Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Croisades vues par les Arabes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (март 2009 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Спиралата

 

Издание:

„Агенция Меридиани“, София, 2001

Консултант: Мая Ценова

Jean-Claude Lattes, Paris, 1983

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ
НАШЕСТВИЕТО (1096–1100)

Вижте франджите! Вижте колко яростно се бият за вярата си, докато ние, мюсюлманите, не показваме никакъв плам в свещената война.

САЛАДИН

ГЛАВА I
ПРИСТИГАНЕТО НА ФРАНДЖИТЕ

През онази година започнаха да пристигат сведения, че многочислени франкски войски са се появили и прииждат откъм Мраморно море. Хората се уплашиха. Новините бяха потвърдени от цар Килидж Арслан, чиито земи се намираха най-близо до франджите.

„Цар Килидж Арслан“, за когото говори тук Ибн ал-Каланиси, е едва седемнайсетгодишен, когато се появяват нашествениците. Пръв мюсюлмански владетел, информиран за приближаването им, младият турски султан с леко дръпнати очи е и първият, нанесъл им разгром, както и първият, победен от страшните рицари.

Още през юли 1096 година Килидж Арслан научава, че огромна тълпа франджи е тръгнала към Константинопол. Веднага предусеща най-лошото. Разбира се, той няма никаква представа за истинските цели, преследвани от тези хора, но появата им на Изток за него не предвещава нищо добро.

Султанството, което управлява, се простира върху голяма част от Мала Азия — територия, която турците наскоро са изтръгнали от гърците. Всъщност бащата на Килидж Арслан, Сюлейман, е първият турчин, завзел земята, която векове по-късно ще бъде наречена Турция. В Никея, престолния град на младата мюсюлманска държава, византийските църкви са повече от джамиите. Градският гарнизон е съставен от турски конници, но по-голямата част от населението е гръцко. Килидж Арслан не храни никакви илюзии относно истинските чувства на своите поданици — за тях той винаги ще си остане главатар на варварска банда. Единственият владетел, когото те признават и чието име шепнешком споменават във всички молитви, е василевсът Алексий Комнин, ромейски император. Всъщност Алексий е по-скоро император на гърците, провъзгласили се за наследници на Римската империя. Това им качество впрочем е признато от арабите, които през XI, както и през XX век, наричат гърците с думата „рум“ — „римляни“. Владението, завоювано от бащата на Килидж Арслан за сметка на гръцката империя, е наречено дори Румско султанство.

По онова време Алексий е една от най-влиятелните личности на Изтока. Петдесетгодишен, дребен на ръст, с очи, в които припламват лукави пламъчета, с добре поддържана брада и изискани маниери, винаги окичен със злато и загърнат в богати сини одежди, Алексий предизвиква истинско възхищение у Килидж Арслан. Именно той властва над Константинопол, над приказната Византия, намираща се на по-малко от три дни път от Никея. Близост, която поражда смесени чувства у младия султан. Подобно на всички номадски воини той мечтае за завоевания и плячка. Усещането, че легендарните богатства на Византия са досами ръката му, е приятно. Но същевременно чувства и заплаха — той знае, че Алексий никога не се е отказвал от намерението да си възвърне Никея, не само защото тя е изконно гръцки град, но и защото присъствието на турски воини толкова близо до Константинопол представлява постоянна угроза за сигурността на империята.

И макар разкъсваната от години от вътрешни кризи византийска армия да е неспособна сама да подеме освободителна война, всички знаят, че Алексий може винаги да потърси чужда помощ. Византийците никога не са се колебали да прибягват до услугите на рицари, пристигнали от Запад. Не са малко франджите, които посещават Изтока — наемници с тежки доспехи или поклонници на път за Палестина. Така че през 1096 година те не са непознати за мюсюлманите. Двайсетина години по-рано — Килидж Арслан все още не е бил роден, но старите емири от армията са му разказвали за това — един от русокосите авантюристи, някой си Русел дьо Байол, след като успял да създаде независима държавица в Мала Азия, си позволил да тръгне срещу Константинопол. На обезумелите византийци не останало друго, освен да се обърнат към бащата на Килидж Арслан, който не повярвал на ушите си, когато нарочен пратеник на василевса го помолил да им се притече на помощ. Така турските конници се отправили към Константинопол и успели да надвият Русел. В замяна Сюлейман бил богато възнаграден със злато, коне и земи.

Оттогава византийците са недоверчиви към франджите, но имперските войски изпитват непрекъснато нужда от опитни войници и са принудени да търсят наемници. Впрочем не само измежду франджите. Многобройни са турските воини под знамената на християнската империя. И именно чрез свои сънародници, служещи във византийската армия, през юли 1096 година Килидж Арслан научава, че хиляди франджи приближават Константинопол. Картината, която му описват осведомителите, го обърква. Западните пришълци приличат твърде малко на обикновено срещаните наемници. Между тях има, разбира се, няколкостотин рицари и голям брой въоръжени пешаци, но и хиляди жени, деца и дрипави старци — сякаш човешко племе е прогонено от земите му от някой завоевател. Говори се още, че всички носят на гърбовете си платнени ивици, пришити във формата на кръст.

Младият султан, комуто е трудно да прецени опасността, нарежда на съгледвачите си да удвоят бдителността и непрекъснато да го държат в течение на „подвизите“ на новите нашественици. За всеки случай заповядва да се проверят и укрепленията на престолния град. Над крепостните стени на Никея, дълги повече от фарсах (шест хиляди метра), стърчат двеста и четиридесет кули. На югозапад от града спокойните води на езерото Асканион осигуряват съвършена естествена защита.

В първите дни на август опасността добива очертания. Франджите пресичат Босфора, конвоирани от византийски кораби, и независимо от жаркото слънце започват да напредват покрай брега. Навсякъде — въпреки, че ги виждат пътьом да плячкосват не една гръцка църква — те крещят, че идват, за да изтребят мюсюлманите. Водач им е един отшелник на име Петър. Осведомителите преброяват няколко десетки хиляди души, но никой не е в състояние да каже накъде са се запътили. Изглежда, император Алексий е решил да ги настани в Цивитот — лагер, създаден от него за други наемници, намиращ се на един ден път от Никея.

В двореца на султана кипи трескаво оживление. Докато турските конници са готови всеки миг да скочат на конете си, шпиони и съгледвачи непрекъснато сноват и донасят и за най-малките придвижвания на франджите. Говори се, че всяка сутрин хиляди орди напускат отредения им лагер, за да тършуват из околността. Разграбват едни чифлици, а други опожаряват, след което се връщат в Цивитот, където клановете им си оспорват плодовете от набезите. Войниците на султана не виждат нищо шокиращо в това. Нищо обезпокоително и за техния господар. В продължение на месец нещата не се променят.

Но ето че един ден, към средата на септември, франджите внезапно променят навиците си. След като очевидно вече няма какво да оберат из околността, те тръгват — както се чува — към Никея, преминават през няколко изцяло християнски села и слагат ръка на току-що ожънатата и прибрана реколта, като безмилостно избиват дръзналите да им се противопоставят селяни. Дори невръстни деца са изгаряни живи.

Килидж Арслан е изненадан. Когато първите сведения достигат до него, обсадителите са вече пред стените на престолния град и преди още слънцето да се е издигнало на хоризонта, градските жители виждат дима от пожарите. Султанът веднага изпраща конен патрул, който влиза в сблъсък с франджите. Надвити от по-многочисления враг, турците са напълно разбити. Единици са оцелелите, които, окървавени, се връщат в Никея. Килидж Арслан смята, че авторитетът му е заплашен и иска незабавно да се втурне в бой, но емирите от армията му го разубеждават. Нощта скоро ще настъпи, а и франджите се оттеглят бързо-бързо към лагера си. Отмъщението трябва да почака.

Но не задълго. Сякаш окуражени от успеха си, западните пришълци повтарят набега две седмици по-късно. Този път синът на Сюлейман, предупреден на-време, следи крачка по крачка придвижването им. Франкска войска, наброяваща няколко рицари и главно хиляди опърпани грабители, поема към Никея, след което, като заобикаля града, се отправя на изток и изненадващо превзема крепостта Ксеригордон.

Младият султан се решава. Начело на своите хора той препуска в галоп към укрепеното градче, където франджите са се отдали на пиянство, за да отпразнуват победата си, без да подозират, че дните им са преброени. Защото Ксеригордон крие тайна, добре позната на войниците на Килидж Арслан, но още неразкрита от неопитните чужденци — снабдяването с вода става отвън, от място, доста отдалечено от крепостните стени. Турците бързо прекъсват достъпа до него. Остава им само да заемат позиции около крепостта и да не мърдат оттам. Жаждата воюва вместо тях.

За обсадените започва жестоко мъчение. Стигат дотам, че пият кръвта на конете и собствената си урина. Човек може да ги види как през онези първи дни на октомври гледат отчаяно към небето в очакване на няколко капки дъжд. Напразно. Само след седмица водачът на експедицията, рицарят Реналд, е готов да капитулира при условие, че животът му бъде запазен. Килидж Арслан, който настоява франджите публично да се откажат от вярата си, не се изненадва, когато Реналд заявява, че е готов не само да приеме исляма, но и да се бие на страната на турците срещу собствените си другари. Мнозина от приближените му, приели същите условия, са изпратени в пленничество в градовете на Сирия и Средна Азия. Останалите са посечени.

Младият султан е горд с подвига си, но не губи разсъдък. Дава отдих на хората си за традиционната подялба на плячката и още на следващия ден ги призовава към ред. Франджите са загубили близо шест хиляди души, но остават шест пъти повече и именно сега или никога е моментът да се отърват от тях. За да успее, той прибягва до хитрост: Изпраща шпиони гърци в лагера Цивитот, за да съобщят, че хората на Реналд са в отлично състояние, че са успели да превземат дори Никея и че са твърдо решени да не делят богатствата й със своите едноверци. През това време турската армия приготвя огромна засада.

Грижливо разпространените слухове предизвикват очакваното брожение в лагера Цивитот. Хората се трупат, проклинат Реналд и воините му и решават незабавно да тръгнат, за да участват в разграбването на Никея. Но ето че изведнъж, незнайно как, един оцелял от похода към Ксери-гордон пристига и разкрива истината за съдбата на другарите си. Шпионите на Килидж Арслан мислят, че мисията им е провалена, защото най-мъдрите сред франджите настояват за спокойствие. Но едва отминал моментът на униние, възбудата се завръща. Тълпата се вълнува и крещи, иска да тръгне незабавно вече не за да участва в грабежа, а за да „отмъсти за мъчениците“. Колебаещите се са наречени страхливци. Накрая най-разярените успяват да се наложат и тръгването е определено за сутринта. Шпионите на султана, чиято хитрост е разкрита, но целта е постигната, тържествуват. Те изпращат съобщение на господаря си да се готви за бой.

Призори на 21 октомври 1096 година западните пришълци напускат лагера си. Килидж Арслан е наблизо. Прекарал е нощта на хълмовете край Цивитот. Хората му са по местата си, добре прикрити. Самият той, от мястото, където се намира, вижда в далечината франкската колона, обгърната от облак прах. Няколкостотин рицари, повечето от които без доспехи, вървят начело, следвани от безредна тълпа пешаци. Изминал е по-малко от час откакто са тръгнали, а султанът вече чува приближаващия грохот. Изгрялото зад гърба му слънце ги удря право в лицето. Затаявайки дъх, Килидж Арслан дава знак на емирите си да бъдат готови. Настава съдбовният миг. Едва доловим жест, няколко заповеди, промълвени тук-там, и ето че стрелците бавно обтягат лъковете си. Внезапно хиляди стрели изсвистяват пронизително като една. Повечето рицари се строполяват в първите минути. След тях са пометени и пешаците.

Когато започва ръкопашният бой, франджите са вече обърнати в бяг. Последните се втурват обратно към лагера, където неучаствалите в битката едва стават от сън. Стар свещеник отслужва утринна молитва, няколко жени приготвят храна. Пристигането на бегълците, следвани по петите от турците, всява смут. Франджите се разбягват на всички страни. Едни, опитали се да стигнат до близките горички, са бързо застигнати. Други, по-находчиви, се барикадират в една изоставена крепост, чието предимство е, че опира досами морето. Като не желае да рискува излишно, султанът се отказва от мисълта за обсада. Византийската флота, своевременно известена, пристига, за да ги отведе. Две-три хиляди души се спасяват така. Петър Пустинника, който от няколко дни е в Константинопол, също оцелява. Но сподвижниците му не са така късметлии. Най-младите жени са отвлечени от конниците на султана, за да бъдат раздадени на емирите или продадени на тържищата за роби. Неколцина младежи са сполетени от същата участ. Останалите франджи, на брой около двадесет хиляди, са избити.

Килидж Арслан ликува. Току-що е разгромил страшната франкска армия, а собствените му загуби са незначителни. Като съзерцава огромната плячка, струпана в нозете му, той има чувството, че изживява най-хубавата си победа.

Но рядко в историята една победа се оказва толкова скъпа за победителите.

Опиянен от успеха, Килидж Арслан нехае за сведенията, които през цялата зима достигат до него и съобщават за пристигането на нови групи франджи в Константинопол. За него, както впрочем и за най-мъдрите измежду емирите му, вече няма нищо обезпокоително. Ако други наемници на Алексий се осмелят пак да преминат Босфора, ще бъдат посечени като онези преди тях. Султанът счита, че вече е време да се върне към главните тревоги на деня, т.е. към безпощадната борба, която извечно води срещу турските князе, негови съседи. Точно тук и никъде другаде ще се реши собствената му съдба и тази на владението. Сблъсъците с руми-те или със странните им съюзници, франджите, няма да бъдат никога нищо повече от интермедия.

Младият султан го знае много добре. Нали именно в една от онези битки между владетели баща му Сюлейман изгубва живота си през 1086 година? Тогава Килидж Арслан е едва на седем години и се налага да поеме наследството под регентството на няколко верни емири, но е отстранен от власт и отведен в Персия под претекст, че животът му е в опасност. Ласкан, обграден с внимание, обслужван от рояк усърдни роби, той е следен отблизо и изрично му е забранено да посещава царството си. Домакините му, т.е. неговите тъмничари, са членове на собствения му клан — този на Селджукидите.

Ако през XI век има име, което да е познато на всеки от Китай до далечната страна на франджите, то това е името на Селджукидите. Дошли от Средна Азия с хилядите конници номади с дълги сплетени коси, селджукските турци за няколко години успяват да завладеят цялата територия, простираща се от Афганистан до Средиземно море. След 1055 година багдадският халиф, наместник на Пророка и потомък на внушителната империя на Абасидите, е само покорна кукла в ръцете им. От Исфахан до Дамаск, от Никея до Ерусалим се чува единствено думата на техните емири. За първи път от три века насам целият мюсюлмански Изток се намира под властта на една единствена династия, която заявява волята си да възвърне отминалата слава на исляма. Румите, разгромени от Селджукидите през 1071 година, не успяват да се възстановят. Мала Азия, най-голямата от провинциите им, е превзета. Престолният им град вече не е сигурно място. Императорите им, между които и самият Алексий, пращат делегация след делегация до римския папа, върховния глава на Запада, молейки да бъде обявена свещена война срещу възраждането на исляма.

Килидж Арслан е горд с принадлежността си към един толкова славен род, но не е сляп за онова, което се крие зад привидната сплотеност на турската империя. Солидарността е непозната между селджукските братовчеди — трябва да убиваш, за да оцелееш. Баща му, завзел Мала Азия — обширния Анадол — без подкрепата на братята си, е убит от свой братовчед, защото дръзнал да настъпи на юг, към Сирия. А докато Килидж Арслан е силом държан в Исфахан, бащините му владения са раздробени. Когато през 1092 година, в резултат на избухналата свада между тъмничарите, го пускат на свобода, властта му не се простира извън стените на Никея. Той е едва тринадесетгодишен.

След това успява, благодарение на съветите на емирите от войската, да си възвърне част от бащиното наследство чрез войни, убийства или хитрости. Днес може да се похвали, че е прекарал повече време на седлото на коня си, отколкото в двореца. При все това в момента, когато франджи-те се появяват, все още нищо не е изгубено. Съперниците в Мала Азия са все така могъщи, дори и ако — твърде добре за него — селджукските му братовчеди в Сирия и Персия са погълнати от собствените си ежби.

Именно на изток, върху обрулените хълмове на Анадолското плато, в тази несигурна епоха царува една странна личност на име Данишменд, „Мъдреца“, авантюрист с неясен произход, който за разлика от другите турски емири, повечето неграмотни, е образован в най-различни науки. Много скоро той ще стане герой на славна епопея, наречена Песента на цар Данишменд, в която се описва превземането на Малатия, арменски град, разположен на югоизток от Анкара, чието падане се приема от авторите на песента за решителен обрат в ислямизирането на бъдеща Турция. През първите месеци на 1097 година, когато на Килидж Арслан съобщават за пристигането на нова франкска експедиция в Константинопол, битката за Малатия вече е започнала. Данишменд обсажда града, а младият султан не иска да приеме мисълта, че съперникът, възползвал се от смъртта на баща му, за да завладее целия Североизточен Анадол, може да спечели подобна внушителна победа. Твърдо решен да му попречи, той се отправя начело на конницата си към околностите на Малатия и се установява близо до лагера на Данишменд, за да всее страх у него. Напрежението расте, стълкновенията се множат едно от друго по-смъртоносни.

През април 1097 година сблъсъкът изглежда неизбежен. Килидж Арслан се готви за него. Основната част на армията му вече се събира пред стените на Малатия, когато пристига смъртно уморен конник. Задъхан, той предава посланието си: франджите са тук, отново са преминали Босфора, по-многобройни от предишната година. Килидж Арслан остава спокоен. Нищо не оправдава тази тревога. Вече си е имал работа с франджите, знае как да постъпи. Накрая, за успокоение на жителите на Никея и най-вече на съпругата си, младата султанка, която скоро ще ражда, той нарежда на няколко конни отряда да подсилят столичния гарнизон. Самият той ще се върне веднага щом приключи с Данишменд.

Килидж Арслан отново е погълнат телом и духом от битката за Малатия, когато в първите дни на май пристига нов пратеник, треперещ от умора и страх. Думите му хвърлят в ужас лагера на султана. Франджите са пред вратите на Никея и започват обсада. Това вече не са както през лятото банди дрипави грабители, а истинска армия от хиляди тежковъоръжени рицари. Този път ги придружават войници на василевса. Килидж Арслан се опитва да успокои хората си, но самият той е измъчван от тревога. Трябва ли да изостави Малатия на своя съперник и да се върне в Никея? Сигурен ли е, че все още може да спаси престолния град? Няма ли да загуби и на двата фронта? След дълго съвещание с най-преданите от емирите разрешението добива формата на компромис — ще отиде при Данишменд, който е човек на честта, ще го извести за завоевателските намерения на румите и техните наемници, както и за заплахата, надвиснала над всички мюсюлмани в Мала Азия, и ще му предложи да сложат край на военните действия. Още преди Данишменд да е дал своя отговор, султанът изпраща част от армията си към престолния град.

След няколко дни е сключено примирие, а Килидж Арслан се отправя незабавно на запад. Но когато стига до височините край Никея, пред очите му се разкрива гледка, която смразява кръвта във вените му. Завещаният от баща му великолепен град е обсаден от всички страни; множество войници издигат подвижни кули, катапулти и стълби, необходими за последната атака. Емирите са категорични — нищо не може да се направи. Трябва да се изтеглят към вътрешността на страната преди да е станало прекалено късно. На младия султан му е трудно да се примири и отстъпи столицата си. Той настоява да опитат да пробият за последно от юг, там където обсадителите изглеждат недотам силни. Битката започва на 21 май призори. Килидж Арслан се хвърля яростно в боя, продължил да бушува до залез слънце. Загубите са тежки и за двете страни, но всяка от тях запазва позициите си. Султанът се отказва. Вече е разбрал, че не ще успее по никакъв начин да разкъса обръча. Ако се заинати и хвърли всичките си сили в една толкова зле започнала битка, би удължил обсадата с няколко седмици, дори с няколко месеца, но би поставил под въпрос и самото съществуване на султанството. Потомък на изключително номадски народ, Килидж Арслан знае, че изворът на мощта му се крие в няколкото хиляди воини, верни само нему, а не в притежанието на един град, колкото и привлекателен да е той. Не след дълго той ще избере за нова столица град Кония, разположен доста по на изток, който наследниците му ще опазят до началото на XIV век. И никога вече няма да види Никея…

Преди да се отдалечи, Килидж Арслан отправя прощално послание към защитниците на града, с което ги уведомява за своето болезнено решение и им заръчва да действат „според интересите си“. Значението на тези думи е ясно както за турския гарнизон, така и за гръцкото население: градът трябва да се предаде на Алексий Комнин, а не на франкските му съюзници. Започват преговори с василевса, който, начело на войските си, е заел позиции западно от Никея. Хората на султана се опитват да печелят време, като очевидно се надяват, че господарят им ще успее да се завърне с подкрепления. Но Алексий бърза. Западните воини, заплашва той, се готвят за последна атака и в такъв случай той не отговаря за нищо. Като си припомнят стореното от франджите предишната година в околностите на Никея, преговарящите са обхванати от ужас. Вече виждат града разграбен, мъжете избити, жените изнасилени. Без повече да се колебаят, те приемат да предадат съдбата си в ръцете на василевса, който лично определя условията на капитулацията.

През нощта на 18 срещу 19 юни войници от византийската армия, повечето от които турци, влизат в града с помощта на лодки, които тихо прекосяват езерото Асканион. Гарнизонът се предава без бой. Когато слънцето изгрява, над крепостните стени вече се веят синьо-златните знамена на императора. Франджите се отказват да нападат. В нещастието си Килидж Арслан получава и една утеха — знатните люде на султанството са пощадени, а младата султанка, придружена от новороденото си дете, е посрещната в Константинопол с царски почести за най-голямо неудоволствие на франджите.

Младата жена на Килидж Арслан е дъщеря на Чака, гениален авантюрист и известен турски емир в навечерието на франкското нашествие. Хвърлен в затвор от румите след грабителския си набег в Мала Азия, той впечатлява тъмничарите с лекотата, с която заучава гръцки — само след няколко месеца говори свободно на този език. Блестящ, находчив, сладкодумен, той става редовен посетител на императорския дворец и дори получава благородническа титла. Но подобно изненадващо издигане не му е достатъчно. Чака се цели по-високо, доста по-високо — иска да стане император на Византия!

За целта емир Чака има строен план. Установява се в Смирна, пристанищен град на Бяло море, където с помощта на гръцки корабовладелец успява да създаде истинска бойна флота, включваща леки бригантини, кораби с весла, дромони, биреми и триреми, общо около стотина съда. На първо време завладява няколко острова, между които Родос, Хиос и Самос, и разпростира властта си над цялото беломорско крайбрежие. Така след като създава морска империя, той се провъзгласява за василевс и организира двореца си в Смирна по подобие на императорския двор. След което хвърля флотата си в атака срещу Константинопол. Огромни усилия са необходими на Алексий, за да отблъсне нападението и разруши част от турските кораби.

Без ни най-малко да се отчае, бащата на бъдещата султанка подновява, изпълнен с решителност, строежа на бойни кораби. Към края на 1092 година, в момента, когато Килидж Арслан се завръща от изгнание, Чака си казва, че младият син на Сюлейман би бил превъзходен съюзник срещу румите. И му предлага ръката на дъщеря си. Но сметките на младия султан са доста по-различни от тези на тъста му. Превземането на Константинопол му се струва абсурдно. Напротив, за никого от свитата му не е тайна, че той иска да премахне турските емири, опитващи се да изкопчат за себе си земи в Мала Азия — на първо място Данишменд и твърде амбициозния Чака. Султанът не се колебае дълго. Няколко месеца преди идването на франджите той поканва тъста си на угощение и след като го напива, го убива с кама — вероятно със собствената си ръка. Чака има син, който получава бащиното наследство, но не притежава нито интелигентността, нито амбициите на баща си. Братът на султанката се задоволява да управлява морското емирство до онзи летен ден на 1097 година, когато флотата на румите се появява внезапно край Смирна, водейки на един от корабите неочакван гост — собствената му сестра.

Тя късно успява да разбере причините за голямото внимание, оказано й от страна на императора, но докато я водят към Смирна, града, в който е преминало детството й, всичко й става ясно. От нея се иска да обясни на брат си, че Алексий е превзел Никея, че Килидж Арслан е победен и че мощна армия от руми и франджи се готви да нападне Смирна с помощта на огромна флота. За да спаси живота си, синът на Чака трябва да отведе сестра си при съпруга й, някъде из Анадола.

Предложението е прието и Смирненското емирство престава да съществува. С падането на Никея цялото беломорско крайбрежие, всички острови, цялата западна част на Мала Азия се изплъзват от ръцете на турците. Румите, подкрепени от франкските си съюзници, изглеждат решени да продължат по-нататък.

В планинското си убежище Килидж Арслан не се предава.

След като преминава първоначалната изненада, султанът започва усилено да се готви за ответен удар. Той започна да събира войска, да записва опълченци и провъзгласи джихад, отбелязва Ибн ал-Каланиси. Летописецът от Дамаск добавя: Килидж Арслан поиска от всички турци да му се притекат на помощ и много бяха онези, които се отзоваха на призива му.

Първата цел на султана е да сключи съюз с Данишменд. Обикновено примирие вече не е достатъчно. Сега е наложително турските сили в Мала Азия да са задружни като една армия. Килидж Арслан е уверен в отговора на съперника си. Фанатичен мюсюлманин, но и стратег реалист, Данишменд вижда заплахата от напредването на румите и франкските им съюзници. Той предпочита да ги нападне върху територията на съседа си, а не в своите земи и без да чака, пристига в лагера на султана с хиляди конници. Побратимяват се, допитват се един до друг, кроят планове. Гледката, която представляват множеството воини и коне, покрили хълмовете, вдъхва увереност на двамата предводители. Ще нападнат врага при първа възможност.

Килидж Арслан дебне жертвата си. Внедрени сред румите осведомители му изпращат ценни сведения. Франджите тръбят нависоко, че са решени да продължат пътя си отвъд Никея и да стигнат чак до Палестина. Известен е дори маршрутът им — ще слязат на югоизток по посока на Кония, единствения голям град, който е все още в ръцете на султана. По протежение на цялата планинска зона, която трябва да преминат, западните пришълци ще изложат фланга си на атаки. Трябва само да се избере място за засада. Емирите, които добре познават местността, не се колебаят. Близо до град Дорилеон, разположен на четири дни път от Никея, има едно място, където пътят се спуска надолу към недълбока долина. Ако турските бойци се съберат зад хълмовете, ще трябва само да изчакат.

В последните дни на юни 1097 година, когато Килидж Арслан научава, че придружените от малка румска войска западни воини са напуснали Никея, капанът вече е заложен. На 1 юли призори франджите се появяват на хоризонта. Рицари и пешаци напредват спокойно, без ни най-малко да подозират какво ги очаква. Напразно султанът се е страхувал чужди шпиони да не разкрият намеренията му. Друг повод за задоволството на селджукския монарх е, че франджите изглеждат не така многобройни, както е било съобщено. Може би част от тях са останали в Никея? Султанът тъне в неведение. Във всеки случай на пръв поглед той има числено превъзходство. Ако се прибави и предимството на изненадата, денят обещава да му донесе сполука. Килидж Арслан е нервен, но самоуверен. Мъдрият Данишменд, който разполага с двадесетгодишен по-голям опит от него, също.

Слънцето едва се е подало иззад хълмовете, когато е даден сигнал за атака. Тактиката на турските воини е добре изпитана. Именно тя им е осигурявала в продължение на половин век военно господство на Изток. Армията им се състои почти изключително от леки конници, които чудесно владеят лъка. Приближават се, изсипват срещу неприятеля дъжд от смъртоносни стрели и се отдалечават в галоп, за да отстъпят място на нова редица нападатели. По принцип няколко последователни вълни са достатъчни, за да доведат жертвата до агония. Тогава започва и финалната ръкопашна схватка.

Но в деня на битката при Дорилеон султанът, застанал с щаба си на една издадена скала, установява с безпокойство, че старите турски методи не са така ефикасни както обикновено. Истина е, че франджите са трудно подвижни и изглежда не бързат да отговарят на следващите една след друга атаки. Но те владеят безпогрешно изкуството на отбраната. Главната сила на тяхната армия се крие в непробиваемите доспехи, които покриват изцяло телата на рицарите, а понякога и конете им. Макар и да напредват бавно и тромаво, хората са отлично защитени срещу стрелите. След няколкочасов бой този ден турските стрелци успяват, разбира се, да вземат много жертви, особено измежду пешаците, но основната част от франкската армия остава непокътната. Трябва ли да се премине към ръкопашен бой? Изглежда рисковано — в безбройните престрелки около бойното поле степните конници изглеждат жалко, изправени срещу истински човешки крепости. Трябва ли да продължат да нападат до безкрай? След като ефектът от изненадата премине, инициативата би могла да дойде и от противниковия лагер.

Отделни емири вече съветват да се изтеглят, когато в далечината се появява облак прах. Нова франкска армия се приближава — също толкова многобройна, както и предната. Войниците, срещу които се бият от сутринта, са само авангард. Султанът няма избор. Принуден е да заповяда отстъпление. Но преди още да го е направил му донасят, че трета франкска армия се задава иззад турските линии, откъм надвесения над шатрата на главния щаб хълм.

Този път Килидж Арслан се поддава на страха. Скача върху коня си и препуска по посока на планините, като изоставя дори прословутото си съкровище, което винаги носи със себе си, за да плаща на войските. Данишменд го следва по петите, както и повечето от емирите. Като се възползват от единственото предимство, което им остава — бързината, много конници успяват да се отдалечат на свой ред, преди победителите да се втурнат след тях. Но голямата част от войниците остават на място, обкръжени от всички страни. Ибн ал-Каланиси ще отбележи: Франджите изпоклаха турската армия. Те убиваха, грабеха и взеха много пленници, които продадоха в робство.

При бягството си Килидж Арслан среща група конници, които идват от Сирия, за да се бият на негова страна. Прекалено късно е, признава им той, франджите са толкова много и толкова силни, че нищо не може да се направи, за да бъдат спрени. Победеният султан потвърждава думите си на дело и, решен да остави бурята да отмине, потъва в безкрайността на анадолското плато. Ще изчака да минат четири години, преди да потърси разплата.

Единствено природата сякаш продължава да се съпротивлява на нашественика. Безводната земя, тесните планински пътеки и летният пек по голите пътища забавят до известна степен придвижването на франджите. Прекосяването на Анадола след Дорилеон им отнема сто дни вместо месец. Междувременно вестта за турското отстъпление обхожда целия Изток. Когато се разчу това срамно за исляма дело, настъпи истинска паника, отбелязва летописецът от Дамаск. Страхът и тревогата придобиха огромни размери.

Непрестанно се носят слухове за неизбежното пристигане на страшните рицари. В края на юли се чува, че те се приближават към село ал-Балана, разположено в самия северен край на Сирия. Хиляди конници се събират, за да им се противопоставят. Тревогата е фалшива. Франджите не се появяват на хоризонта. Най-оптимистично настроените се питат дали завоевателите не са си тръгнали. Ибн ал-Каланиси дава отглас на това настроение в една от астрологичните си притчи, по която са луди неговите съвременници: През онова лято се появи комета откъм запад, възкачването й трая двадесет дни, след което изчезна и никога вече не се появи.

На 21 октомври 1097 година от върха на цитаделата в Антиохия, най-големия сирийски град, се понасят викове: „Тук са!“ Неколцина зяпачи се втурват към крепостните стени, но забелязват само неясен облак прах в далечината, накрай равнината, досами Антиохийското езеро. Франджите са още на ден път, а може би и повече и всичко подсказва, че те ще решат да спрат за отдих след дългия поход. Но предпазливостта налага веднага да се затворят петте тежки порти на града.

Сутрешната глъчка замлъква по суковете, търговци и купувачи са смразени. Жени шепнат молитви. Страх завладява града.