Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Croisades vues par les Arabes, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Любляна Гоцева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD (март 2009 г.)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Източник: Спиралата
Издание:
„Агенция Меридиани“, София, 2001
Консултант: Мая Ценова
Jean-Claude Lattes, Paris, 1983
История
- — Добавяне
ПРОЛОГ
Багдад, август 1099
Без тюрбан, с глава обръсната в знак на траур, преподобният кадия Абу Саад ал-Харауи се втурва с викове в обширния диван на халиф ал-Мустазхир-биллах. След него върви тълпа от млади и стари придружители. Те шумно одобряват всяка от думите му и също като него са с гъсти бради и бръснати глави. Неколцина придворни велможи се опитват да го успокоят, но като ги отстранява с презрителен жест, той тръгва стремително към средата на залата и с пламенното красноречие на проповедник от своята катедра нахоква всички присъстващи без оглед на сана им:
— Как смеете да дремете под сянката на щастливата ви сигурност и да водите живот безгрижен като цветята в градината, когато на вашите братя в Сирия не им е останала вече друга обител освен седлата на камилите и утробата на лешоядите? Колко кръв се проля! Колко млади красавици трябваше от срам да закрият с ръце кротките си лица! Нима храбрите араби ще се примирят с обидата, а безстрашните перси ще приемат позора?
Думите му караха очите да плачат и сърцата да се вълнуват, ще отбележат арабските летописци. Степания и вопли разтърсват всички присъстващи. Но ал-Харауи нехае за техния плач:
— Най-лошото оръжие за мъжа — казва той предизвикателно — е да рони сълзи, когато копия разпалват огъня на войната.
Той е извървял пътя от Дамаск до Багдад в продължение на три дълги летни седмици, под палещото слънце на сирийската пустиня, не за да проси съжаление, а за да предупреди най-висшата власт на исляма за бедствието, сполетяло правоверните, и да поиска нейната незабавна намеса, за да бъде спряно клането. „Никога досега мюсюлманите не са били така унижавани, повтаря ал-Харауи, никога преди техните страни не са били толкова жестоко опустошавани“. Хората, които го придружават, са избягали от разорените от завоевателя градове. Някои от тях са измежду малцината оцелели от Ерусалим. Довел ги е със себе си, за да могат те сами да разкажат, със собствените си уста, драмата, която са преживели месец по-рано.
В петък, 22 шаабан на лето 492 от егира, или 15 юли 1099 година, франджите превземат свещения град след четиридесетдневна обсада. Изгнаниците все още потреперват, когато говорят за случилото се, а погледът им замръзва, като че виждат отново пред себе си руси воини, облечени в ризници, втурнали се по улиците с извадени саби да обезглавяват мъже, жени и деца, да грабят къщи, да плячкосват джамии.
Когато два дни по-късно клането привършва, зад стените на града не остава нито един мюсюлманин. Някои успяват да се възползват от суматохата, за да се измъкнат навън през разбитите от завоевателя порти. Останалите лежат с хиляди в локви кръв на прага на домовете си или в близост до джамиите. Между тях има множество имами, улеми и аскети суфи, напуснали страната си, за да заживеят в благочестиво отшелничество по светите места. Последните оцелели са заставени да свършат най-лошата работа: да пренесат на гръб труповете на своите, да ги натрупат без гроб върху незастроени места, а след туй да ги изгорят, преди да бъдат на свой ред заклани или продадени в робство.
Съдбата на евреите от Ерусалим е не по-малко жестока. В първите часове на битката много от тях се включват в отбраната на квартала си — Еврейския квартал — разположен в северната част на града. Но когато издигащата се над къщите им стена рухва и русокоси рицари започват да изпълват улиците, евреите изпадат в ужас. Подобно на дедите цялата общност се събира в Голямата синагога за молитва. Тогава франджите завардват всички изходи, натрупват наръчи клони наоколо и ги подпалват. Онези, които се опитват да избягат, са довършвани из близките улички. Останалите са изгорени живи.
Няколко дни след драмата първите бегълци от Палестина стигат до Дамаск, носейки със себе си с изключителна предпазливост Корана на Осман, един от най-ценните екземпляри на свещената книга. По-късно оцелелите от Ерусалим на свой ред достигат до сирийската столица. Още щом забелязват силуетите на трите минарета върху джамията на Омаядите, очертали се над четвъртитата крепостна стена, те постилат молитвените си килимчета и се хвърлят ничком, за да благодарят на Всевишния, че е удължил по този начин живота им, който те считали за приключил. В качеството си на велик кадия на Дамаск Абу Саад ал-Харауи посреща бежанците с доброжелателност. Магистратът от афгански произход е най-уважаваната личност в града. Той дарява палестинците със съвет и утеха. Според него никой мюсюлманин не трябва да се черви от срам, че е избягал от дома си. Нима самият пророк Мохамед не е първият бежанец на исляма, принуден да напусне родния си град Мека заради враждебността на населението му към него, и да потърси убежище в Медина, където новата религия се посреща по-добре? Нали именно от мястото, където живее в изгнание, той предприема свещената война, джихад, за да освободи родината си от идолопоклонството? Тъй че бежанците трябва да се чувстват като воини на свещената война, първокласни муджахидини, дотолкова почитани от исляма, че изгнанието на Пророка е избрано за отправна точка на мюсюлманското летоброене.
За много правоверни изгнанието е дори дълг и повеля в случай, че страната им е завзета. Големият пътешественик Ибн Джубайр, арабин от Испания, посетил Палестина един век след франкското нашествие, е възмутен, когато вижда, че някои мюсюлмани, в плен на любовта си към родината, приемат да живеят в завзета страна. За мюсюлманина, пише той, няма никакво извинение пред Бога да живее в град на неверници, освен ако само минава оттам. В земята на исляма ние сме защитени от мъките и горчилките, на които сме подложени в страните на християните — например да слушаме отблъскващи слова по отношение на Пророка, особено от устата на най-скудоумните, да не бъдем в състояние да се пречистим и да живеем всред свине, както и много други непозволени работи. Внимавайте, внимавайте да не попаднете в техните страни! Трябва да молите Господ за прошка и снизхождение за подобен грях. Една от ужасиите, които се набиват в очите на всеки, който живее в християнска страна, е гледката на мюсюлманските затворници, оковани във вериги, принудени да работят непосилен труд като роби, както и на мюсюлманските пленнички, носещи на краката си железни пръстени. Сърцето се къса при вида им, но съжалението не им е от полза.
Пресилени от гледна точка на учението, думите на Ибн Джубайр отразяват все пак чувствата на хилядите бежанци от Палестина и Северна Сирия, събрали се в Дамаск през онзи юли на 1099 година. Защото те са напуснали със свита душа домовете си и са готови да не се върнат в тях до окончателното заминаване на завоевателя, твърдо решени да пробудят съвестта на своите братя във всички ислямски страни.
Ако не, защо са дошли в Багдад, водени от ал-Харауи? Нали в труден час мюсюлманите трябва да се обърнат към халифа, наместника на Пророка? Нали към повелителя на правоверните трябва да отправят своите тъжби и жалби?
В Багдад разочарованието на бежанците ще бъде равно на надеждите им. Отначало халиф ал-Мустазхир-биллах изразява дълбокото си съчувствие към тях и безкрайното си състрадание, а след това натоварва шестима висши придворни да разследват скандалните събития. Трябва ли да уточняваме, че повече никой не чул да се говори за съвета на мъдреците?
Опустошаването на Ерусалим, изходна точка на хилядолетна вражда между исляма и Запада, за момента не предизвиква никакъв бунт. Ще трябва да измине близо половин век преди Арабският Изток да се мобилизира срещу завоевателя, както и отправеният от кадията на Дамаск в дивана на халифа повик за джихад да бъде отбелязан като първа официална проява на съпротива.
В началото на нашествието малцина са онези араби, които — подобно на ал-Харауи — оценяват сериозността на дошлата от Запад заплаха. Някои дори прекалено бързо се приспособяват към новата ситуация. Повечето, огорчени и примирени, се интересуват само как да оцелеят. Други заемат позата на повече или по-малко проницателни наблюдатели и се опитват да проумеят неочакваните и непознати събития. Най-привлекателен измежду тях е летописецът от Дамаск Ибн ал-Каланиси, млад и образован, произхождащ от знатно семейство. Очевидец на най-първите събития — двадесет и три годишен през 1096 година, когато франджите идват на Изток — той редовно отбелязва писмено събитията, които научава. Хрониката му разказва вярно, без излишна страст, за придвижването на завоевателите според отзвука, достигащ до града му.
За него всичко започва през онези дни на отчаяние, когато до Дамаск достигат първите слухове…