Свещения град от най-ценната им реликва.

Докато западните рицари избиват и последните укрили се жители и слагат ръка на всички богатства на Ерусалим, събраната от ал-Афдал армия напредва бавно през Синай. Тя стига в Палестина едва двадесет дни след трагедията. Везирът, който лично я предвожда, се колебае дали да тръгне направо към Свещения град. Въпреки че разполага с близо тридесет хиляди войници, той не се чувства силен, защото няма обсадна техника, а и решителността на франкските рицари го плаши. Така че решава да се настани с войската си в околностите на Аскалон и да изпрати делегация в Ерусалим, която да проучи намеренията на врага. В окупирания град египетските пратеници са отведени при едър рицар с дълги коси и руса брада, който им е представен като Готфрид Булонски, новия господар на Ерусалим. Именно нему те предават посланието на везира, който обвинява франджите в злоупотреба с доверието му и им предлага споразумение, ако обещаят да напуснат Палестина. Вместо отговор западните рицари събират силите си и незабавно се втурват към Аскалон.

Напредват толкова бързо, че успяват да стигнат досами мюсюлманския лагер, без съгледвачите да предупредят за това. Още при първия сблъсък египетската армия отстъпи и се оттегли по посока на пристанището на Аскалон, разказва Ибн ал-Каланиси. Ал-Афдал също се оттегли. Мечовете на франджите победиха мюсюлманите. Клането не пощади нито пешаците, нито опълченците, нито градските жители. Близо десет хиляди души загинаха, а лагерът бе разграбен.

Няма съмнение, че само няколко дни след разгрома на египтяните в Багдад пристига групата бежанци, предвождана от Абу Саад ал-Харауи. Кадията на Дамаск не знае още, че франджите току-що са постигнали нова победа, но вече е известен, че завоевателите са станали господари на Ерусалим, Антиохия и Едеса, че са разбили Килидж Арслан и Данишменд, че са прекосили цяла Сирия от север на юг, убивайки и грабейки както си искат, необезпокоявани от никого. Той чувства, че народът и вярата му са жестоко оскърбени и унижени и му се иска да извика с пълно гърло на мюсюлманите да се пробудят най-сетне. Иска да разтърси братята си, да ги предизвика, да ги накара да се възмутят.

В петък, 19 август 1099 година, той отвежда дошлите с него в голямата джамия на Багдад и по обяд, когато от всички страни се стичат вярващи за молитва, започва предизвикателно да яде, макар че е рамазан, месецът за задължителен пост. За няколко минути сърдита тълпа се скупчва около него, идват войници, за да го арестуват. Но Абу Саад се изправя и спокойно запитва хората около себе си как могат да се разстройват до такава степен от неспазването на един пост, а клането на хиляди мюсюлмани и разрушаването на светите места на исляма да са им напълно безразлични. След като накарва тълпата да замълчи, той описва с подробности злините, сполетели Сирия, „Билад еш-Шам“, и особено онези, струпали се над Ерусалим. Бежанците заплакаха и накараха и другите да заплачат, ще отбележи Ибн ал-Атир.

От улицата ал-Харауи пренася скандала в двореца. „Виждам, че устоите на вярата са слаби!“, провиква се той в дивана на повелителя на правоверните, ал-Мустазхир-биллах, млад двадесет и две годишен халиф. Със светло закръглено лице и къса брадичка, той е жизнерадостен и ленив, гневните му изблици са кратки, а заплахите му рядко стигат до изпълнение. В една епоха, когато жестокостта се смята едва ли не за първостепенен атрибут на управниците, младият арабски халиф се хвали, че никога и никому не е сторил зло. Той изпитваше истинска радост, когато му казваха, че народът е щастлив, ще отбележи чистосърдечно Ибн ал-Атир. Чувствителен, изискан, словоохотлив, ал-Мустазхир има вкус към изкуствата. Страстен почитател на архитектурата, той лично наблюдава строежа на крепостната стена около квартала, където се намира резиденцията му — Харема — разположена в източната част на Багдад. А в свободното си време, което е доста много, пише любовни стихове: Когато протегнах ръка, за да кажа сбогом на моята любима, пламъкът на страстта ми стопи леда.

За нещастие на поданиците му този добър човек, комуто бе чужд и най-малкият тираничен жест, както го описва Ибн ал-Каланиси, не разполага с никаква власт, въпреки че е заобиколен във всеки един момент от сложен церемониал на почитание и че името му се споменава с уважение от хронистите. Бежанците от Ерусалим, които се уповават изцяло на него, сякаш забравят, че властта му се простира само до стените на неговия дворец и че във всеки случай политиката го отегчава.

Въпреки всичко зад гърба си има славна история. Халифите, негови предшественици, цели два века след смъртта на Пророка (632–833) са духовни и земни водачи на една огромна империя, която в звездния си миг се простира от река Инд до Пиренеите и дори по-нагоре, към долините на реките Рона и Лоара. А династията на Абасидите, към която принадлежи ал-Мустазхир, превръща Багдад в приказния град от Хиляда и една нощ. В началото на IX век, по времето, когато царува предшественикът му Харун ал-Рашид, халифатът е най-богатата и най-могъща държава на земята, а столицата й е център на най-развитата цивилизация. Там има хиляда дипломирани лекари, голяма безплатна болница, редовни пощенски съобщения, много банки, някои от които имат свои клонове в Китай, отлична водоснабдителна система, канализация, както и фабрика за производство на хартия. Жителите на Запада, които до идването си на Изток си служат само с пергамент, се запознават в Сирия с изкуството да се произвежда хартия от житна слама.

Но през кървавото лято на 1099 година, когато ал-Харауи отива да съобщи в дивана на ал-Мустазхир за падането на Ерусалим, златният век е отдавна отминал. Харун умира през 809 година. Четвърт век по-късно наследниците му вече са изгубили реално властта, Багдад е наполовина разрушен и империята се е разпаднала. Останал е единствено митът за епохата на единение, величие и благоденствие, който винаги ще спохожда сънищата на арабите. Вярно е, че Абасидите ще царуват още в продължение на четири века. Но без да управляват. Те ще бъдат заложници в ръцете на своите турски или персийски войници, способни да възкачват или свалят владетели по свое усмотрение, като най-често прибягват до убийство. И именно за да избегнат подобна съдба, повечето от халифите ще се откажат от каквато и да е политическа дейност. Затворени в харема си, те ще се отдават единствено на удоволствието от живота, ще стават поети или музиканти, ще колекционират красиви и ухаещи робини.

Повелителят на правоверните, въплъщавал дълго славата на арабите, се превръща в жив символ на упадъка. А ал-Мустазхир, от когото бежанците от Ерусалим очакват чудо, е най-типичният представител на породата лениви халифи. Дори и да поиска, той не би могъл да се притече на помощ на Свещения град, защото единствената армия, с която разполага, е личната му гвардия от няколкостотин черни и бели евнуси. Но не войници липсват в Багдад. Хиляди от тях се разхождат неспирно по улиците, често пияни. За да се предпазят от произвола им, жителите са свикнали да преграждат всяка нощ достъпа до кварталите си с тежки дървени или железни бариери.

Разбира се, униформеното бедствие, обрекло суковете на разорение чрез системни грабежи, не се подчинява на заповедите на ал-Мустазхир. Началникът на войниците въобще не говори арабски. Защото подобно на всички градове в мюсюлманска Азия Багдад живее вече над четиридесет години под чехъла на селджукските турци. Най-влиятелният човек в столицата на Абасидите, младият султан Баркярук, братовчед на Килидж Арслан, е на теория сюзерен на всички владетели в областта. Но в действителност всяка провинция в селджукската империя е практически независима, а членовете на царското семейство са изцяло погълнати от династични ежби.

Когато през септември 1099 година ал-Харауи напуска абасидската столица, той не е успял да се срещне с Баркярук, защото султанът воюва в Северна Персия срещу собствения си брат Мохамед — борба, обърнала се в полза на Мохамед, който през октомври превзема и самия Багдад. Но абсурдният конфликт не приключва. Дори придобива напълно смехотворен обрат под учудените погледи на арабите, които вече даже не се опитват да го разберат. Съдете сами! През януари 1100 година Мохамед напуска набързо Багдад, а Баркярук се завръща победоносно. Но не задълго, защото през пролетта отново го загубва. През април 1101 година се завръща със сила и след година отсъствие разгромява брат си. В джамиите на абасидската столица започват отново да споменават името му в петъчните молитви, докато през септември положението за пореден път се променя. Победен от коалиция, сключена между двама от братята му, Баркярук изглежда завинаги отстранен. Но не ако го познаваш — въпреки поражението си, той се връща ненадейно в Багдад и владее града в продължение на няколко дни, преди отново да бъде отстранен през октомври. Но този път отсъствието му е кратко, защото още през декември е сключено споразумение, с което градът му е върнат. Така в разстояние на тридесет месеца Багдад преминава осем пъти от едни ръце в други. Т.е. нов господар на всеки сто дни! В същото време западните нашественици укрепват присъствието си в завоюваните територии.

Султаните не се разбираха, ще отбележи Ибн ал-Атир, използвайки тази хубава литота, и затова франджите успяха да завладеят страната.