Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (7)

ГЛАВА V
СЪПРОТИВЛЕНЕЦЪТ С ТЮРБАН

В петък, 17 февруари 1111 година, кадията Ибн ал-Хашаб се втурва в джамията на султана в Багдад, придружен от голяма група алепчани, между които и един хашемитски шериф, потомък на Пророка, както и от суфи-аскети, имами, търговци:

Те накараха проповедника да слезе от катедрата, разказва Ибн ал-Каланиси, разбиха я и започнаха да викат и да оплакват нещастията, сполетели исляма по вина на франджите, които убиваха мъжете и поробваха жените и децата. Тъй като не позволяваха на правоверните да се молят, присъстващите там първенци им обещаха от името на султана и за да ги успокоят, че ще бъдат пратени армии, които да защитят исляма от франджите и всички неверници.

Но добрите думи не стигат, за да успокоят разбунтувалите се. На следващия петък те отново се появяват, този път в джамията на халифа. Когато стражите се опитват да им препречат пътя, те грубо ги повалят на земята, изпочупват украсената с арабески и стихове от Корана дървена катедра и започват да хулят самия повелител на правоверните. Багдад изживява голям смут:

Точно в този момент, разказва летописецът от Дамаск с престорено наивен тон, е Багдад пристигна принцесата, сестра на султан Мохамед и съпруга на халифа, заедно с великолепната си свита — скъпоценни камъни, разкошни дрехи, най-разнообразни конски амуниции и впрегатни животни, слуги, роби и от двата пола, придворни дами и толкоз други неща, които трудно се поддават на описание и изброяване. Пристигането й съвпадна с гореописаните сцени. Последните смутиха радостта и безопасността на височайшето завръщане. Халиф ал-Мустазхир-биллах не скри недоволството си. Той се опита да преследва виновниците за инцидента, за да ги накаже строго. Но султанът го възпря, извини постъпката на тези хора и нареди на емирите и военачалниците да се завърнат в провинциите си и да се готвят за джихад срещу неверниците, божиите врагове.

Ако добродушният ал-Мустазхир-биллах е така ядосан, то не е само заради неприятностите, причинени на младата му съпруга, но и заради ужасните думи, скандирани гръмогласно из улиците на неговата столица: „Кралят на румите е по мюсюлманин от повелителя на правоверните!“ Защото знае, че обвинението не е отправено току-така от водените от Ибн ал-Хашаб хора, а е намек за полученото няколко седмици преди това послание в дивана на халифа. В него император Алексий Комнин настоятелно умолява мюсюлманите да се обединят с румите за борба срещу франджите и прогонването им от нашите страни.

Парадоксално, но постъпките, направени в Багдад от могъщия владетел на Константинопол и от дребния кадия на Алеп, съвпадат, тъй както съвпада и нанесеното им от Танк-ред унижение. „Великият емир“ на франджите бил нахално изпъдил византийските посланици, дошли, за да му напомнят, че западните рицари са дали клетва да върнат Антиохия на василевса й и че тринадесет години след падането на града, те все още не са изпълнили обещанието си. Що се отнася до алепчани, Танкред им бил наложил в последно време крайно унизителен договор — да му плащат годишен данък от двадесет хиляди динара, да му предадат две важни крепости, намиращи се в непосредствена близост до града им, и да му дарят в знак на вярност десетте си най-хубави коня. Все така страхлив, цар Редуан не се бил осмелил да откаже. Но щом условията на договора се разчули, столицата закипяла.

В критичните моменти от своята история алепчани винаги са имали навика да се скупчват, за да обсъждат оживено надвисналите над главите им опасности. Първенците се събират често в Голямата джамия, седнали по турски върху червените килими, или на двора, под сянката на минарето, възвисяващо се над градските къщи в цвят охра. Търговците се срещат през деня по протежение на старата улица с колонади, строена от римляните, която пресича Алеп от запад на изток, от Антиохийската порта до неприкосновения квартал на Цитаделата, където живее мрачният Редуан. Централната улица е отдавна затворена за коли и шествия. Тя е завзета от стотици магазинчета, затрупани с платове, амбра, дрънкулки, фурми, шамфъстък, подправки. За подслон на минувачите при слънце и дъжд служи дървен потон, покрил изцяло улицата и съседните преки; над всяка пресечка той преминава във висок купол, чиято мазилка наподобява мрамор. По ъглите на пресечките, особено на онези, които отвеждат до суковете на рогозарите, ковачите и търговците на дърва, алепчани беседват пред многобройните кръчми, които, обгърнати от трайната миризма на врящо масло, пържено месо и подправки, предлагат ядене срещу скромна сума: овчи кюфтета, баници, леща. По-бедните семейства си купуват готова храна от сука; само богатите могат да си позволят да готвят у дома си. Недалече от кръчмите се носи характерно звънтене, долитащо от продавачите на „шараб“ — онези гъсти напитки от пресни плодове, които франджите ще заемат от арабите в течен („сироп“) или замразен („шербет“^[1]) вид.

Следобед хора от всички съсловия се срещат в хамамите — места, определени специално за срещи — където човек се пречиства преди вечерната молитва. След това, когато падне нощта, гражданите напускат центъра на Алеп и се прибират в кварталите си, на сигурно място от пияните войници. Тук отново жени и мъже разменят новини и мълви, раждат идеи. Ярост, ентусиазъм или страх разтърсват всекидневно този кошер, който жужи по един и същи начин от три хилядолетия насам.

Ибн ал-Хашаб е човекът, чиято дума се чува най-много из кварталите на Алеп. Произхождащ от семейство на богати търговци на дървен материал, той играе първостепенна роля в управлението на града. В качеството си на шиитски кадия се ползва с голям религиозен и морален авторитет и е натоварен със задължението да решава споровете, отнасящи се до хора и имущество от неговата общност, най-голямата в Алеп. Освен това, той е раис, с други думи градоначалник, което го прави едновременно управител на търговците, представител на интересите на населението пред царя и началник на градската стража.

Но дейността на Ибн ал-Хашаб излиза извън и без това доста широките рамки на официалните му задължения. Заобиколен от многобройни съратници, от пристигането на франджите той е начело на едно патриотично и аскетично обществено течение, което настоява за по-твърда политика срещу нашествениците. Той не се страхува да заявява пред цар Редуан какво мисли за неговата примиренческа и дори сервилна политика. Когато Танкред принуждава селджукския монарх да издигне кръст върху минарето на Голямата джамия, кадията организира бунт и успява да издейства преместването на кръста в катедралата „Света Елена“. Оттогава Редуан избягва да влиза в конфликт със сприхавия кадия. Барикадирал се в Цитаделата между своя харем, своята охрана, своята джамия, своя извор и своя зелен хиподрум, турският цар предпочита да не предизвиква поданиците си. Докато собствената му власт не е поставена под въпрос, той е толерантен към общественото мнение.

През 1111 година Ибн ал-Хашаб се явява в Цитаделата, за да изрази за пореден път пред Редуан крайното недоволство на гражданите. Правоверните, му обяснява той, са възмутени, че трябва да плащат данък на настанилите се върху земята на исляма неверници, а търговците са свидетели как търговията им запада, откакто нетърпимият княз на Антиохия контролира всички пътища, водещи от Алеп към Средиземно море, и иска откупи от керваните. Щом градът не е вече в състояние да се защитава със собствени средства, кадията предлага делегация, включваща шиитски и сунитски първенци, търговци и духовници, да отиде да поиска помощ в Багдад от султан Мохамед. Редуан няма никакво желание да намесва селджукския си братовчед в делата на царството. По-скоро би предпочел да се споразумее с Танкред. Но като има предвид безполезността на мисиите, провождани в столицата на Абасидите, той смята, че не рискува нищо, ако изпълни молбата на поданиците си.

Но се лъже. Защото съвсем неочаквано през февруари 1111 година демонстрациите в Багдад предизвикват ефекта, очакван от Ибн ал-Хашаб. Султанът, осведомен за падането на Сайда и за договора, наложен на алепчани, се разтре-вожва от амбициите на франджите. В отговор на настойчивите молби на Ибн ал-Хашаб, той заповядва на последния от управителите на Мосул, емир Маудуд, да тръгне незабавно начело на голяма армия и да помогне на Алеп. Когато при завръщането си Ибн ал-Хашаб съобщава на Редуан за успеха на мисията, царят, молейки се това да не е вярно, привидно изразява радостта си. Дори уведомява братовчед си за своето нетърпение да вземе участие рамо до рамо с него в джихада. Но когато през юли му известяват, че войските на султана действително се приближават към града му, вече не крие смущението си. Като нарежда да барикадират всички порти, той арестува Ибн ал-Хашаб и главните му съратници и ги хвърля в затвора на Цитаделата. На турските войници е наредено да кръстосват денонощно из кварталите на града, за да не позволят какъвто и да е контакт на населението с „врага“. Последвалите събития донякъде ще оправдаят рязката му промяна. Лишени от хранителни продукти, които царят е трябвало да им достави, войските на султана си отмъщават като жестоко опустошават околностите на Алеп. После, вследствие на неразбирателство между Маудуд и останалите емири, армията се разпада, преди да е влязла в бой.

Маудуд се връща в Сирия две години по-късно, натоварен от султана да събере всички мюсюлмански князе с изключение на Редуан срещу франджите. Тъй като не може да влезе в Алеп, той съвсем естествено избира другия голям град, Дамаск, и там настанява генералния си щаб, за да подготви мащабна офанзива срещу Ерусалимското кралство. Домакинът му, атабек Тогтекин, се преструва на поласкан от голямата чест, оказана му от пратеника на султана, но и той изпитва същия страх като Редуан. Страхува се, че Маудуд иска да му вземе столицата и всеки жест на емира в бъдеще ще бъде тълкуван като заплаха.

На 2 октомври 1113 година, ни разказва летописецът от Дамаск, емир Маудуд напуска лагера си, разположен близо до Ферската врата, една от осемте градски порти, за да отиде, както всеки ден, в джамията на Омаядите, придружен от куция атабек:

Когато свърши молитвата и Маудуд се помоли допълнително, двамата си тръгнаха, като Тогтекин вървеше напред, за да окаже чест на емира. Те бяха заобиколени от войници, охрана и милиция, всички въоръжени с най-различни оръжия: дълги и тънки саби, остри мечове, ятагани и голи ками, които създаваха впечатление за гъста гора. Около тях се блъскаше тълпа, за да се любува на разкоша и великолепието им. Когато излязоха навън, в двора на джамията, един мъж изскочи из тълпата и се приближи до емир Маудуд, сякаш искаше да се помоли Богу за него и да получи милостиня. Изведнъж го сграбчи за пояса на дрехата му и на два пъти го прободе с кама над пъпа. Атабек Тогтекин направи няколко крачки назад и придружителите му го наобиколиха. А Маудуд, напълно владеещ се, извървя пътя до северния вход на джамията и се свлече. Повикаха хирург, който успя да зашие част от раните, но след няколко часа емирът почина, Бог да се смили над него!

Кой е убиецът на управника на Мосул в навечерието на неговата офанзива срещу франджите? Тогтекин бърза да обвини Редуан и приятелите му от сектата на асасините. Но за повечето от съвременниците единствен господарят на Дамаск е способен да въоръжи ръката на убиеца. Според Ибн ал-Атир, крал Балдуин, шокиран от убийството, изпратил на Тогтекин едно крайно презрително послание: Народ, пишел той, който убива водителя си в Божия дом, заслужава да бъде изтребен! Що се отнася до султан Мохамед, той изревава от ярост, когато му съобщават за смъртта на наместника му. Като се счита лично засегнат от подобно деяние, той решава веднъж завинаги да постави на място сирийските управници, както тези в Алеп, така и онези в Дамаск, вдига на крак армия от няколко десетки хиляди войници, командвана от най-добрите офицери от селджукския клан, и сухо заповядва на всички мюсюлмански князе да се присъединят към него, за да изпълнят свещения дълг за джихад срещу франджите.

Когато през пролетта на 1115 година могъщата султанска експедиция пристига в Средна Сирия, я очаква сериозна изненада. Балдуин Ерусалимски и Тогтекин от Дамаск са тук, рамо до рамо, заобиколени от войските си, както и от армиите на Антиохия, Алеп и Триполи. Сирийските владетели, и мюсюлмани, и франджи, се чувстват еднакво заплашени от султана и са решили да се съюзят. На селджукската армия й се налага след няколко месеца да се оттегли посрамено. Тогава Мохамед се заклева повече никога да не се занимава с франкския въпрос. И ще удържи думата си.

Докато мюсюлманските князе дават поредни доказателства за пълната си безотговорност, два арабски града ще покажат в разстояние на няколко месеца, че все още е възможно да се окаже съпротива на чуждия завоевател. След капитулацията на Сайда през декември 1110 година франджите са господари на цялото крайбрежие, целия „сахел“ — от Синай до „страната на сина на Арменеца“, северно от Антиохия. С изключение все пак на две ивици земя, вклинени в морето: Аскалон и Тир. Окуражен от последователните си победи, Балдуин решава да се справи незабавно и с тях. Областта на Аскалон е известна с отглеждания там дребен червен лук, наречен „аскалонски“, дума, която франджите ще преиначат на „ешалот“^[2]. Но значението на града е предимно военно, защото той е сборен пункт на египетските войски при всеки от походите им срещу Ерусалимското кралство.

През 1111 година Балдуин строява армията си пред градските стени. Фатимидският управник на Аскалон, Шамс ал-Хилафа, „Слънце на Халифата“, който, както отбелязва Ибн ал-Каланиси, разбира повече от търговия, отколкото от война, веднага се стряска от демонстрацията на сила на западните рицари. Без да се опита да им окаже и най-малката съпротива, той приема да плаща данък от седем хиляди динара. Палестинското население на града, почувствало се унизено от подобна неочаквана капитулация, изпраща пратеници в Кайро, за да поиска свалянето на управителя. Научил за това и обхванат от ужас да не би везир ал-Афдал да го накаже за страхливостта му, Шамс ал-Хилафа прогонва египетските чиновници и се поставя изцяло под протекцията на франджите. Балдуин му изпраща триста войници, които слагат ръка на аскалонската цитадела.

Възмутени, жителите на града не се отчайват. Свикват се тайни събрания в джамиите, изготвят се планове и в един юлски ден на 1111 година, когато Шамс ал-Хилафа излиза на кон от резиденцията си, група съзаклятници го обграждат и му нанасят безброй удари с кама. Сигналът за бунт е даден. Въоръжени граждани, към които се присъединяват берберски войници от гвардията на управителя, се втурват да превземат цитаделата. Франкските бойци са преследвани по кулите и покрай стените. Нито един от тристате войника на Балдуин не успява да се спаси. Още над четиридесет години градът ще живее без франкска власт.

За да отмъсти за унижението, нанесено му от аскалонската съпротива, Балдуин се обръща срещу Тир, древния финикийски град, откъдето някога тръгнал, за да разпространи азбуката по цялото Средиземноморие цар Кадъм, брат на Европа, дала името си на континента на франджите. Внушителната крепостна стена на Тир все още напомня за славната му история. Градът граничи с морето от три страни, само тесен скалист път, прокаран от Александър Македонски, го свързва със сушата. Известен като непревзимаем, през 1111 година Тир подслонява много бежанци, придошли от наскоро завзетите земи. Те ще изиграят главна роля при защитата както свидетелства Ибн ал-Каланиси, чийто разказ очевидно се основава на сведения от първа ръка:

Франджите издигнаха подвижна кула, към която бе прикрепен изключително ефикасен таран. Стените се затресоха, част от камъните се разлетяха на парчета, а обсадените се почувстваха на ръба на катастрофата. Тогава един моряк, родом от Триполи, който имаше познания по металургия и опит във военните дела, започна да прави железни куки, предназначени да се захванат за тарана отпред и отстрани с помощта на държани от бранителите въжета. Те започнаха да теглят толкова силно, че дървената кула излезе от равновесие. На няколко пъти франджите трябваше сами да разрушават тарана си, за да не падне кулата.

След многократни опити обсадителите успяват да избутат подвижната кула досами стената и укрепленията и започват да ги блъскат с нов таран, дълъг шестдесет лакътя, чиято предна част е чугунена и тежи над двадесет ливри. Но морякът от Триполи не се предава:

С помощта на сръчно поставени греди, продължава летописецът от Дамаск, той изкачи делви, пълни с нечистотии, които изсипа върху франджите. Задушени от миризмите, които ги заляха, те не успяваха да управляват тарана. Тогава морякът взе кошници за грозде и кошове, напълни ги с масло, битум, дърва, смола и тръстикова кора. След това ги запали и хвърли над франкската кула. В горната й част избухна пожар и докато франджите се суетяха да го гасят с оцет и вода, триполецът побърза да хвърли други кошници, пълни с врящо масло, за да разпали пламъците. Огънят лумна по цялата горна част на кулата и малко по малко обхвана и долните етажи като се разпространяваше по дървените части на съоръжението.

Неспособни да се справят с пожара, обсадителите най-накрая изоставят кулата и побягват. Защитниците се възползват от това, излизат навън и обират голямо количество изоставени оръжия.

Като видяха това, заключава триумфално Ибн ал-Каланиси, франджите изгубиха смелост и отстъпиха назад, запалвайки постройките, които бяха издигнали в лагера си.

Датата е 10 април 1112 година. След сто тридесет и три дни обсада населението на Тир нанася на франджите нечуван разгром.

След размириците в Багдад, въстанието в Аскалон и съпротивата в Тир започва да духа вятърът на бунта. Расте броят на арабите, които изпитват една и съща омраза към нашествениците и към повечето от мюсюлманските управници, обвинявани в нехайство, дори в предателство. В Алеп например едно такова поведение надраства бързо рамките на обикновено обществено настроение. Под водачеството на кадията Ибн ал-Хашаб гражданите решават да вземат в ръце собствената си съдба. Те ще изберат сами ръководителите си и ще им наложат каква политика да водят.

Разбира се, ще има много поражения и много разочарования. Експанзията на франджите не е завършила, а наглостта им не знае граници. Но вече сме свидетели на раждането на могъща вълна, тръгнала от улиците на Алеп, която малко по малко ще залее Арабския Изток и един ден ще издигне на власт хора справедливи, доблестни, предани, способни да възвърнат изгубената територия.

Но преди да се стигне дотам, Алеп ще преживее най-метежния период от своята дълга история. В края на ноември 1113 година Ибн ал-Хашаб научава, че Редуан е тежко болен в двореца си в Цитаделата, събира другарите си и ги моли да бъдат готови за действие. На 10 декември царят умира. Щом новината се разчува, из кварталите на града плъзват въоръжени милиции, завземат главните сгради и задържат много от хората на Редуан, преди всичко привърженици на сектата на асасините, които веднага са осъдени на смърт за съглашателство с франкския враг.

Целта на кадията е не той да вземе властта, а да стресне новия цар, Алп Арслан, син на Редуан, и да го накара да води политика, различна от бащината. В първите дни шестнадесетгодишният младеж, който заеква така силно, че го наричат „Немия“, сякаш одобрява войнствеността на Ибн ал-Хашаб. Той нарежда да бъдат задържани всички сподвижници на Редуан и на часа им отсича главите с нескрита радост. Кадията е обезпокоен. Той съветва младия монарх да не потапя града в кръв, а само да накаже предателите за назидание. Алп Арслан не иска и да чуе. Екзекутира двама от собствените си братя, мнозина военни, известен брой слуги и общо взето всички, които не му се нравят. Малко по малко жителите на града откриват ужасната истина: царят е луд! Най-добрият извор, който ни позволява да разберем тази епоха, е хрониката на един алепски дипломат и писател, Камаледдин, написана век след събитията въз основа на свидетелства, оставени от съвременници:

Един ден, разказва той, Алп Арслан събрал известен брой емири и знатни хора и им показал нещо като подземие, издълбано в цитаделата. Когато те влезли вътре, той ги попитал:

— Какво ще кажете, ако прережа гърлата на всинца ви още тук?

— Ние сме роби, подчинени на заповедите на Ваше Величество — отговорили нещастниците, като се престрували, че приемат заплахата като хубава шега.

И така се спасили от смърт.

Не минава много време и всички се отдръпват от умопобъркания младеж. Само един човек все още се осмелява да се доближава до него, евнухът му Лулу („Бисери“). Но и той започва да се страхува за живота си. През септември 1114 година, докато господарят му спи, го умъртвява и поставя на престола друг син на Редуан, едва шестгодишен.

С всеки изминат ден Алеп затъва все повече в анархията. Докато в цитаделата безконтролни групи от роби и войници взаимно се разкъсват, по улиците на града патрулират въоръжени жители, за да се защитават от грабители. На първо време франджите от Антиохия не се опитват да се възползват от хаоса, парализирал Алеп. Танкред е починал година преди Редуан, а наследникът му, сир Роже, когото Камаледдин нарича в хрониката си Сирджал, все още не е достатъчно самоуверен, за да предприеме мащабни действия. Но отсрочката е кратка. През 1116 година Роже Антиохийски, осигурил си контрол над всички пътища, водещи за Алеп, завзема една след друга главните крепости около града и, несрещнал съпротива, започва да събира такса от всеки поклонник, тръгнал за Мека.

През април 1117 година евнухът Лулу е убит. Според Камаледдин, войници от ескорта му направили заговор срещу него. Докато се разхождал на изток от града, те изведнъж опънали лъкове с викове: „Заек! Заек!“, за да го заблудят, че ще стрелят по някое животно. А всъщност обсипали със стрели самия Лулу. След смъртта му властта преминава в ръцете на друг роб, който, неспособен да се наложи, повиква на помощ Роже. Хаосът става неописуем. Докато франджите се готвят за обсада на града, военните продължават да се бият кой да контролира Цитаделата. В този момент Ибн ал-Хашаб решава да действа незабавно. Той събира главните първенци и им предлага план, който ще повлече много последствия. Като крайграничен град, им обяснява той, Алеп трябва да застане на гребена на джихада срещу франджите и следователно, трябва да повери управлението си на могъщ емир, може би дори на самия султан, така че повече никога да не бъде управляван от някое местно царче, издигащо собствените си интереси над тези на исляма. Предложението на кадията е одобрено, но не без възражения, защото алепчани са ревностно привързани към своята независимост. Започва изброяване на евентуалните кандидати. Султанът? Той вече не иска и да чуе за Сирия. Тогтекин? Това е единственият сирийски княз с известен замах, но алепчани никога няма да приемат човек от Дамаск. Тогава Ибн ал-Хашаб споменава името на турския емир Илгази, управител на Мардин в Месопотамия. Поведението му не винаги е било за пример. Две години по-рано той е подкрепил ислямо-франкския съюз срещу султана, а освен това е известен с пиянството си. Когато пиеше вино, ни съобщава Ибн ал-Каланиси, Илгази биваше като оглупял в продължение на дни и не можеше да си събере ума, когато се налагаше да даде заповед или нареждане. Но търсенето би било безкрайно, ако целта е да се намери трезв военен. Освен това, настоява Ибн ал-Хашаб, Илгази е храбър боец, семейството му е управлявало дълго време Ерусалим, а брат му Сокман извоюва победата срещу франджите край Харан. След като повечето от присъстващите подкрепят това мнение, на Илгази е изпратена покана да дойде и самият кадия му отваря портите на Алеп през лятото на 1118 година. Първата стъпка на емира е да се ожени за дъщерята на цар Редуан, жест, който символизира съюза между града и новия му владетел и същевременно утвърждава легитимността на последния. Илгази свиква войските си.

Двадесет години след началото на франкското нашествие, столицата на Северна Сирия има за пръв път вожд, който желае да се бие. Резултатът е съкрушителен. В събота, 28 юни 1119 година, армията на господаря на Алеп се сблъсква с антиохийската войска в равнината Сармада, по средата между двата града. Хамсинът, сух и топъл вятър, който довява пясък, духа в очите на бойците. Камаледдин ще ни опише сцената:

Илгази накара емирите си да се закълнат, че ще се бият храбро, ще издържат, не ще отстъпят и ще дадат живота си за джихада. След това мюсюлманите се разпръснаха на малки вълни и застанаха за през нощта близо до войските на сир Роже. Изведнъж, на зазоряване, франджите видяха към тях да се приближават знамената на мюсюлманите, които ги обкръжаваха от вси страни. Възседнал кобилата си, кадията Ибн ал-Хашаб излезе напред и с копие в ръка подтикна нашите за бой. Като го видя, един от войниците извика презрително: „Да не сме дошли от родината си, за да вървим след един тюрбан?“ Но кадията тръгна към частите, премина през редиците и за да възбуди енергията им и повдигне духа им, се обърна към тях с толкова красноречиви думи, че войниците заплакаха от вълнение и му се възхитиха. След това нападнаха от всички страни. Стрелите летяха като рояк скакалци.

Антиохийската армия е разбита. Самият сир Роже е открит между труповете с глава, разцепена до носа.

Пратеникът с вестта за победата стигна в Алеп точно когато застаналите в редица мюсюлмани довършваха обедната молитва в Голямата джамия. Тогава се чу силен шум от запад, но нито един боец не влезе в града преди следобедната молитва.

В продължение на дни Алеп празнува победата. Хората пеят, пият, колят овни, блъскат се, за да разгледат знамената с кръстовете, шлемовете и ризниците, донесени от войската, или за да присъстват на обезглавяването на някой пленник бедняк — богатите ги разменят срещу откуп. По площадите декламират импровизирани стихове, прославящи Илгази: След Господ, в теб е нашата надежда! Години наред алепчани са живели в страх от Боемунд, от Танкред, после от Роже Антиохийски, мнозина започнали да очакват като някаква неизбежност деня, когато, подобно на братята си от Триполи, ще бъдат принудени да избират между смъртта и изгнанието. Но с победата при Сармада те сякаш се възраждат за живот. Подвигът на Илгази повдига ентусиазма в целия арабски свят. Никога в предишните години, провиква се Ибн ал-Каланиси, подобен триумф не бе присъждан на исляма!

Крайните слова издават крайното деморализиране, което царува в навечерието на победата на Илгази. И наистина наглостта на франджите е достигнала границите на абсурда: в началото на март 1118 година, крал Балдуин, начело на точно двеста и шестнадесет рицари и четиристотин пешаци тръгва да завладява… Египет! С жалката си войска той прекосява Синай, окупира, без да срещне съпротива, град Фа-рама и стига чак до бреговете на Нил, където се изкъпва, уточнява подигравателно Ибн ал-Атир. Дори би стигнал още по-далеч, ако внезапно не ляга болен. Изпратен по най-бързия начин за Палестина, той умира по пътя в ел-Ариш, в североизточната част на Синай. Въпреки смъртта на Балдуин, ал-Афдал не ще успее никога да се възстанови от новото унижение. Губейки бързо контрол над положението, той ще бъде убит три години по-късно на една каирска улица. Що се отнася до краля на франджите, то той ще бъде наследен от своя братовчед Балдуин II Едески.

Извоювана малко след сензационния поход през Синай, победата при Сармада е възприета като реванш, а от някои оптимисти — като начало на възвръщането на отнетите земи. Очакват Илгази да тръгне незабавно срещу Антиохия, останала без княз и без армия. Впрочем франджите се готвят да издържат на евентуална обсада. Първото им решение е да отнемат оръжието от живеещите в града християни сирийци, арменци и гърци и да им забранят да напускат домовете си от страх да не би те да се съюзят с алепчани. Наистина голямо е напрежението между западните рицари и техните източни едноверци, които ги обвиняват за презрението към ритуалите им и за отредените им низши длъжности в собствения им град. Но предпазните мерки на франджите се оказват безполезни. Илгази въобще не смята да се възползва от предимството си. Мъртво пиян, той не напуска бившата резиденция на Редуан и непрестанно празнува победата. От постоянното поглъщане на ферментирали питиета го хваща силна треска. Оздравява двадесет дни по-късно, точно навреме, за да научи, че ерусалимската армия, предвождана от новия крал Балдуин II, току-що е пристигнала в Антиохия.

Разсипан от алкохола, Илгази угасва три години по-късно, без да съумее да се възползва от успеха си. Алепчани ще му бъдат благодарни, че е отстранил от града им франкската опасност, но в никакъв случай няма да жалят за загубата му, защото погледите им вече се насочват към неговия наследник, един изключителен човек, чието име е в устата на всички: Балак. Племенник на Илгази, но от съвсем друга закваска. За няколко месеца той ще се превърне в герой, боготворен в целия арабски свят, и подвизите му ще бъдат споменавани в джамиите и по площадите.

През септември 1122 година, Балак успява чрез умел ход да плени Жоселин, наследил Балдуин II като граф на Едеса. Според Ибн ал-Атир, той го обви с камилска кожа, накара да я зашият и след това, като отказа всички предложения за откуп, го затвори в една крепост. След смъртта на Роже Антиохийски, ето че втора франкска държава остава без водител. Кралят на Ерусалим, обезпокоен, решава сам да отиде на север. Едески рицари му показват мястото, където е бил заловен Жоселин — една блатиста местност на брега на Ефрат. Балдуин II прави кратка разузнавателна обиколка и заповядва да разпънат палатки за нощуване. На следващия ден става рано, за да се посвети на любимия си спорт, научен от източните князе — лова със соколи, когато изведнъж Балак и хората му, неусетно приближили се, обкръжават лагера. Кралят на Ерусалим слага оръжие. На свой ред е отведен в плен.

Окичен с ореола на тези подвизи, през юни 1123 година Балак влиза тържествено в Алеп. Като повтаря жеста на Ил-гази, той се жени за дъщерята на Редуан, след което предприема, без да губи нито момент и без да претърпи никаква загуба, систематично изтласкване на франджите от владенията им около града. Военното умение на този четиридесетгодишен турски емир, решителността, безкомпромисността по отношение на франджите, трезвостта и последователните му победи нямат нищо общо с отчайващата посредственост на останалите мюсюлмански князе.

Един град, в частност, вижда в негово лице спасител, изпратен от Провидението — Тир, наново обсаден от франджите, въпреки залавянето на краля им. Положението на защитниците се оказва много по-деликатно, отколкото дванадесет години по-рано по време на победната съпротива, защото този път западните рицари имат контрол по море. Внушителна венецианска ескадра, наброяваща над сто и двадесет кораба, се появява наистина през пролетта на 1123 година край палестинските брегове. Още с пристигането си тя успява да изненада хвърлилата котва пред Аскалон египетска флота и я унищожава. През февруари 1124 година, след като подписват споразумение с Ерусалим за подялба на плячката, венецианците предприемат блокада на пристанището на Тир, а франкската армия се установява на лагер източно от града. Перспективите не са добри за обсадените. Разбира се, тирийци се бият ожесточено. Една нощ например група отлични плувци стигат до венецианския кораб, който пази входа за пристанището, и успяват да го изтеглят до града, където го разоръжават и унищожават. Но въпреки подобни бляскави действия, вероятностите за успех са незначителни. Разгромът на фатимидската флота прави невъзможна каквото и да е помощ по море. От друга страна снабдяването с питейна вода се оказва затруднено. Тир — това е главната му слабост — не разполага с извор вътре в града. В мирно време сладка вода се довежда отвън посредством водопровод. При война градът разчита на водохранилищата си и на бързите доставки с малки лодки. Здравата венецианска блокада не позволява да се използва този способ. Ако обръчът не се разхлаби, капитулацията ще бъде неизбежна само след няколко месеца.

Като не очакват нищо от египтяните, техни обичайни покровители, защитниците се обръщат към героя на деня, Балак. По това време емирът обсажда една крепост край Алеп, Манбидж, в която един от васалите му се е разбунтувал. Когато до него стига зовът на тирийци, разказва Камаледдин, той веднага решава да повери обсадата на един от наместниците си, а самият той да отиде на помощ на Тир. На 6 май 1124 година, преди да тръгне на път, емирът прави последен оглед:

С шлем на глава и с щит в ръка, продължава летописецът от Алеп, Балак се приближи до крепостта Манбидж, за да избере място, където да бъдат поставени катапултите. Докато раздаваше заповеди, една стрела, изстреляна откъм крепостните стени, го прониза под лявата ключица. Той сам изтръгна стрелата и като плю презрително върху нея, промърмори: „Този удар ще бъде смъртоносен за всички мюсюлмани!“ След което издъхна.

Думите му са верни. Щом вестта за смъртта му стига в Тир, жителите се обезкуражават и започват да мислят само как да преговарят за условията, при които да се предадат. На 7 юли 1124 година, разказва Ибн ал-Каланиси, те излязоха между два реда войници, без да бъдат закачани от франджите. Всички военни и цивилни граждани напуснаха града, в който останаха само немощните. Едни от изгнаниците отидоха в Дамаск, други се разпръснаха из страната.

Макар че е избегната кървавата баня, удивителната съпротива на тирийци все пак завършва по унизителен начин.

Не само те ще понесат последствията от загубата на Балак. В Алеп властта преминава у Тимурташ, син на Илгази, деветнадесетгодишен младеж, чието единствено занимание, според Ибн ал-Атир, бе да се забавлява. Той побърза да напусне Алеп и да се завърне в родния си град Мардин, защото намираше, че в Сирия се водят прекалено много войни с франджите. Като не се задоволява само да напусне столицата си, Тимурташ побързва да освободи краля на Ерусалим срещу двадесет хиляди динара. Дарява го с почетни дрехи, златна шапчица и ботуши с украса и дори му връща коня, отнет от Балак в деня на пленяването му. Постъпка на княз, вероятно, но напълно безотговорна, защото няколко седмици след освобождаването си Балдуин II пристига пред Алеп с твърдото намерение да го превземе.

Защитата на града ляга изцяло върху Ибн ал-Хашаб, който разполага само с няколкостотин въоръжени мъже. Кадията, като вижда града си заобиколен от хиляди бойци, изпраща пратеник при сина на Илгази. С риск за живота си пратеникът преминава през нощта вражеските линии. Когато стига в Мардин, той се представя в дивана на емира и настойчиво го моли да не изоставя Алеп. Но Тимурташ, толкова нагъл, колкото и страхлив, заповядва да хвърлят в затвора емисаря, чиито оплаквания му дотягат.

Тогава Ибн ал-Хашаб се обръща към друг спасител, ал-Бурсуки, стар турски военачалник, току-що назначен за управител на Мосул. Известен с праволинейността и религиозната си ревност, но и с политическите си умения и амбиции, ал-Бурсуки приема незабавно отправената му от кадията покана и веднага тръгва на път. Пристигането му през януари 1125 година пред обсадения град изненадва франджите, които се разбягват и изоставят палатките си. Ибн ал-Хашаб бърза да излезе насреща на ал-Бурсуки, за да го накара да ги преследва, но емирът е уморен от дългото яздене и преди всичко е нетърпелив да разгледа новото си владение. Подобно на Илгази пет години преди това, той не се осмелява да използва докрай предимството си и оставя време на противника да се съвземе. Но намесата му е от огромно значение, защото сключеният между Алеп и Мосул съюз ще се окаже ядрото на една могъща държава, която не след дълго ще може да отвърне с успех на франкската арогантност.

Благодарение на упоритостта и поразителната си проницателност Ибн ал-Хашаб успява, както знаем, не само да спаси града си от завладяване, но и допринася най-много от всички за разчистването на пътя пред големите водачи на джихада срещу нашествениците. Кадията няма да доживее да ги види. В един летен ден на 1125 година, на излизане от джамията в Алеп след обедната молитва, мъж, предрешен като аскет, скача върху него и го пробожда с кама в гърдите. Това е отмъщението на асасините. Ибн ал-Хашаб е най-ожесточеният противник на сектата, избива нейните привърженици и никога не се разкайва за това. Така че със сигурност е знаел, че един ден ще заплати с живота си. В продължение на повече от тридесет години нито един враг не е успял да се изплъзне от ръцете на асасините.

Най-страшната на всички времена секта е създадена през 1090 година от човек с широка култура, чувствителен към поезията, любопитен за последните научни открития. Хасан ас-Сабах е роден около 1048 година в град Райи, разположен в непосредствена близост до мястото, къде няколко десетилетия по-късно ще бъде основано градчето Техеран. Бил ли е, както разказва легендата, неразделен другар в младежките години на поета Омар ал-Хайям, също страстен почитател на математиката и астрономията? Не знаем точно. За сметка на това с точност се знаят обстоятелствата, накарали една такава блестяща личност да посвети живота си на създаването на секта.

Когато се ражда Хасан, в мюсюлманска Азия властва шиитското учение, към което се числи и самият той. Сирия принадлежи на египетските Фатимиди, а друга шиитска династия, тази на Буейхидите, контролира Персия и държи в ръцете си абасидския халиф в сърцето на Багдад. Но по време на младостта на Хасан положението се променя коренно. Селджуките, защитници на сунитската права вяра, завземат цялата област. От някога триумфиращо учение шиизмът се превръща в едва търпима и често преследвана доктрина.

Хасан, растящ в средата на религиозни персийци, започва да се бунтува срещу подобно положение. Около 1071 година той решава да се установи в Египет, последен бастион на шиизма. Но онова, което заварва в страната на Нил, не е никак радостно. Старият фатимидски халиф ал-Мустанзир е още по-голяма марионетка от своя абасидски съперник. Той не се осмелява да напуска двореца без разрешението на арменския си везир Бадр ел-Джамали, баща и предшественик на ал-Афдал. В Кайро Хасан попада на мнозина религиозни интегристи, които споделят неговите опасения и искат, подобно на него, да реформират шиитския халифат и да отмъстят на селджуките.

Скоро се създава истинско движение начело с Низар, най-големия син на халифа. Едновременно благочестив и смел, наследникът на Фатимидите не изпитва никакво желание да се отдаде на придворните удоволствия, нито пък да играе ролята на марионетка в ръцете на някой везир. След смъртта на баща си, която не е далеч, той ще го наследи и с помощта на Хасан и другарите си ще осигури нов златен век за шиитите. Разработен е подробен план, чийто главен вдъхновител е Хасан. Персийският поборник ще се установи в центъра на селджукската империя, за да подготви почвата за изтласкване на врага, нещо, което Низар ще предприеме веднага след възкачването си на престола.

Хасан постига повече и от най-смелите мечти, но с методи доста по-различни от тези, които си представя добродетелният Низар. През 1090 година той изненадващо превзема крепостта Аламут, истинско „орлово гнездо“, разположено в планинския масив Елбурс, близо до Каспийско море, в практически недостижим район. Осигурил си по този начин непревзимаемо свещено убежище, Хасан предприема създаването на политическо-религиозна организация, чиято ефикасност и дисциплинираност ще останат ненадминати в цялата история.

Привържениците се групират според своето образователно равнище, довереност и храброст, като се започне от новоприетите и се стигне до Великия учител. Те преминават през интензивни курсове на обучение и физическа подготовка. Любимото оръжие на Хасан за всяване на страх всред враговете е убийството. Членове на сектата са пращани поотделно или по-рядко на групички от по двама-трима със задача да убият дадена личност. Обикновено се преобличат като търговци или аскети, движат се из града, където трябва да бъде извършено престъплението, разучават местата и навиците на жертвата, след което — когато планът бъде готов — нанасят удара си. И ако подготовката се извършва в най-дълбока тайна, то екзекуцията трябва задължително да бъде публична, пред възможно най-голяма тълпа. Ето защо избраното място е джамията, а предпочитаният ден — петък, обикновено по обяд. За Хасан убийството е не просто средство да се отървеш от даден противник, а преди всичко двоен урок, който трябва да бъде даден публично — наказание за убития и героична саможертва за привърженика екзекутор, наричан „федай“, т.е. „командос самоубиец“, защото почти винаги загива на място.

Спокойният начин, по който членовете на сектата са приемали да загинат, е карал мнозина съвременници да мислят, че те са били упоявани с хашиш, откъдето и прозвището им „хашишиюн“ или „хашишин“, дума, която по-късно е преиначена на „асасин“^[3] и постепенно е възприета като нарицателно име в много езици. Подобна хипотеза е разбираема, но за всичко, отнасящо се до сектата, действителността е трудно отделима от легендата. Наистина ли Хасан е карал привържениците си да се дрогират, за да им създаде за известно време усещане, че са в рая и да им вдъхне кураж за очакващото ги мъченичество? Или, по прозаично казано, опитвал ли се е да ги привикне към някакво упойващо средство, за да ги държи винаги в подчинение? Или им е давал еуфоризиращо вещество, за да не трепне ръката им по време на убийството? Разчитал ли е главно на сляпата им вяра? Какъвто и да е отговорът, фактът, че съществуват толкова много хипотези, е своеобразна почит към един изключителен организатор, какъвто е бил Хасан.

Успехът му е наистина поразителен. Първото убийство, извършено през 1092 година, две години след основаването на сектата, е само по себе си епопея. По това време Селджукидите са на върха на могъществото си. Основният стълб на империята им, човекът, който в продължение на тридесет години обединява в истинска държава земите, завладени от турските воини, вдъхновителят на възродената сунитска власт и на борбата срещу шиизма, е един стар везир, чието име само по себе си говори за създаденото: Низам ел-Мулк, „Редът на царството“. На 14 октомври 1092 година сподвижник на Хасан го пронизва с кама. След убийството на Низам ел-Мулк, ще отбележи Ибн ал-Атир, държавата се разпадна. И наистина селджукската империя вече никога няма да бъде единна. В историята й ще се редуват не завоевания, а безкрайни войни за наследство. Мисията е изпълнена, би могъл да каже Хасан на другарите си в Египет. Пътят е отворен за завръщането на Фатимидите. На ход е Низар. Но в Кайро въстанието е осуетено. Ал-Афдал, наследил везирството от своя баща през 1094 година, смазва безмилостно приятелите на Низар, който е жив зазидан.

Това поставя Хасан в непредвидено положение. Без да се отказва от възраждането на шиитския халифат, той разбира, че за това ще му трябва време. И променя стратегията си. Като продължава работата си за подкопаване устоите на официалния ислям и религиозните му и политически представители, той се опитва да намери кътче, където да се наложи и създаде собствено владение. А има ли за това по-добра страна от Сирия, разчленена на безброй съперничещи си държавици? Достатъчно е сектата да се вмъкне там, да настрои един град срещу друг и един емир срещу брат му, за да може да оцелее до деня, когато фатимидският халифат ще се пробуди.

Хасан изпраща в Сирия персийски проповедник — един загадъчен „лекар-астролог“, който се установява в Алеп и успява да спечели доверието на Редуан. Сподвижниците започват да прииждат в града, където проповядват учението си и създават свои ядки. За да си запазят приятелството на селджукския цар, те не отказват да му вършат дребни услуги, като например да избият известен брой от политическите му противници. След смъртта на „лекаря-астролог“ през 1103 година, сектата веднага изпраща при Редуан нов персийски съветник, златаря Абу Тахер. Много бързо той се сдобива с още по-голямо влияние от предшественика си. Редуан е подчинен изцяло на волята му и според Камаледдин, нито един алепчанин не може вече да измоли и най-малката благосклонност от монарха или да уреди какъвто и да е административен въпрос, без да мине през някой от многобройните сектанти, внедрени в обкръжението на царя.

Но именно заради могъществото си асасините са ненавиждани. Ибн ал-Хашаб, в частност, непрекъснато настоява на дейността им да бъде сложен край. Той ги обвинява не само заради злоупотребата им с влияние, но главно заради симпатията, която проявяват спрямо западните нашественици. Макар и парадоксално, подобно обвинение не е лишено от основание. При пристигането на франджите, асасините, които едва започват разселването си из Сирия, са наричани „батини“, т.е. хора, принадлежащи на друга вяра, а не на тази, която публично изповядват. Названието показва, че сподвижниците са мюсюлмани само привидно. Шиитите, подобно на Ибн ал-Хашаб, не изпитват никаква симпатия към последователите на Хасан заради скъсването му с фатимидския халифат, който си остава, макар и отслабен, всепризнат защитник на шиизма в арабския свят.

Мразени и преследвани от всички мюсюлмани, асасините следователно не са недоволни, когато виждат да пристига християнска армия, нанасяща разгром след разгром както на селджуките, така и на ал-Афдал, убиеца на Низар. Няма никакво съмнение, че прекалено примирителното поведение на Редуан спрямо западните рицари се е дължало до голяма степен на съветите на „батините“.

В очите на Ибн ал-Хашаб съглашателството между аса-сини и франджи е равно на предателство. И той действа както спрямо предатели. По време на кланетата, последвали смъртта на Редуан в края на 1113 година, батините са преследвани от улица на улица, от къща на къща. Едни са линчувани от тълпата, а други хвърляни от градските стени. Тогава загиват близо двеста членове на сектата, между които и Абу Тахер, златарят. Все пак, посочва Ибн ал-Каланиси, мнозина успяха да избягат, като намериха убежище при франджите или се пръснаха из страната.

Напразно Ибн ал-Хашаб изтръгва из ръцете на асасините главния им бастион в Сирия, те все още са в зората на удивителния си път. Извлякла поука от провала си, сектата сменя тактиката. Новият пратеник на Хасан в Сирия, персийски проповедник на име Бахрам, решава да преустанови за известно време зрелищните действия и да се върне към усърдната и дискретна работа по организиране и внедряване на сподвижниците:

Бахрам, разказва летописецът от Дамаск, живееше в най-дълбока тайна и в най-голямо уединение, често променяше самоличността си и дрехите, така че се придвижваше из градове и укрепени селища без никой да го заподозре.

Няколко години по-късно той вече разполага с достатъчно мощна мрежа, за да излезе от нелегалност. И съвсем навреме намира отличен покровител на мястото на Редуан:

Един ден, разказва Ибн ал-Каланиси, Бахрам пристигна в Дамаск, където бе много добре приет от атабек Тогтекин от предпазливост заради собственото му злодейство и това на бандата му. Бе му засвидетелствано внимание и му бе оказано бдително покровителство. Вторият човек в сирийската столица, везир Тахир ал-Маздагани, се споразумя с Бахрам, въпреки че не принадлежеше към неговата секта, и му помогна да разпростре навред своята зловредна паяжина.

И така, въпреки смъртта на Хасан ас-Сабах, настъпила в убежището му в Аламут през 1124 година, дейността на асасините се разгаря. Убийството на Ибн ал-Хашаб не е изолиран случай. Година преди това един друг от първите „съпротивленци с тюрбан“ загива под ударите им. Всички летописци надълго и нашироко отбелязват убийството му, защото човекът, оглавил първата демонстрация на недоволство срещу франкското нашествие, е станал един от най-големите религиозни авторитети в мюсюлманския свят. От Ирак съобщават, че кадията на кадиите на Багдад, величие на исляма, Абу Саад ал-Харауи бил нападнат от батини в голямата джамия в Хамадан. Те го проболи с ками, след което веднага избягали, без да оставят доказателство или следа и без никой да тръгне да ги преследва, до такава степен бил голям страхът от тях. Престъплението предизвиква силно недоволство в Дамаск, където ал-Харауи е живял дълго. Дейността на асасините поражда нарастваща омраза, особено в религиозните среди. Най-ревностните измежду правоверните живеят с натежало от мъка сърце, но се въздържат да говорят, защото батините избиват онези, които им се противопоставят и поддържат тези, които одобряват заблудата им. Никой вече не се осмелява да ги обвини публично, бил той емир, везир или султан!

Страхът е оправдан. На 26 ноември 1126 година ал-Бурсуки, могъщият господар на Алеп и Мосул, става жертва на свой ред на ужасното отмъщение на асасините:

При все това, учудва се Ибн ал-Каланиси, емирът беше нащрек. Носеше ризница, която не пропускаше нито връх на сабя, нито острие на кама, и се обграждаше с въоръжени до зъби войници. Но неумолимата съдба не може да бъде избягната. Както обикновено, ал-Бурсуки бе отишъл в Голямата джамия на Мосул, за да изпълни петъчното си задължение. Злодейците бяха там, облечени като суфи, и се молеха в един ъгъл, без да предизвикват подозрение. Изведнъж те скочиха върху него и му нанесоха множество удари, но не успяха да пробият ризницата. Когато батините видяха, че камите им са безпомощни срещу емира, един от тях извика: „Удряйте горе, по главата!“ Про-бодоха гърлото му и го покриха целия с рани. Ал-Бурсуки умря като мъченик, а убийците му бяха осъдени на смърт.

Никога заплахата от асасините не е била толкова силна. Вече не става въпрос за постоянен тормоз, а за истинска проказа, разяждаща арабския свят в момент, когато той се нуждае от цялата си енергия, за да устои срещу франкското нашествие. Впрочем поредицата от убийства продължава. Няколко месеца след смъртта на ал-Бурсуки, синът му, възцарил се на престола, е убит на свой ред. По това време в Алеп четирима емири съперници се борят за власт, а Ибн ал-Хашаб вече не е там, за да поддържа поне малко единство. През есента на 1127 година, докато градът тъне в анархия, франджите отново се появяват пред стените му. Антиохия има нов княз, младият син на великия Боемунд, осемнадесетгодишен русокос гигант, току-що пристигнал от родината си, за да влезе във владение на семейното наследство. Името му е същото като това на баща му, както и невъздържаният му характер. Алепчани побързват да му заплатят дан, а най-големите пораженци вече виждат в негово лице бъдещия завоевател на града им.

Положението в Дамаск е също така драматично. Атабек Тогтекин, остарял и болен, няма вече никакъв контрол над асасините. Те имат своя собствена въоръжена милиция, управлението е в ръцете им, а везир ал-Маздагани, който им е предан тялом и духом, поддържа тесни контакти с Ерусалим. От своя страна Балдуин II не крие намерението си да увенчае кариерата си с превземането на сирийската столица. Сякаш единствено присъствието на стария Тогтекин все още възпира асасините да предадат града на франджите. Но отсрочката ще бъде кратка. В началото на 1128 година атабекът започва видимо да се топи и се залежава. Интригите край леглото му не спират. След като посочва сина си Бури за наследник, той угасва на 12 февруари. Дамаскчани вече са убедени, че падането на града им е въпрос единствено на време.

Като възкресява век по-късно тази драматична епоха от арабската история, Ибн-ал-Атир справедливо пише:

Със смъртта на Тогтекин изчезна последният човек, способен да противостои на франджите. Те вече бяха в състояние да завладеят цяла Сирия. Но Бог в безкрайната си доброта се смили над мюсюлманите.