Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (12)

ГЛАВА X
СЪЛЗИТЕ НА САЛАДИН

Твърде далече отиваш, Юсеф, минаваш всякакви граници. Ти си само слуга на Нуреддин, а ето че вече искаш да вземеш властта само за себе си! Не си прави никакви илюзии, защото ние, които те измъкнахме от небитието, знаем как да те върнем пак там!

Няколко години по-късно изпратеното на Саладин предупреждение от първенците на Алеп ще изглежда абсурдно. Но през 1174 година, когато господарят на Кайро започва да се очертава като главна фигура в Арабския Изток, заслугите му все още не са очевидни за всички. Всред обкръжението на Нуреддин, както приживе му, така и непосредствено след смъртта му, името на Юсеф вече въобще не се споменава. Когато говорят за него, го наричат „парвенюто“, „неблагодарника“, „вероломеца“ или най-често „нахалника“.

Нахалник Саладин никога не е бил. Но късметът му се оказва наистина нахален. И точно това дразни противниците му. Защото тридесет и шест годишният кюрдски офицер никога не е бил амбициозен и онези, които са го наблюдавали от началото, знаят, че той лесно би се задоволил да бъде редови емир, ако съдбата не го бе изтикала въпреки волята му отпред на сцената.

Въпреки нежеланието си той заминава за Египет, където играе незначителна роля в завладяването на страната. Независимо от това и сякаш заради отдръпването си, е издигнат начело на властта. Той не се осмелява да обяви падането на Фатимидите, но когато се вижда принуден да реши въпроса, се оказва наследник на най-богатите мюсюлмански династии. А когато Нуреддин решава да го постави на място, дори не се налага Юсеф да се защитава: господарят му внезапно умира и оставя за единствен свой наследник единадесетгодишния ас-Салех.

По-малко от два месеца след това, на 11 юли 1174 година, умира и Амори, станал жертва на дизентерия докато подготвя ново нахлуване в Египет с помощта на мощна сицилийска флота. Той завещава Ерусалимското кралство на сина си Балдуин IV, едва тринадесетгодишен младеж, жертва на най-ужасното проклятие — проказата. В целия Изток остава само един монарх, способен да се противопостави на неудържимото възшествие на Саладин — Мануил, румският император, който наистина мечтае един ден да стане владетел на Сирия и да покори Египет в съюз с франджите. Но ето че като добавка към целия низ от събития, могъщата византийска армия, сковавала Нуреддин в продължение на цели петнадесет години, е разгромена през септември 1176 година от Килидж Арслан II, внук на първия, при битката край Мириоцефалум. Мануил ще умре малко след това и смъртта му ще хвърли Източната християнска империя в анархия.

Можем ли да се сърдим на панегиристите на Саладин, които виждат в тази поредица от непредвидени събития ръката на Провидението? Самият Юсеф не се опитва нито веднъж да си припише заслугите за подобна съдба. Той винаги се старае да благодари първо на Бога, а след това на „чичо ми Ширкух“ и на „господаря ми Нуреддин“. Вярно е, че величието на Саладин се крие и в скромността му:

Един ден, когато Салахеддин бе уморен и искаше да си почине, един от мамелюците му отиде при него и му протегна лист хартия за подпис. „Изморен съм, каза султанът, ела след час!“ Но мъжът настоя. Той почти долепи листа до лицето на Салахеддин с думите: „Нека господарят подпише!“ Султанът отвърна: „Нямам подръка мастило!“ Той бе седнал на входа на шатрата си и мамелюкът забеляза, че вътре има мастилница. „Ето там има мастило, в дъното на шатрата“, рече той сякаш заповядваше на Салахеддин да иде сам да вземе мастилницата. Султанът се обърна, видя мастилницата и каза: „Боже мой, наистина има!“ И се протегна назад, опря се на лявата си ръка и с дясната взе мастилницата. След което подписа документа.

Тази случка, която ни е разказана от Бахаеддин, частен секретар и биограф на Саладин, разкрива по изумителен начин онова, което го отличава от останалите владетели от неговата и от всички други епохи: да бъдеш скромен сред скромните дори и когато станеш най-могъщ сред могъщите. Разбира се, хронистите описват смелостта, справедливостта и рвението му в джихада, но в разказите им непрекъснато прозира един по-чувствителен и по-човешки образ:

Един ден, разказва Бахаеддин, когато се биехме срещу франджите, Салахеддин повика най-близките си при себе си. В ръката си държеше писмо, което току-що бе прочел, и когато се опита да заговори, избухна в сълзи. Като го видяхме в такова състояние и ние заридахме, въпреки че не знаехме за какво става въпрос. Накрая той каза с глас, сподавен от сълзи: „Племенникът ми Такиеддин е мъртъв!“ И отново заплака с горещи сълзи, както и ние. Аз се овладях и му казах: „Нека да не забравяме с кого воюваме и да молим Бога да ни прости, че се отдадохме на сълзите“. Салахеддин се съгласи с мен. „Да, рече той, нека Бог ми прости!“ Той повтори това на няколко пъти, след което добави: „Нека запазим в тайна случилото се!“ И нареди да донесат розова вода, за да си измие очите.

Сълзите на Саладин не бликват единствено при смърт на някой от близките му:

Един път, спомня си Бахаеддин, докато яздех край султана в боя срещу франджите, армейски съгледвач дойде при нас заедно с една жена, която плачеше и се удряше в гърдите. „Тя излезе откъм франджите, ни обясни съгледвача, за да се срещне с господаря и ние я доведохме“. Салахеддин нареди на преводача си да я разпита. Тя каза: „Крадци мюсюлмани влязоха вчера в палатката ми и отмъкнаха дъщеричката ми. Цяла нощ плаках и накрая нашите вождове ми казаха: Кралят на мюсюлманите е милостив, ще ти позволим да отидеш при него и така ще можеш да го помолиш за дъщеря ти. И ето ме тук, уповаваща се изцяло на теб“. Салахеддин се развълнува и очите му плувнаха в сълзи. Той изпрати човек на пазара за роби, за да подири момичето и не след час пристигна конник с детето на рамене. Щом ги видя, майката се хвърли на земята, покри лицето си с пясък и всички присъстващи заплакаха от вълнение. Тя отправи поглед към небето и започна да говори неразбираемо. Върнаха й детето и ги придружиха до лагера на франджите.

Онези, които са познавали Саладин, почти не се спират на физическото му описание — дребен, хилав, с възкъса и правилно оформена брада. Те предпочитат да говорят за лицето му — замислено и леко меланхолично, което грейвало внезапно в предразполагаща усмивка и успокоявало събеседника. Той бил винаги вежлив с гостите си, настоявал да останат за храна, отнасял се към тях с всички почести, дори и когато били неверници, и задоволявал всичките им искания. Не можел да търпи някой да дойде при него и да си тръгне разочарован. Мнозина се възползвали от това. Един ден, по време на примирие с франджите, „бринс“-ът, господар на Антиохия, пристигнал ненадейно пред шатрата на Салахеддин и поискал да му бъде върната една област, завзета от султана четири години преди това. И султанът му я върнал!

Както виждаме щедростта на Саладин често е стигала до безпаметство:

Ковчежниците му, разкрива Бахаеддин, винаги държаха тайно настрана известна сума, за да могат да реагират в случай на необходимост, тъй като знаеха, че ако господарят им научи за тези пари, веднага ще ги изхарчи. Въпреки тези мерки при смъртта на султана в държавната съкровищница се оказаха само едно кюлче злато от Тир и четиридесет и седем сребърни дирхама.

Когато някои от помощниците му го обвиняват за това му разточителство, Саладин им отговаря с непринудена усмивка: „Има хора, за които парите са толкова важни, колкото и пясъкът“. И наистина той искрено ненавижда богатството и разкоша. Когато приказните дворци на фатимидските халифи стават негово притежание, той настанява в тях емирите си, като сам предпочита да остане да живее в много по-скромната резиденция, отредена за везирите.

Това е само една от многото черти, които сближават образите на Саладин и Нуреддин. Впрочем противниците му ще видят в него блед подражател на господаря му. В действителност Саладин се разкрива в отношенията си към другите, особено към войниците, много по-сърдечен от предшественика си. Макар и да спазва буквално предписанията на вярата, той е далече от онази леко лицемерна набожност, която е характеризирала отделни постъпки на сина на Зинки. Може да се твърди, общо взето, че Саладин е по същия начин взискателен към себе си, но по-толерантен към другите. Въпреки това той е по-безмилостен от предшественика си спрямо онези, които се осмеляват да хулят исляма, били те „разколници“ или отделни франджи.

Като изключим различията в характера, особено в началото Саладин е силно повлиян от изумителното величие на Нуреддин, чийто достоен наследник се опитва да бъде, преследвайки неумолимо същите цели като него: обединение на арабския свят, мобилизиране на мюсюлманите както в духовно отношение — благодарение на силния пропаганден апарат, така и във военно отношение с цел да бъдат освободени завзетите земи и преди всичко Ерусалим.

Още през лятото на 1174 година, когато събраните в Дамаск край младия ас-Салех емири обсъждат кой е най-добрият начин да се противопоставят на Саладин, допускайки дори съюз с франджите, господарят на Кайро им отправя истинско предизвикателство с писмото си, в което категорично премълчава конфликта си с Нуреддин и без да се колебае се представя за последовател на делото на своя господар и верен пазител на наследството му:

Ако нашият непрежалим владетел, пише той, бе открил сред вас човек така достоен за доверие като мен, нали нему щеше да даде Египет, най-важната от провинциите? Бъдете уверени, ако Нуреддин не бе умрял без време, той щеше на мен да повери възпитанието на сина си и грижата за него. А ето че виждам как вие се държите като че ли единствени сте служили на господаря и неговия син и как се опитвате да ме изключите. Но аз скоро ще дойда. Ще извърша в памет на моя господар действия, които ще оставят следи и всеки един от вас ще бъде наказан за своето безпътство.

Тук трудно бихме познали вежливия човек от предишните години, сякаш загубата на господаря е отприщила дълго стаявана агресивност. Вярно е, че обстоятелствата са изключителни, защото посланието има точна цел: то е обявяване на война, с която започва завладяването на мюсюлманска Сирия. Когато го изпраща през октомври 1174 година, господарят на Кайро вече е на път за Дамаск начело на седемстотин конници. Броят им е недостатъчен за превземането на сирийската столица, но Юсеф си е направил добре сметката. Изплашени от необичайно заплашителния тон на писмото, ас-Салех и съветниците му са предпочели да се изтеглят по посока на Алеп. Като пресича необезпокояван земите на франджите и поема по пътя, който вече може да назовем „пътя на Ширкух“, Саладин пристига в края на октомври пред Дамаск, където близки на семейството му побързват да отворят портите и да го посрещнат.

Окуражен от победата, извоювана без сабя да звънне, той продължава нататък. Оставя гарнизона на Дамаск на заповедите на един от братята си и се отправя към Средна Сирия, където превзема Хомс и Хама. По време на този светкавичен поход, ни разказва Ибн ал-Атир, Салахеддин говореше, че действа в името на цар ас-Салех, син на Нуреддин. Той твърдеше, че целта му е да защити страната от франджите. Верен на династията на Зинки, историкът от Мосул е най-малкото недоверчив спрямо Саладин, когото обвинява в двуличие. До известна степен не греши. Юсеф, който не иска да се прави на узурпатор, се представя за покровител на ас-Салех. „Във всеки случай, казва той, младежът не може да управлява сам. Трябва му наставник, регент, а никой не е по-добре поставен от мен за тази роля“. Впрочем той пише писмо след писмо на ас-Салех, в които го уверява във верността си, нарежда името му да бъде споменавано в молитвите в джамиите на Кайро и Дамаск, сече пари с неговия лик.

Младият монарх остава напълно безчувствен към подобни жестове. Когато през декември 1174 година Саладин обсажда дори Алеп, „за да предпази цар ас-Салех от пагубното влияние на съветниците му“, синът на Нуреддин събира градските жители и произнася пред тях развълнувана реч: „Вижте този несправедлив и неблагодарен човек, който иска да ми отнеме страната, като не се съобразява нито с Бог, нито с хората! Аз съм сирак и се осланям на вас да ме защитите в памет на моя баща, който ви обичаше толкова много“. Дълбоко развълнувани, алепчани решават да се съпротивляват докрай на „вероломеца“. Юсеф, който иска да избегне пряк сблъсък с ас-Салех, вдига обсадата. В замяна на това решава да се провъзгласи за „крал на Египет и Сирия“, за да не зависи повече от друг властелин. Летописците, впрочем, ще му дадат титлата султан, с която самият той не се назовава никога. Още много пъти Саладин ще се връща под стените на Алеп, но така и не ще се реши да кръстоса меч със сина на Нуреддин.

За да отстранят постоянната заплаха, съветниците на ас-Салех решават да прибягнат до услугите на асасините. Те влизат във връзка с Рашидеддин Синан, който обещава да ги отърве от Юсеф. „Стареца от планината“ не чака по-удобен случай, за да разчисти сметките си с гробокопача на фатимидската династия. Първият опит за покушение става в началото на 1175 година. Асасините проникват в лагера на Саладин, стигат до шатрата му, където един емир ги разпознава и им препречва пътя. Той е тежко ранен, но тревогата е дадена. Стражите се притичват и след ожесточен бой батините са изклани. Но изпълнението на задачата е само отложено. На 22 май 1176 година, когато Саладин отново воюва в областта край Алеп, един асасин прониква внезапно в шатрата му и му нанася удар с кама по главата. За щастие султанът, нащрек след последния атентат, е взел предпазни мерки и носи под феса си метална шапка. Тогава убиецът нанася нов удар по врата на жертвата. Но отново пътят на острието е препречен. Саладин е облечен в дълга туника от дебел плат, чиято висока яка е подсилена с метална броня. В този момент влиза един от емирите на армията, сграбчва с едната си ръка камата, а с другата удря батина, който се строполява на земята. Саладин не успява да се изправи и ето че втори убиец се нахвърля върху него, а след това и трети. Но стражите вече са дотичали и нападателите са избити. Юсеф излиза от палатката не на себе си, клатушкайки се, невярващ, че още е жив.

Когато се съвзема, той решава да нападне асасините в леговището им в Средна Сирия, където Синан контролира около десетина крепости. Най-страшната от тях е крепостта Масиаф, кацнала на върха на стръмна планина. Саладин я обсажда. Но станалото в страната на асасините през онзи август 1176 година ще остане вероятно винаги загадка. Според една от версиите, тази на Ибн ал-Атир, Синан изпратил писмо на вуйчото на Саладин, в което се заканвал да очисти всички членове на царското семейство. Подобна заплаха не можела да бъде приета лекомислено, тъй като идвала от страна на сектата и то след двата опита за покушение срещу султана. И обсадата на Масиаф била вдигната.

Втората версия за събитията дължим на самите асасини. Откриваме я в едно от редките писания, надживели сектата, оставено ни от един от последователите й, някой си Абу Фирас. Според него Синан, който по това време отсъствал от обсадената крепост, застанал с двама от другарите си на един отсрещен хълм, за да наблюдава развитието на военните действия. Саладин наредил да го пленят. Голям отряд обкръжил Синан, но когато войниците се опитали да го доближат, незнайна сила сковала крайниците им. Казват, че тогава „Стареца от планината“ наредил да съобщят на султана, че желае да се срещне лично с него и насаме. Изплашени, войниците побягнали да разкажат на господаря си какво е станало, а Саладин, като не очаквал нищо добро, накарал да разпръснат вар и пепел около шатрата му, за да личи всяка стъпка. Когато слънцето залязло, той поставил стражи със запалени факли, които да го пазят. Изведнъж, посред нощ, подскочил в съня си и съгледал за по-малко от секунда непозната сянка, която се измъквала навън от шатрата му. Сторило му се, че това е самият Синан. Загадъчният посетител бил оставил на леглото отровна питка и лист хартия, на който Саладин прочел: Ти си в наша власт. Тогава надал вик и стражите дотичали, като се кълнели, че нищо не са видели. Още на следващия ден Саладин побързал да вдигне обсадата и възможно най-бързо да се прибере в Дамаск.

Няма съмнение, че разказът е силно украсен, но факт е, че Саладин внезапно и изцяло променя политиката си спрямо асасините. Въпреки омразата, която питае към всички разколници, той вече никога не ще нападне земята на батините. Напротив, ще се опитва да се помири с тях, с което ще лиши враговете си, били те мюсюлмани или франджи, от един ценен съюзник. Защото в битката за овладяването на Сирия султанът е решен да използва всички козове. Вярно е, че след превземането на Дамаск на теория победителят е той, но конфликтът продължава. Войните, които се налага да води срещу франкските държави, Алеп, Мосул, управляван също от потомък на Зинки, както и срещу различни князе из Джезира и Мала Азия, са изтощителни. Още повече, че му се налага редовно да отскача до Кайро, за да смразява интриганти и заговорници.

Положението започва да се избистря едва в края на 1181 година, когато внезапно умира ас-Салех, вероятно отровен, на осемнадесетгодишна възраст. Ибн-ал-Атир описва развълнувано последните мигове от живота му:

Когато състоянието му се влоши, лекарите го посъветваха да пийне малко вино. Той им каза: „Няма да го направя, преди да получа разрешение от някой доктор по закон Божи“. Един от главните улеми дойде при възглавието му и обясни, че религията допуска употребата на вино като лекарство. Ас-Салех запита: „Смятате ли, че ако Бог е решил да сложи край на дните ми, би променил мнението си като ме види да пия вино?“ Духовникът бе принуден да отговори отрицателно. „В такъв случай, заключи умиращият, не бих искал да срещна Създателя си със стомах, пълен със забранена храна“.

Година и половина по-късно, на 18 юни 1183, Саладин тържествено влиза в Алеп. Отсега нататък Сирия и Египет са едно цяло — не само на теория както по времето на Нуреддин — но и на практика под неоспоримата власт на аюбидския владетел. Странно нещо, но появата на мощната арабска държава, която с всеки ден все по-плътно ги обкръжава, не успява да накара франджите да се сплотят. Напротив. Докато кралят на Ерусалим, жестоко обезобразен от проказата, става все по-немощен, два враждуващи клана си оспорват властта. Първият, склонен на споразумение със Саладин, е ръководен от Раймонд, граф на Триполи. Вторият, крайно настроен, има за свой изразител Реналд Шатийонски, бивш княз на Антиохия.

Силно мургав, с орлов нос, говорещ свободно арабски, внимателен читател на ислямските книги, Раймонд би минал за обикновен сирийски емир, но високият му ръст издава западния му произход:

Нямаше измежду франджите, разказва Ибн ал-Атир, мъж по-смел и по-мъдър от господаря на Триполи, Раймонд Ибн Раймонд ас-Санджили, потомък на Сен-Жил. Но той бе твърде амбициозен и силно желаеше да стане крал. За известно време бе регент, но бързо бе отстранен. В сърцето си изпита такава ненавист, че писа на Салахеддин, застана на негова страна и го помоли да му помогне да стане крал на франджите. Салахеддин се зарадва и побърза да освободи рицарите от Триполи, които бяха в плен на мюсюлманите.

Саладин следи внимателно тези раздори. Когато воденото от Раймонд „ориенталско“ течение е на път да победи в Ерусалим, той става сговорчив. През 1184 година Балдуин IV навлиза в последния стадий на проказата. Месото върху стъпалата и бедрата му увисва, погледът му е безжизнен. Но не му липсва нито смелост, нито разум и той се доверява на графа на Триполи, опитващ се да установи добросъседски отношения със Саладин. Андалузкият пътешественик Ибн Джубайр, посетил Дамаск през същата година, с изненада установява, че въпреки войната керваните сноват необезпокоявани между Кайро и Дамаск, прекосявайки земите на франджите. Християните, пише той, карат мюсюлманите да заплащат такса, с която не се злоупотребява. Християнските търговци на свой ред заплащат мита върху стоките, когато преминават през мюсюлманска територия. Военните воюват, но народът живее в мир.

Саладин не само че не бърза да сложи край на съжителството, но дори е склонен да отиде и по далеч по пътя на мира. През март 1185 година умира на двадесет и четири години прокаженият крал, като оставя престола на своя племенник Балдуин V, тогава шестгодишен, а регентството на графа на Триполи, който знае, че му е необходимо време, за да укрепи властта си и изпраща пратеници в Дамаск с молба за примирие. Саладин съзнава, че е в състояние да започне решителна битка срещу западните рицари, но приема да сключи четиригодишен мир, с което доказва, че не търси сблъсък на всяка цена.

Но когато детето-крал умира година по-късно, през август 1186, ролята на регента е поставена под въпрос. Майката на малкия монарх, обяснява Ибн ал-Атир, се бе влюбила в един франдж, наскоро пристигнал от Запад, някой си Ги. Тя се бе омъжила за него и след смъртта на детето постави короната на главата на съпруга си, извика патриарха, свещениците, монасите, хоспиталиерите, тамплиерите, бароните, извести ги, че е предала властта на Ги и ги закле да му се подчиняват. Раймонд отказа и предпочете да се споразумее със Салахеддин. Въпросният Ги е крал Ги Лузинянски, напълно безличен красавец, лишен от каквито и да е политически или военни умения, винаги готов да възприеме мнението на последния си събеседник. Той е само кукла на конци в ръцете на „ястребите“, предвождани от „бринс Арнат“, Реналд Шатийонски.

След кипърското приключение и безчинствата си в Северна Сирия последният прекарва петнадесет години в затворите на Алеп, преди да бъде освободен през 1175 година от сина на Нуреддин. Пленничеството само е засилило недостатъците му. По-фанатичен, по-лаком и по-кръвожаден от когато и да било, Арнат ще предизвика сам много повече омраза между араби и франджи отколкото десетилетия войни и кръвопролития. След пускането си на свобода той не успява да си върне Антиохия, където властва зет му Боемунд III. Така че заживява в Ерусалимското кралство, където побързва да се ожени за една млада вдовица, донесла му в зестра земите, разположени източно от река Йордан — могъщите крепости Керак и Шаубак. Сдружил се с тамплиерите и мнозина новодошли рицари, той започва да упражнява все по-голямо влияние над ерусалимския кралски двор, ограничавано за известно време единствено от Раймонд. Политиката, която се опитва да наложи, е сходна с тази от времето на първото франкско нашествие: постоянна борба срещу арабите, безогледни грабежи и кланета, покоряване на нови територии. За него всеки опит за споразумение, всеки компромис е равен на предателство. Той не се чувства обвързан от никакво примирие, от никаква дума. Нима нещо значи дадената на неверници клетва? — обяснява той цинично.

През 1180 година между Дамаск и Ерусалим е подписан договор, който гарантира свободното движение на стоки и хора в областта. Няколко месеца по-късно керванът на богати арабски търговци, прекосяващ Сирийската пустиня по посока на Мека, е нападнат от Реналд, който оплячкосва стоката. Саладин се оплаква на Балдуин IV, но последният не се осмелява да накаже васала си. През есента на 1182 година се случва нещо още по-лошо. Арнат решава да разграби околностите на самата Мека. Той се качва на борда в Ейлат, по това време малко пристанище на арабски рибари, разположено в залива Акаба, и водената от неколцина пирати в Червено море експедиция се спуска покрай брега. Първо напада Янбо, пристанище в Медина, а след това Рабиг, недалече от Мека. По пътя хората на Реналд потопяват кораб с мюсюлмански поклонници на път за Джеда. Всички бяха изненадани, обяснява Ибн ал-Атир, защото хората по тези земи не бяха никога виждали франдж, бил той търговец или воин. Опиянени от успеха си, нападателите не бързат и тъпчат корабите си с плячка. А докато самият Реналд се връща в земите си, хората му прекарват дълги месеци, кръстосвайки из Червено море. Братът на Саладин, ал-Адел, който управлява Египет в негово отсъствие, въоръжава цяла флота и я хвърля в преследване на грабителите, които са разгромени. Неколцина от тях са отведени в Мека, за да бъдат публично обезглавени: наказани за назидание, завършва историкът от Мосул, на всички, опитали се да осквернят светите места. Разбира се, вестите за налудничавата експедиция бързо облитат мюсюлманския свят, а Арнат става символ на най-отвратителното у франкския враг.

В отговор Саладин напада няколкократно земите на Реналд. Но въпреки яростта си, султанът запазва великодушието си. Така например през ноември 1183 година, след като разполага катапулти около цитаделата Керак и започва да я обсипва с каменни блокове, бранителите му съобщават, че в същия момент вътре в крепостта има княжеска сватба. Въпреки че младоженка е заварената дъщеря на Реналд, Саладин поисква от обсадените да му посочат дома, където ще се настанят младите съпрузи, и заповядва на войниците си да щадят въпросната част от града.

Подобни жестове, уви, са безсмислени по отношение на Арнат. За момент неутрализиран от мъдрия Раймонд, той получава възможност отново, след възцаряването на крал Ги през септември 1186 година, да налага волята си. Няколко седмици по-късно, нехаейки за примирието, до чието изтичане остават още две години и половина, князът напада подобно на хищна птица голям керван от арабски поклонници и търговци, който спокойно се придвижва по пътя за Мека. Въоръжените мъже са избити, а всички останали са отведени в плен в Керак. Когато неколцина измежду тях се осмеляват да напомнят на Реналд за примирието, той им извиква предизвикателно: „Нека вашият Мохамед дойде да ви освободи!“ Няколко седмици по-късно думите му стигат до Саладин и той се заклева да убие Арнат със собствените си ръце.

Но на първо време султанът се опитва да печели време. Той провожда пратеници при Реналд, за да поиска съгласно споразуменията пленниците да бъдат освободени, а имуществото им върнато. Князът отказва да ги приеме и емисарите се отправят към Ерусалим, където ги посреща крал Ги. Той изразява изумлението си от постъпките на своя васал, но не се осмелява да влезе в конфликт с него. Посланиците настояват: нима заложниците на княз Арнат ще продължат да вехнат в душегубките на Керак въпреки сключените договори и дадените клетви? Некадърникът Ги си измива ръцете.

Примирието е нарушено. Въпреки решението си да го спазва докрай Саладин не се притеснява от подновяването на военните действия. Той изпраща пратеници при емирите на Египет, Сирия и Джезира, съобщава им, че франджите предателски са потъпкали дадената дума и призовава съюзници и васали да обединят всичките си сили, за да участват в джихада срещу завоевателя. Към Дамаск започват да прииждат конници и пешаци от всички краища на исляма. Градът заприличва на кораб сред морето от разлюлени платнища, палатки от камилска кожа, под които се крият войниците при слънце и дъжд, просторни владетелски шатри, богато обагрени и украсени с цитати от Корана или калиграфирани стихове.

Докато мобилизацията продължава франджите са разкъсвани от междуособици. Крал Ги счита, че е настъпил моментът да се отърве от съперника си Раймонд и го обвинява в благоразположеност към мюсюлманите. Ерусалимската армия се готви да нападне Тивериада, малък град в Гали-лея, принадлежащ на съпругата на графа на Триполи. Разтревожен, последният се среща със Саладин и му предлага съюз, който е сключен начаса. Султанът изпраща един отряд от войските си да подсили гарнизона на Тивериада. Ерусалимската армия отстъпва.

На 30 април 1187 година, докато последователни вълни от арабски, турски и кюрдски бойци продължават да прииждат към Дамаск, Саладин изпраща пратеник в Тивериада, за да поиска от Раймонд, съгласно сключения съюз, да позволи на съгледвачите му да разузнаят по посока на Галилейското езеро. Графът е затруднен, но не може да откаже. Единственото условие, което поставя, е мюсюлманските воини да напуснат земите му преди падането на нощта и да обещаят да не нападат нито поданиците му, нито собствеността им. За да избегне и най-малкия инцидент, той уведомява всички селища в околността за преминаването на мюсюлманските части и нарежда на жителите да не напускат домовете си.

На следващия ден, 1 май, петък, призори, седем хиляди конници, командвани от един от наместниците на Саладин, минават под стените на Тивериада. Същата вечер се връщат по обратния път след като са спазили буквално условията на графа, не са нападнали нито селата, нито замъците, не са грабили нито злато, нито добитък и въпреки това не са успели да избегнат инцидента. Всъщност Великите учители на тамплиерите и хоспиталиерите, оказали се и двамата съвсем случайно в една от близките крепости, научават още от вечерта от пратеник на Раймонд за пристигането на мюсюлманския отряд. Кръвта кипва във вените на монасите-воини. За тях не съществува никакъв договор със сарацините! Събират набързо няколкостотин рицари и пешаци и решават да нападнат мюсюлманските конници край село Са-фурия, северно от Назарет. За няколко минути франджите за разбити. Единствено Великият учител на тамплиерите успява да избяга:

Уплашени от поражението, разказва Ибн ал-Атир, франджите изпратиха при Раймонд патриарха, свещеници и монаси, както и много рицари, които горчиво го упрекнаха за съюза му със Салахеддин. Те му казаха: „Вероятно си приел исляма, иначе нямаше да можеш да понесеш станалото. Не би приел мюсюлмани да преминат през твоята територия, да избиват тамплиери и хоспиталиери и да се оттеглят с взетите от тях пленници, без ти да се опиташ да им се противопоставиш“. Собствените войници на графа, тези от Триполи и Тивериада, му отправиха същите упреци, а патриархът заплаши да го анатемоса и да разтрогне брака му. Подложен на целия този натиск, Раймонд се уплаши. Той помоли за прошка и се разкая. Те му простиха, помириха се с него и го накараха да предостави войските си на разположение на краля, както и да участва в борбата срещу мюсюлманите. И графът тръгна с тях. Тогава франджите събраха войските си, конници и пешаци, близо до Акра, и поеха с бавна крачка към село Сафурия.

В лагера на мюсюлманите разгромът на военните религиозни ордени, от които се страхуват и които са единодушно ненавиждани, донася вкуса на победата. Емири и войници нямат търпение да премерят сили с франджите. През юни Саладин събира всичките си войски в средата на пътя между Дамаск и Тивериада: две хиляди конници преминават пред него, без да се броят пешаците и опълченците. От седлото на коня си султанът изкрещява бойния лозунг, подет като ехо от хиляди зейнали гърла: „Победа над врага Божи“!

Саладин е направил спокоен анализ на обстановката пред собствения си генерален щаб: „Случаят, който ни се предоставя, може би никога няма да се повтори. По мое мнение мюсюлманската армия трябва да нападне всички неверници в боен ред. Трябва решително да започнем джихада преди войските ни да се разпръснат“. Онова, което султанът иска да избегне, е васали и съюзници да си тръгнат по домовете с настъпващия през есента край на сезона на битките, преди още да е извоювал решителната си победа. Но франджите са изключително предпазливи воини. Няма ли да се опитат да избегнат боя, когато видят строените мюсюлмански сили?

Саладин решава да им скрои клопка и моли Бога те да се хванат в нея. Той се отправя към Тивериада, превзема града за един ден, нарежда да бъдат запалени множество пожари и обсажда цитаделата, в която живее графинята, съпруга на Раймонд, и шепа бранители. Мюсюлманската армия е напълно в състояние да сломи съпротивата им, но султанът възпира хората си. Трябва бавно да усилват натиска, да се преструват, че се готвят за последна атака и да чакат реакция:

Когато франджите научиха, че Саладин е превзел и опожарил Тивериада, разказва Ибн ал-Атир, те се събраха на съвет. Някои предложиха да настъпят срещу мюсюлманите, за да ги разбият и не им позволят да превземат цитаделата. Но Раймонд се намеси: „Тивериада е моя, им каза той, и собствената ми жена е обсадена вътре. Но аз съм готов да приема цитаделата да бъде превзета и жена ми да бъде пленена, ако офанзивата на Саладин спре дотук. Защото, Господ ми е свидетел, виждал съм много мюсюлмански армии в миналото и никоя не е била по-многочислена, нито по-силна от тази, с която разполага днес Саладин. Нека избегнем да мерим сили с него. Винаги можем да си върнем Тивериада и да платим откуп, за да освободим нашите“. Но княз Арнат, господар на Керак, му каза: „Опитваш се да ни изплашиш като описваш силата на мюсюлманите, защото ги обичаш и предпочиташ приятелството им. Иначе нямаше да говориш такива думи. А щом твърдиш, че са много, аз ще ти кажа: огънят не се страхува от количеството дърва за горене“. Тогава графът отговори: „Аз съм с вас, ще направя както искате, ще се бия на ваша страна, но ще видите какво ще стане“.

Отново доводите на най-крайния побеждават при западните рицари.

Всичко е готово за битката. Армията на Саладин се е разположила в благодатна долина, покрита с плодни дървета. Зад нея се простира сладководното Тивериадско езеро, през което минава река Йордан, а по-далече, по посока на североизток, се откроява величественият силует на Голанските възвишения. Близо до мюсюлманския лагер се издига двувръх хълм, наречен Хитински рога по името на село Хитин, разположено на един от склоновете му.

На 3 юли наброяващата близо дванадесет хиляди бойци франкска армия потегля. Разстоянието, което трябва да измине от Сафурия до Тивериада, не е дълго, най-много четири часа път в нормално време. Но през лятото тази част от палестинската земя е напълно безводна. Няма нито извор, нито кладенец, а реките са пресъхнали. Когато тръгват сутринта от Сафурия, франджите са убедени, че още следобед ще могат да утолят жаждата си на брега на езерото. Саладин внимателно е подготвил клопката си. През целия ден конниците му не оставят на мира противника, нападат го отпред, отзад, отстрани, покриват го с облаци стрели. Западните рицари дават известни жертви, но което е по-важно, принудени са да забавят придвижването си.

Малко преди залез слънце франджите стигат до едно възвишение, от което могат да обхванат цялата картина. Точно под краката им е село Хитин с няколко землисти на цвят къщи, а в дъното на долината блестят водите на Тивериадското езеро. В непосредствена близост, всред зеленеещата се равнина, която се простира покрай брега, е армията на Саладин. За да се напият, трябва да помолят за разрешение султана!

Султанът се усмихва. Той знае, че франджите са изморени, че умират от жажда, че вече нямат нито сили, нито време да стигнат по светло до езерото и че са осъдени да останат до сутринта без капка вода. Ще могат ли наистина да се бият при тези условия? Саладин ще прекара нощта между молитви и заседания на генералния Си щаб. Нарежда на част от емирите да минат откъм тила на неприятеля, за да му препречат пътя за отстъпление, уверява се, че всеки е заел добра позиция и повтаря заповедите си.

На другия ден, 4 юли 1187 година, още при първите лъчи на заревото франджите, напълно обкръжени и замаяни от жажда, отчаяно се опитват да се спуснат по хълма и да стигнат до езерото. Пешаците, много по-изнурени от конниците след изтощителния поход предния ден, тичат слепешком, носейки като товар брадвите и боздуганите си и на вълни се разбиват върху здравата стена от саби и копия. Оцелелите отстъпват безредно по посока на хълмовете, където се смесват с рицарите, вече уверени в поражението. Нито една отбранителна линия не може да издържи. Въпреки това продължават да се бият храбро и отчаяно. Раймонд, начело на шепа хора от своите, се опитва да си пробие път през мюсюлманските редици. Наместниците на Саладин го разпознават и оставят да избяга. Той продължава да препуска към Триполи.

След заминаването на графа франджите на малко да капитулират, разказва Ибн ал-Атир. Мюсюлманите бяха подпалили сухата трева и вятърът отнасяше дима в очите на рицарите. Оказали се в плен на жаждата, пламъците, дима, лятната горещина и огъня на битката, франджите не издържаха повече. Но си казваха, че единственият начин да избегнат смъртта е като й се противопоставят. И те нападаха с такова ожесточение, че мюсюлманите бяха на път да отстъпят. Но при всяка атака понасяха жертви и броят им намаляваше. Мюсюлманите сложиха ръка на истинския кръст. За франджите това означаваше най-тежката от загубите, защото, твърдяха те, Месията, мир нему, бил разпнат на него.

Според исляма Христос е разпнат само привидно, защото бог обичал прекалено много сина на Мария, за да позволи той да бъде подложен на подобно отвратително мъчение.

Въпреки загубата последните оцелели измежду франджите, около сто и петдесет от най-добрите им рицари, продължават храбро да се бият и се укрепяват на един издигнат терен над село Хитин, за да опънат палатки и организират съпротивата си. Но мюсюлманите ги притискат от всички страни и само кралската шатра остава да стърчи. Останалото е разказано от самия син на Саладин, ал-Малик ал-Афдал, тогава седемнадесетгодишен:

Бях, разказва той, до баща ми в битката край Хитин, първата, в която взех участие. Когато кралят на франджите се появи на хълма, той нападна толкова яростно, че нашите войски отстъпиха до мястото, където беше застанал баща ми. Погледнах го. Беше тъжен, притеснен и нервно подръпваше брадата си. Потегли напред с вика: „Сатаната не трябва да победи!“ Мюсюлманите отново се втурнаха да превземат хълма. Когато видях франджите да отстъпват под натиска на войските ни, аз изкрещях от радост: „Бихме ги!“ Но франджите нападнаха още по-бясно и нашите отново се озоваха до баща ми. Той отново ги призова да нападнат и те принудиха врага да се изтегли към хълма. Аз отново изкрещях: „Бихме ги!“ Но баща ми се обърна към мен и ми рече: „Млъкни! Ще ги победим едва когато онази палатка там горе падне!“ Още не бе довършил думите си и ето че палатката на краля се свлече. Тогава султанът слезе от коня си, просна се на земята и благодари на Бога, като плачеше от радост.

Саладин се изправя сред виковете на радост, яхва отново коня си и тръгва към хълма. Довеждат му знатните пленници — крал Ги и княз Арнат. Писателят Имадеддин ал-Асфахани, съветник на султана, присъства на сцената:

Салахеддин, разказва той, покани краля да седне до него, а когато влезе и Арнат, той го настани до краля и припомни злодействата му: „Колко пъти се кле, а след това нарушаваше клетвите си, колко пъти подписва договори, които не спазваше!“ Арнат отговори чрез преводача: „Всички крале са постъпвали така. Не съм направил нищо повече.“ В същото време Ги изгаряше от жажда, климаше с глава сякаш беше пиян, а лицето му издаваше голяма уплаха. Салахеддин се обърна към него с успокоителни думи, нареди да донесат ледена вода и му я поднесе. Кралят пи, след това предложи остатъка на Арнат, който на свой ред утоли жаждата си. Тогава султанът рече на Ги: „Ти не ме попита дали да му дадеш да пие. Следователно не съм длъжен да го помилвам“.

Според арабската традиция пленник, комуто дадат да пие или да яде, трябва да бъде помилван. Задължение, което Саладин явно не е искал да изпълни по отношение на човек, когото се е заклел да убие със собствените си ръце. Имадеддин продължава:

След като каза тези думи султанът излезе, яхна коня си и се отдалечи, оставяйки задържаните в плен на ужаса. Той инспектира завръщането на войските, а после се върна в палатката си. Там накара да доведат Арнат, насочи се към него със сабята си и го удари между врата и плешката. Когато Арнат се строполи на земята, му отрязаха главата, а след това завлякоха тялото за краката пред краля, който се разтрепери. Като го видя така да се тресе, султанът му каза с успокоителен тон: „Този човек бе убит единствено заради злодейството и коварството си!“

Кралят и повечето от пленниците ще бъдат пощадени, но тамплиерите и хоспиталиерите ще споделят съдбата на Реналд Шатийонски.

Без да дочака края на този паметен ден, Саладин събира главните си емири и ги поздравява с победата, която — казва той — е възстановила дълго потъпкваната от нашествениците чест. Отсега нататък, счита той, франджите нямат вече армия и трябва да се възползваме незабавно, за да отвоюваме несправедливо завзетите земи. Още на следния ден, неделя, той напада цитаделата Тивериада, където съпругата на Раймонд знае, че вече не си струва да се съпротивлява. Тя се предава на Саладин, който, разбира се, оставя защитниците да се измъкнат необезпокоявани с цялото си имущество.

На следващия вторник победоносната армия се отправя към пристанищния град Акра, който капитулира без съпротива. През последните години градът е придобил значителна стопанска важност, защото през него минава цялата търговия със Запада. Султанът се опитва да накара многобройните италиански търговци да останат, като обещава да им осигури необходимата защита. Но те предпочитат да се настанят в близкото пристанище Тир. Макар и да съжалява за заминаването им, султанът не се противопоставя. Дори им позволява да отнесат със себе си всичките си богатства и им дава ескорт, който да ги защитава от бандити.

Като решава, че е безсмислено лично да стои начело на огромната армия, султанът натоварва емирите си да превземат различни укрепени селища в Палестина. Една след друга франкските крепости в Галилея и Самария се предават за няколко часа или за няколко дни. Такъв е именно случаят с Наблус, Хайфа и Назарет, чиито жители се отправят вкупом към Тир или Ерусалим. Единственият сериозен сблъсък става край Яфа, където дошлата от Египет армия под предводителството на ал-Адел, брат на Саладин, среща твърда съпротива. След като я сломява ал-Адел взима в робство цялото население. Ибн ал-Атир разказва, че самият той си купил на пазара в Алеп млада франкска пленница, пристигнала от Яфа:

Тя имаше дете на годинка. Един ден, както го носеше на ръце, то падна и си ожули лицето. Тя избухна в ридания. Опитах се да я успокоя с думите, че раната не е сериозна и че човек не трябва да плаче за толкова малко нещо. Тя ми отговори: „Не плача за това, а заради сполетялото ни нещастие. Имах шест братя и всички загинаха, не знам какво е станало с мъжа ми и сестрите ми“. От всички франджи по крайбрежието само тези от Яфа, уточнява арабският историк, бяха застигнати от подобна съдба.

Навсякъде другаде освобождението на земите преминава спокойно. След кратък престой в Акра Саладин се отправя на север. Преминава пред Тир, но решава да не губи време под внушителните крепостни стени и предприема триумфален поход по крайбрежието. На 29 юли, след седемдесет и седем годишна окупация, Сайда капитулира без какъвто и да е опит за съпротива. Няколко дни по-късно примерът й е последван от Бейрут и Джбайл. Мюсюлманските войски са вече съвсем близо до графство Триполи, но Саладин счита, че няма от какво да се страхува от тази страна, връща се на юг и спира отново пред Тир, чудейки се дали го обсади:

След известно колебание, ни казва Бахаеддин, султанът се отказа. Войските му бяха пръснати на много страни, хората му бяха уморени от прекалено дългия поход, а Тир беше твърде добре защитен, защото в този момент всички франджи от крайбрежието се бяха събрали там. Така че той предпочете да нападне Аскалон, който беше по-лесен за превземане.

Ще дойде ден, когато Саладин горчиво ще се кае за това си решение. Но за момента триумфалният поход продължава. На 4 септември капитулира Аскалон, последван от Газа, принадлежаща на тамплиерите. Саладин веднага изпраща неколцина емири от армията си по посока на Ерусалимската област, където те превземат множество селища, между които и Витлеем. Отсега нататък султанът има само едно желание: да увенчае победоносната си кампания, както и кариерата си, с освобождението на Свещения град.

Ще може ли и той подобно на халиф Омар да влезе в туй почитано място, без да руши и без да пролива кръв? На жителите на Ерусалим изпраща послание, в което ги приканва да започнат преговори за бъдещето на града. Делегация от градски първенци го посещава в Аскалон. Предложението на победителя е разумно: градът се предава без бой, жителите, които желаят да го напуснат, могат да сторят това като отнесат със себе си всичко, което притежават, местата на християнското вероизповедание се запазват, а онези, които в бъдеще пожелаят да дойдат на поклонение, няма да бъдат обезпокоявани. Но за голяма изненада на султана франджи-те отговарят по същия арогантен начин както по времето на най-голямото си могъщество. Да предадат Ерусалим, града, в който е умрял Христос? И дума да не става! Градът им принадлежи и те ще го защитават до последно.

Тогава, като се заклева да превземе Ерусалим с оръжие в ръка, Саладин заповядва на разпръснатите по четирите краища на Сирия свои войски да се съберат около Свещения град. Всички емири се стичат. Нима има мюсюлманин който да не желае да каже на своя Създател в деня на Страшния съд: Аз се бих за Ерусалим! Или още по-добре: Аз умрях като мъченик за Ерусалим! Саладин, комуто преди това астролог бил предрекъл, че ще загуби едното си око, ако влезе в Свещения град, отговорил: „За да го превзема, съм готов да дам и двете си очи!“

Вътре в обсадения град съпротивата се води от Балиан д’Ибелин, господар на Рамле, сеньор, който според Ибн ал-Атир, притежаваше у франджите почти същия ранг като краля. Той успява да напусне Хитин малко преди разгрома на своите, след което намира убежище в Тир. Тъй като съпругата му се намира в Ерусалим, през лятото той поисква от Саладин разрешение да отиде и я отведе със себе си, като обещава да не носи оръжие и да прекара само една нощ в Свещения град. Но когато пристига там, започват да го умоляват да остане, защото никой друг не притежава достатъчно авторитет, за да организира съпротивата. Балиан, човек на честта, не може да приеме да защитава Ерусалим и народа си, като измени на дадената на султана дума. И той се обръща към самия Саладин с въпроса как да постъпи. Великодушният султан го освобождава от дадената клетва. Щом дълга му налага да остане в Свещения град и да носи оръжие, нека го направи! И тъй като Балиан е прекалено зает със защитата на Ерусалим и не може да осигури закрила за жена си, султанът й дава ескорт, който да я отведе до Тир!

Саладин не отказва нищо на един човек на честта, бил той и най-ожесточеният му враг. Вярно е, че в този случай, рискът е минимален. Въпреки храбростта си Балиан не е сериозна заплаха за мюсюлманската армия. Колкото и здрави да са стените, колкото и привързано да е франкското население към престолния град, броят на бранителите се свежда до шепа рицари и до няколкостотин граждани без какъвто и да е военен опит. От друга страна, живеещите в Ерусалим източни християни — православни и яковити — са добре настроени към Саладин, особено църковният клир, постоянно унижаван от латинските прелати. Един от главните съветници на султана е православен свещеник на име Юсеф Батит. Именно нему са поверени контактите с франджите и източнохристиянските общности. Малко преди началото на обсадата православният клир обещава на Батит да отвори портите на града, ако западните рицари упорстват прекалено дълго.

Всъщност съпротивата на франджите е смела, но кратка и лишена от илюзии. Обсадата на Ерусалим започва на 20 септември. Шест дни по-късно Саладин, който е построил лагера си на Елеонската планина, нарежда на войските си да засилят натиска и да се готвят за последна атака. На 29 септември сапьори успяват да направят пробив в северната част на стената, съвсем близо до мястото, откъдето западните рицари проникват през 1099 година. Като вижда, че вече е безсмислено да продължава борбата, Балиан поисква да му бъде осигурен коридор и се явява пред султана.

Саладин е неумолим. Нима не е предложил на жителите най-добрите условия за капитулация доста преди битката? Вече не е време за преговори, защото се е заклел да превземе града с оръжие в ръка както това са сторили и франджите! Единственият начин да бъде освободен от клетвата си е Ерусалим сам да отвори портите си и да му се предаде напълно и безусловно:

Балиан настоя поне да му кажат, че животът на хората ще бъде пощаден, разказва Ибн ал-Атир, но Саладин не обеща нищо. Опита се да го умилостиви, но напразно. Тогава се обърна към него със следните думи: „О, султане, знай, че в града има такова множество, че само Господ може да го преброи. Хората се колебаят дали да продължат битката, защото се надяват, че ти ще пощадиш живота им, както си постъпвал толкова пъти, защото те обичат живота и ненавиждат смъртта. Но ако видим, че смъртта е неизбежна, тогава, Господ е свидетел, ще убием децата и жените си, ще изгорим, всичко, което притежаваме, няма да ви оставим нито един динар, нито един дирхам за плячкосване, нито един мъж и нито една жена за поробване. Сетне ще разрушим Свещената скала, джамията ал-Акса и много други места, ще избием петте хиляди мюсюлмански затворници, а след това ще изколим конете и всички животни. Накрая ще излезем и ще се бием срещу вас както човек се бие за живота си. Никой от нас няма да умре преди да е избил много от вашите.“

Без да се впечатли от заплахите, Саладин е разчувстван от патоса на събеседника си. За да не се покаже прекалено лесно разнежен, той се обръща към съветниците си и ги запитва дали, за да спаси свещените места на исляма, не може да бъде освободен от дадената клетва да превземе града с оръжие в ръка. Отговорът им е положителен, но като познават непоправимата щедрост на господаря си те настояват да получат от франджите, преди да ги пуснат на свобода, финансова компенсация, защото дългата военна кампания напълно е изпразнила държавната хазна. Неверниците, обясняват съветниците, са потенциални пленници. За да се откупят, всеки от тях трябва да заплати определена сума: десет динара за мъжете, пет за жените и един за децата. Балиан приема по принцип, но се застъпва за бедните, които не могат, казва той, да заплатят такава сума. Не може ле седем хиляди от тях да бъдат освободени срещу трийсет хиляди динара? Отново молбата е приета за ужас на ковчежниците. Доволен, Балиан заповядва на хората си да сложат оръжие.

В петък, 2 октомври 1187 година, 27 раджаб на година 583 от егира, в деня, когато мюсюлманите честват нощното пътуване на Пророка до Ерусалим, Саладин тържествено влиза в Свещения град. Емирите и войниците му са получили строги заповеди: нито един християнин, бил той франкски или източен, да не бъде безпокоен. Няма нито клане, нито плячкосване. Неколцина фанатици поискват църквата на Божи гроб да бъде разрушена като наказание за извършените от франджите безчинства, но Саладин ги поставя на мястото им. Точно обратното, той засилва стражата край култовите места и разгласява, че и самите франджи ще могат да идват на поклонение, когато пожелаят. Естествено издигнатият върху Скалната джамия франкски кръст е свален, а превърнатата в църква джамия ал-Акса отново става мюсюлманско обредно място след като напръскват стените й с розова вода.

Докато Саладин, обкръжен от цяло ято придружители, посещава едно светилище след друго, плачейки, молейки се и падайки ничком на земята, повечето франджи остават в града. Богатите търсят да продадат домовете, търговията или мебелите преди да бъдат заточени, а купувачите са главно православни християни или яковити, които няма да заминават никъде. Други имоти по-късно ще бъдат продадени на еврейски семейства, настанени от Саладин в Свещения град.

Балиан се опитва от своя страна да намери пари, за да откупи свободата на най-бедните. Сам по себе си откупът не е прекалено тежък. Подобна сума за князете обикновено достига няколко десетки хиляди динара, дори сто хиляди или повече. Но за най-бедните двайсетина динара на семейство е доходът им за цяла година, дори за две. Хиляди нещастници са се събрали пред портите на града, за да изпросят няколко монети. Ал-Адел, също така чувствителен като брат си, поисква от Саладин разрешение да освободи без откуп хиляда бедни пленника. Когато научават за това, франкският патриарх се застъпва за седемстотин други, а Балиан — за петстотин. Всички те са освободени. След това по своя собствена инициатива султанът обявява, че всички стари хора ще могат да заминат, без нищо да заплащат, както и че задържаните глави на семейства ще бъдат освободени. Що се отнася до франкските вдовици и сираци, той не само ги освобождава от откуп, но дори им дава дарове преди да ги пусне да вървят.

Ковчежниците на Саладин са отчаяни. Щом бедните са пускани безвъзмездно, то поне да се увеличи откупът на богатите! Гневът на достойните държавни служители достига своя връх, когато патриархът на Ерусалим излиза от града, придружен от няколко коли, натоварени със злато, килими и всевъзможни скъпоценности. Имадеддин ал-Асфахани е възмутен, както самият той споделя:

Аз казах на султана: „Този патриарх пренася богатства, които струват най-малко двеста хиляди динара. Разрешихме им да отнесат, това което имат, но не и съкровищата на църквите и манастирите. Не трябва да им ги оставяме!“ Но Салахеддин отговори: „Трябва да изпълним и буквата на договорите, които подписахме, така никой не ще може да обвини правоверните, че са нарушили споразуменията. Дори напротив, християните навсякъде ще споменават доброто, което сме им сторили“.

И така, патриархът заплаща десет динара подобно на всички други и дори получава ескорт, за да стигне необезпокояван до Тир.

Саладин завладява Ерусалим, не за да трупа злато и още по-малко, за да мъсти. Той търси, както сам обяснява, да изпълни дълга си по отношение на Бога и вярата си. Победата му е в това, че успява да освободи Свещения град от робството на завоевателите без кървава баня, без разрушения, без омраза. Щастието му е, че може да коленичи на места, където, ако не беше той, нито един мюсюлманин не би могъл да се моли. В петък, 9 октомври, седмица след победата, в джамията ал-Акса е организирана тържествена служба. За паметната цел много духовни лица си оспорват правото да произнесат проповедта. Най-накрая кадията на Дамаск, Мохиеддин Ибн ал-Заки, наследник на Абу Саад ал-Харауи, е посочен от султана да се изкачи облечен във везана черна роба на катедрата. Гласът му е ясен и силен, но леко треперене издава вълнението му: „Слава на Бога, който дари исляма с тази победа и който върна този град в лоното му след като един век бе вън от него! Чест на тази армия, която Той избра, за да довърши освобождението! И поздравления за теб, Салахеддин Юсеф, син на Аюб, който върна на тази нация потъпканото й достойнство!“